Уилям Текери
Панаир на суетата (54) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy(2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. —Добавяне

Глава LIII
Спасяване и катастрофа

След това нашият приятел Родън пристигна с файтона в резиденцията на мистър Мос, на Кързитър Стрийт, и бе въведен надлежно в този мрачен дом на гостоприемството. Зората се пукваше над светлочервените покриви на Чансъри Лейн, когато топуркащият файтон разбуди там ехото. Едно малко розовооко еврейче, с коса, червена като събуждащото се утро, отвори на компанията и Родън бе приветствуван на приземния етаж от своя спътник и домакин мистър Мос, който го запита весело дали не желае да пийне нещо топло след пътуването.

Полковникът не бе толкова потиснат, колкото биха били някои смъртни, които, след като напуснат един дворец и една placens uxor изведнъж се намерят в затвор за длъжници, тъй като истината е, че той бе гостувал в заведението на мистър Мос веднъж или два пъти в миналото. Не сметнахме за необходимо да споменем по-рано тези малки и незначителни домашни случки, но читателят може да бъде уверен, че те се случват понякога в живота на човек, който живее без определен годишен доход.

При първото си посещение у мистър Мос полковникът, тогава още ерген, бе спасен от лелината си щедрост; при втората злополука малката Беки, изпълнена със съчувствие и доброта, взе назаем известна сума пари от лорд Саутдаун и увеща мъжовия си кредитор (който всъщност й доставяше шаловете, кадифените рокли, дантелените кърпички, дрънкулките и украшенията) да приеме част от дължимото, а за остатъка да получи полица от Родън. Така че и при двата тези случая залавянето и освобождаването бяха извършени с най-голяма галантност от всички засегнати и следователно Мос и полковникът се намираха в най-добри отношения.

— Ще намерите старото си легло и всички други удобства, господин полковник — каза този джентълмен, — заявявам ви това най-честно. Можете да бъдете уверен, че то е проветрявано редовно и се е заемало от най-изискани хора. Предпоследната нощ в него спа почитаемият капитан Фемиш от петдесети драгунски полк, чиято майка го извади оттук след двуседмичен престой само за да го накаже, както тя се изрази. Но, боже милостиви, той пък наказа шампанското ми и всяка вечер устройваше тук гуляи, на които идваха все най-отбрани хора от клубовете и Уест Енд — капитан Раг, почитаемият Дюсис, а също и други господа, за които мога да ви уверя, че познават кое вино е хубаво. Горе имам един доктор по теология и петима джентълмени в салона за кафе. В пет и половина мисис Мос поднася вечеря, а след това имаме малко музика и игра на карти, когато ще бъдем много щастливи да ви видим при нас.

— Ще позвъня, ако имам нужда от нещо — каза Родън и отиде тихо в спалнята си. Той беше ветеран, както вече казахме, и дребните удари на съдбата не бяха в състояние да го обезпокоят. Някой по-слаб мъж би изпратил писмо на жена си още в самия момент на залавянето му. „Но какъв смисъл има да развалям нощната й почивка? — мислеше си Родън. — Тя няма да знае дали съм в стаята си, или не. Ще има достатъчно време да й пиша, след като и двамата се наспим. Работата е само за някакви си сто и седемдесет лири стерлинги и ще е просто срамота, ако не можем да съберем подобна сума.“ И тъй, като си мислеше за малкия Родън, когото нямаше да остави да разбере, че се намира в такова особено място, полковникът се обърна в леглото, заемано досега от капитан Фемиш, и заспа. Беше десет часът, когато се събуди, и червенокосият момък му донесе с явна гордост чудесен сребърен несесер за бръснене. Изобщо къщата на мистър Мос, макар и малко мръсничка, беше великолепна във всяко отношение. На бюфета постоянно се виждаха нечисти подноси и съдове за изстудяване на вино, а над скрепените с железни пръчки прозорци имаше грамадни мръсни позлатени корнизи, от които се спущаха извехтели жълти атлазени драперии. Закуската на полковника му бе поднесена в също такива вехти и разкошни прибори. Мис Мос — тъмноока девойка с книжки за къдрене, се появи с чайника и като се усмихна, запита полковника дали е спал добре. Тя му донесе също и вестник „Морнинг Пост“ с имената на всички високопоставени личности, които бяха присъствували на приема у маркиз Стейн предната вечер. Той съдържаше и блестящо описание на празненството и на красивата и изкусна игра на мисис Родън Кроли, проявила се възхитително в пантомимите.

След като побъбри оживено с тази дама (която бе седнала на края на масата в свободна поза, разкривайки чорапа и подплатената си копринена пантофка, която някога е била бяла), полковник Кроли я помоли за писалка и хартия и тя му я донесе между собствения си палец и показалец. Множество листове хартия бе носила тази тъмноока девойка; множество нещастни хорица бяха надрасквали набързо умолителни редове и се бяха разхождали напред-назад из тази ужасна стая, докато пратеникът им донесе отговор. Останалите без пари хора винаги си служат с пратеници вместо с пощата. Кой не е получавал подобни писма с още влажен от залепването восък и с думите, че в преддверието чака приносителят им?

Сега Родън не се тревожеше много за положението си. И той й писа:

„Мила Беки,

Надявам се, че си спала добре. Не се плаши, ако не дойда да ти донеса кафето. Снощи, когато пушейки, се прибирах вкъщи, случи ми се една неприятност. Пипна ме мистър Мос от Кързитър Стрийт — от чийто позлатен и величествен салон ти пиша настоящото писмо — същия, в който прекарах преди две години. Мис Мос ми донесе чая — тя е много надебеляла и както обикновено ходи със смъкнати чорапи.

Намирам се тук поради дълга ми към Натан — сто и петдесет лири стерлинги, а с разноските сто и седемдесет. Моля, изпрати ми някои дрехи — обут съм в леки бални обувки и нося бяла вратовръзка (нещо като чорапите на мис М.). Щом получиш бележката ми, иди при Натан — предложи му седемдесет и пет лири стерлинги в наличност и го помоли да поднови полицата. Кажи му, че докато съм тук, ще поръчвам вино за вечеря — защо пък да не си пийнем? Ако той не се съгласи, занеси в заложната къща часовника ми и някои твои вещи, от които можеш да се лишиш, тъй като, разбира се, трябва да имаме сумата до довечера. Няма смисъл да протакаме, понеже утре е неделя; леглата тук не са много чисти, а могат да изскочат и други искания спрямо мене. Радвам се, че днес не е ред Родън да си идва вкъщи. Господ да те благослови. Бързам.

Твой: Р. К

 

П.П. Побързай и ела.“

Това писмо, запечатано с восък, бе изпратено по един от разносвачите, които постоянно се навъртаха край вратата на мистър Мос. Когато го видя да се отдалечава, Родън излезе на двора сравнително спокоен — въпреки железните пръчки; защото дворът на мистър Мос бе ограден с решетки, за да не би да хрумне на господата, настанени в дома му, да избягат от неговото гостоприемство.

Той изчисли, че ще са необходими най-много три часа, докато Беки дойде да му отвори вратите на затвора; и той ги прекара доста забавно в пушене, четене на вестник, а също и в салона за кафе с един свой познат, капитан Уокър, който по една случайност се намираше там и с когото той поигра на зарове, с резултат еднакво успешен и за двете страни.

Но денят измина и пратеникът не се завърна. Не дойде и Беки. В пет и половина мисис Мос поднесе вечерята, когато онези от господата в къщата, които можеха да заплатят за това удоволствие, дойдоха да се хранят в разкошния преден салон, описан преди малко, съобщаващ се с временната спалня на мистър Кроли. Мис М. (или мис Хем, както татко й я наричаше) се появи без сутрешните хартийки за къдрене, а мисис Хем председателствуваше трапезата, на която бе поднесено агнешко бутче с цвекло, от което полковникът яде с доста слаба охота. Когато го запитаха дали ще почерпи компанията с бутилка шампанско, той се съгласи и дамите пиха за негово здраве, а мистър Мос му се усмихна най-любезно.

По средата на вечерята се чу звънецът на външната врата. Младият Мос с червена коса стана с ключовете да отвори и като се завърна, каза на полковника, че пратеникът се е прибрал с една чанта и писмо, което той му подаде.

— Не се церемонете, господин полковник, прочетете си го, моля ви — каза мисис Мос, като махна с ръка, и той отвори писмото с малко разтреперана ръка. То беше много красиво, силно напарфюмирано, на розова хартия и със светлозелен печат.

„Mon pauvre cher petit[1] (пишеше мисис Кроли) — не можах да мигна от мисъл по моето мило животинче и си починах едва сутринта, когато изпратих да повикат мистър Бленч (тъй като бях трескава), който ми предписа лекарство за успокояване и даде нареждане на Фифин да не бъда обезпокоявана в никакъв случай. Така че пратеникът на моя стар клетник, който според Фифин имал bien mauvaise mine и senfoit le genievre, постоял няколко часа в преддверието в очакване да го повикам. Можеш да си представиш състоянието ми, когато прочетох милото ти неграмотно писмо.

Макар и да бях болна, веднага поръчах екипажа и щом се облякох (като ми бе невъзможно да пийна и една глътка шоколад — уверявам те, нито една, тъй като моето мило животинче не беше вкъщи да ми го поднесе), отидох при Натан. Явих се пред него — плаках, молих се, коленичих пред омразните му крака. Нищо не беше в състояние да умилостиви този ужасен човек. Той каза, че иска цялата сума, иначе ще продължи да държи милото ми животинче в затвора. Прибрах се вкъщи с намерение да отида след това в заложната къща (в който случай щях да оставя на твое разположение всичките си накити, макар че те нямаше да могат да донесат сто лири стерлинги, защото, както знаеш, някои от тях вече са там) и намерих у дома милорда с онова чудовище-българин, с овче лице, който бе дошъл да ме поздрави за снощното представление. Дойде също и Падингтън, който пелтечеше, заекваше и въртеше с пръсти косата си; появи се и Шампиняк и неговия шеф, и всички сипеха foison[2] от комплименти и ласкави думи — като досаждаха на твоята клета Ребека, която жадуваше да се отърве от тях и през всичкото време си мислех за mon pauvre prisonnier[3].

Когато те си отидоха, аз паднах на колене пред милорда; казах му, че трябва всичко да заложим и го молих най-настоятелно да ми даде двеста лири стерлинги. Той издаваше разни ядосани възклицания — каза ми да не ставам глупава да залагам — и заяви, че ще види дали ще може да ми заеме парите. Най-после и той си отиде, като обеща, че ще ми ги изпрати сутринта — когато аз ще ги донеса на моето мило нещастно животинче с целувка от любящата го:

Беки

Пиша ти в легло. О, как ме болят главата и сърцето!“

Когато Родън прочете това писмо, той се изчерви тъй много и придоби толкова разярен вид, щото компанията около масата лесно се сети, че е получил лоши новини. Всичките подозрения, които се бе опитал да разгони, го обхванаха отново. Тя не можеше дори да излезе и продаде дрънкулките си, за да го освободи. Може да се смее и да разправя за направените й комплименти, докато той стои в затвора. Кой го беше вкарал тук? С него тогава вървеше Уенъм. Да не би… Той просто не можеше да мисли за това, което подозираше. Като напусна бързо стаята, Родън изтича в своята и надраска няколко реда, които изпрати до сър Пит или лейди Кроли и поръча на човека да ги занесе веднага на Гонт Стрийт, като го накара да вземе файтон и му обеща една гвинея, ако се върне след един час.

В бележката той умоляваше своите скъпи брат и снаха, в името на бога, в името на милото си дете и на собствената си чест, да дойдат при него и го освободят от сполетялата го трудност. Намира се в затвор и се нуждае от сто лири стерлинги, за да го пуснат на свобода.

След като изпрати вестителя си, той се върна в столовата и помоли за още вино. На хората наоколо се стори, че той се смее и приказва с особено оживление. Понякога се смееше лудо на собствените си опасения и продължи да пие цял час, като през всичкото време се ослушваше за файтона, който щеше да го спаси.

След като това време изтече, пред вратата се чу бързият тропот на колела и малкият вратар излезе със своите ключове. Лицето, което посрещна, беше дама.

— Полковник Кроли — каза тя силно разтреперана.

Той заключи с многозначителен поглед външната врата — сетне отключи и отвори вътрешната и като извика: „Господин полковник, викат ви“ — заведе я в заеманата от мистър Кроли спалня.

Родън дойде от столовата, в която всички други пируваха. Ивица светлина го последва в стаята му, където стоеше дамата — все още много неспокойна.

— Аз съм, Родън — каза тя със свенлив глас, който се мъчеше да направи весел. — Това съм аз, Джейн.

Родън много се развълнува от този мил глас. Той изтича към нея, прегърна я, изрече задъхано няколко неразбираеми благодарствени думи и си поплака на рамото й. Тя не знаеше причината на вълнението му.

Сметката с мистър Мос бързо се уреди, като това може би разочарова този джентълмен, който разчиташе да има полковника като свой гостенин най-малко за неделния ден. С лъчезарна усмивка и светнали от щастие очи Джейн отведе Родън от къщата на съдебния пристав и те се отправиха към дома с файтона, с който бе побързала да го освободи.

— Пит беше отишъл на една вечеря с депутати — каза тя, — когато пристигна писмото ти, и затова драги Родън, дойдох самата аз — и тя сложи нежната си ръка в неговата.

Може би за Родън Кроли беше добре, че Пит беше отишъл на тази вечеря. Той поблагодари горещо на снаха си, като стори това с такава буйна признателност, която трогна и почти изплаши тази мекосърдечна жена.

— Ох! — каза той по своя недодялан и безизкуствен начин. — Ти… ти не знаеш как съм се променил, след като опознах тебе и малкия Роди. Бих… бих желал някак си да се променя. Знаеш, искам… искам… да стана…

Той не довърши изречението, но тя можеше да го отгадае. И вечерта, след като той си отиде и докато седеше край креватчето на собственото си малко момче, тя отправи смирена молитва за този клет, изнурен грешник.

Родън я остави и се упъти бързо към дома си. Беше девет часът вечерта. Той тичаше през улиците и големите площади на Панаира на суетата и най-после се спря задъхано срещу собствената си къща. Отдръпна се назад и политна върху оградата, когато погледна разтреперан нагоре. Прозорците на приемната блестяха от светлината. Тя му бе казала, че е болна и на легло. Той постоя там известно време, а светлината от стаите обливаше бледото му лице.

Извади ключа от пътната врата и влезе в къщата. От горните стаи се чуваше смях. Беше облечен в балния костюм, в който го бяха хванали предишната вечер. Качи се тихо по стълбите, като се облягаше на перилата. Никой не се мяркаше в къщата — всички слуги бяха отпратени някъде. Родън чу отвътре смях — смях и пеене. Беки пееше откъслек от песента от предишната вечер; един груб глас викаше: „Браво! Браво!“ Гласът беше на лорд Стейн.

Родън отвори вратата и влезе. На една малка маса беше сложена вечеря — с вино и всички прибори. Стейн се беше надвесил над дивана, на който седеше Беки. Клетницата беше в блестящ пълен тоалет, а по ръцете и пръстите й блестяха гривни и пръстени; на гърдите й се виждаше брилянтно украшение, подарено й от лорд Стейн. Той държеше ръката й в своята и се навеждаше да я целуне, когато Беки се сепна с лек писък, зърнала бледото Родъново лице. Следния миг тя се опита да се усмихне — и наистина се усмихна ужасно, — за да приветствува съпруга си. Стейн се изправи — със скърцащи зъби, бледен и с яростен поглед.

И той направи опит да се засмее и пристъпи напред, като протягаше ръка.

— Какво, значи, върнахте се! Здравейте, Кроли! — каза той, а устните му трепереха, докато се мъчеше да се усмихне на натрапника.

Имаше нещо в Родъновото лице, което накара Беки да се хвърли пред него.

— Аз съм невинна, Родън — каза тя. — Бог ми е свидетел, невинна съм.

Тя стискаше здраво жакета и ръцете му. Нейните собствени бяха покрити с гривни, пръстени и дрънкулки.

— Невинна съм. Кажете, че съм невинна — обърна се тя към лорд Стейн.

Той помисли, че са му устроили капан и се разяри на съпругата също тъй, както и на съпруга.

— Вие невинна! Дявол да ви вземе! — изкрещя той. — Вие невинна! Та нали аз съм платил за всяка дрънкулка, която имате по тялото си? Дал съм ви хиляди лири стерлинги, които този човек е изхарчил и за които ви продаде. Невинна, да ви вземат… Невинна сте колкото и майка ви, балерината, и грубиянина ви съпруг. Не смятайте, че ще ме изплашите, както сте вършили това с други. Отдръпнете се, сър, и ме оставете да мина!

И лорд Стейн грабна шапката си с пламък в очите, като гледаше свирепо неприятеля. Той се запъти към него, без ни най-малко да се съмнява, че другият ще отстъпи.

Но Родън Кроли скочи, сграбчи го за вратовръзката, докато лорд Стейн, почти задушен, се заизвива и се наведе под ръката му.

— Лъжеш, куче такова! — каза Родън. — Лъжеш ти, страхливец и злодей! — И той удари два пъти благородника по лицето с разтворената си ръка и го запрати окървавен на земята. Всичко стана, преди Ребека да може да му попречи. Тя стоеше разтреперана пред него. Възхищаваше се от съпруга си — силен, смел, победител.

— Ела тук — каза той. Тя отиде веднага.

— Свали тези неща. — Разтреперана, тя започна да ги маха, като издърпваше скъпоценностите от ръцете си и пръстените от разтрепераните си пръсти. Тя ги държеше всички накуп, цяла разтресена, и гледаше нагоре към него.

— Хвърли ги — каза той и тя ги изпусна. Родън откъсна диамантения накит от гърдите й и го захвърли към лорд Стейн. Той нарани плешивото му чело. И Стейн носи белега до смъртния си час.

— Ела горе — каза Родън на жена си.

— Не ме убивай, Родън — каза тя.

Той се разсмя свирепо.

— Искам да разбера дали този човек лъже за парите, както лъже за мене. Давал ли ти е някакви суми?

— Не — каза тя, — впрочем…

— Дай ми ключовете си — отвърна Родън и те излязоха заедно. Ребека му даде всичките си ключове, освен един; и тя се надяваше, че той няма да забележи неговото отсъствие. Ключът принадлежеше на малкото писалище, което Амелия й бе подарила в миналото и което тя държеше на скрито място. Но Родън започна да разтваря кутии и гардероби, като разхвърляше тук и там съдържанието им, и най-после намери писалището. Жената се принуди да го отвори. То съдържаше книжа, любовни писма от преди много години и най-различни дреболии и бележчици. В него имаше и тефтерче с чекове и банкноти. Някои от тях бяха също от преди десет години, а се виждаше и една доста нова банкнота от хиляда лири стерлинги, която лорд Стейн й бе дал.

— Той ли ти даде това? — запита Родън.

— Да — отвърна Ребека.

— Ще му я изпратя днес — каза Родън (тъй като отново се бе зазорило и търсенето му бе отнело много часове) — и ще платя на Бригс, която беше тъй добра към момчето. Ще ми кажеш къде да изпратя остатъка. От всичко това ти можеше да ми отделиш сто лири, Беки — аз винаги съм разделял с тебе всичките си пари.

— Невинна съм — каза Беки. И той я остави без нито една дума повече.

 

Какви бяха мислите й, когато той я напусна? Дълги часове след като Родън си беше отишъл, Ребека седя на края на леглото. Всички чекмеджета бяха отворени и съдържанието им бе разпръснато по земята — рокли и пера, ешарпове и дрънкулки, цял куп украшения, разхвърляни като дрипи. Косата й падаше по раменете; роклята й беше скъсана там, откъдето Родън бе дръпнал накита. Тя го чу да слиза долу, няколко минути след като я бе оставил; чу как вратата се блъсна и затвори след него. Тя знаеше, че той няма никога да се върне. Беше си отишъл завинаги, „Дали ще се убие? — мислеше си тя. — Няма да го направи, преди да се види с лорд Стейн.“

Тя се замисли за дългия си минал живот и за всички мрачни случки в него. Ах, колко пуст й се виждаше той, колко нещастен, самотен и безполезен! Дали да вземе лауданум и да сложи край — да свърши с всички надежди, хитрини, дългове и триумфи? Прислужницата-французойка я намери в това положение — седнала сред жалките си развалини със стиснати ръце и сухи очи. Жената беше нейна съучастничка и получаваше заплата от лорд Стейн.

— Mon Dieu, мадам, какво се е случило? — запита тя.

Наистина, какво се бе случило? Беше ли тя виновна, или не? Тя отричаше това; но можеше ли някой да каже кое бе истина от всичко, което излизаше от устните й? И дали това покварено сърце в случая бе чисто? Всичките й лъжи и хитрини, целият й егоизъм, остроумие, измами и дарби я бяха довели до тази катастрофа. Камериерката спусна завесите и с молби и привидна любезност увеща господарката си да полегне на кревата. После слезе долу и събра накитите, които лежаха на пода, след като Ребека ги бе захвърлила там по заповед на мъжа си и след като лорд Стейн си бе отишъл.

Бележки

[1] Моят беден скъп малък.

[2] изобилие.

[3] моят лош затворник.