Уилям Текери
Панаир на суетата (51) (роман без герой)

Глава L
В която се говори за обикновени хорица

Музата, която и да е тя, покровителствуваща настоящата комична повест, трябва сега да слезе от благородните височини, където се рееше до преди малко, да има добрината да кацне на скромния покрив на Джон Седли в Бромптън и да опише какво става там. И тук също, в този беден дом, живеят грижата, недоверието и безпокойството. Мисис Клеп мърмори тайно в кухнята пред съпруга си за наема и настоятелно иска от добрия човечец да въстане против бившия си покровител и настоящ наемател. Мисис Седли е престанала да посещава хазайката си в долната част на къщата и вече съвсем не е в състояние да се отнася със снизхождение към мисис Клеп. Как можеш да се държиш покровителствено към човек, на когото дължиш четиридесет лири стерлинги и който постоянно ти подхвърля намеци за тези пари? Слугинята-ирландка не е изменила най-малко своето почтително и мило държане, но на мисис Седли се струва, че е започнала да става дръзка и неблагодарна, и също както крадецът вижда полицай зад всеки храст, така и тя долавя какви ли не загатвания и заплахи във всички думи и отговори на девойката. Мис Клеп, която вече е станала същинска госпожица, според мнението на киселата стара жена не е нищо друго, освен непоносима и нахална хитруша. Мисис Седли просто не може да разбере как Амелия може толкова да я обича и защо тъй често я вика в стаята си и излиза постоянно с нея. Горчивината на бедността е отровила живота на тази някога весела и добра жена. Тя не е благодарна на Амелия за непрестанното й добро държане към нея; недоволствува срещу усилията й да бъде внимателна и услужлива; гълчи я за глупавата гордост, която изпитва спрямо детето си и за пренебрежението й към родителите си. Домът на Джорджи не е много весел, след като вуйчо Джоз си е оттеглил ежемесечната вноска и малкото семейство е изложено почти на глад.

Амелия мисли и мисли и напряга ума си да намери средства, за да увеличи мизерния доход, с който тя и близките й гладуват. Можели да дава някакви уроци? Да рисува кутии за визитни картички? Да бродира? Тя открива, че много жени работят усилено и по-добре от нея за два пенса дневно. Купува от книжарницата два позлатени по краищата картона и се залавя да рисува колкото може най-добре — върху единия се появява овчар с червен жакет, с усмихнато розово лице на фона на нахвърлян с молив пейзаж, а върху другия — овчарка, пристъпваща по малко мостче, с малко куче зад нея и със сполучливо сложени сенки. Книжарят, от когото е взела картоните, с напразната надежда, че от своя страна и той ще ги купи от нея, след като види как ги е украсила, едва скрива присмеха си, с който разглежда тези слаби произведения на изкуството. Той поглежда отстрани госпожицата, която му помага в дюкяна, слага отново картините в техния плик от сивобелезникава хартия и ги подава на клетата вдовица и на мис Клеп, на която се струва, че никога не е виждала такива прекрасни картини и е била уверена, че книжарят ще даде най-малко две гвинеи за всяка една от рисунките. Обезнадеждени и със свити сърца, те правят опити в други магазини в центъра на Лондон. „Не ми трябват“ — заявява един. „Вървете си“ — казва ядосано друг. Три шилинга и шест пенса са изразходвани напразно и картините отиват в спалнята на мис Клеп, която продължава да ги смята прелестни.

Подир дълги размишления и след като изпитва мъките на съчиняването, тя написва нещо с най-хубавия си почерк на една картичка, с което осведомява желаещите, че „дама, разполагаща с известно свободно време, желае да се заеме с образованието на няколко малки момичета, на които би могла да преподава английски, френски, география, история и музика. Отнесете се до мистър Браун, за мисис, А. О.“ Дава обявлението на книжаря, от когото бе взела картоните и който се съгласява да го остави да лежи върху тезгяха, където то пожълтява и се замърсява от мухите. Много пъти Амелия минава срамежливо край вратата, като се надява, че мистър Браун ще й каже някаква новина, но той нито веднъж не й кимва да влезе. Когато отива да направи някои дребни покупки, той пак не й казва нищо. Клета наивна женице, нежна и слаба, как ще се бориш с грубия сражаващ се свят?

Всеки ден тя става все по-тъжна и по-загрижена; впива в детето си изплашен поглед, чийто израз момчето не може да си обясни. Нощем се стряска и наднича крадешком в стаята му, за да види дали спи и не са ли го откраднали. Самата тя сега спи твърде малко. Една постоянна мисъл и страх я преследват. Как плаче и се моли в дългите безмълвни нощи — как се мъчи да скрие от себе си мисълта, която отново се връща в съзнанието й, че трябва да се раздели с момчето и че тя е единствената пречка между него и благоденствието. Не й е възможно, не й е възможно! Поне не сега. Друг път. Ах, как тежко е да се мисли за това и да се понасят тези страдания!

Хрумва й нещо, което я кара да поруменее и да се отвърне от себе си — би могла да дава личния си доход само на родителите си, а младият свещеник ще я вземе за жена и ще я приюти заедно с детето. Но ето скъпите спомени и портретът на Джордж, които я упрекват. Срамът и любовта я принуждават да откаже да направи тази жертва. Тя се отдръпва от нея като от нещо светотатствено; и тези мисли никога не се застояват за дълго в чистото й и нежно сърце.

Борбата, която описваме само в едно-две изречения, траеше седмици наред в душата на Амелия. През това време тя не се довери никому, никому не беше в състояние да разкрие страданията си, също както не можеше и да допусне, че ще се предаде, макар и всекидневно да отстъпваше по малко пред неприятеля, с когото трябваше да се бори. Една истина след друга се разкриваха мълчаливо пред нея и заставаха твърдо насреща й; нищета и мизерия за всички, унижения и страдания за родителите й, несправедливост към момчето — една по една рухваха кулите на малката крепост, в която клетата жена ревниво пазеше едничката си любов, единственото си съкровище.

В началото на борбата тя се обърна към брат си в Калкута, като му прати писмо, изпълнено с нежни молби, увещавайки го да не спира месечната издръжка, която дотогава бе пращал на родителите им, и му обрисува искрено и правдиво нещастното им положение. Но тя не знаеше истината по този въпрос. Джоз редовно пращаше сумите, обаче те отиваха в ръцете на един лихвар в Сити, на когото старият Седли бе дал правото да ги получава в замяна на заема, получен от него и вложен в несполучливи сделки. Еми с нетърпение пресмяташе дните, необходими за пристигането на писмото и за идването на отговора. Беше вписала датата на изпращането му в бележника си. На кръстника на сина си, добрия майор в Мадрас, тя не откри нито една от мъките и тревогите си. Не му беше писала от деня, когато го бе поздравила за бъдещата му женитба. С болка и отчаяние си мислеше тя как този приятел, едничкият, когото имаше, единственият, който държеше на нея, щеше също да се отдръпне.

Веднъж, когато всичко вървеше много зле — кредиторите ги тормозеха, майката бе изпаднала в истерична скръб, бащата бе по-мрачен от всякога, обитателите на къщата се отбягваха един друг, всеки тайно потискан от личните си мъки и от чувството за тегнещата върху му несправедливост, — случи се така, че бащата и дъщерята бяха останали сами. Амелия реши да утеши баща си, като му каже какво е направила. Беше писала на Джоузеф — отговорът му навярно щеше да пристигне след три или четири месеца. Той винаги е бил щедър, макар и нехаен. Невъзможно е да им откаже, когато разбере в какво притеснено положение се намират родителите му.

Тогава клетият стар джентълмен й разкри цялата истина — че синът му не е престанал да им праща месечната издръжка, която им била отнета поради собственото му неблагоразумие. Не посмял по-рано да й го каже. Когато с горчив и треперлив глас той направи признанието си и Амелия му хвърли изплашен и изпълнен с ужас поглед, старият помисли, че тя го укорява, дето е скрил това от нея.

— Ах — каза той с разтреперани устни и извърната глава, — сега ти презираш своя стар баща!

— О, татко! Не е това — извика Амелия, като се отпусна на шията му и го целуна много пъти. — Винаги си бил добър и мил. Направил си го за добро. Не ми е за парите… а за… о, боже мой, боже мой! Смили се над мене и ми дай сили да понеса това изпитание! — и тя отново го целуна буйно и излезе от стаята.

Бащата не разбираше какво означава това обяснение, нито избликът на скръб, с който клетата девойка го бе оставила. Тя бе победена. Присъдата бе прочетена. Детето трябва да се отдели от нея… да отиде при други… да я забрави. Нейното сърце и богатство — нейната радост, надежда, любов — едва ли не бог! Тя трябва да се откаже от него; и тогава — тогава ще отиде при Джордж и двамата заедно ще бдят над детето и ще чакат, докато и то дойде при тях на небето.

Сложи бонето си, едва съзнавайки какво върши, и тръгна по улиците, по които Джордж имаше обичай да върви на връщане от училище и където обикновено тя отиваше да го посрещне. Беше месец май, следобед нямаше да има учебни занимания. Всички пъпки на дърветата се бяха развили, времето беше прекрасно. Момчето затича към нея с песен на уста, поруменяло от здраве, хванало под ръка книгите си. Ето го! И двете й ръце го обгърнаха. Не, това е невъзможно. Невъзможно е да се разделят.

— Мамо, какво има? — запита я то. — Изглеждаш ми много бледа.

— Нищо, мое дете — отвърна тя и се наведе да го целуне.

Същата вечер Амелия накара момчето да й прочете разказа за Самуил и за това как Хана, неговата майка, след като го отбила, го занесла на първосвещеника, за да бъде отдаден в служба на бога. И Джорджи прочете благодарствения химн на Хана, в който се казва кой прави хората бедни и богати, кой принизява и възвеличава — как бедните, ще бъдат вдигнати от праха, а силните ще бъдат сломени. После й прочете как майката на Самуил му направила малка дрешка и му я носила от година на година, когато отивала да принася годишната жертва. А след това, по своя си простичък и мил начин, Амелия разтълкува на сина си тази трогателна история. Обясни му как Хана, макар че много обичала детето си, все пак го дала на първосвещеника, защото е положила клетва. И как навярно винаги си мислила за него, докато седяла далеч у дома си, заета с ушиването на малката дрешка. Разправи му как Самуил никога не забравял майка си и колко щастлива трябва да е била тя, когато (разбира се, годините минавали много бързо) идвало време да отиде и види момчето си и колко добро и мъдро растяло то. Тя изрече тази малка проповед с нежен и тържествен глас и със сухи очи, докато стигна до мястото, където се разправяше за срещата между двамата — и тогава думите й изведнъж пресекнаха, нежното сърце преля; тя притисна до гърди момчето и го залюля в обятията си, като плачеше безмълвно над него, ронейки горчиви и свети майчински сълзи.

 

След като взе решение, вдовицата започна да предприема такива мерки, които смяташе необходими за постигането на поставената си цел. Един ден мис Озбърн, на Ръсъл Скуеър, получи от Амелия писмо (вече десет години не бе писала този адрес; и ето сега през паметта й преминаха младостта й и ранният й живот), което я накара силно да поруменее и да погледне към баща си, седнал мрачно на мястото си на другия край на масата.

С прости думи Амелия й обясняваше причините, които я принуждават да промени решението си относно момчето. Нови нещастия сполетели баща й, които го разорили напълно. Пенсията й е толкова малка, че с нея едва ще може да поддържа родителите си и в никакъв случай не ще й стигне да осигури на Джордж възможностите, които му се полагат. Колкото и големи да са страданията й при раздялата със сина си, с божията помощ тя ще ги понесе заради доброто на момчето. Тя знае, че тези, при които то отива, ще сторят всичко, което е по силите им, да го направят щастливо. По-нататък Амелия описваше характера му — такъв, какъвто смяташе, че е: чувствителен, импулсивен, възпротивяващ се на всякакъв контрол и грубост, но лесно поддаващ се на влиянието на любовта и нежните обноски. В послепис заявяваше, че желае да получи писмено съгласие, даващо й право да вижда детето си колкото иска често — като не ще може да се раздели с него при други условия.

— Какво? Госпожа Гордост се е сломила, а? — каза старият Озбърн, когато с развълнуван и разтреперан глас мис Озбърн му прочете писмото. — Принудени да гладуват, а? Ха, ха! Знаех си, че ще се предаде. — Той се опита да се държи важно и да чете вестника както обикновено — но му бе невъзможно да следи редовете. И той възкликваше и проклинаше иззад разтворения вестник.

Най-после го захвърли и като погледна смръщено към дъщеря си, както си имаше обичай, излезе от стаята и отиде в кабинета си, откъдето се завърна след малко с ключ в ръка. Той го подхвърли на мис Озбърн.

— Пригответе стаята над моята — тази, която едно време беше негова — каза Озбърн.

— Добре, сър — отвърна разтреперана дъщеря му.

Това бе Джорджовата стая. Не я бяха отваряли повече от десет години. Някои от дрехите му, книжа, носни кърпи, камшици, шапки, въдици и спортни принадлежности все още се намираха там. Един армейски списък от 1814 година с неговото име на обвивката му; малък речник, който имаше навик да употребява при писане, както и подарената от майка му библия бяха сложени върху камината, заедно с чифт шпори и изсъхнала мастилница, покрита с праха на десет години. Колко дни и хора бяха изминали пътя си от времето, когато това мастило бе влажно! Неговата ръка бе слагала попивателната хартия върху блокчето с листове за писане.

Мис Озбърн много се развълнува, когато влезе за пръв път в стаята, последвана от прислужниците. Отпусна се съвсем пребледняла на малкото легло.

— Каква прекрасна новина, госпожице — каза икономката, — истина ви казвам, госпожице! Добрите стари времена се връщат. Милото малко момченце! — И тя разтвори прозореца, като пусна свежия въздух да нахлуе в стаята.

— Най-добре пратете малко пари на онази жена — каза мистър Озбърн, преди да излезе. — Тя не трябва да чувствува никаква липса. Пратете й сто лири.

— И да отида ли утре да я видя? — запита мис Озбърн.

— То си е ваша работа. Помнете само, че тя не трябва да стъпва тук. Не, дявол да го вземе, дори и за всички пари в Лондон. Но отсега нататък не трябва да търпи никакви лишения. Така че внимавайте и подредете всичко както трябва. — След тези кратки думи мистър Озбърн се запъти по обичая си към Сити.

— Ето ти пари, татко — каза нея вечер Амелия, като целуна баща си и сложи в ръката му чек за сто лири.

— И… и… мамо, не бъди груба с Джорджи. Той няма… няма да остане дълго при нас. — Тя не можа да каже нищо повече и отиде безшумно в своята стая. Нека затворим врата след нея и я оставим самичка със скръбта и молитвите й. Нека говорим малко за толкова много любов и мъка.

Както бе обещала в краткото си писмо, на следния ден мис Озбърн отиде да види Амелия. Срещата между двете беше приятелска. Един поглед и няколко думи от страна на мис Озбърн показаха на клетата вдовица, че колкото се отнася до тази жена, няма защо да се страхува, че тя ще вземе първо място в сърцето на сина й. Зълва й беше хладна, разумна, нелишена от доброта. Може би майката нямаше да е толкова доволна, ако съперницата й бе по-хубава, по-млада, по-нежна и по-топлосърдечна. Мис Озбърн, от друга страна, бе обхваната от мисли и спомени за миналото и не можеше да се трогне от събуждащото жал положение на бедната майка. Тя бе победена и тъй да се каже, вече бе захвърлила оръжие и се бе предала. Същия ден те уговориха предварителните условия на договора за капитулация.

Следния ден задържаха Джорджи от училище, за да се види с леля си. Амелия ги остави сами и се качи в стаята си, като се мъчеше да опита как ще понесе раздялата. Изминаха дни на преговори, посещения, приготовления. С голяма предпазливост Амелия съобщи на Джорджи какво възнамеряваха да направят. Очакваше да го види много развълнуван от тази новина. Тъжно отвърна глава клетата жена, като видя, че той изпита по-скоро радост, отколкото други някакви чувства. Същия ден той се похвали пред съучениците си; разправи им как ще живее при дядо си — бащата на собствения му баща, а не този, който понякога идва да го вижда в училище; ще бъде много богат, ще си има екипаж и пони и ще го пратят в много по-хубаво училище; и когато стане богат, ще си купи хубава кутия за моливи и ще плати на продавачката на сладкиши. Момчето беше самият образ на баща си, както виждаше това и майка му.

Не ми дава сърце, заради нашата мила Амелия, да разправям подробно за последните дни на Джорджи у дома му.

Най-после уреченият ден настъпи, екипажът спря пред вратата, малките скромни пакетчета, съдържащи спомени и дребни белези на любов и привързаност, отдавна стояха приготвени в преддверието — Джордж бе облечен в новия си костюм, за който шивачът предварително идва да му вземе мярка. Той бе станал още в зори и беше надянал празничните си дрехи. Майка му го чуваше от съседната стая, където лежеше в безмълвна мъка и бдение. Дни преди това тя се бе приготовлявала за края; бе купувала някои дребни неща за момчето; бе надписвала книгите и бельото му; бе му говорила, за да го подготви за промяната, като се мъчеше да си въобрази, че той се нуждае от подобна подготовка.

Щом за него щеше да има промяна, какво друго го интересуваше! Той жадуваше за нея. Хилядите му ревностни изявления относно това, което щял да направи, когато отидел да живее при дядо си, показваха на клетата вдовица колко малко го опечаляваше мисълта за раздялата „Често ще идвам да те виждам с понито, мамо“ — казваше той. Ще отива да я взема с екипажа; ще се разхождат в парка и тя ще има всичко каквото пожелае. Бедната майка бе принудена да се задоволи с тези себелюбиви прояви на привързаност и се опитваше да се убеди колко искрено я обича синът й. Разбира се, че я обича. Всички деца са такива — търсят разнообразието и… не, не са себелюбиви, а своеволни. И нейното дете трябва да се наслади на всички житейски радости и да постигне всичките си мечти. Самата тя, поради собствения си егоизъм и безразсъдна любов към него, досега му бе отнемала точно тези права и удоволствия.

Зная малко неща по-трогателни от това плахо унижение и себепринизяване от страна на жената. Как пламенно заявява, че не мъжът, а тя е виновна; как взема всички грешки върху себе си; как сякаш търси наказания за злини, които никога не е извършвала, и упорито прикрива истинския виновник! Онези, които причиняват страдания на жените, биват дарявани от тях с най-много доброта. Те се раждат страхливци и мъчители и тормозят онези, които стоят най-смирено пред тях.

Така Амелия се готвеше в безмълвни страдания за раздялата със сина си и прекара много, много самотни часове в приготовления за наближаващия край. Джорджи стоеше край майка си и я гледаше какво върши без ни най-малка загриженост. Сълзи падаха в кутиите му: пасажи се подчертаваха в любимите му книги; стари играчки, спомени и съкровища от миналото се скътваха за него, прибирани с чудна грижливост и усърдие — и от всичко това момчето нищо не забеляза. Детето си заминава усмихнато, докато майчиното сърце се съкрушава от болка. Боже мой, колко е жално да наблюдава човек в Панаира на суетата безплодната любов на майката към децата!

Минават няколко дни и голямото събитие в живота на Амелия е окончателно завършено. Никакъв ангел не се намесва. Детето е пожертвувано и отдадено на съдбата; и вдовицата е съвсем сама.

Разбира се, момчето идва често да я вижда. То язди пони, с кочияш зад гърба си, за голяма радост на стария му дядо Седли, който върви гордо по алеята край него. Също така Джорджи отива да се види с момчетата от малкото училище и да им се похвали с новото си богатство и разкош. След изминаването на два дни той вече е възприел леко господарствено държане и покровителствено отношение към околните. „Роден е да заповядва — мисли си майката, — също както баща му преди него.“

Сега времето е прекрасно. Вечер, през дните, когато той не идва, тя прави дълги разходки към центъра на Лондон — да, чак до Ръсъл Скуеър, и си почива на камъка край оградата на градината срещу къщата на мистър Озбърн. Оттам тя поглежда нагоре и вижда осветените прозорци на приемната, а около девет часа — стаята на по-горния етаж, където спи Джорджи. Тя знае — той й е казал. Там Амелия се моли, когато светлината угасне, моли се със смирено сърце и си отива вкъщи приведена и мълчалива. Когато се прибира у дома, тя е много изморена. Може би след дълга, изтощителна разходка ще спи по-добре; и може би ще сънува Джорджи.

Един неделен ден се случи така, че тя вървеше по Ръсъл Скуеър, настрани от къщата на мистър Озбърн (обаче я виждаше и отдалеч), когато черковните камбани забиха и Джорджи и леля му излязоха, за да отидат на черква. Един малък уличен метач поиска милостиня и лакеят, който носеше книгите с черковните химни, се опита да го отпъди. Но Джорджи се спря и му даде пари. Божията благословия да бъде върху момчето! Еми изтича през площада и като се приближи до метача, също му даде милостиня. Всички неделни камбани биеха и тя ги последва, докато стигна до черквата и влезе вътре. После седна на едно място, откъдето можеше да вижда главата на момчето под бащината му възпоменателна плоча. Стотици свежи детски гласове се издигнаха и запяха благодарствени химни към милостивия отец и душата на малкия Джорджи трептеше от радостно чувство при този изблик на величествено славословие. За известно време майка му не можеше да го вижда през замъглените си очи.