Уилям Текери
Панаир на суетата (49) (роман без герой)

Глава XLVIII
В която запознаваме читателя с най-доброто общество

Най-после съдбата отсъди добрината и любезността на Беки към главата на мъжовото й семейство да получат изключително голяма награда, награда, която, макар и донякъде и невеществена, малката жена желаеше по-силно, отколкото други, по-материални придобивки. Ако не възнамеряваше да води добродетелен живот, тя поне искаше да се радва на добро име, а ние знаем, че никоя дама от висшето общество не може да притежава това необходимо качество, докато не си сложи шлейф и пера и не бъде представена на своя монарх в двореца. След тази среща с величието те излизат белязани като честни жени. Лорд-шамбеланът им дава свидетелство за добродетелност. И също както при карантина съмнителните стоки и писма биват прекарани през нагорещен въздух и напръскани с ароматични киселини, след което ги обявяват за чисти, така и една дама, чиято репутация иначе би била съмнителна и заразителна, минава през целебното изпитание на кралското присъствие и излиза оттам очистена, от всякакъв порок.

Лейди Берейкърс, лейди Тъфто, мисис Бют Кроли и други дами, които са бивали в допир с мисис Родън Кроли, могат да се възмущават при мисълта, че тази омразна малка авантюристка ще прави реверанс пред владетеля, и могат да заявяват, че ако милата добра кралица Шарлота бе жива, тя никога не би позволила на такава безсрамна личност да се появи в нейната непорочна приемна зала. Но когато си помислим, че мисис Родън изкара изпита си във височайшето присъствие на първия джентълмен в Европа и че, тъй да се каже, от него получи дипломата си за добро име, ние ще проявим истинска липса на вярност към монарха, ако продължаваме да се съмняваме в нейната добродетелност. Колкото се отнася до мене, аз си спомням с любов и преклонение тази голяма историческа личност. Ах, как ли високо са се ценели качествата на знатните и благородни дами в Панаира на суетата, когато това достопочтено и височайшо създание е било дарено с титлата Пръв Благородник на своето Кралство, дадена му единодушно от изисканото и образовано общество на неговата империя! Драги мистър Х., скъпи приятелю от младостта ми, спомняте ли си онази блажена вечер преди двадесет и пет години, когато се даваше драмата „Лицемерът“, режисирана от Елистън, в която главните роли се изпълняваха от Даутън и Листън? Тогава верноподаните учители на двама юноши им позволиха да излязат за една вечер от лицея Слотър Хаус, където тези младежи получаваха образованието си, и да се явят на сцената на театъра „Дръри Лейн“, сред тълпата, която се бе събрала там да приветствува краля. Да, там беше кралят. Пред ложата на негово величество се намираха членовете на личната му гвардия, а маркиз Стейн (лорд-пазител на барутните складове) и други висши сановници стаяха изправени зад стола, на който седеше той — да, той, с румено лице, снажен, покрит с ордени, с гъста къдрава коса. Как пяхме тогава „Боже, пази краля“! Как цялата зала ехтеше и трепереше под звуците на тази величествена музика! Как го поздравяваха, как викаха „ура“, как размахваха кърпички! Жени плачеха, майки прегръщаха децата си, а имаше и такива, които припаднаха от вълнение. В партера някои бяха задушени; писъци и стенания се смесваха с ликуващите викове на поданиците му, която присъствуваха тази вечер в театъра, и се показаха почти готови да умрат за него. Да, ние го видяхме. Съдбата не може да ни лиши от това. Други са виждали Наполеон. Останали са малцина, които са имали възможност да зърнат Фридрих Велики, доктор Джонсън, Мария-Антоанета и т.н., — но ние справедливо ще се гордеем пред децата си, че сме видели Джордж Добрия, Великолепния, Великия.

И тъй, настана щастлив ден в живота на мисис Родън Кроли, когато този ангел бе допуснат да влезе в рая — в двореца, за който бе жадувала. Съпругата на девер й играеше ролята на нейна кръстница. На определения ден сър Пит и жена му пристигнаха на Кързън Стрийт в големия нов семеен екипаж и тази гледка подействува твърде облагородяващо на Реглс, който наблюдаваше сцената от бакалския си дюкян и видя вътре бели пера и огромни букети цветя на гърдите на новите ливреи на лакеите.

Сър Пит, в блестяща униформа, слезе от каретата и влезе в къщата, препасан със сабя. Малкият Родън беше застанал в приемната с лице, долепено до стъклото на прозореца, като се усмихваше и кимаше с всичка сила на леля си в екипажа; а след малко сър Пит отново излезе от къщата, водейки една дама с огромни пера, наметната с бял шал, хванала деликатно в ръка величествен брокатен шлейф. Тя се качи в каляската тъй, сякаш беше принцеса, свикнала цял живот да ходи в двореца, усмихвайки се мило на лакея до вратичката и на сър Пит, който я последва вътре. След тях се качи и Родън, в старата си гвардейска униформа, страшно овехтяла и вече прекалено тясна. Отначало бяха решили той да следва процесията и да отиде при владетеля си във файтон, обаче добродушната му снаха настоя да тръгнат семейно. Каретата беше голяма, дамите, не особено едри, щяха да държат шлейфовете си в ръка — така че в края на краищата четиримата отидоха наедно. След малко екипажът им се присъедини към редицата карети, отправили се надолу по Пикадили и Сент Джеймс Стрийт, към стария тухлен дворец, където звездата на Брауншвиг чакаше да приеме своите благородници и поданици от висшето общество.

Беки чувствуваше, че просто й се ще да благославя хората от прозорците на екипажа — толкова възвисен бе духът й и така силно бе усещането й за високото положение, което най-после беше придобила в обществото. Дори и нашата Беки си имаше своите слабости: също както човек често среща хора да се гордеят с превъзходства, които другите трудно долавят — както например Комус твърдо вярва, че е най-добрият трагичен актьор в Англия; както Браун, известният романист, със странно желае да го смятат не за даровит, а за изискан и модерен; докато Робинсън, големият адвокат, не дава пет пари за репутацията си в съдебната зала, а се счита за превъзходен спортист, така също голямата цел в живота на Беки беше да бъде и да я смятат за почтена жена. И тя можа да се домогне до положението на дама от благородния свят с удивително постоянство, готовност и успех. Казахме вече, че имаше моменти, когато тя вярваше, че е жена от доброто общество и забравяше, че в чекмеджето вкъщи няма пари, че край портата дебнат кредитори, че трябва да омилостивява търговци и продавачи — с една дума, че няма върху какво да се крепи. И докато отиваше в двореца с каляската, със семейната каляска, тя придоби такова величествено държане, тъй самодоволно, предварително обмислено и внушително, че то накара дори и лейди Джейн да се засмее. Тя влезе в кралските зали с тръсване на главата, което би подхождало на императрица; и не се съмнявам, че ако би била такава, Ребека щеше да играе ролята си превъзходно.

В правото си сме да заявим, че дворцовото облекло на миене Родън Кроли, по случай представянето й пред монарха, беше най-изискано и блестящо. Обичната ни Ребека нямаше нужда от изкуствена светлина, която да подчертава красотата й. Лицето й все още можеше да изглежда хубаво при силно дневно осветление. Ако видехте сега роклята й, всяка дама от Панаира на суетата би я обявила за най-глупавото и най-смешно нещо на света, но преди двадесет и пет години в очите на всички присъствуващи тя беше най-прекрасният костюм на най-известната красавица на сезона. След двадесет години това чудо на шивашкото изкуство щеше да премине в царството на смешното и отживялото заедно с всички предишни суетности. Но стига сме се отклонявали. Всички заявиха, че роклята, която бе облякла на този бележит ден при представянето си в двореца, е наистина очарователна. Дори и добрата малка лейди Джейн бе принудена да признае това, когато гледаше своята роднина; и с тъга си каза сама на себе си, че нейният вкус стои доста по-долу от вкуса на мисис Беки.

Тя не знаеше колко грижи, мисъл и дарби беше отдала мисис Родън на тази дреха. Ребекиният вкус беше толкова добър, колкото на коя и да е европейска модистка, и умееше да върши някои неща по този начин, който лейди Джейн трудно би могла да разбере. Последната веднага долови колко разкошен бе брокатът на Ребекиния шлейф и колко блестяща е дантелата на роклята й.

Беки каза, че брокатът бил някаква си останка и че дантелата представлявала наистина сполучлива сделка. Имала я от сто години насам.

— Скъпа мисис Кроли, трябва да сте дали за нея цяло състояние — каза лейди Джейн, като сведе поглед към собствената си дантела, която по своето качество отстъпваше на първата. И като разгледа старинния брокат, от който бе направена дворцовата дреха на мисис Родън, тя беше готова да каже, че не може да си позволи подобно скъпо облекло, обаче възпря с усилие тези свои думи, защото щяха да наранят роднината й.

И все пак, ако лейди Джейн би знаяла всичко, мисля, че дори и нейният кротък нрав не би я възпрял да не избухне. Работата се състоеше в това, че когато подреждаше къщата на сър Пит, мисис Родън откри дантелата и броката в старите гардероби, където се намираха вещите на бившите господари на този дом, и си ги отнесе тихичко вкъщи. Там тя ги поправи тъй, че да отговарят на собствената й дребна фигура. Бригс я видя, когато ги вземаше, но не зададе никакви, въпроси и не каза никому нищо. Но аз подозирам, че тя й съчувстваше в тази работа, както биха сторили това много други честни жени.

Също и диамантите.

— Ех, да му се не види, откъде можа да вземеш тези диаманти, Беки? — запита я съпругът й, като се възхищаваше от скъпоценностите, които по-рано никога не бе виждал и които искряха на ушите и шията й и изпущаха богати отблясъци.

Беки се изчерви и го погледна вторачено за миг. Пит Кроли също се поизчерви и погледна през прозореца. Малка част от накитите й беше дал той — перлената огърлица с красива диамантена закопчалка — в бе пропуснал да спомене това обстоятелство пред съпругата си.

Беки погледна съпруга си, а сетне и сър Пит я в очите й се четеше закачливост и ликуване, сякаш искаше да каже: „Да те издам ли?“

— Познай! — каза тя на съпруга си. — Глупчо такъв — продължи Ребека, — откъде предполагаш, че съм ги взела? Всичките, освен перлената огърлица, която една скъпа приятелка ми подари много отдавна, взех под наем, разбира се. Взех ги под наем от мистър Полониус, на Ковънтри Стрийт. Да не би да мислиш, че всички диаманти, отиващи в двореца, принадлежат на тези, които ги носят, както прекрасните накити на лейди Джейн, които са много по-хубави от моите.

— Те са семейни скъпоценности — каза сър Пит, като отново погледна неловко. И през време на този семеен разговор екипажът вървеше надолу по улицата, дока то най-после бе разтоварен пред портите на двореца, където монархът очакваше тържествено гостите си.

Диамантите, които събудиха Родъновото възхищение, не се прибраха в хранилището на мистър Полониус от Ковънтри Стрийт и този джентълмен никога не поиска да му бъдат върнати. Те бяха сложени в тайно малко чекмедже на едно старо писалище, което Амелия Седли й бе подарила преди много, много години и в което Беки пазеше някои полезни и може би доста ценни неща, за които съпругът й нищо не знаеше. Да знаят малко или да не знаят нищо — това е в природата на някои съпрузи. А в природата на колко жени е да крият? О, дами, колко от вас имат тайни сметки, пращани от шивачката? Колко от вас имат рокли и гривни, които не смеете да покажете или пък треперите, когато ги носите? Треперите и умилостивявате с усмивка съпруга до вас, който не може да разпознае старата кадифена рокля от новата и новата гривна от миналогодишната, и няма понятие, че овехтелият жълт дантелен ешарп струва четиридесет гвинеи и че мадам Бобино всяка седмица пише настоятелни писма, с които си иска парите.

Така Родън не знаеше нищо за блестящите диамантени обици, нито за прелестния накит, който красеше гърдите на съпругата му. Но лорд Стейн, който бе заел място си в дворцовия салон в качеството си на лорд-пазител на барутните складове, като един от най-видните велможи и най-бележити крепители на английския трон, и който него ден се яви с всичките си звезди, ордени, яки и кордони и се показа особено внимателен към малката женичка, знаеше много добре откъде бяха дошли тези украшения и кой бе платил за тях.

Като се поклони пред нея, той се усмихна и процитира добре известните и красиви стихове за диамантите на Белинда, „които евреите целуваха и неверниците обожаваха“.

— Но аз се надявам, че ваше сиятелство е правоверен — каза малката дамичка, като тръсна глава. И много от дамите, които се намираха наоколо, си зашепнаха и заприказваха; и множество джентълмени кимаха с глави и също си зашепнаха, когато видяха с какво особено внимание се отнесе знатният царедворец към малката авантюристка.

Не подхожда на моето безсилно и неопитно перо да описва подробностите на срещата между Ребека Кроли, по баща Шарп, и нейния царствен господар. Замъглените очи се затварят пред Величието. Верноподаническа почит и чувство за приличие заповядват дори на въображението да не оглежда любопитно свещената приемна зала, а да се отдръпне бързо назад, мълчаливо и почтително, като направи дълбоки поклони пред Височайшето присъствие.

Едно можем да кажем — че след тази среща в цял Лондон нямаше по-предано на краля сърце от Ребекиното. Името на нейния владетел бе постоянно на устните й и тя заявяваше, че нямало по-очарователен от него. Тя отиде в ателието на Колнъги и си поръча най-хубавия му портрет, който изкуството можеше да създаде и кредитът да позволи. Избра известния портрет, на който най-добрият от всички монарси е представен във фрак, с кожена яка, с бричове и копринени чорапи, седнал на диван, усмихващ се изпод къдравата си кестенява перука. Поръча също да нарисуват образа му на една брошка, която постоянно носеше — и просто омръзваше на познатите си с постоянните си приказки за неговата любезност и красота. Кой знае? Може би тази малка жена си мислеше, че би могла да играе ролята на Ментенон или Помпадур.

Но след представянето й в двореца най-интересно от всичко беше да чуеше човек добродетелните й приказки. Измежду познатите й имаше малко жени и трябва да се признае, че те не се ползуваха с най-добро име в Панаира на суетата. Но след като, тъй да се каже, тя бе придобила качеството на почтена жена, Беки не желаеше вече да се събира с тези жени със съмнителна слава. Когато лейди Крекънбъри й кимна от ложата си в операта, тя не отговори на поздрава й и извърна глава, когато срещна мисис Уошингтън Уайт в парка.

— Драга моя, човек трябва да покаже, че представлява нещо — казваше тя. — Човек не трябва да се движи със съмнителни личности. Аз съжалявам лейди Крекънбъри най-искрено; и не се съмнявам, че мисис Уошингтън Уайт е много добра жена. Вие можете да вечеряте с тях, тъй като обичате да играете на карти. Но аз не трябва да го върша, и няма да го върша; и бъдете така добра да кажете на Смит, когато някоя от тях ми дойде на гости, да съобщи, че ме няма вкъщи.

Подробностите на Бекиния костюм бяха описани във вестниците — пера, дипли, прекрасни диаманти и всичко останало. Лейди Крекънбъри прочете с огорчение този пасаж и започна да разисква с приближените си горделивото държане, което тази жена бе възприела напоследък. Мисис Бют Кроли и нейните дъщери в провинцията получиха от града съответния брой на вестник „Морнинг Пост“ и дадоха свобода на честното си възмущение.

— Ако ти беше със зелени очи, с коса като слама и ако майка ти беше някаква си френска въжеиграчка — казваше мисис Бют на най-голямата си дъщеря (която, тъкмо обратното, беше много мургава, ниска и с чип нос), — можеше също да имаш прекрасни диаманти и братовчедката ти лейди Джейн щеше да те представи в двореца. Но ти си само едно благородно момиче, клето мое дете. Във вените ти тече само от най-ценната кръв на Англия, а набожността и добрите принципи са свой дял в живота. А и що се отнася до самата мене, която също съм съпруга на по-младия брат на един баронет, не съм си и помисляла да се представям в двореца — това не би могло да стане и с някои други, ако добрата кралица Шарлота беше жива.

По този начин достойната пасторска съпруга се успокояваше, а дъщерите й въздишаха и цяла нощ разучаваха алманаха на благородниците.

Няколко дни след знаменитото представяне в двореца добродетелната Беки бе удостоена с друга, също тъй много висока чест. Каретата на лейди Стейн се приближи до вратата на мисис Родън Кроли и лакеят остави две картички, на които бяха напечатани имената на маркиза Стейн и на графиня Гонт. Ако тези парченца картон бяха красиви картини или ако около тях бяха намотани сто ярда дантела, струваща двойно повече гвинеи, Беки нямаше да ги приеме с по-голямо удоволствие. Можете да бъдете уверени, че те заеха видно място в порцелановата ваза на масата в приемната, където Беки държеше визитните картички на гостите си. Боже, боже! Колко наскоро след появяването на величествените дворцови карти, визитните картички на клетата мисис Уошингтън Уайт и на лейди Крекънбъри, на които нашата малка приятелка много се радваше преди няколко месеца и които тогава караха това глупаво същество да се гордее, сега се свиха на дъното на вазата. Боже, боже! Горкичките пренебрегнати картички! Стейн! Берейкърс! Джон Хелвелн и Карлиън от Камелот! Можем да бъдем уверени, че Беки и Бригс прочетоха какво пишеше за тези имена в алманаха на благородниците и проследиха историята на тези знатни семейства, като проучиха най-подробно всички издънки и разклонения на фамилното дърво.

Два часа подир това лорд Стейн и като се огледа наоколо, забелязвайки всичко, както бе обичаят му, той видя, че визитните карти на дамите от неговото семейство вече бяха наредени като козове в колекцията на Беки. Това го накара да се ухили широко. Този стар циник винаги вършеше това при всяка проява на човешка слабост. След малко при него влезе и Беки. Когато това мило момиче очакваше негово сиятелство, тоалетът й винаги биваше най-грижливо подреден — косата превъзходно вчесана, кърпичките, ешарпите, малките велурени пантофки и други женски дреболии — всичко чудесно нагласено, а самата тя седеше в някаква естествена и красива поза, готова да го посрещне. Когато идването му я изненадваше, Беки, разбира се, трябваше да изтича до стаята си, да се оправи бързо пред огледалото и отново да слезе долу и да прояви гостоприемството си пред знатния велможа.

Сега тя го завари да се усмихва над вазата. Бяха открили суетата й и тя се поизчерви.

— Благодаря ви, монсеньор — каза тя. — Виждате, че дамите ви са били тук. Колко мило от ваша страна! Не можах да дойда по-рано — бях в кухнята и приготовлявах пудинг.

— Зная това, видях ви през пречките на прозореца, когато идвах насам с каретата — отвърна старият джентълмен.

— Вие виждате всичко — отвърна тя.

— Някои неща, но не и това, моя хубава госпожо — каза той добродушно. — Глупавичка малка лъжкиньо! Чух стъпките ви в стаята отгоре, където не се съмнявам, че сте слагали червило; трябва да дадете малко от него на лейди Гонт — цветът на лицето й е ужасен. Чух също, когато вратата на спалнята се отвори и сетне вие слязохте долу.

— Престъпление ли е да се старая да изглеждам в най-хубавия си вид, когато вие сте тук? — отвърна жално мисис Родън и потърка бузата си с носната кърпичка, за да покаже, че там няма никакво червило и че е поруменяла само от най-непресторена скромност. Що се отнася до това — кой знае — има червила, които не се полепват по носната кърпичка; а някои са толкова хубави, че дори и сълзите не ги разцепват.

— Тъй, тъй — каза старият джентълмен, като въртеше в ръка картичката на съпругата си, — на всяка цена сте решили да станете голяма дама. Просто съсипвате живота ми, за да ви избутам в доброто общество. Но, нещастна малка глупачко, вие не можете да се задържите там. Нямате цари.

— Ще ни наредите на добро място — прекъсна го Беки — колкото е възможно по-скоро.

— Нямате пари, а искате да се състезавате с тези, които имат. Клето мъничко глинено гърненце, вие искате да плувате надолу по течението заедно с големите медни съдове. Всички жени са еднакви. Всеки се мъчи да постигне това, което не си заслужава труда да придобие. Боже мой! Вчера вечерях с краля и ни поднесоха агнешко, гарнирано с цвекло. Често пъти ястие, приготвено от зеленчуци, е по-хубаво от най-добре угоеното теле. Ще отидете в Гонт Хаус. Зная, че няма да ме оставите на мира, докато не се вредите там. Но у дома не е и наполовина така забавно, както тук. Ще ви бъде отегчително. Както е отегчително и на мене. Жена ми е весела като лейди Макбет, а дъщерите ми са приятели като Ригън и Гонърил. Просто не смея да спя в това, което наричат моя спалня. Креватът е като балдахин от селенията на свети Петър. Имах си малко пиринчено легло в стаята за обличане и малък сламеник като отшелник. Аз съм отшелник. Ха, ха! Идната седмица ще бъдете поканена на вечеря. И gare aux femmes^[1], внимавайте и се дръжте на положение. Ах, как ще ви тормозят те! — За човек като лорд Стейн, който не приказваше много, това беше твърде дълга реч. Тя не беше първата, която той него ден произнесе за доброто на Беки. Бригс вдигна поглед от работната маса, край която беше седнала в по-външната стая, и въздъхна дълбоко, когато чу великият маркиз да говори така пренебрежително за женския пол.

— Ако не изпъдите онова отвратително овчарско куче — каза лорд Стейн, като хвърли зъл поглед над рамото си към нея, — ще наредя да го отровят.

— Винаги храня кучето си от собствената си чиния — каза Ребека и се разсмя закачливо. И като се порадва на яростта на милорда, който мразеше клетата Бригс затова, че прекъсваше неговия tête-à-tête с хубавата съпруга на полковника, мисис Родън най-после се смили над обожателя си и като повика Бригс, тя се възхити от хубавото време и я помоли да изведе детето на разходка.

— Не ми е възможно да я изпъдя — каза Беки след малко мълчание и с много тъжен глас. Докато говореше, очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава.

— Защото не сте й плащали заплатата, така ли? — каза маркизът.

— Още по-лошо — каза Беки, като все още държеше очите си сведени надолу. — Разорила съм я.

— Разорили сте я? Тогва защо не я изпъдите? — запита джентълменът.

— Мъжете правят това — отвърна с горчивина Беки. — Жените не са толкова лоши. Миналата година, когато бяхме останали без петак, тя ни даде всичко. Никога не ще ме напусне, докато не се разорим напълно, което не ми изглежда много далеч, или докато не й платя последния шилинг, който имам да й давам.

— По дяволите, какво й дължите? — запита лордът. Като си представи колко голямо е богатството му, Беки спомена една сума, двойно по-голяма от тази, която трябваше да заплати на Бригс.

Това накара лорд Стейн да излее нов поток от ярост — кратък и енергичен, при което Ребека сведе още по-надолу глава и заплака горчиво.

— Не можех да постъпя иначе. Това беше едничката ми възможност. Не смея да кажа на съпруга си. Той ще ме убие, ако узнае какво съм направила. Пазех това в тайна от всички, освен от вас — и вие насила ме накарахте да го разкрия. Ах, лорд Стейн, какво ще правя сега? Толкова съм нещастна!

Лорд Стейн не отговори нищо; той само барабанеше с пръсти и хапеше нокти. Най-после нахлупи шапката си и изхвърча от стаята. Ребека не стана от мястото си, където се беше свила в отчаяние, докато вратата не се затвори с трясък подир него и екипажът му не отмина надолу по улицата. После се изправи, а в зелените й очи блестеше ликуване и закачливост. Веднъж или два пъти избухна в смях, докато работеше нещо, а след това седна пред пианото и изсвири мелодия, която сама съчини и която звучеше тържествено. Тя накара хората да се спрат под прозореца й и да се заслушат в хубавата музика.

Същата вечер за малката жена пристигнаха две писма от Гонт Хуас. Едното съдържаше покана за вечеря от лорд и лейди Стейн, която щеше да се състои следния петък, а в другото се намираше лист лилава хартия, носещ подписа на лорд Стейн и адреса на банкерското предприятие „Джонс, Браун и Робинсан“, Ломбард Стрийт.

През нощта Родън чу Беки да се изсмива насън веднъж или два пъти. Това, което тъй много я забавлявало, каза тя, е мисълта, че ще отиде на Гонт Стрийт и ще се изправи пред дамите на този дом. Но истината е, че много други мисли я занимаваха. Да заплати ли на Бригс, или да я отпрати? Да учуди ли Реглс, като уреди сметката с него? Всички тези мисли се въртяха в главата й и на следния ден, когато Родън излезе да направи сутрешното си посещение в клуба, а мисис Кроли (със скромна рокля и с воал) се отправи с файтон в Сити и като влезе в банката на господа Джонс и Робинзън, тя представи на съответния чиновник един документ, а в отговор той я запита:

— В какви банкноти да ви се изплати сумата?

Тя отвърна кротко:

— Бих желала сто и петдесет лири стерлинги в дребни банкноти, а остатъкът в по-голяма. — И когато после мина през Сент Полс Чърчярд, спря се там и взе за Бригс най-хубавата черна копринена рокля, която можеше да се купи. Като целуна наивната стара мома и й каза няколко любезни думи, тя й поднесе подаръка си.

После отиде при мистър Реглс, попита мило за децата му и му даде петдесет лири от дължимото. След това се яви при кочияша, от който наемаше екипажите си, и удовлетвори и него с подобна сума.

— Надявам се, че това ще ви послужи за урок, Спавин — каза тя, — и на следващия прием в двореца няма да ме оставите да безпокоя девер си, сър Пит Кроли, и да го карам да води и четирма ни в каретата си, когато отиваме на посещение при негово величество, поради това, че собственият ми екипаж не идва да ме вземе.

Изглежда, че в деня на представянето в двореца помежду им бе възникнало недоразумение. Поради това полковникът без малко щеше да претърпи унижението да се яви пред владетеля в нает от пиацата файтон.

След като свърши всички тези работи, Беки се качи в стаята при споменатото по-рано писалище, което Амелия Седли й бе подарила преди много, много години и което съдържаше някои доста интересни и ценни неща, и заключи в този свой частен музей по-голямата банкнота, която касиерът на господа Джонс и Робинсън й беше дал.