Уилям Текери
Панаир на суетата (47) (роман без герой)

Глава XLVI
Борби и изпитания

Междувременно нашите приятели в Бромптън прекарваха коледните празници по тяхному, и при това не особено весело.

От стоте лири стерлинги годишно, на каквато сума възлизаше доходът й, вдовицата Озбърн имаше навик да дава близо три четвърти на баща си и майка си за разноските, необходими за нея и за малкото й момче. С още сто и двадесет лири, пращани от Джоз, това семейство от четирма души, обслужвани от ирландското момиче, което помагаше и на семейство Клеп, успяваха да преживяват доста прилично, като на края на годината свързваха двата края, и все пак имаха възможност да поднесат чаша чай на някой и друг приятел след бурите и разочарованията на предишния им живот. Седли още поддържаше надмощието си по отношение на мистър Клеп, неговия бивш чиновник. Клеп си спомняше дните, когато седнал на крайчеца на стола, вдигаше чаша за здравето на „мисис Седли, мис Еми и мистър Джоузеф в Индия“, на масата на богатия търговец на Ръсъл Скуеър. Времето увеличаваше великолепието на тези спомени в гърдите на честния чиновник. Когато се качваше от кухнята в приемната и пиеше чай или джин и вода с мистър Седли, той имаше навик да казва: „На друго бяхте свикнали едно време, сър“ — и все тъй тържествено и почтително пиеше наздравица за дамите, както бе вършил това, когато те живееха в най-голямо охолство. За него мис Амелия беше най-благородната лейди и никой не свиреше на пиано тъй божествено като нея. Той никога не сядаше преди Седли, дори когато биваха в клуба, нито пък позволяваше на някой член на тяхното общество да каже нещо против него. Заявяваше, че е виждал първите мъже на Лондон да се ръкуват с мистър Седли и казваше, че го познава от времето, когато често се е срещал из борсата с Ротшилд и че сам той дължи всичко на него.

С хубавия си почерк и с чудесните си референции Клеп успя да си намери друга работа много наскоро след разорението на господаря си. „Такава дребна риба като мене може да плува във всякаква кофа“ — имаше обичай да казва той. Един от сътрудниците на предприятието, от което старият Седли се бе оттеглил, беше много доволен да се възползува от услугите на мистър Клеп и да го възнагради с добра заплата. С една дума, всички богати приятели на Седли го изоставиха един по един, докато този беден бивш чиновник все още му оставаше верен.

При малката част от дохода си, която Амелия задържаше за себе си, вдовицата се нуждаеше от всичката си пестеливост и грижа, за да може да облича милото си дете тъй, както подхождаше на сина на Джордж Озбърн, и да плаща таксите на малкото училище, където се принуди да прати момчето след много колебания и зли предчувствия, изпълнена е тайни мъки и страхове. Тя стоя дълги нощи да учи усърдно разпи уроци от досадни граматики и учебници по география, за да ги преподава след това на Джорджи. Беше изучила дори основните елементи на латинския език, като се надяваше, че би могла да ги предаде и на него. Да бъде разделена с нето през целия ден, да го остави на милостта на бастуна на някой учител и на грубостта на съучениците му — за тази слаба и чувствителна майка това означаваше да го отбие наново. А колкото се отнася до самия него, той се втурна на училище с най-голяма радост. Отдавна жадуваше за тази промяна. Този детски възторг нарани майка му, която се разделяше с него с такава мъка. Предпочиташе да го види по-нажален и едновременно с това изпитваше угризение, задето се осмеляваше да е толкова себелюбива, та да желае собствения й син да е нещастен.

Джорджи постигна голям успех в училището, ръководено от един приятел на постоянния обожател на майка му — преподобния мистър Бини. Той донасяше вкъщи безброй награди и доказателства за способностите си. Всяка вечер разправяше на майка си безкрайни истории за училищните си другари — какво прекрасно момче бил Лайънс, а Снифин — колко подъл; как бащата на Стийл доставял месото за пансиона, докато пък майката на Голдинг идвала всяка събота с каретата си да го вземе; как Нийт имал кожени тиранти на панталоните си — дали ще може и той да има такива? — и как Бил Мейджъл бил толкова силен, че всички го смятали способен да надвие дори надзирателя, мистър Уорд. Така Амелия опозна всички момчета от това училище тъй обстойно, както самият Джордж. Вечер пък му помагаше при упражненията и напрягаше мъничката си главица така ревностно, сякаш самата тя щеше да се яви на сутринта пред учителя. Веднъж, след като се сбил с мастър Смит, Джордж се прибра вкъщи с посиняло око и разправи надълго и нашироко пред майка си и пред изпълнения си с възторг дядо за храбростта, която проявил при сбиването. Но истината е, че в този случай той съвсем не се беше държал особено храбро и сам беше понесъл пердаха. Но Амелия и до ден-днешен не е простила на Смит, макар че сега той е миролюбив аптекар близо до Лестър Скуеър.

Сред такива мирни занимания и безвредни грижи преминаваше животът на добрата вдовица. Една-две сребърни нишки в косата и някоя лека бръчица на хубавото й чело отбелязваха вървежа на годините. Тя се усмихваше на тези знаци на отминаващото време. „Какво значение има това за една стара жена като мене?“ — казваше тя. Едничката й надежда беше да доживее да види сина си знаменит и известен, какъвто заслужаваше да стане. Тя пазеше неговите тетрадки, рисунки, съчинения и ги показваше на малкия си кръг познати, сякаш те бяха някакви прояви на гениалност. Някои от тях даваше и на мис Добин, да ги покаже на мис Озбърн, лелята на Джорджи, която пък от своя страна да ги покаже на самия мистър Озбърн — за да накара този стар човек да се разкае за своята жестокост и лошо чувство към покойника. Всичките слабости и недостатъци на мъжа си тя бе заровила в гроба заедно с него — помнеше само любимия, който се пожертвува, за да се ожени за нея; благородния съпруг, тъй смел и прекрасен, който я бе държал в обятията си в онова утро, когато тръгна да се сражава и да умре славно за своя крал. И този герой сигурно се усмихваше от небето на онова чудно момче, което беше оставил да й дава подкрепа и да я утешава.

Видяхме как един от дядовците на Джорджи (мистър Озбърн), в своето кресло на Ръсъл Скуеър, всеки ден ставаше все по-груб и по-сърдит и как дъщеря му с прекрасната си карета и прекрасните си коне, фигурираща в списъците на половината благотворителни начинания в града, беше всъщност самотна, нещастна, измъчена стара мома. Често, много често си мислеше тя за красивото малко момче, нейния братов син, когото веднъж бе срещнала. Жадуваше да й позволят да отиде с прекрасната си карета до къщата, където то живееше; и ден след ден се отглеждаше през време на самотната си разходка в парка, с надежда, че може би ще го види. Сестра й, банкерската съпруга, благоволяваше да направи понякога посещение на стария си дом на Ръсъл Скуеър. Тя довеждаше със себе си две болнави деца, придружавани от тяхната надута възпитателка, и с престорения си глас на дама от висшето общество чуруликаше пред сестра си за изисканите си познати и за това как малкият Фредерик тъй много приличал на лорд Клод Лолипоп, а миличката й Мария привлякла вниманието на баронесата, когато се разхождали с магарешката си количка в Роухамптън. Тя я подканяше да накара баща си да направи нещо за тези прелестни дечица. Беше твърдо решила, че Фредерик ще стане гвардеец; и ако той добие преимуществата на първороден син (защото мистър Булък просто се разорявал да купува земи), какво ще остане за сладичкото момиченце?

— Разчитам на тебе, мила — казваше мисис Булък, — защото, разбира се, моята част от татковото имущество трябва да се даде на първородния син. Милата Роуда М’Мул ще отстъпи целия си дял от богатството на Касълтоди веднага щом клетият епилептичен лорд Касълтоди умре; и тогава малкият Макдъф М’Мул ще стане виконт Касълтоди. И двамата господа Блъдайърс, от Минсинг Лейн, са решили да оставят всичко, каквото имат на малкото момче на Фани Блъдайърс. Така че и моят мил Фредерик трябва непременно да добие привилегиите на първороден син. Затова, миличка, нали ще накараш татко отново да внесе парите си в нашата банка? Никак не прави добро впечатление това, че ги е вложил у Стъмпи и Рауди.

След този вид разговори, които съчетаваха изискванията на модата и на интереса, и след като дареше сестра си с целувка, прилична на докосване на стрида, мисис Булък прибираше край себе си облечените си в колосани дрехи деца и отново заситняше към екипажа си.

Всяко посещение от страна на тази представителка на модата се оказваше все по-неблагоприятно за нея. Баща й влагаше все повече пари в банката на Стъмпи и Рауди. Покровителственото й държане ставаше все по-непоносимо. Бедната вдовица, която живееше в малката къщичка в Бромптън и пазеше там съкровището си, не подозираше как някои хора жадно ламтят за него.

Вечерта, когато Джейн Озбърн каза на баща си, че е видяла внука му, старият човек не й отвърна нищо. Но, от друга страна, не се показа и сърдит и когато тръгна да се прибере в стаята си, той й пожела лека нощ с доста мек глас. И той навярно бе размишлявал над думите й и беше разпитал Добинови за посещението й; защото две седмици подир това я запита къде е малкият й френския часовник с верижката, който имаше обичай да носи.

— Купила съм го със свои собствени пари, сър — каза тя силно уплашена.

— Върви и си поръчай друг като него или по-хубав, ако можеш да намериш — каза стария джентълмен и отново потъна в мълчание.

Напоследък госпожици Добин на няколко пъти молиха Амелия да позволи на Джордж да им отиде на гости. Леля му показа какво е отношението й към момчето; може би и самият му дядо, загатнаха й те, ще бъде склонен да погледне на него като на свой внук. А пък Амелия положително не би искала да пренебрегне тези благоприятни за сина й възможности.

Действително тя не можеше да стори това, но прие намеците им с тежест и подозрение в сърцето; и винаги биваше неспокойна, когато детето беше далеч от нея, а на връщане го посрещаше така, сякаш си идваше спасен от някаква опасност. Той донасяше със себе си пари и играчки, на които вдовицата гледаше с уплаха и ревност. Винаги го питаше дали там не е видял някой джентълмен.

— Само стария сър Уилям, който ме разхождаше с малката количка, и мистър Добин, който пристигна следобед на прекрасен кон — в зелен жакет и розова вратовръзка и с камшик с позлатена дръжка. Той ми обеща, че ще ми покаже лондонската кула и ще ме разходи с хрътките.

Най-после веднъж той каза:

— Дойде и един стар джентълмен с дебели вежди, с широка шапка и с голяма верижка с печати. — Той пристигна един ден, когато кочияшът разхождаше Джорджи около моравката, качен на сивото пони. — Старият човек дълго ме разглеждаше. И целият се тресеше. След като обядвахме му казах: „Името ми е Норвал“. Леля ми започна да плаче. Тя винаги плаче. — Това беше докладът на Джорджи нея вечер.

Тогава Амелия разбра, че момчето бе видяло дядо си; и трескаво зачака предложението, което, уверена беше, че ще последва и което действително дойде след няколко дни. Мистър Озбърн й предложи официално да вземе момчето и да го направи наследник на богатството, което бе възнамерявал да остави на неговия баща. Заявяваше също така, че ще отпусне рента на мисис Джордж Озбърн, която би й осигурила прилично съществование. Ако мисис Джордж Озбърн възнамерява да се омъжи повторно, както дочул, нямало да преустанови плащането на рентата. Но трябвало да се разбере ясно, че момчето ще живее само при дядо си, на Ръсъл Скуеър, или където мистър О. намери за добре; от време на време ще му позволява да се вижда с мисис Джордж Озбърн в нейното жилище. Това писмо й бе донесено и прочетено един ден, когато майка й не беше вкъщи, а баща й, както обикновено, се намираше в Сити.

Само два или три пъти през живота й я бяха виждали ядосана и адвокатът на мистър Озбърн имаше щастието да я завари точно в такова настроение. Веднага след като мистър По й прочете писмото и го подаде, тя се изправи, цяла разтреперана и силно зачервена, скъса хартията на стотици парченца и ги стъпка.

— Какво? Да се омъжа отново? Да взема пари, за да се разделя с детето си? Кой дръзва да ме обижда с подобно предложение? Кажете на мистър Озбърн, че това е писмо на страхливец, сър — да, писмо на страхливец, — и аз няма да му отговоря. Желая ви всичко най-хубаво, сър — и тя си излезе с кимване от стаята, като кралица в някоя трагедия — разправяше след това адвокатът.

Него ден родителите й не забелязаха вълнението й и тя не им каза нито думица относно срещата с мистър По. Те бяха улисани в собствените си грижи, които дълбоко засягаха Амелия, макар и да не й бяха известни. Старият джентълмен, баща й, постоянно беше зает с някакви сделки. Видяхме вече как предприятията за продажба на вино и на въглища пропаднаха. Но като се навърташе постоянно из Сити, винаги нащрек и готов за нещо ново, той се натъкна на друг някакъв проект, който му вдъхна такова доверие, че се впусна в него въпреки възраженията на мистър Клеп, комуто не посмя да каже колко здраво се бе обвързал. И тъй като мистър Седли винаги имаше за правило да не разговаря за парични въпроси пред жените, те нямаха понятие какви беди ги чакаха, докато най-после старият човек се видя принуден да признае малко по малко случилото се.

Най-напред започна да се забавя плащането на сметките на малкото домакинство, които се уреждаха ежеседмично. Мистър Седли каза на жена си с разстроено лице, че сумата от Индия не била пристигнала. Тъй като дотогава тя бе плащала сметките си много редовно, един-двама от търговците, които клетата жена бе длъжна да моли за отсрочка, се ядосаха на това забавяне, на каквото бяха напълно привикнали от страна на по-нередовните си клиенти. Вноските на Еми, плащани от нея с весело лице, без да прави въпрос за каквото и да било, поддържаха малкото семейство с намалени наполовина дажби. И първите шест месеца изминаха доста леко, като старият Седли все си въобразяваше, че печалбите му ще се увеличат и всичко ще тръгне на добре.

Но на края на полугодието не пристигнаха никакви шестдесет лири, които да подпомогнат домакинството; и то бе обхванато от все по-големи и по-големи безпокойства. Мисис Седли, чието здраве бе доста разклатено, много се тревожеше. Тя или седеше безмълвна, или пък плачеше пред мисис Клеп в кухнята. Месарят се мусеше; бакалинът се държеше дръзко; един или два пъти Джорджи ропта против обедите и Амелия, която би се задоволила само с парче хляб за собствения си обед, не можеше да не види, че за детето й не се полагаха достатъчно грижи, затова трябваше да отделя от парите за дребни разноски и да купува по нещичко за сина си, за да го поддържа здрав.

Най-после й казаха или, по-право, разказаха й една от ония объркани истории, каквито хората скалъпват, когато ги сполетят някакви трудности. Един ден, след като получи пенсията си и когато бе дошло време да дава вноската си за домакинските нужди, тя реши да си удържи известна сума, тъй като си водеше сметка колко бе внасяла преди и защото беше поръчала нов костюм за Джорджи.

Тогава й откриха, че от Джоз не били идвали никакви пари; че домакинството им се намирало в затруднено положение, което Амелия би трябвало да види по-рано, намекна майка й, но тя не се интересувала от нищо, освен от Джорджи. При тези думи Амелия даде всичките пари на майка си, без да каже нещо, и се прибра в стаята си, където си изплака очите. Него ден трябваше да преживее и друго вълнение — когато се принуди да отиде и се откаже от поръчаните дрехи, миличките дрешки, които с такова желание очакваше за Коледа и чиято кройка и фасон бе определила в множество разговори с една малка шивачка, нейна приятелка.

Най-трудното от всичко беше това, че трябваше да разкрие работата на Джорджи, който страшно много се развика. Всички имали нови дрехи за Коледа. Другите щели да му се смеят. И той трябвало на всяка цена да има нови дрехи. Тя вече му ги била обещала. Клетата вдовица можеше да му даде само целувки. И тя закърпи старите му дрехи, обляна в сълзи. Амелия почна да рови из оскъдните си украшения, да види дали не ще може да продаде нещо, та да му достави желаното. Натъкна се на индийския шал, който Добин й бе пратил. Спомни си как в миналото беше ходила с майка си е един чудесен индийски магазин на Лъгът Хил, където дамите вършеха най-различни сделки с този вид артикули. Бузите й пламнаха и очите й светнаха от удоволствие, когато й хрумна за този източник, и сутринта тя целуна Джорджи и весело му се усмихна, когато го изпращаше на училище. Момчето долови, че погледът й му обещава нещо хубаво.

Като завърза шала в една кърпа (също подарък от добрия майор), тя го скри под връхната си дреха и вървя пешком, зачервена и нетърпелива, по целия път до Лъгът Хил, като пристъпваше леко и бързо край стената на парка и потичваше на кръстопътищата, така че мнозина мъже се извръщаха, когато тя минаваше бързо край тях, и изглеждаха милото й розово лице. Тя си пресмяташе как ще изразходва получените от шала парк; как освен дрехите ще му купи книгите, за които той тъй много жадуваше, и ще му плати училищната такса за половин година; как ще вземе и ново палто на баща си вместо старото, което той сега носеше. Не беше сбъркала относно цената на Добиновия подарък. Тъканта беше ситна и много красива, търговецът направи чудесна сделка, когато й даде за шала двадесет гвинеи.

Удивена и развълнувана, тя продължи да тича с богатството си в ръка към магазина на Дартън, на Сент Поле Чърчярд, и там купи книгите, които така много искаше; после взе дилижанса с пакета си под мишница и се прибра вкъщи светнала от радост. Голямо беше удоволствието й, когато написа на първата страница с хубавия си дребничък почерк: „Джордж Озбърн, коледен дар от неговата любеща майка“. Книгите съществуват и до ден-днешен с милото, нежно посвещение.

Тя излезе от своята стая с книгите в ръка, да ги сложи на Джорджовата маса, където той щеше да ги намери на връщане от училище, когато се срещна с майка си в коридора. Позлатените подвързии на седемте красиви малки томчета привлякоха погледа на старата жена.

— Какво е това? — запита тя.

— Книги за Джорджи — отвърна Амелия. — Аз… аз му ги обещах за Коледа.

— Книги! — извика с възмущение майка й. — Книги, когато цялата къща има нужда от хляб! Книги, когато, за да поддържам тебе и сина ти сред излишество и да не оставям баща ти да влезе в затвора, аз продадох всичките си скъпоценности и индийския шал от гърба си, и… и даже лъжичките от долапа, за да не ни обиждат търговците и за да може мистър Клеп, който е такъв добър хазаин и толкова любезен, а при това и баща — за да може той да си получи наема, който справедливо му се полага. О, Амелия! Ти сломяваш сърцето ми с тези твои книги и с това твое момче, което разоряваш, но с което не искаш да се разделиш. О, Амелия, дано господ ти даде по-послушно дете от тези, които аз съм родила! Ето че и Джоз изоставя баща си на стари години; ето че и за Джорджи могат да се погрижат, и може да стане богат, и да ходи на училище като лорд със златен часовник и верижка около шията… докато моят мил старец е без един ш… шилинг. — Истерични хълцания и викове завършиха речта на мисис Седли. Тя отекна във всяка стая на малката къща, откъдето другите обитателки чуха всичко, до последната дума.

— О, майко, майко! — проплака в отговор Амелия. — Защо не ми каза това досега? Аз… аз… аз му обещах книгите. И тази сутрин си продадох шала. Вземи парите… вземи ги всичките… — и с разтреперани ръце тя извади своите банкноти и монети… своите ценни златни монети, които напъха в майчините си ръце, откъдето те изпадаха и се търколиха надолу по стълбите.

И тогава тя отиде в стаята си и се отпусна отчаяна и много нещастна. Сега вече всичко й беше ясно. Нейното себелюбие погубваше момчето й. Ако не беше тя, той щеше да има богатство, положение, образование и бащиното си място, които по-възрастният Джордж бе загубил заради нея. Трябваше само да каже една дума и бащиното й състояние щеше да се оправи, а момчето й щеше да придобие богатство. Каква тежка присъда беше това за нежното й наранено сърце!