Уилям Текери
Панаир на суетата (44) (роман без герой)

Глава XLIII
В която читателят трябва да отпътува доста далеч

Трябва да приканим удивения читател да измине десет хиляди мили, за да стигне до военния пост в Бъндлгунг, в областта Мадрас на нашата индийска империя, където храбрите ни приятели от… полк са се установили на служба под командата на смелия полковник сър Майкъл О’Дауд. Времето се е отнесло добре към този едър офицер, както обикновено става с всички хора, които имат добър стомах и добър нрав и не преуморяват много мозъка си. Полковникът си похапва добре на обед, а върши същото и на вечеря. Пуши наргилето си и след двете тези яденета и когато жена му се кара, пухти тъй тихичко, както вършеше това под огъня на французите при Ватерло. Годините и горещината не са намалили нито енергията, нито сладкодумието на потомъка на семействата Мълоуни и Молой. Нейно сиятелство, нашата стара познайница, се чувствува в Мадрас като у дома си, също тъй, както и в Брюксел — в казарма, както и под палатка. През време на похода вие я видяхте начело на полка, седнала върху царствен слон — една наистина величествена гледка. Качена на това животно, тя е взела участие в лов на тигри в джунглите; била е приемана от туземните принцове, които са посрещали нея и Глорвина в определените за жените помещения на дворците си и са й предлагали шалове и скъпоценности, които тя е отказвала с болка на сърце. Всички часови на пост й отдават чест, когато се появи, и тя докосва тържествено шапка с ръка в отговор на поздрава им. Лейди О’Дауд е една от най-големите дами измежду членовете на правителствения кадър в Мадрас — кавгата й с лейди Смит, съпругата на сър Минос Смит, младшия съдия, все още не се е изтрила от паметта на някои хора в Мадрас, когато съпругата на полковника щракнала с пръсти пред лицето на съдийската дама и й заявила, че никога няма да се остави да върви след някаква си проста цивилна жена. Дори и сега, макар че оттогава са изминали двадесет и пет години, хората си спомнят как лейди О’Дауд изпълнявала народни танци в главната правителствена резиденция и надиграла двама адютанти, един майор от мадраската кавалерия и двама джентълмени измежду цивилните чиновници, и най-после майор Добин, първият по ранг офицер след командира на полка, я убедил да се оттегли в столовата и да си отдъхне.

Пеги О’Дауд си беше съвсем същата както винаги — добра в мисъл и на дело; буйна по нрав; жадна да командува; тиранка над своя Майкъл; дракон между дамите на полка; майка на всички младежи, за които се грижи при болест, защищава ги в лудориите им и заради това те много я обичат. Но младшите офицери и капитанските съпруги (майорът не е женен) роптаят много против нея. Те казват за Глорвина, че си давала важност, а за самата нея, че прекалено много обичала да властвува. Тя се намеси в дейността на малкото черковно общество, организирано от мисис Кърк, и с подигравките си разпъди младежите от проповедите й, като заяви, че жената на един военен няма защо да се занимала с пасторска дейност; че мисис Кърк ще направи по-добре да кърпи дрехите на мъжа си; и че ако полкът се нуждае от религиозни проповеди, тя ще им даде най-хубавите в света — тези на вуйчо й, епископа. Също така рязко сложи край на флирта, който лейтенант Стъбл бе започнал с жената на лекаря, като го заплаши, че ще го съди за парите, които той бе заел от нея (защото тоя младеж все си беше разточителен), ако не скъса веднага и не вземе отпуск по болест. От друга страна, тя прибра и подслони мисис Поски, която една вечер избяга от дома си, подгонена от разярения си съпруг, взел в ръка втората си бутилка бренди, и дори свести Поски от неговия пиянски припадък, като го отучи да се напива — защото напоследък поручикът бе възприел този лош навик, както изобщо мъжете са склонни към подобни лоши привички. С една дума, при нещастие тя биваше най-добрата утешителка, при сполука — най-отегчителната приятелка, като винаги имаше най-добро мнение за себе си и несломимо желание всичко да става по нейната воля.

Между другите неща тя бе решила, че Глорвина трябва непременно да се омъжи за нашия приятел Добин. Мисис О’Дауд знаеше, че майорът има добро бъдеще и ценеше похвалните му качества и доброто име, което си бе създал в професията. Глорвина, много хубава, свежа, чернокоса, синеока девойка, която можеше да язди кон и да свири сонати наред с кое и да е момиче от графството Корк, изглежда, беше точно жената, предопределена да осигури Добиновото щастие — много повече от онази клета, добра, малка, мекушава Амелия, която, види се, той тъй много харесваше.

— Погледнете само как Глорвина влиза някъде — казваше мисис О’Дауд — и я сравнете с онази клета мисис Озбърн, която не може и една муха да изпъди. Тя ще е достойна за вас, майоре — самият вие сте тих човек и имате нужда от някоя, която да говори и заради вас. И при все че няма такова знаменито потекло като семейство Мълоуни и Молой, нека ви кажа, че тя произхожда от стар род, в който всеки благородник би бил горд да влезе.

Но преди да стигне до това намерение и преди да реши да завоюва майора с прелестите си, трябва да признаем, че Глорвина бе опитвала силата им другаде. Тя бе прекарала един сезон в Дъблин и кой знае колко в Корк, Киларни и Малоу. Бе флиртувала с всички подходящи за брак офицери, които казармите на отечеството й можеха да предложат, и с всички неоженени земевладелци, на които човек можеше да се спре. Тя се бе сгодявала около десетина пъти в Ирландия и за свещеника в Бат, който се бе отнесъл така зле с нея. Беше флиртувала по целия път до Мадрас с капитана и боцмана на кораба „Рамшундър“ и прекара един сезон с брат си и мисис О’Дауд, която също бе там, докато майорът изпълняваше командирски длъжности в гарнизона. Там всички се възхищаваха от нея, всички танцуваха с нея, но никой, за когото си струваше да се ожениш, не й направи предложение. Един или двама съвсем млади подпоручици въздишаха подире й, също и неколцина голобради цивилни, но тя ги отхвърли като хора недостойни, и затова други и по-млади девици от Глорвина се омъжваха преди нея. Има жени, при това хубави, на които животът отрежда такава участ. Те се влюбват с най-голяма всеотдайност; ходят на езда и се разхождат с половината от местните офицери, при все че наближават четиридесетте, и все си остават госпожици. Глорвина настойчиво твърдеше, че ако не е била злополучната свада на мисис О’Дауд със съпругата на съдията, тя би сключила сполучлив брак в Мадрас, където старият мистър Чътни, шеф на цивилното управление (и който подир това се ожени за мис Долби, млада девойка, едва петнадесетгодишна, току-що завършила училище в Европа), тъкмо се готвел да й направи предложение.

И тъй, въпреки че лейди О’Дауд и Глорвина се караха безброй пъти на ден и по всеки възможен въпрос — дотолкова, че ако Мик О’Дауд не притежаваше ангелски нрав, две подобни жени, намиращи се непрестанно около главата му, можеха просто да го накарат да изгуби разсъдъка си, — те все пак бяха съгласни по една точка — че Глорвина трябва да се омъжи за майор Добин — и решиха, че няма да го оставят на мира, докато това не стане. Неизгубила кураж от четиридесет или петдесет поражения в миналото, Глорвина предприе нападение срещу него. Непрестанно му пееше ирландски мелодии, с които така често и така трогателно го питаше „ще дойдеш ли в градинската беседка“, че е чудно как един чувствителен мъж би могъл да откаже на такава покана. Тя никога не се уморяваше в желанието да узнае „дали скръб е почернила младежките му години“ и беше готова да слуша и плаче като Дездемона, когато ставаше дума за преживените от него битки и опасности. Споменавали сме как нашият скъп и честен приятел имаше обичай да свири на цигулка, когато оставаше сам. Глорвина настояваше да изпълнява дуети, а лейди О’Дауд ставаше и по най-естествен начин напущаше стаята, когато двамата млади се занимаваха по този начин. Сутрин Глорвина принуждаваше майора да ходи с нея на езда. Всички от гарнизона ги виждаха как отиват и се връщат. Тя постоянно пращаше разни бележчици в жилището му, вземаше назаем книгите му и дебело подчертаваше с молив трогателните или хумористичните пасажи, които й допадаха. Искаше от него да й услужва с конете си, със слугите си, с лъжиците си, с ориенталската си носилка. Нищо чудно, че мълвата я считаше за негова годеница и че сестрите на майора в Англия си мислеха, че ще имат снаха.

Добин, когото обсаждаха така енергично, тогава се намираше в състояние на непоклатимо спокойствие. Той се смееше, когато младежите от полка го закачаха за Глорвинините съвсем открити прояви на внимание спрямо него.

— Ами! — казваше той. — Тя само ме държи, за да ме има под ръка — упражнява се върху мене, също както на пианото на мисис Тозър, защото то е най-удобният инструмент в гарнизона. Аз съм твърде очукан и стар за такава хубава млада девойка като Глорвина.

И той продължаваше да ходи с нея на езда, да преписва песни и стихове в албумите й и най-покорно да играе шах; защото това са простичките занимания, с които някои от офицерите в Индия имат обичай да убиват свободните си часове, докато други, с не толкова улегнал нрав, ходят на лов за глигани и за бекаси или играят карти и пушат наргиле и пият бренди с вода. А що се отнася до сър Майкъл О’Дауд, макар че жена му и сестра му настояваха да подкани майора да си каже думата и да не измъчва тъй безсрамно клетото невинно момиче, старият войник най-категорично отказваше да се забърква в заговора.

— Майорът е достатъчно възрастен, за да прави сам избора си — казваше сър Майкъл О’Дауд. — Когато те пожелае, самичък ще ти го каже.

Друг път той обръщаше работата на смях и заявяваше шеговито, че Добин бил още твърде млад, за да се обвързва със семейство, и затова бил писал на майка си, да иска позволение от нея. Той отиде дори още по-далеч и когато разговаряше насаме с майора си, закачливо го предупреждаваше:

— Доб, момчето ми, бъди много внимателен, защото моите жени са си наумили на всяка цена да ти направят беля. Милейди току-що получи цял сандък с рокли от Европа и между тях се намира една розова коприна за Глорвина, която съвсем ще те свърши, ако изобщо някоя жена или рокля е в състояние да те трогне.

Но истината е, че нито красотата, нито модата можеха да го победят. В съзнанието на нашия честен приятел имаше място само за една жена и тя никак не приличаше на мис Глорвина О’Дауд в розова коприна. Нежничка малка жена в черно, с големи очи и кестенява коса, тя рядко приказваше, освен ако я заговориш, и правеше това с глас, който никак не напомняше гласа на мис Глорвина — кротка млада майка, която държи в ръце детето си и усмихнато кима на майора да го види — розовобузеста девойка, която влиза с песен на уста в една от стаите на Ръсъл Скуеър или увисва на ръката на Джордж Озбърн, щастлива и любеща. Единствено този образ стоеше пред очите на нашия добър майор денем и нощем и непрестанно господствуваше над мислите му. Твърде е вероятно Амелия да не приличаше на образа, който майорът си бе създал за нея — имаше една фигура от журнал, принадлежащ на сестра му в Англия, която той тайно бе отмъкнал и залепил на вътрешната страна на писалището си и си въобразяваше, че има някаква прилика с мисис Озбърн. Но аз съм виждал тази фигура и мога да се закълна, че тя не представлява нищо друго, освен рокля с висока талия, с невъзможно кукленско лице, захилено над нея — и може би мистър Добиновата сантиментална Амелия приличаше на истинската толкова, колкото и тази смешна малка рисунка, към която той имаше такава слабост. Но кой влюбен измежду нас има по-ясна представа за нещата? И дали ще бъде много по-щастлив, ако открие и признае самоизмамата си? Точно така бе омагьосан и Добин. Той не безпокоеше много приятелите си и обществото със своите чувства, нито пък губеше поради тях съня и охотата си за ядене. След последната ни среща с него главата му малко се е прошарила и в меката му кестенява коса се забелязват една-две бели нишки. Но чувствата му нито са се променили, нито са остарели; и любовта му е тъй свежа, както спомените от детинство.

Казахме вече как двете госпожици Добин и Амелия, лицата, които пишеха на майора от Европа, му бяха пратили писма от Англия, като мисис Озбърн го поздравяваше с голяма откровеност и сърдечност за предстоящата му женитба с мис О’Дауд.

„Сестра ви току-що беше така любезна да дойде да ме види — казваше в писмото си Амелия — и ми съобщи интересна новина, във връзка с която ви изпращам най-искрените си пожелания. Надявам се, не младата дама с която чувам, че ще съедините живота си, ще се окаже достойна във всяко отношение за този, който е самата доброта и благородство. Клетата вдовица може да ви дари само с молитвите си и с най-искрени пожелания за вашето благоденствие! Джордж изпраща много здраве на милия си кръстник и се надява, че няма да го забравите. Казвам му, че вие възнамерявате да свържете други връзки с една дама, която съм положителна, че заслужава всичките ви чувства, но че макар и тези връзки да са, разбира се, най-здравите и най-светите и да изместват всички други, аз все пак съм уверена, че ще продължавате да пазите едно кътче от сърцето си за вдовицата и детето, които винаги сте обичали и подкрепяли.“

Това писмо, за което говорихме и по-рано, продължаваше в този дух и с всеки свой ред изразяваше голямото задоволство на авторката му.

То пристигна със съвсем същия кораб, който донесе и сандъка с роклите на лейди О’Дауд от Лондон (можете да бъдете уверени, че Добин го отвори преди всички други, донесени му от кораба писма), и накара получателя му да изпадне в такова състояние, че Глорвина и розовата и копринена рокля, и всичко, свързано с нея, му стана съвсем омразно. Майорът проклинаше женските приказки и изобщо целия нежен пол. Него ден всичко го дразнеше — на учебния плац беше много горещо и изморително, а времето непоносимо задушно. Боже мой! Нима един разумен човек трябва да прахосва живота си, ден след ден, като преглежда войнишки ремъци и води разни глупци на учение? Безсмисленото бъбрене на младежите в трапезарията го дразнеше повече от всичко. Какво го интересуваше — него, човек, наближаващ вече четиридесетте, колко бекаси е убил поручик Смит или какво е правила кобилата на поручик Браун? Шегите, които се разправяха на обедната маса, го изпълваха със срам. Той беше твърде стар, за да слуша смешките на помощника на полковия лекар и тарикатските приказки на младежите, на които старият О’Дауд, с неговата плешива глава и червено лице, винаги беше готов да се посмее. Старият човек беше слушал подобни смешки в продължение на тридесет години — самият Добин ги слушаше вече от петнадесет години. А след шума и досадата на трапезарията трябваше да понася клюките на полковите дами! „О, Амелия, Амелия — мислеше си той, — ти, на която винаги съм бил тъй верен — ти да ме укоряваш така! И тъкмо защото не можеш да ми съчувствуваш, затова влача това отегчително съществуване. И след толкова годишна преданост от моя страна ти ме награждаваш с благословия за женитбата ми — да, женитба с тази предвзета ирландска девойка!“ Огорчен и изморен се чувствуваше клетият Уилям — по-злочест и по-самотен от когато и да било. Искаше му се да е приключил вече с живота и неговата суета — толкова безсмислена и безцелна му се струваше борбата, толкова безрадостно и тъжно му се виждаше бъдещето! Тази нощ той лежа буден и жадуваше да се завърне в родината. Писмото на Амелия го бе изпълнило с пустота. Никаква вярност, никаква преданост, никаква страст не можеха да събудят в гърдите й топло чувство към него. Тя просто не желаеше да разбере, че той я обича. Добин се мяташе в леглото си и й говореше.

— Боже мой, Амелия — казваше майорът, — не знаеш ли, че обичам единствено тебе на този свят? Ти, който си същински камък спрямо мене — ти, за която се грижех месеци и месеци, докато беше болна и печална, и която ми каза сбогом с усмивка на лице и ме забрави, преди вратата да се беше затворила помежду ни!

Прислужниците туземци, които лежаха вън на верандата, наблюдаваха с учудване майора — обикновено тъй сдържан и тих, а сега толкова развълнуван и унил. Дали тя би го съжалила, ако го видеше? Той прочете няколко пъти всички писма, които някога бе получавал от нея — делови писма относно малкото имущество, което той я бе накарал да повярва, че й е оставено от съпруга; кратки бележчици, с които го канеше на гости; всяко написано листче, което му бе изпращала. Колко студени, колко любезни, колко безнадеждни, колко егоистични бяха всички тези писма!

Ако наблизо се намираше някоя добра и мила душа, която да разбере и оцени това безмълвно и благородно сърце, кой знае дали на царуването на Амелия нямаше да се сложи край и дали любовта на нашия Уилям нямаше да свърне другаде, където биха му отговорили с повече отзивчивост! Но тук той се познаваше по-отблизо само с Глорвина със смолистите къдрици и тази поривиста девойка беше разположена не да обича майора, а по-скоро да го накара да се възхищава от нея — съвсем празна и неосъществима надежда, най-малкото по отношение на средствата, с които клетата девойка си служеше, за да може тя да се изпълни. Глорвина къдреше косата си и му показваше раменете си, сякаш с това го питаше: „Виждали ли сте такива смолисти къдрици и такава свежа кожа?“ Усмихваше му се така широко, та да може той да види, че всичките й зъби са здрави — а той ни най-малко не се нуждаеше от всички тези прелести. Много наскоро след пристигането на сандъка с роклите, и дори може би в негова чест, лейди О’Дауд и дамите от полка на негово кралско величество дадоха бал на военните и на цивилните от местното управление. Глорвина бе облякла прелъстителната розова рокля, а майорът, който присъствуваше на тържеството и се разхождаше унило нагоре-надолу из стаите, дори не забеляза копринената дреха, Глорвина танцуваше яростно край него с всички млади подпоручици от гарнизона, но майорът ни най-малко не я ревнуваше, нито пък се ядоса, когато капитан Бенглс й кавалерствуваше при вечерята. Ни ревност, нито рокли, нито рамене бяха в състояние да го трогнат, а Глорвина не притежаваше нищо друго.

Така тези двамина служеха за добър пример на житейската суета и единият, и другият жадуваха за това, което нито той, нито тя можеха да получат. Глорвина плака от яд при тази несполука. Тя си бе наумила да превземе майора и държеше на него „повече, отколкото на когото и да било от другите“, признаваше си с хълцане тя.

— Истина ти казвам, Пеги, той просто ще сломи сърцето ми — хленчеше тя пред зълва си, когато бяха в добри отношения, — всичките ми рокли трябва да се стесняват — заприличала съм вече на същински скелет. — Пълна или слаба, весела или тъжна, на кон или пред пианото, на майора тя беше еднакво безразлична. А полковникът, като пушеше лулата си и слушаше тези оплаквания, съветваше Глори в следната пратка от Лондон да й сложат няколко черни рокли и им разказваше тайнствената история на една дама в Ирландия, която умряла от скръб по загубения си съпруг, преди изобщо да е имала такъв.

Докато майорът продължаваше така да я измъчва и не правеше предложение, отказвайки да се влюби, от Европа пристигна друг кораб, с писма на борда си, между които и за този безсърдечен човек. Те бяха от родината и датата на пощенския печат бе по-стара от тази на предишните. Майорът разпозна почерка на сестра си. И тъй като обикновено събираше всички възможни лоши новини, мъмреше го и му четеше проповеди със сестринска откровеност, като винаги караше „скъпия Уилям“ да изпада в лошо настроение, след като сполучваше да прегледа посланията й, откровено казано, „скъпият Уилям“ не побърза да счупи печата на писмото й, а го остави за някой особено благоприятен ден и за по-подходящо настроение. Още повече, че преди две седмици той й беше писал, за да й се скара, че разправя такива нелепи неща на мисис Озбърн, като бе пратил писмо и на нея, с цел да премахне заблуждението й относно неговата женитба и да я увери, че засега няма никакви намерения да променя положението си.

Две или три вечери след получаването на втората пратка майорът прекара вечерта доста приятно в дома на лейди О’Дауд, където на Глорвина се бе сторило, че той слуша малко по-внимателно от друг път, песните, с които го беше удостоила. (Истината е, че Добин слушаше пеенето на Глорвина толкова, колкото и чакалите, които виеха вън на лунната светлина, и както обикновено, тя и този път се мамеше.) След като изигра с нея обичайната си партия шах (крибидж с лекаря беше любимото вечерно забавление на лейди О’Дауд), майор Добин си взе сбогом със семейството на полковника в обичайния си час и се оттегли в собственото си жилище.

Там, на масата, лежеше писмото на сестра му и го укоряваше. Той го взе, позасрамен от нехайството си спрямо него, и се приготви да прекара един неприятен час в общуване със своята свадлива отсъствуваща роднина… Беше изминал може би един час, след като майорът си бе излязъл от дома на полковника. Сър Майкъл спеше съня на праведните; Глорвина бе навила черните си къдри около безбройните малки хартийки, които имаше навик да си слага; лейди О’Дауд също се бе оттеглила в брачната стая на първия етаж и бе покрила красивата си снага със завесите против комари, когато часовоят пред портите на командирското жилище съзря на лунната светлина майор Добин, който се бе втурнал към къщата с бързи стъпки и много развълнувано лице, отмина го и се приближи до прозореца на спалнята на полковника.

— О’Дауд… господин полковник! — каза майорът и продължи да го вика с висок глас.

— Боже мой, майоре! — възкликна Глорвина с книжките за къдрене, като също показа глава от прозореца.

— Доб, мое момче, какво има? — запита полковникът, като очакваше да чуе, че е избухнал пожар в казармите или че от главната квартира е изпратена някаква бърза заповед.

— Трябва… трябва да ми дадете отпуск. Необходимо е да замина за Англия — по много бърза частна работа — обясни Добин.

„Божичко, какво ли се е случило!“ — помисли си Глорвина и всичките й книжки затрепериха.

— Трябва да замина… още сега… тази вечер — продължи Добин и полковникът стана и излезе да говори с него.

В послеписа на писмото на мис Добин майорът тъкмо бе стигнал до един пасаж със следното съдържание:

„Вчера отидох да навестя твоята стара позната, мисис Озбърн. Известно ти е мизерното жилище, в което живеят, след като се разориха — и ако се съди по табелката над вратата на колибата им (защото тя е наистина, кажи-речи, такава), мистър С. сега е търговец на въглища. Малкото момче, твоят кръщелник, е наистина прекрасно дете, макар и малко дръзко и склонно към своеволие и нахалство. Но ние бяхме внимателни към него, според желанието ти, и го запознахме с леля му, мис О., която доста го хареса. Може би сърцето на дядо му — не разореният, който е почти оглупял, а мистър Озбърн, от Ръсъл Скуеър — ще се смили към детето на приятеля ти, неговият своеволен и блуден син. Амелия няма нищо против, ако той вземе детето. Вдовицата се е утешила и ще се омъжи за свещеник — преподобния мистър Бини, един от пасторите в Бромптън. Брак без пари. Но мисис О. е почнала да застарява и аз видях доста сиви нишки в косата й — тя беше в много добро настроение, а малкият ти кръщелник преяде у дома. Мама ти изпраща своите поздрави заедно с приветите на обичащата те:

Ана Добин“