Уилям Текери
Панаир на суетата (43) (роман без герой)

Глава XLII
В която се разправя за семейство Озбърн

Доста време е изминало след последната ни среща с нашия почитаем приятел, стария мистър Озбърн от Ръсъл Скуеър. Оттогава насам той не се е чувствувал особено щастлив. Случили са се известни обстоятелства, които никак не са подобрили нрава му, и повече от един път нещата са ставали не по негова воля. Да не се изпълнят разумните ти желания — за стария човек това винаги бе много тежко; и всяка съпротива му се отразяваше още по-зле, когато подаграта, възрастта, самотата и товарът на множество разочарования се събраха, за да го сломят. Острата му черна коса почна да побелява много наскоро подир смъртта на сина му; лицето му бе станало още по-червено; ръцете му трепереха все повече и повече, когато си наливаше чашата портвайн. Чиновниците му в Сити си изпащаха жестоко от него; не по-щастливи бяха и хората у дома му. Съмнявам се дали Ребека, която видяхме как желаеше да си има сигурна рента, би сменила бедността си и изпълнения си с възбуда и случайности живот с Озбърновите пари и с еднообразната тегота, която го потискаше отвсякъде. Озбърн поиска ръката на мис Шварц, но близките на тази дама му отказаха презрително и я омъжиха за млад потомък на благородно шотландско семейство.

Той беше този тип мъж, който би трябвало да си вземе жена от по-долно съсловие и да я измъчва, обаче никаква подходяща за вкуса му личност не се представи и вместо това той измъчваше неомъжената си дъщеря вкъщи. Тя притежаваше прекрасен екипаж и прекрасни коне и седеше на челното място на отрупана с най-великолепни сервизи маса. Имаше си чекова книжка и лакей, който да я следва, когато се разхожда; имаше неограничен кредит и поклоните и комплиментите на всички търговци, както и всичко онова, което се пада на една богата наследница, но животът й беше непоносим. Малките питомки на сиропиталището, уличната метачка и най-бедното слугинче в кухнята бяха щастливи в сравнение с тази злочеста млада дама, която бе на средна възраст.

Фредерик Булък, ескуайър от предприятието „Булък, Хълкър и Булък“, се ожени за Мария Озбърн не без множество мъчнотии и мърморене от страна на мистър Булък. Понеже Джордж бе починал и баща му го бе лишил от наследство, Фредерик настояваше половината от имуществото на стария джентълмен да премине върху неговата Мария и дори дълго отказваше „да се кандърдиса“ (според собствения му израз) при други условия. Озбърн каза, че по-рано Фред се бил съгласил да вземе дъщеря му с двадесет хиляди, така че сега той не се чувствувал длъжен да й даде повече.

— Нека Фред вземе каквото му се дава и да е благодарен или, ако не иска, да отиде да се обеси.

Фред, чиито надежди се бяха събудили след обезнаследяването на Джордж, считаше, че старият търговец го е измамил грозно и известно време се държа тъй, сякаш възнамеряваше съвсем да скъса годежа. Озбърн оттегли сметката си от банката на Булък и Хълкър; ходеше из борсата с камшик в ръка, като се заклеваше, че ще наложи с него гърба на негодника, чието име не желаеше да се спомене, и изобщо се държа по свойствения си груб начин. Джейн Озбърн много съчувствуваше на сестра си при тази семейна разпра.

— Мария, аз винаги съм ти казвала, че той обича парите ти, а не тебе — утешаваше я тя.

— Поне той избра мене и моите пари, а не тебе и твоите — отвърна й Мария и тръсна глава.

Но скъсването бе само временно. Бащата на Фред и по-старшите му съдружници го съветваха да вземе Мария, дори и само с нейните двадесет хиляди, като получи половината веднага, а другата половина след смъртта на мистър Озбърн, с надежда за ново разпределяне на имуществото. Така че той „кандиса“ (служим си пак с неговия собствен израз) и изпрати стария Хълкър с помирителна мисия при Озбърн. Той каза, че баща му се възпротивявал на женитбата и той създавал мъчнотиите, докато младият имал най-голямо желание да не скъсват годежа. Мистър Озбърн прие намусено извинението. Хълкър и Булък бяха видно семейство от Сити и имаха роднински връзки с аристократите от Уест Енд. За стария човек все беше нещо да може да каже: „Моят зет, сър, от предприятието «Хълкър, Булък и сие», сър; братовчедката на дъщеря ми, сър, лейди Мери Менгоу, сър, дъщеря на негово сиятелство граф Касълмолди.“ Той виждаше във въображението си как къщата му се пълни с членове на аристокрацията. Затова прости на младия Булък и даде съгласие за сватбата.

Тя беше нещо грандиозно — закуската се даваше от роднините на младоженеца, тъй като жилищата им се намираха близо до черквата „Сент Джордж“, Хановър Скуеър, където щеше да се извърши венчалният обред. „Аристократите от Уест Енд“ бяха поканени и мнозина от тях се разписаха в книгата. Присъствуваха мистър Менгоу и лейди Мери Менгоу, а миличките малки Гуендолин и Гуини Менгоу бяха шаферки; полковник Блъдър от полка на гвардейските драгуни (най-възрастният син на предприятието „Братя Блъдър, Минсинг Лейн“), друг братовчед на младоженеца, и почитаемата мисис Блъдър; почитаемият Джордж Бултър, синът на лорд Левън, и неговата съпруга бивша мис Менгоу, лорд виконт Касълтоди; почитаемият Джеймс М’Мул и мисис М’Мул (бивша мис Шварц) и цял куп личности от модния свят, всички сключили бракове с членове от търговското съсловие и направили твърде много за облагородяването на търговския център на града.

Младоженците имаха къща близо до Бъркли Скуеър и малка вила в Роухамптън, сред тамошната банкерска колония. Дамите от семейството на Фред, чийто дядо бе израсъл в сиропиталище и които бяха свързани посредством съпрузите си с някои от представителите на най-благородните семейства в Англия, считаха, че младият момък е сключил мезалианс. С горделивото си държане и като особено много внимаваше кого вписва в тефтерчето си с поканите, Мария беше длъжна да изправя недостатъците на потеклото си и считаше за свой дълг да се вижда с баща си и сестра си колкото е възможно по-малко.

Смешно е да се предполага, че тя можеше да се реши да скъса напълно със стария джентълмен, който все още имаше хиляди лири стерлинги за даване. Фред Булък никога не би й позволил да стори това. Но тя беше млада и не умееше да скрива чувствата си. И като канеше своя татко и сестра само на треторазредните си приеми и се държеше студено към тях, когато идваха, и избягваме да ходи на Ръсъл Скуеър, и като молеше открито баща си да напусне това просто място, тя причини такива злини, които целият дипломатически такт на Фредерик не беше в състояние да оправи. И каквото си беше безразсъдно и нехайно същество, тя застраши твърде много възможностите си за получаване на наследство.

— Значи, Ръсъл Скуеър не е достатъчно добър за мисис Мария, така ли? — каза старият джентълмен, като затвори шумно прозорчетата на екипажа, когато веднъж той и дъщеря му се прибирала вкъщи от вечерята у мисис Булък. — И кани баща си и сестра си на второстепенни угощения (да пукна, ако гарнитурите, които ни поднесе, не са били сервирани и вчера!) и ни вика у дома си, когато там има хора от Сити и литератори, а пази графовете и баронесите за себе си, така, а? Графове ли? По дяволите всички графове! Аз съм обикновен британски търговец, такъв съм си, и мога да сложа всички тези просешки кучета в джоба си. Така, значи, лордове! На едно от нейните соарета, както тя ги нарича, видях един от тях да разговаря с някакъв нищожен цигулар — човек, когото презирам. И не желаят да идват на Ръсъл Скуеър, а? Живота си залагам, че на моята махагонова маса се поднасят много по-хубави вечери и имам по-хубаво вино, и плащам по-висока цена за него, и мога да им покажа по-хубави сервизи, отколкото те виждат у дома си — тези подлизурковци, тези подли и надути глупаци. Карай бързо, Джеймс. Искам да се върна на Ръсъл Скуеър — ха, ха! — И той се отпусна в ъгъла на екипажа с яростен смях. Старият човек често се утешаваше с такива уверения в собствената си по-голяма значимост.

Джейн Озбърн не можеше да не се съгласи с тези мнения относно поведението на сестра си. И когато първородният син на мисис Фредерик — Фредерик Август Хауард Стенли Деверьо Булък — се появи на света, старият Озбърн, когото поканиха на кръщенето и помолиха да стане кръстник, се задоволи да изпрати на детето златна чаша, в която имаше двадесет гвинеи за бавачката.

— Мога да ви уверя, че това е повече, отколкото ще дадат вашите лордове — заяви той и отказа да присъствува на обреда.

Но величественият подарък зарадва твърде много семейство Булък. Мария реши, че баща й трябва да е много доволен от нея, а Фредерик предричаше най-хубави неща за своя малък син и наследник.

Лесно може да си представи човек пронизващата болка, с която мис Озбърн, сред самотата си на Ръсъл Скуеър, четеше вестник „Морнинг пост“, където името на сестра й се появяваше от време на време в рубриката, озаглавена „Моден свят“, и където тя имаше възможност да види описанието на тоалета на мисис Ф. Булък при нейното представяне в двореца от лейди Фредерика Булък. Както вече казахме, животът на Джейн не допущаше подобен разкош. Тя водеше ужасно съществуване. Трябваше да става в тъмните зимни утрини, за да приготвя закуската на смръщения си стар баща, който можеше да изпъди навън цялата къща, ако чаят му не е готов в седем и половина. Седеше мълчаливо отсреща му, заслушана в съскането на чайника, цяла разтреперана, докато баща й четеше вестника и поглъщаше обичайната си порция чай, с козуначени сладкиши. В осем и половина той се надигаше от масата и отиваше в Сити и до вечеря тя биваше почти свободна — да надзирава кухнята и да се кара на слугите; да излиза с екипажа и да се вестява пред търговците, които се държаха с много голямо уважение; да оставя визитната си картичка и картичката на баща си в големите мрачни почтени къщи на техните приятели от Сити; или да седи самичка в обширната приемна и да чака гости; или да работи над някакво огромно ръкоделие от дебела вълна край огъня на дивана, съвсем близо до часовника с жертвоприношението на Ифигения, който тиктакаше и звънеше със скръбния си глас в мрачната стая. Голямото огледало над камината, заедно с другото голямо огледало на отсрещния край на стаята увеличаваха и умножаваха броя на свещниците, които сякаш изчезваха постепенно в някаква безкрайна перспектива, и ви се струваше, че стаята на мис Озбърн е център на цяла система от приемни зали. Когато тя махаше калъфа от кордовска кожа на рояла и се осмеляваше да вземе няколко акорда, звуковете отекваха печално и събуждаха скръбното ехо на къщата. Портретът на Джордж бе махнат и лежеше горе в едно от таванските помещения. И макар че споменът за него тегнеше над къщата и бащата и дъщерята често чувствуваха по някакъв инстинкт, че и двамата мислят за него, името на храбрия и едно време любим син никога не се споменаваше.

В пет часа мистър Озбърн се връщаше вкъщи и когато станеше време за вечеря, той и дъщеря му сядаха на масата, като се хранеха в мълчание, което рядко се нарушаваше, освен от проклятията и кавгите му, когато яденето не беше по вкуса му или когато два пъти месечно канеха гости — мрачни хора на възрастта и с положението на Озбърн. Това бяха старият доктор Гълп и съпругата му от Блумсбъри Скуеър, старият мистър Фроузър, адвокат от Бедфърд Роу, много голяма личност и поради професията си много близък с „аристократите от Уелс Енд“, старият полковник Ливърмор от Бомбайската армия и мисис Ливърмор от Бедфърд Плейс; старият генерал Тофи; и мисис Тофи; и понякога старият сър Томас Кофин и лейди Кофин от Бедфърд Скуеър. Сър Томас бе известен като съдия, който издава смъртни присъди, и когато той вечеряше у мистър Озбърн, на масата се поднасяше специалния тип жълт портвайн.

Тези хора и техните подобни отвръщаха на надутия търговец от Ръсъл Скуеър със също такива надути вечери. Те играеха важно на карти, когато се качваха горе, след като изпиеха поднасяното след вечеря вино, и екипажите им идваха да ги вземат в десет и половина. Мнозина богаташи, на които ние, клетите сиромаси, завиждаме, водят подобно на описаното по-горе съществуване. Джейн Озбърн рядко срещаше мъж под шестдесет години и почти единственият ерген, който се вестяваше в тяхното общество, беше мистър Смърк, известният дамски лекар.

Не казвам, че никога нищо не бе нарушавало еднообразието на този мрачен живот. Клетата Джейн си имаше една тайна, която бе направила баща й по-сърдит и по-намусен, отколкото бяха сторили това природата, гордостта и преяждането. Тази тайна бе свързана с мис Уирт, която имаше братовчед художник, на име мистър Сми, който сега е много известен портретист и член на кралската академия, но едно време се чувствуваше много доволен, ако го викаха да дава уроци по рисуване на дамите от доброто общество. Мистър Сми вече е забравил къде се намира Ръсъл Скуеър, но с удоволствие го посещаваше през хиляда осемстотин и осемнадесета година, когато мис Озбърн вземаше уроци от него.

Сми (по-рано ученик на Шарп от Фрит Стрийт — разпуснат, непостоянен и без успех в живота човек, но с дълбоко познаване на изкуството си), както вече казахме, беше братовчед на мис Уирт, която го запозна с мис Озбърн, чиято ръка и сърце бяха все още свободни след няколко недовършени любовни истории. Той почувствува голяма привързаност към тази дама и както изглежда, събуди подобно чувство и в нейните гърди. Мис Уирт бе доверителката на тази сърдечна интрига. Не ми е известно дали мис Уирт е напущала стаята, когато учителят и ученичката са рисували, за да им даде възможност да си разменят онези клетви и чувства, които не е удобно да се изричат в присъствието на трето лице; не ми е известно дали се е надявала, че ако успее да отвлече дъщерята на богатия търговец, братовчед и ще й даде част от богатството, което тя му е помогнала да спечели. Положително е само, че мистър Озбърн доловил нещо около тази работа, върнал се веднъж внезапно от Сити и влязъл в приемната с бамбуковия си бастун; видял, че и тримата — художникът, ученичката и компаньонката — били много бледи; изпъдил момъка от къщата си със заплахи, че ще му счупи всички кости, а половин час по-късно уволнил и мис Уирт, като изпратил куфарите й надолу по стълбата, стъпкал кутиите й за шашки и се заканил с юмрук подир файтона, който я отнасял.

Много подир това Джейн Озбърн не излизаше от спалнята си. Вече не й позволяваха да има компаньонка. Баща й се закле, че няма да й даде нито един шилинг от парите си, ако сключи брак без негово съгласие. И тъй като имаше нужда от някоя жена, която да гледа къщата му, той не желаеше дъщеря му да се омъжи, така че тя се принуди да се откаже от всички намерения, които имаха нещо общо с Купидон. И тъй, докато беше жив баща й, трябваше да се примири със съществуването, което тук описахме, и да се задоволи да остане стара мома. Междувременно сестра й всяка година раждаше деца с все по-хубави имена — и връзката между двете ставаше все по-слаба и по-слаба.

— Джейн и аз не се движим в един и същи кръг — казваше мисис Булък. — Но, разбира се, аз я считам за своя сестра — което означава… — Какво означава, когато една дама каже, че счита Джейн за своя сестра?

 

Разказахме как госпожици Добин живееха с баща си в хубава вила на Денмарк Хил, където се отглеждаха чудесни лози и праскови, които толкова радваха малкия Джордж Озбърн, Госпожици Добин често идваха с екипажа си в Бромптън, за да навестят милата ни Амелия, а понякога посещаваха и старата си позната мис Озбърн в къщата на Ръсъл Скуеър. Предполагам, че те проявяваха внимание към Амелия по заповед на брат си, майора в Индия, който, като настойник и кръстник, все още се надяваше, че нещо би могло да накара дядото на момчето да смекчи сърцето си към него и да го признае за свой внук заради паметта на сина си. Госпожици Добин осведомяваха мис Озбърн за положението на Амелия — как тя живее с баща си и майка си; колко са бедни; как се чудят какво намират мъжете — при това такива мъже като брат ми и като скъпия капитан Озбърн — в подобно незначително същество; как тя си е все същото мекушаво и предвзето създание; но синът й е най-благородното малко момче, което някога били виждали. Защото сърцата на всички жени се разнежват към малките деца и дори най-киселата стара мома е мила към тях.

Веднъж, след големи увещания от страна на госпожици Добин, Амелия позволи на малкия Джордж да отиде и прекара деня с тях в дома им на Денмарк Хил, а самата тя употреби част от този ден да пише на майора в Индия. Тя го поздравяваше за хубавата новина, която сестрите му току-що й бяха съобщили. Молеше бога за неговото преуспяване и на избраната от него невеста. Благодареше му за хилядите, хиляди услуги и доказателства за вярното му приятелство през време на нещастието й. Разправи му последните новини за малкия Джорджи и как той бил на гости при сестрите му. Подчерта писмото си на много места и завърши, като се подписа негова най-добра приятелка Амелия Озбърн. Забрави да изпрати поздравите си на лейди О’Дауд, както бе обичаят й, и не споменаваше Глорвина по име, като я наричаше само негова невеста, на която пожелаваше всичко най-хубаво. Но новината за женитбата му премахна всякаква сдържаност, която бе проявявала досега по отношение на него. Тя се радваше, че може да си признае и да почувствува с каква топлота и признателност гледаше на майор Добин — а що се отнася до това, да изпитва ревност спрямо Глорвина (ами, спрямо Глорвина!), Амелия би отхвърлила тази мисъл дори и ако някой ангел небесен й загатнеше за нея.

Същата вечер, когато Джорджи се върна с двуколката с понито, на която така много се радваше и в която го возеше старият кочияш на сър Уилям Добин, около шията му се виждаше хубава златна верижка с часовник. Той каза, че му го дала една стара и не хубава дама, която плакала и много го целувала. Той обаче не я харесал. Харесал много гроздето. И харесвал само майка си. Амелия се сви и трепна — плахата й душа бе обхваната от лошо предчувствие, когато научи, че роднините на баща му го бяха видели.

Мис Озбърн се прибра вкъщи да даде на баща си вечеря. Той бе сключил добра сделка в Сити, затова него ден беше в сравнително добро настроение и забеляза вълнението, което я бе обхванало.

— Какво се е случило, мис Озбърн? — благоволи да я запита той.

Жената избухна в сълзи.

— О, сър — каза тя, — видях малкия Джордж. Красив като ангел и толкова прилича на него.

Старият човек срещу нея не каза нито дума, а само се изчерви и цялото му тяло се разтрепери.