Уилям Текери
Панаир на суетата (42) (роман без герой)

Глава XLI
В която Беки отново посещава имението на прадедите си

И тъй, след като жалейните дрехи бяха готови и сър Пит Кроли бе предупреден за пристигането им, полковник Кроли и съпругата му заеха две места в същата стара пощенска кола, с която Ребека беше пътувала в обществото на стария баронет при първото й навлизане в живота преди девет години. Как добре си спомняше тя двора на хана и слугата от конюшнята, на когото бе отказала да даде пари, и намеците на момъка от Кеймбридж, който я загърна с връхната си дреха през време на пътуването! Родън зае място отгоре и би подкарал конете, но скръбта му забраняваше подобно нещо. Той седеше до кочияша и през целия път приказва за пътя и за коне; и за това кой държи ханчетата и чии са конете, впрягани в дилижанса, с който бе пътувал толкова пъти, когато той и Пит бяха момчета, тръгнали за Итън. В Мъдбъри ги посрещна карета с два коня и кочияш с жалейни дрехи.

— Това е старата карета, Родън — каза Ребека, когато се качваха. — Червеите доста са изпояли плата… ето петното, за което сър Пит… я виж! Железарят Даусън е затворил капаците на прозорците си в знак на траур… петното, за което сър Пит вдигна такава олелия. То стана от бутилка шери, която той счупи, когато отивахме да я вземем от Саутхамптън за леля ти. Наистина как хвърчи времето! Нима онова е Поли Толбойс — пълничката девойка, която стои край майка си пред вратата на онази там къщичка? Спомням си я като малко краставо хлапе, което идваше да скубе плевелите в градината.

— Бива си я девойката — каза Родън, като отвърна на поздрава на майката и дъщерята, допирайки двата си пръста до черния креп на шапката си.

Беки се кланяше и поздравяваше и кимаше любезно насам-натам. Тия поздрави й бяха ненаказано приятни. Те като че ли показваха, че тя вече не е натрапница в това семейство, а с право се връща да посети дома на прадедите си. Родън, от друга страна, се чувствуваше смутен и унил. Какви ли спомени от младини и от невинните му години пробягваха през съзнанието му? Какви ли неясни угризения на съвестта и изблици на съмнение и срам го обхващаха?

— Сестрите ти вече трябва да са станали големи девойки — каза Ребека, която си спомняше за тези момичета може би за пръв път, след като ги беше напуснала.

— Откъде да ги знам — отвърна полковникът. — Хей, я виж, ето старата баба Лок. Здравейте, мисис Лок. Спомняте си за мене, нали? Аз съм мастър Родън. Да му се не види, колко издръжливи са тези стари жени! Когато бях момче, тя трябва да бе стогодишна.

Минаха през портите на парка, край вратарската къщичка, заемана от мисис Лок. Ребека настоя да се ръкува с нея, когато тя им отвори скърцащата стара желязна порта и екипажът мина между двете обрасли с мъх колони, над които се виждаше фамилният герб с гълъба и змията.

— Старият е сякъл от дърветата — каза Родън, като се поогледа наоколо, а сетне потъна в мълчание.

Мълчеше и Беки. И двамата бяха развълнувани и мислеха за миналото. Той за Итън и за майка си, която си спомняше като студена и затворена жена, и за една своя сестра, която бе починала и която бе страстно обичал. Мислеше си също за това как беше пердашил Пит; и за малкия Родън вкъщи. А Ребека си мислеше за собствената си ранна младост и за мрачните тайни на онези позорни дни; и за влизането й в живота през тези порти; и за мис Пинкъртън и Джоз, и Амелия.

Постланата е чакъл алея и терасата бяха съвсем чисти и изметени. Над обширния преден вход бе сложен вече голям траурен герб и две много тържествени и високи личности в черно разтвориха широко двете крила на вратата, когато екипажът спря пред познатите стъпала. Родън се изчерви, а Беки побледня, когато минаха под ръка през стария хол. Тя ощипа съпруга си по ръката, когато влизаха в дъбовия салон, където сър Пит и съпругата му бяха готови да ги посрещнат. Сър Пит в черно, лейди Джейн в черно, а лейди Саутдаун с нещо като шапка, голямо и черно, направено от мъниста и пера, които се клатушкаха над главата на нейно сиятелство подобно на таблата на някой погребален разпоредител.

Сър Пит отсъди правилно, че тъща му няма да напусне дома им. Тя се задоволи да пази тържествено и гробно мълчание, когато се намираше в присъствието на Пит и на бунтовнически настроената му съпруга, и да плаши малките в детската стая с мрачното си като на призрак държане. Едва доловимо поклащане на перата на главата й поздрави за добре дошли Родън и жена му, когато тези блудни чеда се върнаха при своето семейство.

Откровено казано, нейната хладност не ги засегна ни най-малко. Засега нейно сиятелство имаше за тях второстепенно значение — двамата държаха главно на посрещането, което щяха да им окажат царуващите им брат и снаха.

Пит се приближи с малко поруменяло лице, разтърси братовата си ръка и поздрави Ребека с ръкуване и с много нисък поклон. Но лейди Джейн взе и двете ръце на съпругата на девера си и я целуна сърдечно. Прегръдката й докара сълзи под клепките на малката авантюристка, а ние знаем, че очите й много рядко се кичеха с подобни украшения. Тази искрена проява на нежност и доверие я трогна и зарадва, А Родън, поощрен от това държане на снаха си, засука мустаци и си позволи да поздрави лейди Джейн с целувка, която накара нейно сиятелство силно да се изчерви.

— Дяволски мила женичка е тази лейди Джейн — отсъди той, когато остана насаме с жена си. — И Пит е понадебелял и много добре играе ролята на господар на имението.

— Да, защото може да си позволи подобно нещо — каза Ребека и се съгласи по-нататък с мнението на съпруга си, че „тъщата е знаменита бабичка и че сестрите са станали доста хубавички девойки“.

Тях също бяха извикали от училище, за да присъствуват на погребалната церемония. Изглежда, че за да се подчертае благородството на имението и семейството, както и тяхната грандиозност, Пит Кроли бе решил да събере колкото е възможно повече хора в черно. Всички слуги и прислужнички, старите жени от бедняшкия дом, на които покойният сър Пит бе отнел голяма част от полагаемата им се издръжка, семейството на клисаря, както и всички подведомствени лица на имението и на пасторския дом бяха облечени в жалейни дрехи. Прибавете към тези и хората на погребалния разпоредител — най-малко двадесетина души — с креп на ръцете и около шапките, които допринасяха твърде много за пищността на голямото погребално зрелище. Но те са само фигуранти в нашата драма; и тъй като не им е отредено нито да кажат, нито да направят нещо, би трябвало тук да им отделим съвсем незначително място.

По отношение на зълвите си Ребека не показа, че е забравила предишното си положение на тяхна възпитателка и си го припомни открито и искрено, като ги запита много сериозно за училищните им занимания и им каза, че много често е мислила за тях и жадува да узнае как прекарват. И наистина, ако се съдеше по приказките й, човек би предположил, че след като ги бе напуснала, мисълта за тях е стояла на първо място в съзнанието й и непрестанно е поддържала интерес към живота им. Така поне предположиха лейди Кроли и младите й зълви.

— Много малко се е променила в тези осем години — каза мис Розалинд на мис Вайолет, когато се приготовляваха за вечеря.

— Тези червенокоси жени винаги изглеждат много добре — отвърна другата.

— Косата й сега е доста по-тъмна от по-рано; струва ми се, че я боядисва — прибави мис Розалинд. — Понапълняла е и изобщо изглежда по-добре — продължи мис Розалинд, която беше доста склонна към напълняване.

— Поне не си дава важност и не забравя, че едно време беше наша възпитателка — каза мис Вайолет, като намекваше с това, че всички възпитателки трябва да знаят добре мястото си и съвсем забравяше, че самата тя е внучка, освен на сър Уолпол Кроли, но и на мистър Даусън, от Мъдбъри, така че на герба си имаше кофа за въглища. В Панаира на суетата човек всеки ден среща такива хора с най-добри намерения, които проявяват подобна склонност да забравят известни обстоятелства.

— Не може да е вярно онова, което момичетата от пасторския дом казваха, че майка й била оперна балерина…

— Човек не е виновен за потеклото си — отвърна с голямо свободомислие Розалинд. — И аз съм съгласна с брат ни, че тъй като ни е станала роднина, ние, разбира се, сме длъжни да й оказваме нужното внимание. Леля Бют няма защо да приказва. Тя желае да омъжи Кети за младия Хупър, търговеца на вино, и го кара на всяка цена лично да отива в пасторския дом за поръчки.

— Чудя се дали лейди Саутдаун ще си отиде; тя се държа много хладно с мисис Родън — каза другата.

— Много ми се иска да се махне. За нищо на света няма да прочета „Перачката на Финчли Комън“ — закле се Вайолет. След този разговор, като избягнаха да минат през коридора, в дъното на който се намираше стаята, където бе положен ковчег с двама пазачи край него и непрестанно горящи свещи наоколо, тези малки девойки слязоха долу на семейната вечеря, за която звънецът удари както обикновено.

Но преди това лейди Джейн заведе Ребека в приготвените за нея стаи, които, подобно на цялата къща, бяха придобили много по-приятен и удобен вид през време на царуването на Пит. И тук, като видя, че скромните малки куфари на мисис Родън са пристигнали и са сложени в спалнята и в намиращата се до нея тоалетна стаичка, тя й помогна да свали спретнатата си черна шапка и връхна дреха и запита етърва си с какво друго би могла да й бъде полезна.

— Това, което най-много бих желала — каза Ребека, — е да отидем в детската стая и да видим миличките ви малки дечица. — След тези думи двете дами се погледнаха мило една друга и отидоха в детското помещение, хванати ръка за ръка.

Беки се възхити от малката Матилда, която нямаше още четири години, и заяви, че била най-прелестното същество на света; а момчето — двегодишен малчуган — бледен, с мрачни очи и голяма глава, тя обяви за същинско дете-чудо по своя ръст, интелигентност и красота.

— Бих желала мама да не упорствува да му дава толкова лекарства — каза с въздишка лейди Джейн. — Често си мисля, че без тях всички въобще ще се чувствуваме много по-добре. — И след това лейди Джейн и нейната нова приятелка се задълбочиха в един от онези доверителни медицински разговори за децата, които, както съм разбрал, доставят голямо удоволствие на всички майки и изобщо на повечето жени. Преди петдесет години, когато авторът на настоящата повест беше интересно малко момченце и когато му заповядваха да излезе с дамите подир вечеря, спомням си много добре, че техният разговор се водеше главно около болестите им. Оттогава насам съм задавал направо този въпрос на няколко госпожи и те са ми признавали, че времената не са се изменили. И тъй, в продължение на половин час, Беки и лейди Джейн станаха близки и задушевни приятелки — и вечерта нейно сиятелство заяви на сър Пит, че според нея новата й етърва е добра, откровена, безизкуствена и нежносърдечна млада жена.

След като спечели с такава лекота доброжелателството на дъщерята, неуморимата малка жена напрегна сили да получи благоволението и на величествената лейди Саутдаун. Щом намери нейно сиятелство сама, Ребека веднага я нападна с въпроса около отглеждането на децата и каза, че собственото й малко момче е било спасено благодарение на големите дози каломел, когато всички лекари в Париж вече смятали горкото детенце за загубено. После тя спомена как била слушала за лейди Саутдаун от онзи прекрасен човек, преподобният Лорънс Грилс, глава на черквата в Мейфеър, която често посещавала. Загатна също как житейските обстоятелства и нещастията са променили твърде много възгледите й; и как се надява, че миналите грешки и празен живот няма да я лишат от способността да се занимава с по-сериозни мисли за в бъдеще. Тя разправи как преди години е била много задължена на мистър Кроли за даденото й от него религиозно възпитание, спомена за „Перачката на Финчли Комън“, която й принесла голяма полза, и запита за лейди Емилия, даровитата авторка на тази книга, която сега бе станала лейди Емилия Хорнблоуър и живееше в Кейп Таун, където съпругът й хранеше големи надежди да добие званието епископ на Кафрария.

И като венец на всичко след погребението тя се почувствува твърде развълнувана и отпаднала и затвърди доброто разположение на лейди Саутдаун към себе си, като й поиска медицински съвет. Нейно сиятелство не само й го даде, но освен това, облечена в нощна дреха и прилична на лейди Макбет повече от всякога, тя влезе вечерта в стаята на Беки с цял сноп от любимите си трактати и лично приготвено от нея лекарство, което настоя мисис Родън веднага да изпие.

Беки взе най-напред трактатите и започна да ги разглежда с голямо любопитство, като увлече графинята в разговор за тях и за благоденствието на душата си, чрез което се надяваше да избегне приготвеното за тялото й лекарство. Но след като религиозните теми се изчерпаха, лейди Макбет продължаваше да стои в стаята на Ребека и я чакаше да изпразни също така и чашата. И клетата мисис Родън се принуди да си придаде благодарствен вид и да погълне питието под носа на несломимата стара графиня, която най-после остави жертвата си с благословия.

Тя не утеши много мисис Родън, Физиономията й бе доста особена, когато Родън влезе и научи какво се е случило. И изблиците му на смях бяха тъй буйни, както обикновено, когато Беки му описа много хумористично случката, без да скрива комичността на положението, в което бе изпаднала, макар че случилото се беше в неин ущърб, и му разправи как станала жертва на лейди Саутдаун. По-късно, когато Родън и жена му се прибраха в Лондон, лорд Стейн и синът й много пъти се смяха на тази истории. Беки им изигра цялата сценка. Тя си сложи нощна шапчица и халат. Произнесе им проповед важно и сериозно; държа им слово върху благотворното действие на лекарството, което уж щеше да даде, като имитираше старата графиня с такава тържественост и тъй сполучливо, та просто бихте помислили, че думите излизат под римския нос на самата лейди Саутдаун. „Представете ни графинята и черното лекарство“ — повтаряха често хората в малката приемна на Беки. И за пръв път в живота си графиня Саутдаун стана забавна за другите.

Сър Пит си спомняше с каква почит и уважение се държеше Ребека към него в миналото и беше сравнително добре настроен спрямо нея. Колкото и неподходяща, женитбата се бе отразила добре на Родън — това се виждаше ясно от променените навици и държане на полковника. И нима този брак не беше добре дошъл за самия Пит? Хитрият дипломат се усмихваше вътрешно, като признаваше пред себе си, че поне той не би трябвало да роптае против това събитие. За доволството му допринасяха поведението и думите на самата Ребека.

Тя удвои почитанието си, което по-рано го бе очаровало, като предизвикваше сладкодумието му по такъв начин, че то удивляваше дори самия Пит, който, винаги склонен да цени високо дарбите си, сега се възхищаваше от тях още повече, когато Ребека му ги изтъкваше. Тя можа успешно да докаже на снаха си, че мисис Бют Кроли е направила тъй, че да се стигне до женитбата, която след това така порицаваше; че алчността на мисис Бют Кроли — която се надяваше да пипне цялото богатство на леля им и да лиши Родън от благоволението й — е станала причина да възникнат и се измислят всички лоши приказки против Ребека.

— Тя успя да ни направи бедни — каза Ребека с ангелско търпение, — но как мога да се сърдя на тази, която стана причина да се омъжа за един от най-добрите съпрузи на света? И алчността й не се ли наказа достатъчно е провалянето на собствените й надежди и загубването на имуществото, на което толкова много разчиташе? Бедни! — възкликна тя. — Скъпа лейди Джейн, за нас бедността не е тежка. Аз съм свикнала с нея от детинство и често изпитвам благодарност за това, че парите на мис Кроли са отишли, за да се възстанови величието на благородното старо семейство, на което се гордея, че съм станала член. Уверена съм, че сър Пит ще ги употреби много по-добре, отколкото би сторил това Родън. — Всички тези разговори бяха съобщени на сър Пит от неговата вярна съпруга и засилиха благоприятното впечатление, което Ребека му бе направила. И наистина, толкова благоприятно бе то, че когато на третия ден след погребението семейството се събра на вечеря, сър Пит Кроли, който разрязваше птиците на челното място на масата, каза:

— Хм, хм, Ребека, да ви дам ли крило? — думи, които накараха очите на малката женичка да заблестят от удоволствие.

Докато Ребека бе заета да изпълнява горните планове и надежди; и Пит Кроли уреждаше погребалните церемонии и другите въпроси, свързани с бъдещето му издигане и високо положение; и лейди Джейн се занимаваше с децата си, доколкото майка й позволяваше това; и слънцето изгряваше и залязваше, а часовникът на кулата на имението приканваше по обикновеному семейството към вечеря и към молитва, тялото на бившия собственик на Куинс Кроли лежеше в помещението, което бе заемал, пазен неотлъчно от професионалните вардияни, наети за този обред. Една-две жени и трима или четирима от хората на погребалния разпоредител, най-добрите, които можеха да се извикат от Саутхамптън, облечени в черно и с подходящото трагично и тържествено държане, бдяха подред над останките, като се срещаха в стаята на икономката, когато свършваше дежурството им, и там играеха тайно на карти и пиеха бирата си.

Членовете на семейството и слугите на дома се държаха настрана от мрачното място, където костите на потомъка на дълга редица рицари и джентълмени лежаха и чакаха да ги положат в семейната гробница. Те не пораждаха никакво съжаление, освен съжаление у нещастната жена, която се бе надявала да стане съпруга и вдовица на сър Пит и която бе избягала позорно от имението, над което за малко не стана пълна господарка. Освен нея и старото му ловджийско куче, между което и баронета бе съществувала голяма привързаност по време на обезумяването му, старият човек нямаше ни един приятел да го оплаква, тъй като през целия си живот не бе положил ни най-малко усилие да си спечели такъв. Ако най-добрите и най-ценните от нас, които напущат този свят, имаха възможност отново да се върнат тук, предполагам, че той или тя (при условие, че свойствените на Панаира на суетата чувства продължават да съществуват там, където отиваме след смъртта) ще изпитат голяма мъка, като видят колко скоро се утешават тези, които са ни преживели. Така също и сър Пит бе забравен — подобно на най-добрите и най-ценните от нас, — само че няколко седмици по-скоро.

Онези, които искат, нека последват останките му до гроба, където ги занесоха на уречения ден по възможно най-подходящия начин: членовете на семейството в черни екипажи, с кърпи на носовете, готови за сълзите, които не се показваха; погребалният разпоредител и неговите господа в най-дълбока скръб; отбрано число от арендаторите, проявяващи печал от любезност към новия земевладелец; екипажите на съседите-благородници, движещи се със скорост три мили на час, празни и в дълбок траур; и най-после свещеникът, с неговата изрична в такива случаи формула за „скъпия ни починал брат“. Докато тялото на нашия ближен е при нас, ние извършваме над него празните си церемонии, заобикаляме го с фалш и куха обредност, обличаме го парадно и го затваряме в постлан с кадифе сандък, закован с позлатени гвоздеи; и завършваме дълга си, като издигаме отгоре му камък, целия изписан с лъжи. Дяконът на Бют, способен млад човек от Оксфорд, и сър Бют Кроли заедно съчиниха подходящия латински епитаф за починалия и оплакван от всички баронет. Дяконът държа класическа проповед, като увещаваше близките му да не се отдават на скръб, и ги осведоми с възможно най-почтителни изрази, че един ден и те ще бъдат призовани да преминат през мрачните и тайнствени двери, които току-що се бяха затворили върху останките на оплаквания техен брат. След това някои от арендаторите отново се качиха на конете, а други останаха да се подкрепят в „Оръжието на Кроли“. А подир обеда, даден в столовата на прислугата, екипажите на дребните благородници се отправиха всеки към своето предназначение, докато хората на погребалния разпоредител прибраха въжетата, кадифените покривки, траурните плащове, щраусовите пера и другите погребални принадлежности, качиха се на покрива на колесницата за умрелите и се отправиха към Саутхамптън. Лицата им добиха естествения си израз, когато конете излязоха от портите на парка и заприпкаха по-бързо по шосето. Виждаха се рояци от тях да се мяркат по входовете на околните кръчми, като изпъкваха с черните си облекла, а глинените им бирени халби блестяха на слънцето. Закараха креслото с колелцата на сър Пит в къщичката за сечива в градината. Старото му ловджийско куче отначало виеше, но това бяха едничките прояви на скръб, които се чуваха в имението, над което сър Пит Кроли, баронет, бе господарувал около шестдесет години.

Тъй като птиците бяха в изобилие, а понеже също така ловът на яребици е дълг на всеки английски джентълмен с държавнически наклонности, след преминаването на първия изблик на скръб сър Пит Кроли се зае по малко с това развлечение, с бяла шапка, около която бе сложен черен креп. Видът на тези стърнища и осеяни с кръмно цвекло полета, сега вече негова собственост, го изпълваше със скрита радост. Понякога, обладан от смирение, той не вземаше пушката си, а излизаше само с безвредния си тръстиков бастун. Парите и земите на Пит оказаха голямо въздействие върху неговия брат. Бедният полковник започна да се държи твърде раболепно и почтително към главата на техния род и вече не презираше мекушавия Пит. Родън слушаше със съчувствие плановете на по-възрастния си брат относно обработването на земите и напояването им; даваше съвети във връзка с конюшните и домашните животни; отиде с кон в Мъдбъри, за да огледа една кобила, която смяташе, че ще бъде добра за лейди Джейн, и предложи да я тренира, и т.н. Така бунтовнически настроеният драгун се усмири и принизи и стана най-похвален по-млад брат. Той постоянно получаваше сведения от мис Бригс в Лондон относно малкия Родън, който бе останал там и също изпращаше известия на баща си. „Аз съм много добре — пишеше той. — Надявам се, че и ти си добре. Надявам се, че и мама е много добре. Понито е много добре. Грей ме води на езда в парка. Вече мога да карам лек галоп. Срещнах малкото момче, което веднъж качихме на понито. То се разплака, когато го пуснах галоп. Аз не плача.“ Родън четеше тези писма на брат си и на лейди Джейн, която ги намираше много забавни. Баронетът обеща да се погрижи за момчето, когато тръгне на училище, а добросърдечната му съпруга даде на Ребека една банкнота, като я помоли да купи с нея подарък на малкия й племенник.

Дните следваха един подир друг и дамите от имението прекарваха живота си сред тези спокойни занимания и развлечения, с които се задоволят госпожите в провинцията. Звънците ги приканваха за храна и за молитва. Младите госпожици се упражняваха на пиано всяка сутрин след закуска под надзора и наставленията на Ребека. После си слагаха дебели обуща и тръгваха да се разхождат в парка или сред храсталаците или пък преминаваха оградата и отиваха в селото, като занасяха на селяните лекарствата и трактатите на лейди Саутдаун, предназначени за болните, Лейди Саутдаун се качваше на двуколката, а Ребека сядаше до нея и слушаше тържествените й приказки с най-голямо внимание. Вече тя пееше на семейството мелодии от Хендел и Хайдн и плетеше грамадни ръкоделия от дебела вълна, сякаш бе родена за тази работа и сякаш този живот щеше да продължава за нея чак до гроба, след като оставеше зад себе си съжаления и множество цепни книжа, носещи добри дивиденти — сякаш нямаше грижи и настойчиви кредитори, хитрини, планове и бедност, които я чакаха вън от портите на имението и щяха да я връхлетят, когато отново се върнеше в света.

„Не е трудно да бъдеш съпруга на провинциален земевладелец — мислеше си Ребека. — Смятам, че бих била добра жена, ако имах пет хиляди годишен доход. Тогава щях да прахосвам времето си в детската стая и да броя прасковите по дърветата край зида. Щях да поливам цветята в топлилниците и да събирам изсъхналите листа на гергините. Щях да разпитвам старите жени за ревматизма им и да поръчвам супа за половин крона за бедните. То нямаше да ми струва много, ако имах доход от пет хиляди лири стерлинги годишно. Бих могла дори да отида с екипажа на разстояние от десет мили, за да вечерям у някой съсед, облечена в рокля от миналогодишната мода. Щях да ходя на черква и да успявам да стоя будна в семейната черковна ложа; или щях да заспивам зад завесите, под спуснатия воал на шапката си, ако имах опитност в тази насока. Щях да плащам на всички, само че ако притежавах необходимите средства. Това е, което тукашните хитреци се гордеят, че могат да правят. Те гледат със съжаление на нас, клетите грешници, които не изпитваме подобно чувство към никого. Считат се за щедри, ако дадат на децата ни банкнота от пет лири стерлинги, и ни презират, ако ние нямаме такива…“

Кой знае, може би Ребека беше права в разсъжденията си — може би наистина разликата между нея и една честна жена се свеждаше само до притежаването на пари. Ако се вземат пред вид изкушенията, кой може да каже, че е по-добър от съседа си? Ако материалното благосъстояние не прави хората честни, то поне ги прави да изглеждат такива. Градският съветник, който се връща от хубаво угощение, няма да слезе от екипажа си, за да открадне някой агнешки бут; но оставете го да гладува и вижте дали няма да отмъкне чуждия хляб. И Беки се утешаваше, като уравновесяваше по този начин разпределението на доброто и злото в света.

Тя посети отново старите си любими места, старите поляни и горички, шубраци, езерца и градинки, а също и стаите на старата къща, където преди седем години бе прекарала толкова месеци. Тогава тя бе млада или сравнително млада, тъй като бе забравила времето, когато изобщо някога е била млада — обаче си спомняше своите мисли и чувства от преди седем години и ги съпоставяше с тези които сега я вълнуваха, сега, когато вече бе опознала света и бе живяла сред високопоставени хора и се бе издигнала много над първоначалното си скромно положение.

„Изкачих се над него, защото имах мозък — мислеше си Беки, — а повечето от хората са глупаци. Сега вече не бих могла да се върна и да общувам с онези, които посещаваха ателието на баща ми. Лордове спират сега пред вратата ми, с ордени и отличия, вместо бедните художници със свитъци тютюн в джобовете си. Имам джентълмен за съпруг и графска дъщеря за етърва в същата къща, в която преди няколко години бях малко повече от слугиня. Но дали сега съм по-богата, отколкото тогава, когато бях само дъщерята на беден художник и с ласкателства измъквах чай и захар от близкия бакалин? Да си представим, че се бях омъжила за Франсис, който толкова много ме харесваше — едва ли щях да бъда много по-бедна, отколкото съм сега. Хей! Да можех да заменя положението си в обществото и всичките си роднини е някоя хубава сумичка, вложена в държавни ценни книжа с три на сто!“ Защото това беше отношението на Беки към човешката суета и не другаде, а в сигурността на ценните книжа искаше да хвърли котва.

Може би й минаваше през ума, че ако бе честна и смирена, ако си изпълняваше дълга и ако бе вървяла по правия път, той щеше да я доведе толкова близо до щастието, колкото и пътечката, по която сега се мъчеше да го достигне. Но — подобно на децата от Куинс Кроли, които заобикаляха стаята, където беше положено тялото на баща им — и Беки също така, ако имаше някога подобни мисли, бе свикнала да върви край тях и да не поглежда вътре. Отбягваше ги и ги презираше — или най-малкото обречена бе да върви по другия път, от който сега беше невъзможно да се отдели. И ако питате мене, аз съм на мнение, че угризението на съвестта е най-слабо действуващото от всички нравствени човешки качества — това, което най-лесно можем да приспим, когато се събуди, а у някои то изобщо не се пробужда. Боим се да не ни открият, когато сторим нещо нередно; но само малцина от обитателите на Панаира на суетата се чувствуват нещастни единствено поради съзнанието за извършено зло.

И тъй, през време на престоя си в Куинс Кроли Беки си създаде толкова приятели измежду галените чеда на Мамона, с колкото й бе възможно да се сближи. Лейди Джейн и съпругът й си взеха сбогом с нея с най-топли прояви на доброжелателство. Те очакваха с нетърпение щастливия момент, когато къщата им на Гонт Стрийт ще бъде поправена и разкрасена, за да се срещнат отново в Лондон. Лейди Саутдаун й приготви пакет с лекарства; Пит ги придружи с каляската с четири коня до Мъдбъри, като предварително изпрати багажа им в кола, пълна с дивеч.

— Колко щастлива ще бъдете, когато отново видите обичното си момченце! — каза лейди Кроли, като си вземаше сбогом с роднината си.

— Наистина много щастлива! — каза Ребека, отправяйки нагоре зелените си очи. Тя беше безкрайно доволна, че се отървава от тази къща и все пак не й се искаше да си отиде. Куинс Кроли бе ужасно глупаво място; но въпреки това въздухът там бе някак си по-чист от този, който бе свикнала да диша. Всички бяха много скучни, но по своя си начин се държаха много мило към нея. „Това е от въздействието на дълго получаваните три процента“ — каза Беки сама на себе си и твърде е възможно да бе права.

Както и да е, светлините на Лондон заблестяха весело, когато дилижансът наближи Пикадили, а и Бригс бе запалила прекрасен огън на Кързън Стрийт, където малкият Родън стоеше буден, за да посрещне татко и мама.