Уилям Текери
Панаир на суетата (41) (роман без герой)

Глава XL
В която семейството признава Беки за свой член

След тази злополука наследникът на Кроли пристигна своевременно в семейния дом и може да се каже, че оттогава нататък зацарува в Куинс Кроли. Защото, макар и старият баронет да проживя още много месеци, разумът и говорът му никога вече не се върнаха напълно и управлението на имението премина върху най-възрастният му син. Пит завари всичко в доста особено състояние. По-рано сър Пит непрестанно купуваше и ипотекираше; той имаше работа с двадесет души и е всеки един от тих се караше; караше се с всичките си наематели и водеше с тях дела; водеше дела срещу адвокатите; и срещу минната и доковата компания, където беше един от собствениците; и срещу всеки, с когото имаше някаква работа. Да се справи с тези мъчнотии и да освободи имението от тежестите му, бе длъжност, достойна за методичния и известен с постоянството си бивш дипломат от двора на Пъмпърникъл. И той се зае за работа с удивително усърдие. Разбира се, цялото му семейство се премести да живее в Куинс Кроли, където естествено дойде и лейди Саутдаун. Тя пък се зае да промени верските убеждения на енориашите под носа на пастора, като доведе своите сектантски свещеници за голямо удивление на разярената мисис Бют. Сър Пит не беше сключил никакъв договор за продаване на черковния имот на Куинс Кроли; и когато срокът на ползуването му изтечеше, нейно сиятелство лейди Саутдаун възнамеряваше да поеме черквата в свои ръце и да я даде на един млад пастор, нейно протеже. Дипломатичният Пит не казваше нищо по този въпрос.

Намеренията на мисис Бют относно мис Бетси Хоръкс не се осъществиха и тя не направи посещение на саутхамптънската тъмница. Бетси и баща й напуснаха имението и той се зае със селската кръчма, наречена „Оръжието на Кроли“, която по-рано бе наел от сър Пит, Бившият лакей бе получил също така и собствеността на малко парче земя, което му даваше право на гласуване. Пасторът също имаше подобно право. И тези двама, заедно с други четирима души, съставляваха избирателното тяло, което изпращаше в парламента двамата члена от Куинс Кроли.

Между дамите от пасторския дом и от имението съществуваха известни външни прояви на учтивост — най-малкото, така беше с младите, тъй като мисис Бют и лейди Саутдаун не можеха да се срещнат, без да избухне някаква кавга, и постепенно престанаха да се виждат една друга. Нейно сиятелство оставаше, в стаята си, когато дамите от пасторския дом посещаваха братовчедите си в имението. Може би мистър Пит не беше много недоволен от тези временни отсъствия на милата си тъща. Той считаше семейство Бинки, от което тя произхождаше, за най-великото, най-мъдрото и най-интересното в света и нейно сиятелство и леля му дълго бяха господствували над него; но понякога смяташе, че тя му се налага прекалено много. Безсъмнено, да те мислят за млад, е ласкателно; но да си на четиридесет и шест години и да се държат към тебе като към момче, понякога е доста унизително. Но лейди Джейн оставяше всичко на майка си. Тя проявяваше своята любов към децата си само когато биваше насаме с тях. И за нея бе много добре, че разновидните занимания на нейно сиятелство, конференциите й с пасторите и кореспонденцията и с религиозните мисии в Африка, Азия, Австралия и т.н. залисваха твърде много почитаемата графиня, така че тя можеше да посвети само много малка част от времето си на внучката си, малката Матилда, и на внука си, мастър Пит Кроли. Той бе хилавичко дете и лейди Саутдаун успяваше да поддържа живота му само с огромни количества каломел.

А що се отнася до сър Пит, той се оттегли в същите помещения, където по-рано изгасиха живота на лейди Кроли, и там бе оставен под грижите на мис Хестър, девойката, която бе получила повишение в службата и която го гледаше с голямо усърдие и постоянство. Каква любов, каква вярност, каква преданост могат да се сравнят с тези на болногледачка с добра заплата? Болногледачките оправят възглавниците; те понасят оплаквания и мърморене; виждат как слънцето навън грее и не искат да поизлязат малко; спят в кресла и се хранят в самота; прекарват дълги-дълги вечери, без да правят нищо, отправили поглед към въглените и към гърнето с билките за болния, което къкри на огъня; прочитат докрай седмичното списание, а книгите „Повикът на закона“ и „Дългът на човека“ представляват литературата, която им стига за цяла година. И ние се караме с тях заради това, че когато роднините им идват да ги видят веднъж седмично, те мушкат тайно малко джин в кошницата им. Дами, любовта на кой мъж е издръжлива дотолкова, че да бди край леглото на своя обект в продължение на цяла година? А пък болногледачката се грижи за вас за десет лири стерлинги на три месеца и ние смятаме, че й плащаме прекалено скъпо. Така поне беше с мистър Кроли, който мърмореше твърде много затова, че плащал половината от тази сума на мис Хестър за непрестанните й грижи около баронета, неговия баща.

През слънчеви дни извеждаха стария джентълмен на терасата със стола на колелца — съвсем същия стол, който служеше на мис Кроли в Брайтън и който пренесоха оттам в Куинс Кроли заедно с някои от нещата на лейди Саутдаун. Лейди Джейн винаги вървеше край стария човек и очевидно бе негова любимка. Когато влизаше при него, той й кимаше продължително и й се усмихваше, а когато си отиваше, издаваше неразбираеми звуци на неудоволствие. И след като вратата се затваряше подир нея, той плачеше и стенеше — и тогава лицето и държането на Хестър, която биваше много мила и любезна в присъствието на господарката си, изведнъж се променяха и тя му се кривеше, сочеше му юмрук и крещеше: „Дръж си езика, дърти глупако!“ — а после блъскаше стола му настрани от огъня, който тъй много обичаше да гледа, след което болният старец заплакваше още по-силно. Защото подир повече от седемдесет години хитруване, борби, пиянство, подлости, грешен живот и самолюбие от него бе останало само това — хленчещ стар идиот, когото полагаха и вдигаха от леглото и го почистваха и хранеха като малко дете.

Най-после дойде ден, когато длъжността на болногледачката свърши. Рано една сутрин, когато Пит Кроли бе зает в библиотеката с книгите на домоуправителя и надзирателя на земите, на вратата се почука и Хестър се представи, като направи реверанс и каза: „Моля, сър Пит, сър Пит умря тази сутрин, сър Пит. Аз му препичах хляб, сър Пит, за попарата му, сър Пит, която той редовно получаваше всяка сутрин в шест часа, сър Пит, и… стори ми се, че чух някакъв стон, сър Пит… и… ии…“ Тя направи един реверанс.

Какво накара бледото лице на Пит да се изчерви тъй силно? Дали заради това, че най-после бе станал сър Пит, с място в парламента и може би с други почести в бъдеще? „Сега ще изплатя задълженията на имението с готовите пари“ — мислеше си той и бързо прекара в ума си легналите върху имота тежести, както и подобренията, които възнамеряваше да направи. Преди това не бе пожелал да употреби лелините си пари, за да не би сър Пит да оздравее и разноските му да отидат напразно.

Всички транспаранти в имението и в пасторския дом се спуснаха; черковната камбана заби на умряло, а олтара обвиха в черно. Бют Кроли не посети ловджийското събрание, на което трябваше да присъствува, а вместо това отиде и вечеря тихо във Фъдлстън, където над чашите с вино разговаряха за починалия му брат и за младия сър Пит. Мис Бетси, която по това време бе омъжена за един седлар от Мъдбъри, проля твърде много сълзи. Семейният лекар дойде да изкаже съболезнованията си и да запита за здравето на техни сиятелства графините. За смъртта приказваха в Мъдбъри и в кръчмата „Оръжието на Кроли“. Нейният собственик напоследък се бе сдобрил с пастора, който от време на време влизаше там и опитваше бирата на мистър Хоръис.

— Аз ли ще пиша на брат ви или вие? — запита лейди Джейн съпруга си, сър Пит.

— Аз ще му пиша, разбира се — каза сър Пит, — и ще го поканя на погребението. Редно е да го направим.

— И… и… мисис Родън — каза лейди Джейн плахо.

— Джейн! — възкликна лейди Саутдаун. — Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Разбира се, че мисис Родън трябва да бъде поканена — каза решително сър Пит.

— Не, докато аз съм в тази къща! — каза лейди Саутдаун.

— Ваше сиятелство трябва да благоволи да си опомни, че аз съм главата на това семейство — отвърна сър Пит. — Ако обичате, лейди Джейн, напишете писмо на мисис Родън Кроли и я помолете да присъствува при това скръбно събитие.

— Джейн, забранявам ти да допреш писалката си до листа! — извика графинята.

— Смятам, че аз съм главата на това семейство — повтори сър Пит — и колкото и да съжалявам, че могат да възникнат обстоятелства, които да принудят ваше сиятелство да напусне тази къща, с ваше позволение аз трябва да продължавам да я управлявам, както сам намеря за добре.

Лейди Саутдаун се изправи величествено също като мисис Сидънс в ролята на лейди Макбет и заяви, че ще заповяда да впрегнат конете в каретата й. Ако нейният син и дъщеря я пъдят от къщата си, тя ще отиде да скрие мъката си някъде в самота и ще се моли да обърнат ума си към по-благочестиви мисли.

— Ние не те пъдим от къщата си, мамичко — каза умолително свенливата лейди Джейн.

— Да, но каните такива хора, с които никой християнин не би пожелал да се срещне, и затова утре сутринта ще накарам да ми приготвят конете.

— Джейн, бъдете така добра да пишете каквото ви продиктувам — каза сър Пит, като се изправи и застана в позата на човек, който дава заповеди, също като „Портрет на джентълмен“ в художествена изложба. — Започнете с: „Куинс Кроли, 14 септември, 1822 г. Скъпи ми братко…“

Като чу тези страшни и решителни думи, лейди Макбет, която очакваше някакъв знак на слабост или колебание от страна на зет си, стана и напусна библиотеката с изплашен вид. Лейди Джейн погледна така съпруга си, сякаш се готвеше да последва и успокои своята мамичка, но Пит запрети на жена си дори да се помръдне.

— Тя няма да си отиде — каза той. — Дала е под наем къщата си в Брайтън и е изхарчила дивидентите си от последните шест месеца. Само една разорена графиня може да отиде да живее в хотел. Отдавна чаках да ми се открие възможност да предприема тази… тази решителна стъпка, любов моя. Защото, както сама схващате, невъзможно е в една къща да заповядват двама души. „Скъпи ми братко, тъжното известие, което е мой дълг да съобщя на членовете на семейството ми, навярно отдавна се е предвиждало от…“ и т.н.

С една дума, след като се качи на трона си и след като, поради щастливо стечение на обстоятелствата или както той смяташе, поради заслугите си, успя да получи почти цялото богатство, което другите членове на семейството бяха очаквали за себе си, Пит реши да се отнася към роднините си с уважение и учтивост и да направи Куинс Кроли още веднъж да заприлича на истински дом. За него беше удоволствие да си мисли, че той ще е негов господар. Пит възнамеряваше да употреби голямото влияние, което неговите дарби и положение трябваше бързо да му създадат в графството, за да нареди брат си на добро място, а братовчедите му да имат прилична издръжка. Може би чувствуваше леко угризение, когато му идваше на ум, че е станал собственик на всичко, за което те бяха хранили надежди. В продължение на три или четири дни царуване той измени държането си и затвърди намеренията си — бе решил да управлява справедливо и честно, да махне от дома си лейди Саутдаун и да установи колкото е възможно по-приятелски отношения с всичките си кръвни роднини.

Така че той продиктува писмо за брат си Родън — тържествено и твърде сложно писмо, съдържащо най-дълбоки мисли, изразени с най-дълги думи, което изпълни с почуда простодушната му малка секретарка, пишеща под диктовката на съпруга си. „Какъв ли оратор ще стане — мислеше си тя, — когато влезе в Камарата на общините (по който въпрос, а също тъй и относно тиранията на лейди Саутдаун, Пит бе правил намеци на жена си в леглото). Колко мъдър и добър е моят съпруг и колко даровит! Мислех си, че е малко студен; но колко е добър и какви дарби притежава!“

Работата е там, че Пит Кроли бе научил наизуст всяка дума от писмото и го беше проучил подробно и издълбоко с дипломатическа дискретност, дълго преди да намери за добре да го съобщи на изпълнената си с удивление жена.

Това писмо, с огромни черни бордюри и печат, бе съответно изпратено от сър Пит Кроли на неговия брат, полковник в Лондон. Родън Кроли се зарадва само наполовина, когато го получи. „Каква ли полза, ако отидем в онова глупаво място? — разсъждаваше си той. — Не ще мога да понеса да оставам самичък с Пит след вечеря, а пътуването с коне дотам и обратно ще ни струва двадесет лири стерлинги.“

Той занесе писмото на Беки горе в спалнята й, както постъпваше при всичките си трудности. Подаде й го заедно с шоколада, който всяка сутрин й приготвяше и поднасяше.

Родън сложи таблата със закуската и писмото на тоалетната масичка, пред която Беки седеше и решеше русата си коса. Тя взе жалейното послание и като го прочете, скочи от стола си и извика: „Ура!“ — размахвайки листа над главата си.

— Ура? — каза Родън, като се чудеше на малката фигура, която подскачаше наоколо в развяващата се фланелена сутрешна роба, с разчорлени светли къдрици. — Той не ни е оставил нищо, Беки. Аз получих своя дял, когато станах пълнолетен.

— Никога няма да станеш пълнолетен, глупчо такъв — отвърна Беки. — Изтичай сега до мадам Бурной, тъй като ми са необходими жалейни дрехи, и си сложи черна жилетка и креп на шапката. Впрочем струва ми се, че нямаш такава; поръчай си и кажи да ти я донесат утре, за да можем да тръгнем в четвъртък.

— Да не би да възнамеряваш да отидем? — възрази Родън.

— Разбира се, че възнамерявам. Целта ми е лейди Джейн да ме представи догодина в двореца; а брат ти ще ти даде място в парламента, глупавичко същество; и лорд Стейн ще има твоя глас и своя, скъпо мое баламче; и да станеш секретар на Ирландия или губернатор на Западно-индийските острови, или консул, или нещо подобно.

— Пътуването с дилижанса ще ни струва доста множко — мърмореше Родън.

— Бихме могли да отидем с каретата на Саутдаун, която би трябвало да присъствува на погребението, тъй като той е роднина на семейството. Но не — смятам да отидем с дилижанса. Това ще им хареса повече. Ще изглеждаме по-смирени…

— И Роди ще дойде, нали? — запита полковникът.

— Нищо подобно; защо да плащаме за още едно място? Вече е твърде голям, за да го вместим помежду ни. Нека си остане в детската стая и Бригс ще му ушие черно костюмче. А сега върви и направи каквото ти казах. Най-добре ще е да кажеш на твоя прислужник Спаркс, че старият сър Пит се е поминал и че когато работите се уредят, и ти ще получиш значителна сума. Той ще съобщи това на Реглс, който настоява да му се плати, и новината ще успокои клетия Реглс. — И след това Беки започна да пие шоколада си.

Вечерта, когато верният лорд Стейн пристигна, той завари Беки и компаньонката й, не друга, а нашата приятелка Бригс, заети да разпарят, режат и преправят най-различни черни материи, подходящи за тъжното събитие.

— Мис Бригс и аз сме обхванати от скръб поради смъртта на нашия татко — каза Ребека. — Сър Пит Кроли е починал, милорде. Цяла сутрин сме си късали косите, а сега късаме старите си дрехи.

— О, Ребека, как можете да… — бяха единствените думи, които Бригс беше в състояние да каже, като вдигна очи нагоре.

— О, Ребека, как можете… — повтори като ехо милордът. — Значи, онзи стар мошеник е умрял, така ли? Той би могъл да получи перска титла, ако беше постъпвал по-разумно. Мистър Пит почти бе успял да му я спечели; но той всякога изменяше на партията си точно в най-неподходящия момент. Ех, какъв стар подлец беше той!

— Сега можех да бъде вдовица на същия този стар подлец — каза Ребека. — Мис Бригс, не си ли спомняте, когато надзърнахте през ключалката и видяхте как сър Пит бе коленичил пред мене?

Мис Бригс, нашата стара приятелка, поруменя силно при този спомен; и се зарадва твърде много, когато лорд Стейн й заповяда да слезе долу и да му направи чаша чай.

Бригс беше овчарското куче, с което Ребека се бе снабдила, за да й служи като пазач на невинността и доброто име. Мис Кроли й остави малка рента. Тя щеше да е доволна да остане в семейство Кроли при лейди Джейн, която се отнасяше добре към нея, както и към всички, но лейди Саутдаун уволни Бригс веднага щом приличието позволи това. Мистър Пит (който се смяташе твърде много ощетен от незаслужената щедрост на покойната си роднина към тази жена, която бе служила вярно на мис Кроли само някакви си двадесет години) не направи никакво възражение срещу тази проява на власт от страна на графинята. Баулс и Фъркин също така получиха своите дарения и уволнения, след което се ожениха и почнаха да дават под наем стаи, според обичая на хората от тяхната категория.

Бригс се опита да живее с роднините си в провинцията, обаче това се оказа невъзможно, понеже бе свикнала да се движи сред хора от по-добро общество. Близките на Бригс, дребни търговци в едно провинциално градче, се скараха за нейните четиридесет лири стерлинги годишно също тъй ревностно и по-открито, отколкото бяха вършили това роднините на мис Кроли за нейното наследство. Братът на Бригс, шапкар и бакалин с радикални убеждения, нарече сестра си „възгордяла се с парите си аристократка“, тъй като тя не даде част от капитала си за подкрепа на предприятието му. Навярно Бригс щеше да направи това, но сестра им, сектантка и съпруга на обущар, скарана с шапкаря и бакалина поради това, че той посещаваше друга черква, й обясни, че брат им бил пред разорение и за известно време успя да пипне Бригс за себе си. Сектантът-обущар искаше мис Бригс да изпрати сина му в колеж и да направи от него джентълмен. Така двете семейства изтръгнаха голяма част от личните й спестявания и най-после тя избяга в Лондон, следвана от проклятията им, твърдо решила отново да си търси служба, като нещо много по-малко тежко от свободата. И като даде обявление във вестниците, че „благородна жена, с приятни обноски и свикнала на най-доброто общество, е готова да…“ и т.н., тя се установи в дома на мистър Баулс на Хаф Муун Стрийт и зачака резултата от обявлението.

Така именно стана Бригс да влезе в съприкосновение с Ребека. Един ден тегленият от понита малък и стремителен екипаж на мисис Родън летеше надолу по улицата тъкмо когато изморената мис Бригс бе стигнала до вратата на мистър Баулс след изтощително посещение в редакцията на вестник „Таймс“ в Сити, където бе ходила да даде обявлението си за шести път. Ребека караше екипажа си и веднага позна благородната жена с приятните обноски; и тъй като беше много добродушна, както вече сме виждали това, и понеже имаше добри чувства към Бригс, тя опря понитата пред вратата, подаде юздите на прислужника си, скочи долу и взе двете ръце на Бригс, преди тази личност с приятните обноски да бе успяла да се съвземе от сътресението, което бе получила, когато видя старата си приятелка.

Бригс плака, а Беки се смя твърде много и целуна благородната жена веднага щом влязоха в коридора, а оттам в приемната на мисис Баулс с червените вълнени завеси и кръглото огледало, над което имаше прикрепен с верижка препариран орел, вперил поглед в гърба на сложения на прозореца надпис, който заявяваше: „Стаи под наем“.

Бригс разказа цялата си история сред изблик на онези неоснователни въздишки и удивени възклицания, с които жените, притежаващи нейния чувствителен характер, се обръщат към случайно срещнатия на улицата стар приятел. Защото, макар и хората да се виждат с други хора всеки ден, все пак има някои, които приемат тези най-обикновени случки като същински чудеса. И много жени, които са имали неприязнени чувства една към друга, започват да плачат, когато се срещнат, като си припомнят и се разкайват за последния път, когато са се карали. И тъй, с една дума, Бригс разправи цялата си история, а и Беки й разкри живота си със свойствената си непринуденост и откровеност.

Мисис Баулс, бившата Фъркин, дойде и заслуша мрачно от коридора истеричното подсмърчане и кикотене, което се чуваше в приемната. Тя никога не бе имала добри чувства към Беки. Откакто се беше установила със съпруга си в Лондон, двамата често ходеха на гости на семейство Реглс и никак не харесваха това, което последният им разправяше за домакинството на полковника.

— Виж какво, Рег, момчето ми, на твое място аз не бих имал доверие в него — забеляза Баулс.

И когато мисис Родън излезе от приемната, жена му я поздрави с твърде кисел реверанс; а пръстите й приличаха на същински наденици, студени и безжизнени, когато се принуди да ги подаде на мисис Родън, която настояваше да се ръкува с бившата камериерка. Тя се втурна шеметно към Пикадили, като кимаше с най-сладки усмивки към мис Бригс, увиснала на прозореца съвсем близко под обявлението за даване под наем, и след една минута беше вече в парка с половин дузина модни кавалери на коне подир екипажа й.

Когато откри какво е положението на приятелката й, а също и че поради хубавата рентичка, оставена й от мис Кроли, заплатата не бе от първостепенно значение за нашата благородна жена с приятни обноски, Беки в миг си състави чудесен мъничък план. Тя именно щеше да бъде компаньонката, която най-много би подхождала на тяхното домакинство, така че Беки я покани на вечеря още същия ден, за да види обичното й и мило детенце Родън.

Мисис Баулс предупреди наемателката си да не влиза в леговището на лъва. „За това ще съжалявате, мис Бригс, помнете думите ми. Да не се наричам Баулс, ако не стане както ви казвам“. И наистина Бригс обеща, че ще е много предпазлива. Резултатът на тази нейна предпазливост беше, че още на следната седмица тя отиде да живее при мисис Родън и преди да изминат шест месеца, зае на Родън Кроли шестстотин лири стерлинги на годишно изплащане.