Уилям Текери
Панаир на суетата (4) (роман без герой)

Глава III
Ребека в присъствието на неприятеля

Един много едър, подпухнал човек, с бричове от еленова кожа и ботуши до над колената, с няколко огромни вратовръзки, стигащи почти до носа му, с жилетка на червени ивици и ябълковозелен жакет с металически копчета колкото жълтици (това бе сутрешното облекло на едно конте от благороден род по онова време), четеше вестник пред огъня, когато двете девойки влязоха. При това появяване той подскочи от креслото си, силно поруменя и почти скри лицето си във вратовръзките.

— Аз съм сестра ти, Джоузеф — каза Амелия, като се разсмя и разтърси двата пръста, които й бе протегнал. — Както знаеш, прибрах се вкъщи завинаги, а това е моята приятелка, мис Шарп, за която си чувал да споменавам.

— Не, честна дума, никога не съм чул — каза главата изпод вратовръзките, като се разтрепери силно, — искам да кажа, да, чувал съм… какво отвратително студено време, госпожице — и при тези думи той се залови да разбутва огъня с всичка сила, макар че бе средата на юни.

— Много е хубав — прошепна Ребека на Амелия възвисочко.

— Така ли мислиш? — отвърна последната. — Ще му го кажа.

— Миличка, за нищо на света — каза мис Шарп и се отдръпна назад като свенлива кошута. Преди това тя бе направила на господина изпълнен с почитание реверанс, подобаващ на една девица, и смирените й очи гледаха така упорито в земята, че просто бе чудно как бе успяла да го види.

— Благодаря ти за красивите шалове, братко — каза Амелия. — Нали са много хубави, Ребека?

— О, божествени! — каза мис Шарп и очите й се отправиха от земята право към светилника.

Джоузеф продължаваше да вдига голям шум с машите, като през всичкото време пъхтеше и духаше и беше толкова почервенял, колкото можеше да позволи жълтото му лице.

— Аз не мога да ти правя такива хубави подаръци, Джоузеф — продължи сестра му, — но докато бях в училище, ти избродирах чудесни тиранти.

— Боже мой, Амелия, какво говориш? — извика братът, крайно смутен, и дръпна с всичка сила шнура на звънеца, който остана в ръката му, и увеличи смущението на бедния човечец. — За бога, виж дали моето бъги е пред портата? Не ми е възможно да чакам. Трябва да изляза. Дявол да го вземе този мой лакей! Трябва да излизам.

В този миг в стаята влезе бащата на семейството, подрънквайки с печатите си като истински британски търговец.

— Какво се е случило, Еми? — запита той.

— Джоузеф ме помоли да видя дали неговото бъги е пред портата. Какво е това бъги, татко?

— Вид ориенталска носилка с един кон — каза старият джентълмен, който беше своего рода шегаджия.

При тези думи Джоузеф избухна в неудържим смях, но като срещна погледа на мис Шарп, той спря внезапно като застрелян.

— Тази девойка е приятелката ти, нали? Мис Шарп, много съм щастлив да ви видя. Нима двете с Еми вече успяхте да се скарате с Джоузеф, та той иска да се махне?

— Обещах на Бонами от нашата служба да обядвам с него, сър — каза Джоузеф.

— Хайде де! Нали каза на майка си, че ще обядваш тук?

— Но с тези дрехи е невъзможно.

— Погледнете го, не е ли достатъчно елегантен да обядва където и да било, мис Шарп?

Разбира се, при тези думи мис Шарп погледна приятелката си и тогава двете избухнаха в силен смях, твърде приятен за стария джентълмен.

— Виждали ли сте бричове от еленова кожа в лицея на мис Пинкъртън? — продължи да се шегува той.

— За бога, татко! — извика Джоузеф.

— Я гледай, докачил съм го. Мисис Седли, миличка, докачих сина ви. Намекнах за кожените му бричове. Попитайте мис Шарп и тя ще ви каже. Хайде, Джоузеф, помири се с мис Шарп и нека всички да отидем да обядваме.

— Имаме пилаф, Джоузеф, тъкмо както го обичаш, а татко е донесъл най-хубавия калкан в Билингсгейт.

— Хайде сър, хайде, слезте долу с мис Шарп, а аз ще ви последвам с тези две млади дами — каза бащата и като взе под ръка съпругата и дъщеря си, тръгна весело надолу.

Ако мис Ребека Шарп бе решила в сърцето си да победи този едър красавец, не мисля, уважаеми госпожи, че имаме право да я обвиняваме. Защото макар изкуството да се търси съпруг обикновено да се възлага скромно от младите девойки на майчиците им, спомнете си, че мис Шарп нямаше грижливи родители, които да й уреждат тези деликатни въпроси и ако тя самичка не си намереше съпруг, в света не съществуваше никой друг, който би свалил от плещите й това задължение. Какво кара младите момичета „да влязат в обществото“, ако не благородната амбиция да се омъжат? Какво ги кара да се тълпят по местата за летуване? Какво ги кара да танцуват до пет часа сутринта през цял един сезон? Какво ги принуждава да се мъчат пред пианото над различни сонати, да изучават с някой модем учител четири песни за една гвинея на час, да свирят на арфа, ако имат хубави ръце и рамене, и да носят шапки с пера, ако не за да подмамят по-наблизо някой „подходящ“ млад човек и да го улучат с тези техни лъкове и стрели? Какво кара почтени родители да вдигат килимите си, да разбутват цялата къща и да изразходват една пета от годишния си доход за домашни вечеринки и шампанско? Нима правят това от любов към ближния си и от едничкото желание да видят как млади хора се веселят и танцуват? Ха! Те просто искат да омъжат дъщерите си и също както почтената мисис Седли бе скроила вече двадесетина плана за уреждане живота на нейната Амелия, също така и нашата обична, но лишена от защита Ребека бе взела твърдо решение да стори всичко възможно да си осигури съпруг, който за нея беше по-необходим, отколкото за приятелката й. Тя имаше живо въображение и освен това беше чела „Хиляда и една нощ“ и географията на Гутрие. Докато се обличаха за обяд и след като запита Амелия дали брат й е много богат, тя си построи чудесна въздушна кула, на която сама беше господарка, а някъде извътре се мяркаше някакъв съпруг (тя не го бе още видяла, следователно фигурата му не й беше много ясна). Виждаше се сред множество шалове, тюрбани, диамантени огърлици и си представяше как се качва на слон под звуците на марша „Синята брада“, за да направи официално посещение на Великия могол. Прекрасни видения! Щастливото преимущество на младостта е да ви сътворява и множество мечтателни млади същества, наред с Ребека Шарп, лелеят подобни мечти.

Джоузеф Седли беше дванадесет години по-възрастен от сестра си Амелия. Той работеше в гражданското ведомство на Източно-индийската компания и по времето, за което пишем, името му фигурираше в регистъра на тази компания като административен началник на Богли Уола, Бенгалия — а това бе твърде висок и доходен пост, както е известно на всички; за да разбере читателят до какъв висок пост бе стигнал Джоузеф в службата си, нека надзърне в споменатия регистър.

Богли Уола се намира в чудесна, усамотена, блатиста, обрасла с джунгли местност, позната с богатия си лов на бекаси, както и с това, че нерядко там бихте могли да подплашите някой тигър. Рамгун, където е седалището на магистрата, се намира на разстояние от около тридесет мили. Така писа Джоузеф на родителите си, когато зае тази служба. Той бе живял в това прелестно място около осем години, като едва виждаше християнско лице, освен два пъти годишно, когато пристигаха съответните чиновници, за да отнесат в Калкута събраните от него данъци.

За щастие по това време той се разболя от някаква болест на черния дроб и се върна в Европа, за да се лекува. Това беше за него източник на много удобства и забавления. Когато се намираше в Лондон, не живееше при родителите си, а си имаше собствено жилище, както подобава на весел млад ерген. Преди да замине за Индия, той беше твърде млад, за да взема участие в отредените за един светски човек удоволствия, така че след завръщането си се впусна в тях с голямо усърдие. Яздеше в парка, вечеряше в големи ресторанти (тъй като Ориенталският клуб не бе още открит), посещаваше театри, както бе модерно тогава, и се появяваше в операта, грижливо облечен в тесни панталони и с цилиндър.

При завръщането си в Индия и след това той имаше обичай да говори за удоволствията си от този период с голям възторг и даваше да се разбере, че той и Уелският принц са направлявали тогава светския живот. Но тук той беше също тъй самотен, както и в джунглите на Богли Уола. Джоузеф не познаваше почти никого в столицата и ако не беше лекарят му, както и хапчетата с живак и чернодробното заболяване, сигурно щеше да умре от самота. Беше ленив, раздразнителен и бонвиван, появяването на дама го изплашваше страшно много, затова рядко се мяркаше в семейния кръг на Ръсъл Скуеър, където имаше доста веселие и където шегите на добродушния му стар баща засягаха неговото amour-propre^[1]. Пълнотата му създаваше много грижи и безпокойства и от време на време той правеше отчаяни усилия да се отърве от прекалено изобилната си тлъстина, но леността и слабостта му към удобния живот бързо надвиваха над тези усилия и той отново започваше да се храни три пъти дневно. Никога не бе добре облечен, но полагаше големи усилия да украсява едрата си фигура и прекарваше няколко часа дневно в това занимание. Лакеят му натрупа цяло богатство от гардероба му. Тоалетната му масичка бе покрита с толкова помади и парфюми, колкото са необходими за някоя стара красавица. За да има талия, той бе опитал всички видове колани, превръзки и корсети, които някога са били измислени. Подобно на повечето пълни мъже, обезателно държеше дрехите му да бъдат прекалено тесни и се грижеше да имат най-пъстри цветове и да са с най-младежка кройка. Когато най-после биваше готов и облечен, той излизаше следобед в парка да язди, самичък, а сетне се връщаше да се облече отново и да вечеря пак самичък в „Пиаца Кофи Хауз“. Беше суетен като момиче и може би голямата му стеснителност се дължеше на прекалената му суетност. Ако мис Ребека успее да го пипне, и то при първото си влизане в живота, значи, че е необикновено хитра девойка.

Първата й схватка показа значителна ловкост. Когато каза, че Седли е много хубав, тя знаеше, че Амелия ще каже на майка си, която навярно ще го съобщи на Джоузеф или най-малкото ще се зарадва от този комплимент към сина й. Всички майки изпитват доволство от подобно нещо. Ако кажехте на Сикора, че синът й Калибан с красив като Аполон, тя би се зарадвала, макар и да е вещица. Може би пък Джоузеф Седли щеше да чуе комплимента — Ребека говореше достатъчно високо — и той наистина го чу, и мислейки се за прекрасен, похвалата го накара цял да изтръпне и да подскочи вътрешно от радост. Но после дойде и реакцията. „Ами ако тази девойка ми се подиграва?“ — помисли си той и веднага се втурна към звънеца, бързайки да се оттегли, както видяхме, когато бащините му шеги и майчините му молби го накараха да спре и остане където беше. Той поведе младата девойка долу към столовата разтревожен и изпълнен със съмнение. „Наистина ли мисли, че съм хубав? — разсъждаваше си той, — или пък само ми се присмива?“ Казахме за Джоузеф Седли, че бе суетен като момиче. Господ да ни е на помощ! Девойките трябва само да обърнат израза и да кажат за някоя от собствения им пол: „Суетна е като мъж“ — и ще имат пълно право. Мустакатите същества също тъй търсят похвали и са придирчиви към облеклото си, също тъй се гордеят с прелестите си и съзнават привлекателността си, както коя и да е кокетка.

И тъй, те слязоха в столовата — Джоузеф много червен и поруменял, Ребека много скромна, навела надолу зелените си очи. Беше облечена в бяло, с голи рамене, бели като сняг — самият образ на младостта, беззащитната невинност и смирената девическа простота. „Трябва да бъда много тиха — мислеше си Ребека — и да покажа твърде голям интерес към Индия.“

Чухме вече как мисис Седли бе приготвила за сина си пилаф с лютиви индийски подправки, точно както той го обичаше, и през време на обеда поднесоха от това блюдо и на Ребека.

— Какво е това? — каза тя и отправи въпросителен поглед към мистър Джоузеф.

— Прекрасно е — отвърна той. Устата му беше пълна с пилаф, лицето му бе червено от приятното удоволствие да го дъвче. — Мамо, хубав е като моя пилаф в Индия.

— О, трябва да го опитам, ако е индийска гозба — каза мис Ребека. — Сигурна съм, че всичко, което идва оттам, е хубаво.

— Дай малко къри на мис Шарп, мила — обади се мистър Седли, смеейки се.

Ребека никога по-рано не бе опитвала това ядене.

— Намирате ли го толкова хубаво, колкото всичко останало от Индия? — запита мистър Седли.

— О, прекрасно! — възкликна Ребека, която изпитваше истински страдания от лютия червен пипер.

— Опитайте с него една „чили“, мис Шарп — каза Джоузеф, истински заинтригуван.

— Чили — повтори Ребека задъхано. — О, да! — Тя мислеше, че чили е нещо хладно, както показваше името, и че обикновено се поднася с лютивия пилаф. — Колко свежи и зелени изглеждат! — каза тя и сложи една в устата си. То беше по-люто от пилафа; плътта и кръвта не можеха да изтърпят повече. Тя остави вилицата си.

— Вода, малко вода, за бога! — извика Ребека.

Мистър Седли избухна в смях (той беше груб човек от борсата, където хората обичат всякакви шеги).

— Тези чили са истински индийски, уверявам ви — каза той. — Самбо, дай вода на мис Шарп.

На бащиния смях отговори и Джоузеф, който намери шегата чудесна. Дамите само се поусмихнаха. Смятаха, че клетата Ребека си беше изпатила прекалено много. Тя би желала да удуши стария Седли, но преглътна унижението си също тъй, както и отвратителния пилаф преди това, и щом й бе възможно да проговори, каза с комична благодушност:

— Трябваше да си спомня за пипера, който персийската принцеса слагала в сладкишите с каймак, в една от приказките на „Хиляда и една нощ“. Вие в Индия слагате ли пипер в сладкишите си с каймак, сър?

Старият Седли се разсмя и реши, че Ребека е твърде благодушно същество. Джоузеф само забеляза:

— Сладкиши с каймак ли, госпожице? Нашият каймак в Бенгалия е много лош. Обикновено употребяваме козе мляко: и боже мой, знаете ли, принуден съм да го харесвам!

— Сега вече няма да харесвате всичко от Индия, мис Шарп — забеляза старият джентълмен; но когато следобед дамите се оттеглиха, хитрият стар човек каза на сина си. — Внимавай, Джоз, това момиче ти е хвърлило око.

— Ами! Глупости! — каза Джоз твърде поласкан. — Спомням си, сър, една девойка от Думдум, дъщеря на артилерийски офицер, която после се омъжи за Ланс, лекаря, и която ми бе хвърлила око през… и четвърта година — на мене и на Мълигътони, за когото ви споменах преди обед — чудесен човек е този Мълигътони — магистър в Буджбудж и положително ще влезе в съвета подир пет години. Значи, тъй, сър, артилеристите дадоха бал и Куинтин от четиринадесети полк ми каза: „Седли — рече той — залагам тринадесет срещу десет, че преди, да са започнали дъждовете, Софи Кътлър ще пипне или тебе, или Мълигътони.“ — „Дадено“ — рекох аз и, ех, сър, сър, този кларет е много хубав. От Адамсън ли е или от Карбонел?

В отговор се чу леко хъркане: почетният борсов агент беше заспал, така че останалата част от разказа на Джоузеф за него остана незавършена. Но той винаги бе много разговорлив в мъжка компания и беше разправял тази приятна историйка повече от двадесет пъти на лекаря си д-р Голъп, когато последният идваше да се осведомява за черния му дроб и за хапчетата.

Понеже бе болен човек, Джоузеф Седли се задоволи с бутилка кларет, освен обичайната си мадейра на обед, справи се с една-две чинии ягоди с каймак и двадесет и четири малки сладкиша, които лежаха забравени в една чиния до него, и положително (защото авторите на романи имат привилегията да знаят всичко) си мислеше твърде много за девойката горе. „Мило, весело, живо младо създание — казваше си той. — Как само ме погледна, когато по време на обеда й вдигнах носната кърпичка! Тя я изпусна два пъти. Кой ли пък пее оттатък в приемната? Я чакай! Дали да ида да видя?“

Свенливостта му обаче го обхвана с неудържима сила. Баща му бе заспал, шапката му беше в хола, а наблизо, на Саутхамптън Роуд, имаше пиаца за файтони.

— Ще отида да видя „Четиридесетте разбойници“ — каза той — и балета на мис Декамп — и с тези думи се измъкна полекичка на върха на острите си обувки, като изчезна, без да събуди достойния си родител.

— Ето, Джоузеф си отива — каза Амелия, която гледаше от отворения прозорец на приемната, докато Ребека пееше пред пианото.

— Мис Шарп го подплаши — забеляза мисис Седли. — Горкият Джоз, защо е толкова свенлив?