Уилям Текери
Панаир на суетата (39) (роман без герой)

Глава XXXVIII
Скромният живот на едно семейство

Трябва да предположим, че малкият Джордж Озбърн е отишъл от Найтсбридж до Фулъм, яздейки понито, така че ще се спрем в това предградие и ще запитаме за някои наши приятели, които сме оставили там. Как е мисис Амелия след бурята на Ватерло? Живее ли тя и преуспява ли? Какво е станало с майор Добин, чийто файтон постоянно се навърташе около жилището й? Има ли някакви новини от административния началник на Богли Уола? Обстоятелствата относно него са накратко следните:

Нашият достоен дебел приятел Джоузеф Седли се завърна в Индия наскоро след като избяга от Брюксел. Или отпускът му се бе свършил, или се боеше да срещне свидетелите на бягството си подир битката при Ватерло. Както и да е, той се върна отново към задълженията си в Бенгалия много наскоро, след като Наполеон се установи на местожителство на остров Св. Елена, където Джоз видя бившия император. Ако чуехте как мистър Седли говореше на парахода, непременно щяхте да си помислите, че той и корсиканецът са се срещали не един път и че цивилният се с нахвърлил смело срещу френския генерал на хълма Сен Жан. Той разправяше хиляди анекдоти за прочутите битки; известни му бяха позициите на всеки полк, както и загубите, които всеки един от тях бе понесъл. Джоз не отричаше, че има дял в тези победи — че бе придружавал армията и бе носил съобщения за граф Уелингтън. И той описваше какво беше сторил и казал графът във всеки миг от деня на Ватерло, като разкриваше с такава точност какви са били чувствата и действията на негова светлост, че ставаше ясно как Седли трябва да е бил край победителя през целия ден. Но поради това, че не е военен, името му не се е споменавало в публикуваните сведения относно сражението. Може би действително бе започнал да вярва, че е бил на служба във войската; едно е положително — известно време в Калкута той произвеждаше огромна сензация и до края на пребиваването му в Бенгалия го наричаха Седли Ватерло.

Чековете, които Джоз бе дал за купуването на онези нещастни коне, бяха заплатени от него и агентите му без всякакво възражение. Никой не го чу да намеква за тази сделка и никой не знае с положителност какво е станало с конете, нито как се бе отървал от тях и от Изидор, слугата белгиец, който през есента на хиляда осемстотин и петнадесета година продаде във Валансиен един сив кон, много подобен на онзи, който Джоз бе яздил.

Лондонските агенти на Джоз имаха заповед да плащат на родителите му във Фулъм сто и двадесет лири стерлинги годишно. Това бе главната поддръжка на старите хора, тъй като спекулациите ма мистър Седли, вършени след разорението му, ни най-малко не можаха да възвърнат състоянието на стария джентълмен. Той се опита да стане търговец на вино, търговец на въглища, лотариен агент и т.н. и т.н. Джон Седли изпращаше проспекти на приятелите си винаги когато се заемаше с някоя нова търговия, и си поръчваше нова пиринчена фирмичка за вратата, като говореше важно, че все още можел да спечели богатство. Но сразеният и немощен стар човек никога вече не видя богатство. Един по един приятелите му го напуснаха, като им омръзна да купуват от него скъпи въглища и лошо вино. И измежду всички само жена му си представяше, когато сутрин той се запътваше, тътрейки се, към Сити, че все още върши там някаква работа. Вечер припълзяваше обратно вкъщи; а сетне отиваше в един клуб, чиито членове се събираха в кръчма, където разискваше държавните финанси. Удивително беше да го чуете как говори за милиони, за ажио, за сконтиране, за сделките на Ротшилд и на братя Бейринг. Той разправяше за такива големи суми, че господата от клуба (аптекарят, местният голям предприемач-строител, черковният клисар, комуто бе позволено да идва тайно, и мистър Клеп, нашият стар познайник) изпитваха голямо уважение към стария джентълмен. „Някога бях много по-добре финансово, сър — не пропускаше да каже той на всеки, който «си служеше със залата на клуба». — Син ми, сър, и сега е главен правителствен чиновник в Бенгалия и получава четири хиляди рупии месечно. Дъщеря ми би могла да стане полковнишка дама, ако пожелае. А аз още утре мога да изтегля две хиляди лири стерлинги, за сметка на сина ми, първия магистрат, и банката веднага ще ми ги брои до стотинка, сър. Но членовете на семейство Седли винаги са били горди.“ Вие и аз, драги ми читателю, можем също да изпаднем някой ден в подобно положение — та нима мнозина от приятелите ни не са стигнали дотам? Може щастието да ви изневери или силите да ви изоставят, или пък по-добри и по-млади актьори в пантомимата да излязат на сцената — тогава житейският успех ще ви напусне и ще ви остави покрусени и безпомощни. Тогава хората ще пресичат улицата, когато ви срещнат, или — още по-зле — ще ви подават два пръста за ръкуване и ще се отнасят към вас покровителствено и със съжаление. И тогава вие ще знаете, че още щом обърнете гръб да си вървите, приятелят ви ще започне с: „Клетникът, какво неблагоразумие извърши, какви възможности пропусна този човечец!“ Но дори и да е така, притежаването на екипаж и на три хиляди лири стерлинги годишен доход не е нито най-висшата награда, нито пък постижението, по което бог съди хората. Ако мошениците преуспяват тъй често, както и пропадат, ако глупците печелят и измамниците натрупват богатство и, обратното, като постигат горе-долу еднакви дялове успех и злополучие, подобно най-способните и най-честните от нас — тогава, казвам аз, братко, даровете и удоволствията на Панаира на суетата не могат да се считат за нещо много важно и навярно… Но ние се откъснахме от нашия разказ.

Ако мисис Седли бе енергична жена, тя щеше да се прояви след разорението на съпруга си — щеше да наеме по-голяма къща и да прибере там квартиранти на храна и квартира. Съсипаният Седли щеше да играе ролята на мъж на хазайката; глава на семейното огнище; главен домакин; скромен съпруг на владетелката на сиромашкия трон. Виждал съм мъже с добро възпитание и дълбок ум, които някога са имали енергия и големи надежди, давали са на младини угощения на благородници и са поддържали коне за лов, впоследствие смирено да нарязват агнешки бутове за злобни стари вещици и да дават вид, че председателствуват над мрачната си трапеза. Но, както казахме, мисис Седли нямаше достатъчно дух да се заеме с „неколцина отбрани пансионери, които могат да получат подслон и храна при весело, музикално семейство“, за каквито четем във вестник „Таймс“. Тя се задоволяваше да лежи на брега, на който съдбата я бе захвърлила — и вие виждате, че тази стара двойка бе вече завършила своето поприще.

Не мисля, че те бяха нещастни. Може би в нещастието си бяха малко по-горди, отколкото в благоденствието си. Мисис Седли винаги бе голяма личност за своята хазайка, мисис Клеп, когато слизаше долу и прекарваше много часове с нея в приземния етаж или в изпълнената с разни украшения кухня. Шапките и панделките на прислужничката Бети, нейната дързост, леността й, разточителството, което проявяваше спрямо кухненските свещи, склонността й да употребява твърде много чай и захар и т.н. — всичко това ангажираше вниманието и забавляваше старата дама почти толкова, колкото постъпките на бившата й прислуга, когато на нейно разположение бяха Самбо и кочияшът, лакеят, неговият помощник, домакинята и цял полк прислужнички — членовете на бившето й домакинство, за което добрата жена говореше по сто пъти на ден. И освен Бети мисис Седли имаше да надзирава всички слугини от тяхната улица. Тя знаеше за всеки обитател на малките къщички: дали плаща наема си, или го просрочва. Отдръпваше се настрани, когато мисис Ружмон, актрисата, минаваше със съмнителното си семейство. Тръсваше глава, когато мисис Пестлър, жената на лекаря, идваше насреща й в служебното файтонче на съпруга си. Разговаряше надълго със зарзаватчията за цвеклото, което мистър Седли тъй много обичаше; следеше млекаря и момчето на фурнаджията; правеше посещения на касапина, който сигурно продаваше стотици телета с по-малко приказки, отколкото се изразходваха за агнешкото бутче на мисис Седли; броеше картофите, които слагаше в печеното за обеда в неделя, когато се обличаше с най-хубавите си дрехи и отиваше два пъти на черква, а вечер четеше проповедите на Блер.

Празничен ден (тъй като през седмицата „работата“ го възпрепятствуваше да си позволи това удоволствие) старият Седли извеждаше малкото си внуче Джорджи в близките паркове или в Кесингтън Гардънс да погледа войниците или да храни патетата. Много обичаше тези облечени с червени куртки мъже, а дядо му разправяше как баща му е бил знаменит офицер и го запознаваше с много фелдфебели и редници, с ордени от Ватерло на гърдите; на тях старият човек представяше тържествено детето като син на капитан Озбърн, от… пехотен полк, загинал славно на славния осемнадесети юни. Знае се за него, че е почерпвал с чаша бира няколко от тези джентълмени, а освен това, през първите им неделни разходки, той беше склонен да глези малкия Джорджи, като го тъпчеше с ябълки и джинджифилови курабийки, в ущърб на здравето му — докато Амелия заяви, че Джордж няма никога да излиза с дядо си, ако той не обещае тържествено, като се закълне в честта си, да не купува на детето сладкиши, бонбони и изобщо каквато и да е стока от сергии.

Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен „Дафис еликсир“. Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.

Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.

— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.

— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!

— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че „Дафис еликсир“ е отрова.

— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!

— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…

— О, не миличка — само че съм убийца; в какъвто случай най-добре ще е да отида право в затвора. При все че тебе не отрових, когато беше малка, а ти дадох най-доброто образование и най-скъпите учители, които човек можеше да наеме. Да, отгледала съм пет деца и съм заровила три, и това, което съм обичала най-много, над което съм бдяла, когато е имало круп и нови зъби, и шарка, и магарешка кашлица, и за което съм викала учители чужденци, без да гледам за разноските; и съм го пращала в пансион, където аз никога не съм ходила като девойка — а съм била доволна само да почитам баща си и майка си и да живея дълго, за да бъда полезна, вместо да хленча по цял ден в стаята си и да се държа като голяма дама, — това именно мое дете ми казва, че съм убийца! Ах, мисис Озбърн, дано вие никога не отхраните змия в пазвата си, това ви пожелавам!

— Мамо, мамо! — извика смаяната девойка, а детето в ръцете й започна да надава страхотни писъци.

— Така значи, убийца! Падни на колене и помоли бога да пречисти лошото ти неблагодарно сърце, Амелия, и дано той ти прости тъй, както аз ти прощавам! — И мисис Седли излезе от стаята с вирната глава, като още веднъж изсъска думата отрова, завършвайки по този начин милостивата си благословия.

Това спречкване между мисис Седли и дъщеря й не можа да се заглади напълно до края на живота й. Недоразумението даде на старата дама безброй преимущества, които тя не пропускаше да използува с женска изобретателност и постоянство. Така например дълги седмици след това тя почти не приказваше с Амелия. Предупреждаваше хората вкъщи да не пипат детето, защото мисис Озбърн може би ще се обиди. Подканваше дъщеря си да види и се увери, че в приготовляваните всеки ден кашички на Джорджи няма никаква отрова. Когато съседите питаха за здравето на момченцето, тя подчертано ги изпращаше при мисис Озбърн. И даваше да се разбере, че тя никога не се осмелявала да запита дали детето е добре, или не. Тя никога не се докосвала до него, макар и то да било нейно собствено внуче и сладко любимче, тъй като нямала опитност с деца и би могла да го убие. И когато мистър Пестлър идваше да проверява здравето му, тя посрещаше доктора с презрително и високомерно държане, което го караше да заявява, че дори и самата лейди Тислууд, която имал честта да лекува, не била в състояние да се държи по-горделиво от старата мисис Седли, на която дори пари не вземал. И твърде е вероятно, че и Еми от своя страна чувствуваше известна ревност, като всяка майка, спрямо онези, които искаха да се месят в живота на детето й или се бореха за първо място в сърцето му. Когато някой друг гледаше детето, тя се чувствуваше неспокойна и не позволяваше на мисис Клеп и на прислужницата да го обличат и да се грижат за него, по същия начин, както не ги оставяше да бършат праха от портрета на съпруга й, окачен над малкото й легло — същото малко легло, от което клетата девойка беше отишла в неговото и в което сега се бе оттеглила, за да прекара много дълги, безшумни, изпълнени със сълзи, но щастливи години.

В тази стая се намираше цялото сърце на Амелия и нейното единствено съкровище. Тук тя се грижеше за детето си и го гледаше през време на многото болести на детинството, изпълнена с нестихваща любов. По-възрастният Джордж се връщаше някак си в него, само че по-добър, дошъл сякаш от небето. В стотици малки извивки на гласа, погледи и движения детето толкова приличаше на баща си, че сърцето на вдовицата се изпълваше с трепет, когато го притискаше до себе си, и то често я питаше защо плаче. Тя не се свенеше да му каже, че сълзите й са заради приликата с баща му. Говореше му постоянно за умрелия му баща и разправяше за любовта си към Джордж на невинното и смаяно дете много повече, от колко някога бе разправяла за нея на самия Джордж или на някой довереник в младежките си години. По този въпрос тя никога не разговаряше с родителите си, като се стесняваше да разкрие пред тях сърцето си. Малкият Джордж едва ли можеше да я разбере по-добре от тях, обаче в неговите уши, и единствено в неговите, тя изливаше любовните си тайни с пълна откровеност. Самата радост на тази жена беше нещо като скръб или най-малкото беше толкова нежна, че се проявяваше посредством сълзите й. Беше толкова чувствителна, че може би по този въпрос не би трябвало да се говори в настоящата книга. Доктор Пестлър (който сега е твърде преуспяващ дамски лекар, с голям тъмнозелен екипаж, с изгледи бързо да получи благородническа титла и с къща на Манчестър Скуеър) ми разказваше, че скръбта й при отбиването на детето била толкова силна, щото можела да смекчи и сърцето на един Ирод. Преди много години той беше чувствителен човек и съпругата му страшно го ревнуваше от мисис Амелия тогава и дълго подир това.

Може би съпругата на лекаря имаше сериозни основания за ревността си; последната се споделяше и от повечето жени, които образуваха малкия кръг нейни познати и доста се ядосваха на възторга, проявяван от другия пол към нея. И наистина: почти всички мъже, които се приближаваха до нея, я обичаха, макар че, несъмнено, не биха могли да ви обяснят защо. Тя нямаше блестящи способности, нито беше духовита, нито прекалено умна, нито изключително хубава. Но където и да отидеше, очароваше и спечелваше симпатиите на всеки мъж така неизменно, както събуждаше презрението и недоверието на своите посестрими. Струва ми се, че безпомощността беше нейното главно обаяние — някаква сладостна покорност и нежност, които трогваха всеки срещнат от нея мъж и събуждаха съчувствието и порива му да я защищава. Видяхме вече как в полка, макар и да разговаряше с малцина от Джорджовите другари, всички младежи от компанията му бяха готови да извадят саби и се сражават за нея. Същото беше и в малката къщичка, и в ограничения обществен кръг на познатите й във Фулъм, където тя събуждаше добрите чувства на всекиго. Ако Амелия беше самата мисис Менгоу, от голямото предприятие „Менгоу, Плантейн и сие“, величествената собственица на богатата къща, наречена Пайнърис, във Фулъм, която даваше летни dejeuners^[1], посещавани от графове и маркизи, и се разхождаше в екипаж с дорести коне и лакеи във великолепни жълти ливреи, каквито не можеха да излязат дори и от кралските конюшни в Кенсингтън — повтарям, дори да беше самата мисис Менгоу или съпругата на сина й, лейди Мери Менгоу (дъщерята на граф Касълмолди, която бе благоволила да се омъжи за шефа на фирмата), търговците от околността не биха се отнасяли към нея с по-голяма почит от тази, която неизменно засвидетелствуваха на нежната млада вдовица, когато минаваше край портите им или правеше скромните си покупки в дюкяните им.

Така, не само лекарят мистър Пестлър, но и мистър Линтън, младият асистент, който лекуваше прислужничките и дребните търговци и когото можехте да видите всеки ден да чете вестник „Таймс“ в кабинета, открито се признаваше за роб на мисис Озбърн. Той беше представителен млад джентълмен, когото мисис Седли приемаше в къщата си по-благосклонно от шефа му; и ако малкият Джордж биваше нещо не добре, той се отбиваше у тях два или три пъти дневно, да види малчугана, като дори и през ума му не минаваше да взема хонорар. Той вадеше от чекмеджетата на шефа си таблетки, прахове и разни други подобни артикули, когато Джорджи имаше нужда от тях, и му правеше сиропчета и лекарства тъй удивително сладки, че за детето бе истинско удоволствие да се разболее. Той и Пестлър, неговият началник, седяха край леглото на момчето цели две нощи през забележителната и страшна седмица, когато то боледуваше от шарка и когато бихте си помислили, ако съдехте по страха на майката, че никога по-рано в света не е имало шарка. Биха ли сторили те това за други хора? Стояха ли по цели нощи в Пайнърис, когато Ралф Плантадженет и Гуендолин и Гуини Менгоу минаваха през същите детски страдания? Бдяха ли пред леглото на малката Мери Клеп, дъщерята на хазаина, която всъщност прихвана заразата от Джорджи? Истината ни принуждава да отговорим отрицателно. И двамата си спаха спокойно — поне колкото се отнасяше до нея; заявиха, че случаят бил много лек и болестта щяла да мине сама; предписаха й едно-две лекарства, а когато детето беше на оздравяване, пратиха му малко хинин, с пълно равнодушие и само за форма.

А ето и дребния французин отсреща, който даваше уроци по родния си език в различните училища в околността и когото можехте да чуете как вечер свири в стаята си треперливи стари гавоти и менуети на лъхтящата си стара цигулка.

Когато този учтив стар джентълмен, с напудрена коса, който никога не пропускаше да отиде неделен ден в католическата черква в Хамърсмит и който с държането си, с мислите си, с обноските и отношенията си бе напълно различен от брадясалите диваци от неговата родина, които проклинат коварния Албион и днес ви се мръщят над пурите си — когато старият Шевалие де Талонруж говореше за мисис Озбърн, той най-напред довършваше смъркането на щипката емфие, избръскваше останалия прах с грациозно движение на ръката, отново събираше пръстите си и като доближаваше до устата си, разтваряше ги с целувка и възкликваше! „Ah! La divine creature^[2]!“ Той се заклеваше и заявяваше, че когато Амелия вървяла по алеите на Бромптън, цветя се разцъфтявали буйно под нозете й. Наричаше малкия Джорджи Купидон и го питаше за Венера, неговата майка; а на смаяната Бети Фленигън казваше, че била една от грациите, любимата придружница на Reine des Amours^[3]. Можем да дадем още много примери на тази несъзнателно и лесно спечелена популярност. Нима мистър Бини, кроткият и благороден свещеник от кварталната черква, не правеше постоянно посещения на вдовицата и не друсаше на коленете си малкото момче, като предлагаше да го учи латински, за голям яд на възстаричката мома, неговата сестра, която гледаше домакинството му? „В нея няма нищо, Билби — казваше му тази дама. — Когато идва тук на чай, тя не продумва нищичко през цялата вечер. Тя е само едно нещастно, сантиментално създание и аз съм уверена, че няма никакво сърце. Едничко хубавото й лице е, от което всички вие, господата, се възхищавате. Мис Гритс, която има пет хиляди лири стерлинги и освен това очаква голямо наследство, притежава два пъти повече характер и според мене е хиляди пъти по-приятна. А ако беше и хубава, положителна съм, че щеше да я считаш за самото съвършенство.“

Твърде вероятно е, до голяма степен мис Бини да е права. Действително, именно хубавото лице събужда добри чувства в сърцата на тези мошеници мъжете. Някоя жена може да притежава мъдростта и непорочността на Минерва, а ние не й обръщаме внимание, ако лицето й е грозно. Какви ли глупости не се правят заради две бляскави очички! Каква ли тъпота не става приятна покрай червените устни и сладкия гласец! И тъй, с техния усет към справедливото, дамите заключават, че ако една жена е хубава, тя е следователно и глупава. О, госпожи, госпожи! Има някои от вас, които не са нито хубави, нито мъдри.

Това са само дребни за разправяне случки от живота на нашата героиня. Както добрият читател вече безсъмнено е доловил, в посветения на нея разказ няма никакви чудеса; и ако се пишеше дневник за делата й през седемте години след раждането на детето й, сигурно там щяха да се отбележат много малко събития по-забележителни от шарката, за която разправихме на предишната страница. Да, един ден, за голямо нейно учудване, преподобният мистър Бини, за когото току-що споменахме, й предложи да смени името Озбърн с неговото собствено. Тогава, като поруменя силно, а в очите и гласа й затрептяха сълзи, тя му поблагодари за оказаната й чест, изрази признателността си за вниманието му към нея и към клетото й малко момченце, но каза, че никога, никога не би могла да помисли за друг, освен за… съпруга, който бе загубила.

На двадесет и пети април и на осемнадесети юни, дните на сватбата и на овдовяването й, тя прекарваше в стаята си, като ги посвещаваше (а не знаем и колко самотни нощни часове, докато малкото детенце спеше в креватчето си до нея) на паметта на своя загинал другар в живота. През деня тя биваше по-дейна. Трябваше да учи Джорджи да чете и пише и малко да рисува. Прочиташе разни книги, за да може да му разправя оттам приказки. Когато очите му започнаха да се разтварят и умът да узрява под влиянието на външната природа наоколо му, тя започна да учи детето, доколкото скромните й сили позволяваха, да разбира кой е творецът на всичко. Всяка сутрин и всяка вечер той и тя (в онова тържествено и трогателно общуване, което смятам, че би трябвало да причини вълнение в сърцето на всеки, който го наблюдава или си го спомня), майката и момчето, изричаха заедно „Отче наш“, като тя се молеше с цялото си нежно сърце, а детето сричаше след нея. И всеки път се молеха на бога да благослови милия татко, сякаш той беше жив и се намираше в стаята при тях.

Отнемаше й много време да къпе и облича този малък джентълмен, да го извежда на бърза разходка сутрин преди закуска и преди старият татко да тръгне за „работа“, да му прави най-чудесни дрешки, за която цел пестеливата вдовица нарязваше и преправяше всяко по-хубаво парче от дрехите, които бе носила след женитбата си. Защото сега (за голям яд на майка й, която предпочиташе хубави дрехи, особено след сполетялото ги нещастие) мисис Озбърн винаги се обличаше само в черно, като си слагаше сламена шапка с черна панделка. Също така тя трябваше да отделя време и за майка си, и за стария си баща. Беше се потрудила да научи крибидж и всяка вечер, когато той не отиваше в клуба си, тя играеше с него. Пееше му, когато той имаше настроение за това, и то беше добър знак, тъй като старият неизменно потъваше в сладък сън, докато траеше музиката. Тя му пишеше безбройните писма, проспекти и всякакъв вид търговски книжа. Съобщенията, с които се осведомяваха бившите познати на стария джентълмен, че той е станал комисионер на фирмите „Черният диамант“ и „Въглища без пепел“ и че може да снабдява приятелите си и всички клиенти въобще с най-хубавите въглища, по толкова лири стерлинги единият тон и т.н., бяха написани с нейния почерк. Едничкото нещо, което той правеше, беше да сложи на циркулярите своя претрупан със завъртулки подпис и да ги адресира с треперливия си чиновнически почерк. Едно от тези писма бе изпратено на майор Добин посредством господа Кокс и Гринууд; но тъй като по това време майорът беше в Мадрас, той нямаше особено голяма нужда от въглища. Но Уилям знаеше чия ръка е написала проспекта. Велики боже! Какво ли не би дал да можеше да я хване в своята! Пристигна втори проспект, който осведомяваше майора, че „Дж. Седли и сие“, с представителство в Опорто, Бордо и Сен Мери, са в състояние да предложат на приятелите си и на клиентите най-хубавите и най-известни видове вина и ликьори на умерени цени и при изключително добри условия. Като възприе това предложение, Добин пламенно се зае да увещава губернатора, военния комендант, съдиите, полковете и всички, които познаваше в правителствените учреждения, и изпрати на „Седли и сие“ такива поръчки за вино, които напълно смаяха мистър Седли и мистър Клеп, играещ ролята на сие в предприятието. Но след тази неочаквана сполука, която накара клетия стар Седли да си мисли как ще основе предприятия в Сити, с цял полк чиновници, как ще има собствен док и представителства по целия свят, вече не пристигнаха никакви други поръчки. По-раншният вкус на стария джентълмен към вината бе изчезнал; проклятията на Добиновите сътрапезници се сипеха върху му за лошите напитки, които той бе станал причина да се появят на обедната им маса; и той откупи голяма част от виното и го продаде публично, с голяма загуба. А що се отнася до Джоз, който по това време бе повишен и заемаше по-важна длъжност в правителствения кадър в Калкута, той просто побесня от ярост, когато пощата му донесе цял куп такива вакханалски проспекти заедно с частно писмо от баща му, който му казваше, че много разчитал на него в това начинание и затова му е изпратил известно количество отбрани вина, като е теглил чекове за негова сметка за стойността на същите. Но както Джоз не искаше да помислят стария Седли за палач, така също в никакъв случай не желаеше и да предположат, че неговият баща, бащата на Джоз Седли, член на финансовата комисия в Калкута, е търговец на вино, който моли за поръчки, затова презрително отказа да плати сметката и надменно препоръча на стария джентълмен да си гледа само собствената работа. И тъй чековете трябваше да се изплатят от „Седли и сие“ със сумата, получена от мадраската спекулация и с малката част от спестяванията на Амелия.

Освен пенсията й от петдесет лири стерлинги годишно съществуваха и други петстотин лири, както бе заявил изпълнителят на завещанието на съпруга й, оставени при неговия адвокат по време на смъртта на Озбърн, която сума, като настойник на Джорджи, Добин предложи да се вложи в едно търгуващо с Индия предприятие при осем процента лихва. Мистър Седли, който предполагаше, че майорът има някакви измамнически намерения във връзка с парите, беше твърде много против този план. И той отиде при адвоката, за да протестира срещу влагането на парите във въпросното предприятие, когато научи за свое учудване, че при него не е имало никаква подобна сума, че едничката парична наличност на покойния капитан е била около сто лири стерлинги и че петстотинте лири, за които става дума, навярно представляват някакъв отделен капитал и подробностите около него сигурно могат да се научат от майор Добин. Убеден повече от всякога, че тук се крие някаква измама, старият Седли поиска обяснение от майора. Той заяви надуто, че като най-близък човек на дъщеря си, желаел да види сметките на покойния капитан. Добиновото заекване, изчервяване и неловко държане засилиха убеждението на стареца, че има да се разправя с измамник; и с величествен глас той му даде добре да разбере, както сам се изрази, че незаконно задържа парите на покойния му зет.

Тук вече Добин изгуби търпение и ако обвинителят му не беше толкова стар и немощен, между тях щеше да избухне голяма свада в едно от сепаретата в кафенето на хотел „Слотърс“, където водеха разговора си. „Качете се горе, сър — със заекване каза майорът. — Настоявам да се качите горе и ще ви покажа кой в случая е пострадалият, дали клетият Джордж или аз.“ И като повлече стария джентълмен в стаята си, той извади от писалището си сметките на Озбърн и цял сноп разписки, които показваха дълговете на последния. Справедливостта изисква да кажем, че Джордж винаги беше готов да даде разписка за взетите назаем суми. „Той ми плати дължимото в Англия — прибави Добин, — но когато падна, не притежаваше дори и сто лири стерлинги. Аз и неколцина други негови колеги офицери събрахме помежду си тази сумичка — едничкото нещо, което можехме да отделим, а вие се осмелявате да ни заявите, че искаме да измамим вдовицата и сирачето.“ Седли много се разкая и засрами, макар че, искрено казано, Уилям Добин бе излъгал стария джентълмен. В действителност едничък той бе дал всеки шилинг от сумата, като, освен това се бе погрижил за погребението на приятеля си и бе заплатил всички такси и разноски, свързани с нещастието и с връщането на Амелия в Англия.

Старият Озбърн никога не си бе дал труд да помисли за тези разходи; за тях не бе помислил никой роднина на Амелия, нито дори самата Амелия. Тя повярва на малко обърканата сметка, която Добин й даде, и дори през ум не й минаваше колко много му дължи.

Два или три пъти в годината, според обещанието си, тя му пращаше писма в Мадрас, като му разказваше само за малкия Джорджи. Как пазеше той тези листове! Когато Амелия му пишеше, той й отговаряше, но никога не й се обаждаше току-така. Изпращаше обаче безброй подаръци за малкия си кръщелник и за нея. Той поръча от Китай и изпрати кутия с ешарфове и голям комплект шахматни фигури от слонова кост. Пионките представляваха малки зелени и бели човечета, с истински саби и щитове; офицерите бяха на коне, а кулите стояха върху гърбовете на слонове. „Дори и шахматните фигури на мисис Менгоу не са толкова хубави“ — забеляза мистър Пестлър. За малкия Джорджи тези фигурки бяха радостта на живота му и той написа с печатни букви първото си писмо, за да благодари за тях на кръстника. Той им изпрати различни индийски туршии, от които малкият джентълмен си извади крадешком от бюфета, като едва не умря от тях. Те бяха толкова люти, че той сметна това за наказание от провидението, задето бе откраднал. Еми описа хумористично тази злополука на майора и той много се зарадва, като разбра, че духът й е започнал да се съвзема и че понякога може да бъде весела. Изпрати им също два шала, бял за нея и черен с палмови листа за майка и, както и две червени зимни вълнени шалчета — за стария мистър Седли и за Джордж. Както изчисли мисис Седли, шаловете струваха най-малко петдесет гвинеи единият. Тя носеше важно своя, когато отиваше на черква в Бромптън, и получи поздравленията на всичките си приятелки за прекрасния подарък. Еминият също стоеше добре на скромната й черна рокля!

— Колко жалко, че тя не иска и да помисли за него! — забеляза мисис Седли на мисис Клеп и на всичките си приятелки в Бромптън. — Джоз никога не ни изпраща такива подаръци и му се свиди за всичко. Съвсем явно е, че майорът е влюбен до уши, но дори само като й загатна, тя се изчервява, започва да плаче и се качва горе при портретчето. До гуша ми е дошло това портретче! Бих желала никога да не се бяхме срещали с онези омразни сребролюбци Озбърнови.

Между такива простички събития и скромни хора измина детството на Джорджи и той израсна деликатен, чувствителен, високомерен, подобно на всяко възпитавано само от жени момче — като властвуваше над нежната си майка, която обичаше със страстно чувство. Той се налагаше на всички от малкия свят наоколо му. Когато почна да поотраства, възрастните се удивляваха на надменното му държане и на голямата прилика с баща му. Той задаваше въпроси за всичко, като проявяваше обичайното за децата любопитство. Умните му забележки и въпроси смайваха дядо му, който отегчаваше членовете на клуба в кръчмата, като им разправяше за знанията и дарбите на малкото момче. То понасяше баба си с добродушно безразличие. Малкият кръг хора около него считаше, че на земята няма равен нему. Джорджи бе наследил бащината си горделивост и може би смяташе, че са прави.

Когато стана около шестгодишен, Добин започна много често да му пише. Майорът искаше да се увери, че Джорджи ходи на училище и се надяваше, че ще се отличи там. Или може би щяха да му вземат добър частен учител? Време му беше да започне да учи; и неговият кръстник и настойник намекна, че се надявал да му позволят да поеме разноските по образованието на детето, които щели да бъдат доста тежки за малкия доход на майка му. С една дума, майорът непрестанно мислеше за Амелия и нейния син и посредством адвоката си постоянно го снабдяваше с книжки с картинки, боички, чинове и всички възможни играчки и учебни помагала. Три дни преди шестия му рожден ден пред вратата на мистър Седли спря файтон, от който слезе един джентълмен, придружен от слугата си, и поиска да види мистър Джордж Озбърн. Това бе мистър Улеи, военен крояч от Кондит Стрийт, който бе дошъл по нареждане на майора да вземе мярка за костюм на малкия джентълмен. В миналото той бе имал честта да прави дрехи на капитана, бащата на младия джентълмен. Понякога, безсъмнено по желание на майора, неговите сестри, госпожици Добин, пристигаха със семейния екипаж да поканят Амелия и малкото момче за разходка, ако те имаха настроение за подобно нещо. Любезността и покровителственото държане на тези дами бяха доста неудобни за Амелия, но тя ги понасяше смирено, тъй като в природата й бе да се подчинява; а освен това екипажът и неговото великолепие създаваха на малкия Джорджи огромно удоволствие. От време на време дамите помолваха да вземат детето да прекара деня с тях и то винаги се радваше, когато отиваше в хубавата къща с градина на Денмарк Хил, където живееха те и където имаше такова чудесно грозде в топлилниците и праскови по дърветата край зида.

Един ден те дойдоха много любезно при Амелия, като й донесоха новина, която бяха уверени, че ще я зарадва — нещо много интересно за техния мил Уилям.

— Какво? Да не би да се прибира в отечеството си? — запита тя със светнали от радост очи.

— О, не, нищо подобно — имали само основание да предполагат, че милият Уилям се готви да се жени — за близка роднина на една много добра приятелка на Амелия — за мис Глорвина О’Дауд, сестрата на сър Майкъл О’Дауд, която била на гости на лейди О’Дауд в Мадрас — много хубава и образована девойка, както казвали всички.

— О! — възкликна Амелия и каза, че била много, много доволна от тази новина. Но тя изрази предположение, че Глорвина навярно не прилича на нейната стара позната, която била много добра… но… новината действително много я зарадвала. И подтиквана от някакъв порив, чието значение не мога да обясня, тя взе Джордж в прегръдките си и го целуна с много голяма нежност. Очите й бяха съвсем влажни, когато пусна детето; и тя не продума почти нищичко през цялата разходка — макар че се чувствуваше тъй доволна.