Уилям Текери
Панаир на суетата (38) (роман без герой)

Глава XXXVII
Продължаваме със същия въпрос

Преди всичко длъжни сме да обясним — тъй като в случая това е твърде необходимо — как е възможно за човек без никакъв доход да си намери жилище. Къщите се наемат или празни — и тогава, ако имате кредит при господа Гилоус или Бентингс, вие можете да ги наредите и украсите великолепно според желанието си, — или пък ги вземате мебелирани. Този начин е по-прост и е свързан с по-малко безпокойства и за двете страни. Кроли и съпругата му предпочетоха да наемат жилището си именно така.

Преди мистър Баулс да бе дошъл да господствува над домакинството и килера на мис Кроли в Парк Лейн, гази дама имаше за лакей мистър Реглс, който бе роден в семейното имение Куинс Кроли и беше по-младият син на един от градинарите. Благодарение на доброто му поведение, хубавата му фигура и прасци, както и на изисканото му държане, Реглс се издигна от мястото при дъската за острене на ножовете до стъпалото при вратата на екипажа, а от това стъпало — до лакейското помещение. След като прекара няколко години начело на домакинството на мис Кроли, където получаваше добра заплата, хубави бакшиши и имаше доста добри възможности за спестяване, той заяви, че възнамерява да сключи брачен договор с бившата готвачка на мис Кроли, която понастоящем изкарваше почтено прехраната си, като вземаше дрехи за гладене и държеше малка зарзаватчийница в близката околност. Истината е, че церемонията бе тайно извършена още преди няколко години, при все че новината за женитбата на мистър Реглс дойде до знанието на мис Кроли посредством две деца — момче и момиче на седем и осемгодишна възраст, чието постоянно присъствие в кухнята бе привлякло вниманието на мис Бригс.

Мистър Реглс тогава се оттегли от служба и лично се зае с надзираване на дюкянчето и на зеленчука. Той прибави към стоката си мляко и каймак, яйца и шунка от охранени на село свини и докато другите напуснали службата си лакеи продаваха спиртни напитки в питейните заведения, Реглс се задоволи да търгува с най-обикновени земеделски продукти. И понеже имаше добри връзки с прислужниците от околността и удобна гостна зад дюкяна, където той и мисис Реглс ги приемаха, неговото мляко, каймак и яйца малко по малко започнаха да се купуват от всичките му колеги-лакеи и печалбите му се увеличаваха всяка година. Месец подир месец той си събираше пари скромно и безшумно и когато най-после онази удобна ергенска квартира, намираща се на Кързън Стрийт №201, която напоследък бе жилище на заминалия за чужбина негова светлост Фредерик Дюсие, бе продадена на търг заедно с богатите и хубави мебели, купи я не друг, а Чарлс Реглс, Вярно, че част от парите той взе назаем, и то при доста висока лихва, от един събрат лакей, но по-голямата сума заплати със собствения си капитал. Мисис Реглс изпита не малка гордост, когато се озова в леглото от украсен е резба махагон, с копринени завеси, а отсреща й се намираше огромно скъпо огледало и гардероб, който можеше да събере нея и Реглс, и цялото семейство.

Разбира се, те не възнамеряваха да живеят постоянно в такава разкошна къща. Реглс я купи с намерение да я даде под наем. Щом си намери квартиранти, той отново се върна в дюкяна. Но колко щастлив се чувствуваше, когато излизаше оттам и отиваше на Кързън Стрийт, откъдето оглеждаше къщата си — своята собствена къща с мушкато на прозорците и украсено с резба бронзово чукче на вратата! Прислужникът, който понякога се разтакаваше край оградата, се държеше към него с уважение; готвачката купуваше необходимите й зеленчуци от неговия дюкян и го наричаше господин хазяин; и нямаше нищо, което наемателите вършеха, нито едно блюдо, което им се поднасяше, за което той, стига да желаеше, да не знае.

Реглс беше добър човек — добър и щастлив. Къщата му носеше такъв хубав годишен доход, че той твърдо реши да изпрати децата си в добри училища и затова, независимо от парите, които това му струваше, даде Чарлс на пансион у д-р Суиштейл, Шугъркейн Лодж, а малката Матилда — у мис Пековър, Лоренциум Хаус, Клапъм.

Реглс обичаше и се възхищаваше от рода Кроли, от който произтичаше цялото му житейско благополучие. В стаята зад дюкяна той бе окачил един силует на господарката си и една рисунка, представляваща къщата на вратаря на Куинс Кроли, направена с туш от самата мис Кроли. И едничката негова прибавка към украсата на къщата на Кързън Стрийт бе пейзаж, представляващ имението Куинс Кроли в Хампшир, седалището на сър Уолпол Кроли, баронет, нарисуван както седи в позлатена каляска, теглена от шест бели коня, минаваща край езеро, изпълнено с лебеди и лодки, в които се виждаха дами с кринолини и музиканти с флагове и перуки. Да, Реглс считаше, че никой в света няма такова имение, нито е от такъв величествен род.

По щастливо стечение на обстоятелствата, когато Родън и жена му се завърнаха в Лондон, къщата на Реглс се даваше под наем. Полковникът познаваше и нея, и собственика й много добре; връзката между него и рода Кроли се поддържаше постоянно, тъй като Реглс помагаше на мистър Баулс винаги, когато мис Кроли даваше угощение на приятелите си. И старият човек не само даде къщата си под наем на полковника, но дори изпълняваше ролята на лакей, когато имаше гости, докато пък мисис Реглс вършеше готварска работа долу в кухнята и изпращаше горе такива блюда, които биха задоволили самата стара мис Кроли. Този, значи, беше начинът, по който Кроли се сдоби с жилище без пари; защото, макар и Реглс да трябваше да плаща данъци и налози, както и лихвата върху ипотеката на своя събрат лакей; и премиите върху осигуровката си за живот; и таксите за обучението на децата; и яденето и пиенето за семейството си — а известно време и тези за семейство Кроли; и макар клетникът да се разори напълно от тази сделка, като изхвърлиха децата му на улицата, а самият той бе изпратен в затвор за длъжници, все пак нали някой трябва да плаща заради господата, които живеят без никакви доходи! И се случи тъй, че Реглс трябваше да стане представител на липсващия капитал на полковник Кроли.

Питам се, колко ли семейства биват тласкани към измамничество и разорение от големите мошеници от категорията на Кроли? Колко ли големи благородници ограбват дребните си доставчици, благоволяват да лишат бедните си слуги от скромните им заплати и мамят заради няколко шилинга? Когато четем, че някой благородник е заминал за Континента или че в къщата на друг благородник е влязъл съдебният пристав — или че единият или другият дължи шест или седем милиона, нещастието им ни се струва едва ли не славно и ние изпитваме уважение към жертвата заради разорението й. Но съжалява ли някой бедния бръснар, който не може да получи парите си затова, че е пудрил перуките на лакеите? Или бедния дърводелец, който е правил украшения и е строил беседки за приемите на милейди? Или клетия шивач, покровителствуван от домоуправителя, заложил всичко, каквото притежава, и повече дори, за да приготви ливреите, които милордът му е направил честта да поръча при него? Когато големият дом рухне, тези нещастници остават под руините незабелязани — та нали в старата легенда се казва, че преди човек да отиде по дяволите, той изпраща там мнозина други!

Родън и жена му великодушно станаха редовни клиенти на всички бивши доставчици на мис Кроли, които намериха за добре да им услужват. Някои проявиха доста голямо желание за това, особено победните. Удивително беше да се види постоянството, с което перачката от Тутинг докарваше количката с дрехите всяка събота и представяше сметката седмица след седмица. Самият мистър Реглс трябваше да ги снабдява със зеленчуци. Сметката за бирата, поръчвана за прислугата от кръчмата „Щастие във войната“, представляваше истинско чудо в областта на бирената консумация.

Също така те дължаха по-голямата част от заплатата на всичките си прислужници, поради което последните, щат не щат, се чувствуваха свързани с къщата. С една дума, не плащаха на никого. Не плащаха на железаря, който правеше бравите; нито на стъкларя, който се грижеше за прозорците; нито на собственика на екипажа, от когото го взеха под наем; нито на кочияша, който го караше; нито на месаря, който доставяше агнешкия бут; нито за въглищата, които го опичаха; нито на готвачката, която го приготовляваше; нито на слугите, които го изяждаха. И вече ми е станало ясно, че този е начинът, по който нерядко хората живеят охолно, без да притежават никакви доходи.

В малките градчета подобни неща не могат да станат, без да се забележат. Там ние знаем какво количество мляко взема съседът ни и виждаме плешката или птиците, които му се поднасят за вечеря. Така също може би №200 и №202 на Кързън Стрийт знаят какво става в намиращата се помежду им къща, тъй като слугите влизат във връзка един с друг през оградата; обаче Кроли и жена му и техните приятели не познават №200 и №202. Когато отидете на гости на №201, там ви посрещат сърдечно, усмихват ви се мило, поднасят ви хубава вечеря, а домакинът и домакинята ви стискат весело ръка, сякаш са неоспорвани господари на три или четири хиляди лири стерлинги годишен доход — и действително са такива — не в пари, а в продукти и труд, който други полагат за тях. Ако не плащаха за агнешкото, те го имаха; ако не даваха злато в замяна на виното си, откъде бихме могли да знаем това? Никъде не се поднасяше по-хубав кларет от този на трапезата на Родън; никъде не се даваха по-хубави и по-изискано сервирани вечери. Неговите приемни бяха най-хубавите и уютни малки салони, които човек може да си представи. Ребека ги бе украсила с голям вкус и с хиляди дреболии, донесени от Париж. И когато тя сядаше до пианото си и запяваше с весело сърце, гостенинът заявяваше, че се намира в истински рай на домашно удобство и си казваше, че макар и съпругът да е въз глупавичък, съпругата е очарователна, а приемите са най-приятните в света.

Духовитостта на Ребека, нейното остроумие и лекомислие бързо я направиха много популярна сред известна категория хора в Лондон. Пред вратата й се виждаха скромни карети, от които излизаха личности с много голямо обществено положение. Зърваше се екипажът й в парка, заобиколен от твърде известни елегантни кавалери. Малката ложа на третия балкон на операта биваше изпълнена с глави, които постоянно се меняха. Но трябва да се признае, че дамите се държаха настрани от нея и че вратите им бяха затворени за нашата малка авантюристка.

Авторът на настоящата повест може, разбира се, да говори за женския свят и неговите обичан само от втора ръка. Един мъж не е в състояние да разбере, нито да проникне в тези загадки, също както не може да знае за какво приказват дамите, когато се качат горе подир вечеря. Само чрез разпитване и постоянство човек понякога добива далечна представа за тези тайни. Посредством същото усърдие всеки, който пристъпва по паважа на Пел Мел и посещава клубовете на нашата столица, научава по нещо за аристократичния свят на Лондон било от личен свой опит, било чрез някой свой познат, с когото играе билярд или пък вечеря. Тъй именно разбираме, че също както има мъже (подобни на Родън Кроли, чието положение вече описахме), представляващи забележителни фигури в очите на невежите и неопитните из областта на светския живот, които ги виждат в парка да се разхождат с най-известните градски контета, така съществуват и жени, които могат да се нарекат джентълменски дами. Те биват посрещани много благосклонно от всички господа, чиито съпруги обаче странят от тях и ги пренебрегват. Такава е мисис Файърбрейс, дамата с прекрасните руси къдри, която всеки ден срещате в Хайд Парк, заобиколена от най-прочутите франтове на империята ни. Друга като нея е мисис Рокууд, чиито приеми се описват най-подробно в модните вестници и в чийто дом виждате да вечерят най-различни посланици и благородници. Бихме могли да споменем много други, подобни на тях, ако имаха някаква връзка с настоящия разказ. Но докато простите хорица, които стоят вън от светския живот, или пък провинциалистите, които се интересуват от благородничеството, виждат тези дами на обществени места, под светлината на привидната им слава, или пък им завиждат отдалеч, по-добре осведомените могат да им кажат, че тези облажавани дами имат толкова малко възможност да влязат в „обществото“, колкото и съпругата на дребния провинциален благородник, която чете за техните дела във вестник „Морнинг Пост“, Хората, които живеят в Лондон, познават добре тези страшни истини. Вие чувате как множество дами, притежаващи мнимо високо положение и богатство, са изключени от това „общество“.

Безумните усилия, полагани от тях, за да влязат в този кръг; подлостите, с които си служат; униженията, които понасят, са наистина удивителни за онези, чиято цел е изучаването на женската или мъжката природа. Старанието да се проникне в модния свят с цената на неимоверни мъки представлява чудесна тема за всеки голям писател, притежаващ необходимите способности, свободно време и познание на английския език, нужни за изготвянето на подобно литературно произведение.

Малкото жени, които мисис Кроли познаваше от живота си в чужбина, не само отказваха да я посещават, когато се върна в родината си, но дори я пренебрегваха рязко, когато я срещаха на публични места. Удивително бе да се види как дамите от висшето общество я бяха забравили. Безсъмнено това не беше особено приятно на Ребека, Когато лейди Берейкърс я срещна в преддверието на операта, тя събра около себе си своите дъщери, сякаш докосването до Беки бе заразително, и като отстъпи назад една-две крачки, застана пред тях и впери поглед в малката си неприятелка. Да се пропъди Беки с поглед, се изискваше поглед, по-свиреп дори от този, който високомерната стара Берейкърс можеше да стрелне с мрачните си очи. Когато лейди дьо ла Мол, която бе яздила двадесетина пъти с. Беки в Брюксел, срещна открития екипаж на мисис Кроли в парка, нейно сиятелство се показа напълно сляпа и не можа да познае бившата си приятелка. Дори и мисис Бленкинсоп, съпругата на банкера, я отмина пренебрежително, когато се видяха в черква. Сега Беки ходеше редовно на черква. Беше много облагородяващо да видите как влизат там двамата с Родън, взели в ръка големи позлатени сборници с църковни химни, и с какво религиозно смирение тя проследява цялата служба.

Отначало Родън чувствуваше много остро униженията, които се сипеха върху жена му, и бе склонен да се държи мрачно и свирепо. Той разправяше как възнамерявал да извика на дуел съпрузите или братята на всяка една от нахалните жени, които не се отнасяха с нужното уважение към жена му. И само най-строгите й запрещения и най-горещите й молби го принуждаваха да пази прилично поведение.

— Не можеш да ме вкараш в обществото посредством револверни изстрели — казваше добродушно тя. — Не забравяй, миличък, че аз бях само бавачка, а пък ти, глупаво момченце, се ползуваш с най-позорно име на човек, който има дългове, играе хазарт и е известен с всякакъв вид лоши прояви. Малко по малко ще се сдобием с колкото си искаме приятели, а междувременно трябва да бъдеш добро момче и да слушаш твоята учителка за всичко. Спомняш ли си каква ярост те обхвана, когато научихме, че леля ти е оставила почти всичко на Пит и неговата съпруга? Ако не те бях накарала насила да сдържиш яда си, щеше да разкажеш това на цял Париж и в такъв случай къде щеше да бъдеш сега? В затвора за длъжници; и нямаше да се разполагаш с хубава къща в Лондон, с всички удобства наоколо. Тогава толкова се беше разярил, че бе готов да убиеш брата си, Каин такъв, и какво добро щеше да ти донесе този твой яд? Всичката ярост в света да се събере, пак няма да ни докара лелините ти пари и много по-умно е да сме добре с братовото ти семейство, вместо да се държиш вражески към тях, като онези глупави Бют Кролеви. Когато баща ти умре, Куинс Кроли ще бъде хубава къща, в която ти и аз ще прекарваме зимата. Ако се разорим, ще можеш да се занимаваш с резбарство и да се грижиш за конюшнята, а аз да стана възпитателка на децата на лейди Джейн. Ами! Ще се разорим! Глупости! Преди да стане това, ще ти намеря хубаво място; или Пит и малкото му момче ще умрат и тогава ние ще станем сър Родън и милейди. Докато сме живи, все трябва да се надяваме, миличък, и аз все още възнамерявам да направя от тебе човек. Кой продаде конете ти? Кой уреди дълговете ти? — Родън бе длъжен да признае, че за всички тези придобивки трябва да благодари на жена си и да се остави за в бъдеще тя да го ръководи.

Действително, когато мис Кроли напусна света и парите, за които всичките и роднини водиха такава ожесточена борба, бяха оставени в края на краищата на Пит, Бют Кроли откри, че за него има само пет хиляди лири стерлинги, вместо двадесетте хиляди, на които разчиташе, и изпадна в такава ярост при това разочарование, че я изля с всичката й сила върху племенника си. И тъй ненавистта, която тегнеше над двете семейства открай време, завърши с пълно скъсване на отношенията им. От друга страна, поведението на Родън Кроли, който получи само сто лири, учуди брат му и зарадва снаха му, винаги склонна да гледа с добри чувства на всички членове на мъжовото си семейство. Той прати от Париж на брат си много откровено, мъжествено и добродушно писмо. Родън казваше в него, че съзнавал как благодарение на женитбата си е изгубил лелиното си благоразположение; и макар да не прикриваше разочарованието си от това, че неприязънта й бе останала докрай несломена, той бе доволен, че парите все пак са отишли в техния клон на семейството и сърдечно поздравяваше брат си за постигналото го щастие. Изпращаше мили поздрави на снаха си и изразяваше надежда, че тя ще бъде добре настроена спрямо мисис Родън. Писмото завършваше с послепис, излязъл изпод ръката на самата тази дама. И тя също прибавяше поздравленията си към тези на своя съпруг. Заявяваше как винаги ще си спомня проявената от мистър Кроли добрина в миналото, когато е била само и изоставено сираче, учителка на малките му сестри, за които все още продължава да се интересува с най-голяма нежност. Пожелаваше му щастие в брачния живот и като молеше за позволение да прати поздравите си на лейди Джейн (за чиято доброта била чувала от всички), тя изразяваше надеждата си, че може би някой ден ще й бъде разрешено да запознае малкото си момче с неговите леля и чичо и ги умоляваше да го дарят с тяхното благоволение и защита.

Пит Кроли погледна на това послание много благосклонно — по-благосклонно, отколкото мис Кроли бе поглеждала на някои от предишните съчинения на Ребека, писани с почерка на Родън. А що се отнася до лейди Джейн, писмото толкова я възхити, че тя очакваше от съпруга си веднага да раздели лелиното си наследство на две равни половини и да изпрати едната на брат си в Париж.

Но за голямо учудване на нейно сиятелство Пит отказа да остави на разположение на брат си чек от тридесет хиляди лири стерлинги. Той обаче великодушно предложи на Родън да си стиснат ръцете, когато реши да дойде в Англия и сметне за добре да стори това. И като благодареше на мисис Кроли за доброто й мнение за него самия и за лейди Джейн, той любезно заявяваше, че е готов да се възползува от всеки възможен случай, за да бъде полезен на малкото й момче.

Така между двамата братя се постигна почти пълно сдобряване. Когато Ребека дойде в града, Пит и съпругата му не бяха в Лондон. Много пъти мина тя с екипажа си край старата врата на Парк Лейн, за да види дали те са взели къщата на мис Кроли. Но никакво ново семейство не се показваше там и тя научи какво са предприели от Реглс — как уволнили прислужниците на мис Кроли, след като им дали прилични възнаграждения, и как мистър Пит се появил в Лондон само веднъж, когато престоял в къщата няколко дни, и как се срещнал там с адвокатите си и продал всички френски романи на мис Кроли на един букинист от Боид Стрийт. Беки си имаше свои собствени причини, които я караха да жадува за пристигането на новите й роднини. „Когато лейди Джейн дойде — мислеше си Ребека, — тя ще ме въведе в лондонското общество. А що се отнася до жените — ха, жените ще започнат да ме канят, когато разберат, че мъжете искат да се виждат с мене.“

 

Артикулът, който е необходим на дама с подобно положение толкова, колкото й е необходим екипажът или букетът, е компаньонката. Винаги съм се възхищавал от нежните същества, които не могат да живеят без съчувствие и затова си наемат някоя крайно грозна приятелка, с която са почти неразделни. Видът на тази неизбежна жена, с нейната избеляла рокля, седнала зад скъпата си приятелка в ложата на операта или заемаща задното място на каретата, винаги ми действува облагородяващо и високо нравствено. За мене тя играе същата весела роля, която е играла мъртвешката глава при пировете на египетските bons vivants, и с най-голяма ирония ми припомня за обичаите на Панаира на суетата. Какво? Дори дръзката, похабена, красива, безсъвестна, безсърдечна мисис Файърбрейс, чийто баща умря от срама, който тя му докара, дори прелестната, смела мисис Ментрап, готова да излезе насреща на всеки мъж в Англия, който пожелае това, и която язди сивия си кон в парка, докато майка й все още държи сергия с дребна стока в Бат — дори и тези тъй храбри жени, за които човек би си представил, че са в състояние да излязат лице срещу лице с всичко, дори и те не смеят да се покажат пред света без компаньонка. Те трябва да имат някого, до когото да се прислонят, тези нежни същества! И вие едва ли бихте ги видели на обществено място без някоя размъкната прислужница, в пребоядисана копринена рокля, седнала някъде в сянката, наблизо зад тях.

— Родън — каза Беки много късно една вечер, когато група джентълмени седяха около пращящия й огън в приемната (тъй като мъжете идваха в къщата й да довършат вечерята и тя ги черпеше с най-хубавите ледени напитки и кафе в Лондон), — трябва да имам овчарско куче.

— Какво? — каза Родън, като вдигна поглед от масата, на която играеше.

— Овчарско куче ли? — каза младият лорд Саутдаун. — Скъпа мисис Кроли, що за желание? Защо пък не холандско куче! Зная едно, голямо колкото жираф, бога ми. То ще може едва ли не да тегли екипажа ви. Или, ако желаете, персийска хрътка; или пък мъничък мопс, който би могъл да влезе в една от емфиените кутийки на лорд Стейн. Знам един човек на Бейсуотър с подобно кученце с нос, на който бихте могли… взимам попа и продължавам играта… на който бихте могли да си закачите шапката.

— Аз пък взимам ръката този път — отбеляза тържествено Родън. Обикновено той обръщаше внимание само на играта си и не се бъркаше много-много в разговора, освен когато се отнасяше за коне и залагания.

— Просто не мога да разбера за какво ви е потрябвало овчарско куче — продължи пъргавият дребен Саутдаун.

— Думата ми е за нравствено овчарско куче — каза Беки със смях и погледна към лорд Стейн.

— Какво, по дяволите, с това? — запита негово сиятелство.

— Куче, което да ме пази от вълците — продължи Ребека. — Компаньонка.

— Мило, мъничко, невинно агънце, вие наистина се нуждаете от компаньонка — каза лордът, като издаде напред брадата си и се захили отвратително, а малките му очи се отправиха лигаво към Ребека.

Великият лорд Стейн бе застанал край огъня и пиеше кафе. Огънят пращеше и светеше приятно. Двадесетина свещи пламтяха върху камината в най-различни чудновати поставки — позлатени, бронзови или порцеланови. Те прекрасно осветяваха фигурата на Ребека, седнала на дивана с покривка на ярки цветя. Беше облечена в розова рокля, свежа като пъпка; ослепително белите й ръце и рамене бяха полупокрити с тънък, прозрачен ешарп и проблясваха под него; косата й се виеше на къдри около шията; единият й мъничък крак се показваше изпод красивите гънки на коприната — най-прелестното малко краче, в най-прелестната малка пантофка и в най-тънкия копринен чорап на света.

Свещите осветяваха лъскавата плешива глава на лорд Стейн, окръжена с червеникава коса. Той имаше гъсти, дебели вежди, малки святкащи очи, налети с кръв, заобиколени с хиляди бръчици. Долната му челюст висеше отпуснато и когато се смееше, два бели кучешки зъба се подаваха напред и блестяха свирепо. Преди това той бе вечерял с някои членове на кралското семейство и носеше Ордена на жартиерата и други декорации. Негово сиятелство бе нисичък човек, с широки гърди и криви крака, но се гордееше с деликатните си прасци и стъпала и постоянно поглаждаше коляното си.

— Значи, овчарят не е достатъчен, за да защищава това агънце, така ли? — каза той.

— Овчарят е прекалено много зает с игра на карти и с посещаване на клубовете си — отвърна Беки със смях.

— Боже мой, какъв изкусен развратител! — каза лордът. — Виждате ли пасторалното му занимание — продължи с прегракналия си глас благородният лорд. — Погледнете как стриже вълната на Саутдаун. Каква наивна овчица, а? Ех, да му се не види, каква снежнобяла вълна!

Очите на Ребека стрелкаха презрително-весели погледи.

— Милорд — каза тя, — вие сте носител на испански орден. — Панделката беше сложена около шията му — дар от възстановените испански принцове.

В ранните си години лорд Стейн бе известен със смелата си игра и успеха в хазарта. Той бе седял с мистър Фокс пред игралната маса в продължение на два дена и две нощи. Бе печелил пари от личности с най-високо обществено положение в кралството — и дори се говореше, че е придобил лордската си титла на масата за карти; обаче не обичаше да се намеква за тези fredaines^[1] от миналото. Ребека забеляза, че гъстите му вежди се смръщиха.

Тя стана от дивана си и взе чашата му с малък реверанс.

— Да — каза тя, — трябва да си намеря овчарско куче. Но вас то няма да лае. — И като отиде в другата приемна, седна пред пианото и започна да пее малките френски песнички с такъв прелестен и вълнуващ глас, че разчувствуваният благородник бързо я последва в съседната стая и човек можеше да види как кима с глава и отмерва с ръка такта над нея.

Междувременно Родън и приятелят му играха ecatre^[2] докато се наситиха. Полковникът надви, но макар и да печелеше доста и често, вечерите като тази — когато само жена му разговаряше и получаваше възхищенията на всички, докато той седеше мълчалив вън от компанията, без да разбира ни една дума от шегите и намеците — навярно биваха доста отегчителни за бившия кавалерист.

— Как е съпругът на мисис Кроли? — запитваше го вместо „добър ден“ лорд Стейн, когато се срещнеха. И наистина, сега това беше неговото призвание в живота. Той не беше вече полковник Кроли. Той беше съпругът на мисис Кроли.

Ако през всичкото това време не сме казали нищо за малкия Родън, то е, защото той или е бил скрит горе в някоя таванска стая, или е пропълзявал долу в кухнята да си търси компания. Майката едва ли някога му обръщаше внимание. Той прекарваше дните си с бавачката си французойка, докато тя беше на служба в семейството на мистър Кроли, а когато си замина, малкото човече остана самичко през нощта и силно се разплака. Тогава една от слугините се смили, премести го от детската стая в собственото си легло в близкото таванско помещение и го успокои.

Ребека, лорд Стейн и един-двама други бяха в приемната и пиеха чай, след като се бяха прибрали от операта, когато тези крясъци се чуха отгоре.

— Това е моето ангелче — плаче за бавачката си — каза тя, без да изрази някакво желание да отиде да види детето.

— Няма защо да се качвате при него и да се тревожите — забеляза иронично лорд Стейн.

— Ами! — отвърна тя, като поруменя леко. — Плачът ще го приспи. — И те започнаха да говорят за операта.

Но Родън се бе качил крадешком горе, да се погрижи за своя син и наследник, и се върна при компанията, когато видя, че добрата Доли успокоява детето. Тоалетната стаичка на полковника беше също в най-горната част на къщата. Така той често се виждаше самичък с момчето. Двамата се разговаряха всяка сутрин, докато той се бръснеше. Родън младши сядаше на едно сандъче край баща си и наблюдаваше работата му с неотслабващо удоволствие. Той беше голям приятел с татко си. Баща му носеше сладкиши от десерта и ги скри ваше в една стара кутия от еполети, където детето отиваше да ги търси, и се смееше радостно, когато откриваше съкровището. Смееше се, но не много високо, тъй като мама долу спеше и той не биваше да я безпокои. Тя си лягаше много късно и рядко ставаше преди обед.

Родън купуваше на момчето множество книжки с картинки и отрупваше стаята му с играчки. Стените й бяха покрити с картинки, залепени там лично от бащата, който ги бе купил не на вяра, а с готови пари. Когато не дежуреше при мисис Родън в парка, той отиваше в детската стая и оставаше дълги часове с момчето. То яздеше върху гърдите му, дърпаше големите му мустаци, сякаш те бяха юзди, и по цели дни прекарваше с него в неуморими лудории. Стаята беше ниска, така че веднъж, когато нямаше още пет години и бащата го подхвърляше буйно нагоре, клетото човече тъй силно блъсна главата си в тавана, че бащата едва ли не го изпусна — толкова се изплаши.

Родън младши приготви лице да изпищи с всичка сила (страшният удар му даваше пълно право за това), но точно когато щеше да започне, бащата се намеси.

— За бога, Роди, не събуждай мама — извика той. И детето, като погледна баща си вперено и много жално, прехапа устни, сви юмручета и не издаде никакъв звук. Родън разправи тази история в клубовете си, в полка, на всички в града.

— Бога ми, сър — заявяваше той, — да знаете само колко храбро е момчето ми — същински герой! С такава сила го запратих нагоре, че главата му едва ли не проби тавана, а то не заплака, за да не обезпокои майка си.

Понякога — веднъж или два пъти седмично — тази дама посещаваше горната част на къщата, където живееше детето. Тя влизаше като някаква жива фигура от моден журнал — усмихната сладко, облечена в най-хубави нови дрехи с най-изискани обувки и ръкавици. По нея блестяха скъпоценности, чудни ешарфи и дантели. На главата й винаги имаше нова шапка и в нея вечно цъфтяха цветя или пък се къдреха щраусови пера, меки и белоснежни като камелии. Тя кимваше два-три пъти покровителствено на малкото момче, което вдигаше глава от чинията си или от блокчето с войниците, които рисуваше. Когато напуснеше стаята, вътре продължаваше да се чувствува уханието на роза или някакъв друг сладостен аромат. В неговите очи тя бе неземно същество, по-висше от баща му — по-висше от всички други, — същество, на което трябваше да се възхищаваш и да обожаваш отдалеч. Да се возиш в екипажа с тази дама, бе тържествен обред. Той седеше изправен на задното седалище и не смееше да проговори, вперил очи в прекрасно облечената принцеса срещу него. Господа на чудесни коне се приближаваха, усмихваха се и разговаряха с нея. Какви лъчезарни погледи хвърляше тя към всички тях! И когато отминаваха, тя им махаше грациозно с ръка. Когато излизаше на разходка с нея, обличаха му новото червено костюмче. Старите му кафяви дрехи от холандско платно бяха добри за вкъщи. Понякога, когато бе излязла и Доли, прислужничката, оправяше леглото й, той влизаше в майчината си стая. За него това бе жилището на някаква фея — тайнствено помещение, вълшебно и очарователно. Там в гардероба висяха онези прелестни рокли — розови, сини, пъстри. Ето кутийката за скъпоценности със сребърната заключалка и красивата бронзова ръка върху тоалетната масичка, цялата блеснала от десетки пръстени по нея. Ето и огледалото, това чудо на изкуството, в което той можеше да види само лицето си, с изписаното по него удивление, и отражението на Доли, която оправяше и потупваше възглавниците на леглото. О ти, клето, мъничко, самотно, невинно момченце! За сърцата и устните на малките деца думата „майка“ е тази, с която те назовават бога; а ето едно, което обожаваше камък!

Родън Кроли, макар и да бе мошеник, таеше в сърцето си известни мъжествени наклонности и все още бе способен да обича жена и дете. Към Родън младши той изпитваше голяма скрита нежност, която не убягваше от вниманието на Ребека, въпреки че тя не говореше за нея на съпруга си. Тази обич не я дразнеше — Ребека бе твърде добродушна за такова нещо. Тя само увеличаваше презрението й към него. Той се срамуваше някак си от тази бащинска слабост и я криеше от жена си — отдаваше се на нея само когато беше самичък с момчето.

Той имаше обичай да го извежда сутрин и да отиват заедно в конюшните и в парка. Дребничкият лорд Саутдаун, най-добросърдечният от всички мъже, който бе в състояние да ви даде и шапката от главата си и чиято най-важна длъжност в живота беше да купува разни дреболии, които после подаряваше, взе на малкото момченце едно пони, не много по-голямо от едър плъх, както сам той се изрази. Баща му го качваше на кончето с голямо удоволствие и вървеше край него в парка. Той изпитваше истинска радост, когато виждаше старата казарма и бившите си колеги-гвардейци в Найтсбридж — беше започнал да мисли за ергенските си години с известно съжаление. На войниците ставаше много приятно да се срещнат с по-раншния си командир и да позабавляват малкото полковниче. Голямо беше удоволствието, с което полковник Кроли обядваше в полковата столова при събратята си офицери. „Дявол да го вземе, не съм достатъчно остроумен за нея — зная това. Тя няма да чувствува отсъствието ми.“ И той беше прав — съпругата му не чувствуваше липсата му.

Ребека беше добре настроена към съпруга си. Тя винаги се отнасяше към Родън мило и любезно. Дори не показваше докрай презрението, което изпитваше към него. А може би го обичаше още повече заради това, че бе глупав. Той беше най-важният й прислужник и maitre d’hotel^[3] — изпълняваше поръчките й; слушаше заповедите й без възражение; возеше се в екипажа с нея, без да роптае; съпровождаше я до ложата в операта; развличаше се в клуба си през време на представлението и пристигаше да я вземе точно навреме. Той би желал да е малко по-привързана към детето, но дори и с това се примири.

„Дявол да го вземе, тя е толкова умна, знаете — казваше той, — пък мене никак ме няма в литературата и тъй нататък, знаете.“ Защото, както споменахме и по-рано, не е необходимо да притежаваш голяма мъдрост, за да печелиш на билярд или карти, а Родън нямаше претенции за други способности.

Когато дойде компаньонката, домашните му задължения станаха много леки. Жена му го поощряваше да вечеря вън от къщи и когато отиваше на опера, тя го освобождаваше от дежурство.

— Не оставай тази вечер у дома да се отегчаваш, миличък — казваше му тя. — Ще дойдат неколцина мъже, които само ще ти досаждат. Не бих ги канила, но ти знаеш, не е за твое добро, а сега, като си имам овчарско куче, няма защо да се страхуваш да оставам сама.

— Овчарско куче — компаньонка! Беки Шарп с компаньонка! Не е ли това чудесна смешка? — казваше мисис Кроли. Тази мисъл гъделичкаше твърде силно чувството й за хумор.

Една неделна сутрин Родън Кроли, малкият му син и понито се разхождаха по обичая си в парка, когато срещнаха ефрейтора Клинк, стар познат на полковника, на служба в бившия му полк. Той разговаряше със свой приятел, стар джентълмен, който държеше в ръце малко момченце на възраст колкото малкия Родън. Този друг малчуган бе сграбчил медала на ефрейтора, получен за участието му в битката при Ватерло, и го разглеждаше с удоволствие.

— Добро утро, ваше благородие — каза Клинк в отговор на „Здравей, Клинк!“, с което го поздрави полковникът. — Този джентълмен тук е горе-долу на възрастта на малкия полковник, сър — продължи ефрейторът.

— И неговият баща се е сражавал при Ватерло — каза старият джентълмен, който държеше момченцето. — Нали, Джорджи?

— Да — отвърна Джорджи. Той и хлапето върху понито се разглеждаха вторачено и сериозно се разучаваха един друг, както обикновено правят децата.

— В един от пехотните полкове — каза покровителствено Клинк.

— Той беше капитан в… полк — заяви с известна важност старият джентълмен. — Капитан Джордж Озбърн, сър — може би сте го познавали. Той загина като герой, сър, сражавайки се срещу корсиканския тиранин.

Полковник Кроли поруменя силно.

— Познавах го много добре, сър — отвърна той, — а също и жена му, милата му мъничка женица, сър — как е тя?

— Тя е моя дъщеря, сър — каза старият джентълмен, като свали момченцето и извади с голяма тържественост визитна картичка, която подаде на полковника. На нея беше написано: „Мистър Седли, единствен комисионер на фирмите «Черният диамант» и «Въглища без пепел», Бънкъре Хуорф, Теме Стрийт и Ана-Мария, Котиджис, Фулъм Роуд Уест.“

Малкият Джорджи пристъпи напред и загледа понито.

— Искаш ли да пояздиш? — запита Родън младши от седлото.

— Да — каза Джорджи. Полковникът, който го гледаше с известно любопитство, взе детето и го сложи на понито зад Родън младши.

— Дръж се за него, Джорджи — каза той, — хвани моето момче около кръста — името му е Родън. — И двете деца започнаха да се смеят.

— В целия парк няма да видите по-хубава двойка, сър — каза добродушният ефрейтор. И полковникът, ефрейторът и старият мистър Седли с неговия чадър тръгнаха отстрани край децата.