Уилям Текери
Панаир на суетата (37) (роман без герой)

Глава XXXVI
Как може да се живее добре без никакъв доход

Предполагам, че в този наш Панаир на суетата никой не е толкова ненаблюдателен, че понякога да не се замисли за паричните работи на познатите си, нито пък до такава степен милосърден, че да не се чуди как съседът му Джоунс или Смит е в състояние да свърже двата края в края на годината. При най-голямо уважение към семейството (тъй като вечерям у тях два или три пъти през сезона) не мога да не призная, че появяването на Дженкинсънови в парка, в голямата карета с приличните на гренадири лакеи, ще ме удивлява и озадачава чак до смъртния ми час. Макар и да зная, че екипажът е взет под наем и че цялата прислуга на Дженкинсънови им работи само за храна и квартира, все пак за тези трима души и каретата положително се изразходват най-малко шестстотин лири стерлинги годишно. А да не се забравят и разкошните вечери, двете момчета в университета в Итън, скъпата гувернантка и частните учители на момичетата, пътуването в чужбина или до Истбърн или Уърдинг през есента, както и годишният бал с вечерята, уреждана от фирмата „Гънтър“ (Между другото зная, че тази фирма снабдява семейство Дж. с блюдата на повечето от първокласните вечери, поднасяни в дома им. Това ми е добре известно, тъй като веднъж ме поканиха на подобна вечеря, за да запълня едно празно място, и тогава веднага ми стана ясно, че тези приеми стоят много по-горе от обикновените угощения, на които те канят по-незначителните си познати.) Повтарям: кой може да удържи и да не се зачуди, макар и да е най-добродушният човек в света, как Дженкинсънови си уреждат паричните въпроси? Какъв е Дженкинс? Всички знаем — чиновник в службата по червения восък, с хиляда и двеста лири стерлинги годишна заплата. А да не би жена му да притежава свои лични доходи? Ами! Мис Флинт — едно от единадесетте деца на дребен земевладелец в Бъкингамшир. Едничкото нещо, което получава от семейството си, е мисирка за Коледа, в замяна на което трябва да подслонява две или три от сестрите си през време на лондонския сезон и да дава храна и квартира на братята си, когато дойдат в града. Как Дженкинс уравновесява приходите и разходите си? Питам се, както сигурно всеки негов приятел се пита: как тъй той още не е осъден за дългове? И как миналата година можа да се върне от Булон (което стори за всеобщо учудване)?

Употребяваме тук думата „аз“, за да означим с нея света изобщо, тъй като всеки от почитаемите читатели може да посочи известни свои познати семейства, за които никой не знае как живеят. Не се съмнявам, че всички сме изпивали множество чаши, чукайки се приятелски с гостоприемния домакин, а в ума си сме се чудили как, дявол да го вземе, е можел да плати това вино.

Около три-четири години след престоя им в Париж, когато Родън Кроли и съпругата му се установиха в една много малка и удобна къща на Кързън Стрийт, едва ли имаше някой от многобройните им приятели, които те угощаваха, който да не си задава горния въпрос относно тях. Както се спомена и по-рано, авторът знае всичко, и тъй като съм в състояние да разкрия пред обществото как Кроли и жена му живееха без доходи, аз моля вестниците, които имат навик да вземат откъслеци от периодично издаваните понастоящем белетристични произведения, да не препечатват следната част от разказа, нито дадените изчисления — за които, като техен откривател (употребил за това големи усилия) аз трябва да получа заслужената похвала. „Синко — бих казал аз, ако провидението ме бе благословило с дете, — чрез обстойно разпитване и постоянно общуване с даден човек ти би могъл да узнаеш как той живее охолно без никакъв доход. Но най-добре ще е да не се сближаваш с господата от тази професия, а да направиш пресмятанията от втора ръка, с помощта на логаритмите, защото, бъди уверен, че ако сам се заемеш да ги изчисляваш, това ще ти струва твърде много.“

И тъй, без никакъв годишен доход, в продължение на около две-три години, чиято история ние сме в състояние да разкажем само много накратко, Кроли и съпругата му си живееха много щастливо и удобно в Париж. По това време той напусна кавалерията и продаде военния си чин. Когато се срещнем отново с него, мустаците му и титлата полковник върху визитната му картичка ще представляват едничките останки от военната му кариера.

Вече споменахме, че наскоро след пристигането си в Париж, Ребека зае твърде блестящо и ръководно място в обществото на тази столица и бе приемана в някои от най-изисканите домове на възстановената френска аристокрация. Светските английски господа в Париж също я ухажваха, за голямо възмущение на дамите — техните съпруги, които не можеха да понасят тази издигнала се от по-долните обществени слоеве жена. В продължение на няколко месеца салоните на Фобур Сен Жермен, където тя имаше затвърдена позиция, както и разкошът на новия двор, където я приемаха с голямо внимание, радваха и може би малко опияняваха мисис Кроли, която през този период на възход като че бе склонна да гледа пренебрежително на хората — повечето от тях честни млади офицери, — от които главно се състоеше обществото на съпруга й.

Но полковникът се прозяваше печално сред графините и високопоставените дами в двореца. Старите жени, които играеха ecarte^[1], вдигаха толкова шум за някаква си петфранкова монета, че не си струваше човек да сяда на игралната маса с тях. Той не можеше да оцени духовитостта на разговорите им, тъй като не разбираше езика им. И каква полза можеше да има жена му — чудеше се той, — ако всяка вечер прави реверанси на цяла редица принцеси? Затова той остави Ребека сама да посещава тези приеми, като отново се залови за своите по-простички забавления и удоволствия между приятните хора, които сам си избираше.

Когато кажем, че някой джентълмен живее изискано, без да има доход, в случая става дума за неизвестен доход. С други думи, заявяваме просто, че не ни е известно как въпросният джентълмен посреща домашните си разходи. Ето например приятелят ни, полковникът, проявяваше голямо умение към всички игри, при които съществена роля играе случаят. И като се упражняваше, нещо, което вършеше постоянно, с карти, със зарове или с щеката за билярд, много естествено е да се предположи, че той ставаше все по-изкусен в боравенето с тези предмети, отколкото ония, които ги вземат в ръка само от време на време. Да си служите добре с билярдната щека, е все едно да си служите с молив, с флейта или с малка сабя — отначало не съумявате да овладеете нито един от тези уреди; само чрез постоянство и неуморен труд, прибавени към естествената склонност, човек се приучва да борави безпогрешно с тях. Кроли, който бе само способен любител, постепенно стана неподражаем майстор на билярда. Подобно на смел генерал, дарованието му се увеличаваше заедно с опасността. И когато случаят биваше против него в цяла една игра и следователно наблюдателите се хващаха на бас, че ще загуби, той изведнъж правеше няколко крайно изкусни и смели удара, с които спечелваше битката и накрая излизаше победител, за голямо учудване на всички — впрочем на всички, които не познаваха играта му. А тези, които бяха свикнали да го наблюдават, бяха доста предпазливи с парите, които залагаха срещу играч с такива изключителни способности и човек, чиито дарби се проявяваха тъй внезапно.

Също тъй сръчен бе и при различните игри на карти. Обикновено в началото на вечерта той губеше постоянно; играеше нехайно и правеше грешки, които караха непривикналите с играта наблюдатели да си съставят лошо мнение за способностите му в хазарта. Когато обаче честите малки загуби го подтикваха към действие и събуждаха предпазливостта му, забелязваше се, че тогава играта на Кроли ставаше съвсем различна и той сразяваше напълно противника си преди изминаването на нощта. Действително малцина можеха да кажат, че са го побеждавали.

Поради честия му успех няма нищо чудно в това, че завистливите и победените понякога говореха с яд против него. И също както французите разправят за граф Уелингтън, който не бе претърпявал поражение, че постоянните му успехи на победител се дължали единствено на цяла редица удивителни, щастливи случайности, все пак и те признават, че при Ватерло той употребил измама и това му дало възможност да спечели последния си голям трик; по същия начин в Англия се шепнеше, че Родън Кроли най-вероятно си служи с измама, която единствено можела да обясни постоянния му успех.

Макар заведението на Фраскати и салонът да бяха отворени по това време в Париж, манията за хазартни игри бе тъй разпространена, че обществените игрални зали не бяха достатъчни за увлечението, обхванало всички. В частните домове хората се занимаваха с хазарт тъй пламенно, сякаш нямаше публични места, където да задоволят тази своя страст. На очарователните малки вечерни приеми у семейство Кроли това фатално забавление се практикуваше като нещо обикновено — за голямо неудоволствие на добродушната малка мисис Кроли. Тя говореше с най-дълбоко огорчение за страстта, която съпругът й проявяваше към заровете, и се оплакваше за това на всеки, който дойдеше в къщата й. Ребека заклеваше младежите никога да не се докосват до кутийката със заровете; и когато младият Грийн, от пехотата, загуби доста значителна сума, Ребека прекара цяла нощ в сълзи (както слугата разправи на нещастния джентълмен) и дори падна на колене пред мъжа си, молейки го да прости задължението и да изгори документа, с който длъжникът го потвърждаваше. Но как можеше да стори това? Самият той току-що бе загубил точно такава сума в полза на Блекстън от хусарския полк и на граф Пънтър от хановерската кавалерия. На Грийн можеше да се даде прилично продължение на срока; но дали изобщо трябваше да плати? Разбира се! Каква детинщина е да се изгаря писменото потвърждение на известно задължение.

И други офицери, повечето от тях млади — тъй като около мисис Кроли се събираха млади хора — си отиваха от приемите й с печални лица, защото все губеха, било повече, било по-малко, на нейните фатални игрални маси. Къщата й започна да се ползува с недобра репутация. Старите играчи предупреждаваха по-неопитните за грозящата ги опасност. Полковник О’Дауд, от… полк, който също пребиваваше тогава в Париж, предупреди поручик Спуни от същия полк. Между пехотинския полковник и жена му, които вечеряха в Cafe de Paris, и полковник и мисис Кроли, които също се хранеха там, избухна шумна и бурна разправия. Дамите и от двете страни взеха живо участие. Мисис О’Дауд щракна с пръсти пред лицето на мисис Кроли и нарече съпруга й „същински мошеник“. Полковник Кроли извика на дуел полковник О’Дауд, носител на Ордена на банята. Като научи за спора, главнокомандуващият изпрати да повикат полковник Кроли, който приготовляваше същите пистолети, „с които бе застрелял капитан Маркър“, и двамата така си поговориха, че никакъв дуел не последва. Ако Ребека не бе паднала на колене пред генерал Тъфто, щяха да изпратят Кроли обратно в Англия, и в продължение на няколко седмици подир това той игра само с цивилни.

Но въпреки несъмненото Родъново изкуство и постоянните му успехи за Ребека стана ясно, като размисли по тези въпроси, че положението им беше много несигурно и че макар и да живееха повече на кредит, малкият им капитал все щеше да се свърши.

— Хазартът, миличък — казваше тя, — е добро нещо, когато помага на доходите ти, но не и когато самият той служи за доход. Някой ден на хората може да им омръзне да играят и тогава какво ще правим?

Родън призна, че мисълта и е права. И действително той забеляза, че след няколко от малките им вечерни угощения на господата наистина омръзваше да играят с него и въпреки очарованието на Ребека не ги посещаваха с голяма охота.

Колкото и лесен и приятен да бе животът им в Париж, все пак той не представляваше нищо друго, освен забавления и празно разтакаване; и Ребека видя, че трябва да създаде кариера на мъжа си в собствената им страна. Тя трябваше да му намери някое място или служба в отечеството им или в колониите; и реши да се отправят за Англия веднага щом нейният път бъде разчистен. Като първа стъпка накара Кроли да продаде чина си в кавалерията и да остане на половин заплата. Службата му като адютант на генерал Тъфто се бе прекратила преди това. Ребека се подиграваше на този военен пред всички. Подиграваше се на перуката му (която той сложи при пристигането си в Париж), на изкуствените му зъби, най-вече на претенциите му на покорител на женските сърца и на смешната му суетност, когато си въобразяваше, че всяка жена до която се приближеше, е влюбена в него. Понастоящем генералът бе прехвърлил вниманието си към мисис Брент, съпругата на военния интендант Брент. За нея сега бяха букетите му, обедите в ресторантите, оперните ложи, дребните подаръци. Клетата мисис Тъфто не беше по-щастлива от по-рано и все още трябваше да прекарва дълги вечери вкъщи, сама с дъщерите си, като знаеше, че нейният генерал бе излязъл напарфюмиран и накъдрен, за да застане зад стола на мисис Брент в театъра. Разбира се, Беки имаше цяла дузина обожатели на негово място и можеше да раздроби на парчета съперницата си със своята духовитост. Но, както вече казахме, тя бе започнала да се изморява от този празен светски живот — оперните ложи и вечерите в ресторантите почнаха да й се струват блудкави, а букетите не можеха да служат като капитал за бъдещи доходи. Също така не можеше да се препитава с дребни подаръци, дантелени кърпички и велурени ръкавици. Тя чувствуваше празнотата на удоволствията и жадуваше за по-съществени придобивки.

В този критичен момент пристигна една новина, която се разпространи между многото кредитори на полковника в Париж и им достави голямо задоволство. Мис Кроли, богатата леля, от която той очакваше грамадно наследство, беше на умиране. Полковникът трябваше бързо да се отправи към постелята й. Мисис Кроли и детето й щяха да останат в Париж, докато той се върне да ги прибере. Той тръгна за Кале и като стигна благополучно там, можеше да се предположи, че щеше да се запъти към Дувър; но вместо това взе дилижанса за Дюнкерк и оттам пое пътя за Брюксел, към което място и по-рано бе проявявал пристрастие. Работата е там, че той имаше повече дългове в Лондон, отколкото в Париж, и предпочиташе малкия и тих белгийски град пред двете столици.

Лелята бе мъртва, Мисис Кроли поръча най-строги жалейни дрехи за себе си и за малкия Родън. Полковникът се зае да урежда работите около наследството. Сега те можеха да наемат най-хубавия апартамент на хотела вместо малкия entresol^[2], в който бяха живели досега. Мисис Кроли и собственикът се посъветваха за новите завеси, спречкаха се приятелски за килимите и най-после уредиха всичко, освен сметката. Тя потегли в един от екипажите му с бавачката-французойка и детето. Очарователният хотелиер и съпругата му й махаха усмихнато за сбогом от пътната врата. Генерал Тъфто се разяри, когато научи, че си е заминала, а мисис Брент се разяри срещу него заради това, че той бе разярен. Поручик Спуни бе засегнат в самото сърце, а собственикът на хотела приготви най-хубавите си стаи в очакване на привлекателната малка жена и нейния съпруг. Той скъта с най-голямо внимание куфарите, които тя остави под негова грижа. Мадам Кроли му обърна особено внимание върху тях. Обаче, когато ги отвориха известно време подир това, стана ясно, че не съдържаха нищо особено ценно.

Но преди да отиде при съпруга си в белгийската столица, мисис Кроли направи пътуване до Англия, като остави малкия си син на континента, под грижите на прислужничката-французойка.

Раздялата между Ребека и малкия Родън не причини голяма мъка нито на нея, нито на него. Искрено казано, още от раждането на малкия джентълмен тя го бе виждала твърде рядко. Възприела хубавия обичай на френските майки, бе го дала на една дойка в някакво село в околностите на Париж, където малкият Родън прекара първите месеци от живота си съвсем не нещастно, с цял куп заварени братчета в дървени обувки. Баща му често отиваше с коня си да го навести и бащиното сърце на Родън старши се изпълваше с радост, като го виждаше, розов и изцапан, да крещи високо, щастливо улисан в играта си — да прави питки от кал под надзора на бавачката си, жената на градинаря.

Ребека не обичаше много-много да отива да вижда своя син и наследник. Веднъж той й развали една нова гълъбовосива пелерина. Той предпочиташе милувките на дойката си пред тези на майка си и когато най-после напусна тази весела бавачка и почти майка, плака силно в продължение на няколко часа. Утеши го само обещанието на майка му, която каза, че ще се върне при дойката си на следния ден. А дори и самата бавачка навярно щеше да почувствува голяма мъка от раздялата, ако не й бяха казали, че скоро ще й доведат пак детето. Известно време след това тя с нетърпение чакаше връщането му.

Изобщо може да се каже, че тези наши приятели бяха измежду първите от онова ято храбри английски авантюристи, които впоследствие нахлуха на континента и мамеха хората във всички европейски столици. През онези щастливи дни на 1817–1818 г. съществуваше много голямо уважение към богатството и почтеността на британците. Разправяли са ми, че тогава те още не се били научили да се пазарят с настойчивостта, с която сега се отличават. Големите европейски градове не са били още отворени за предприемчивостта на нашите мошеници. И докато сега почти няма град във Франция или Италия, където някой благороден наш съотечественик с онова високомерие и дързост в държането, които носим навсякъде, да не мами хотелиери, да не дава фалшиви чекове на доверчиви банкери, да не краде екипажите на производителите на файтони, скъпоценностите на златарите, парите на наивните пътници при игра на карти — дори и книгите от обществените библиотеки, преди тридесет години беше достатъчно да сте Milor Anglais^[3], пътуващ в частен екипаж, за да имате кредит, където пожелаете, и джентълмените вместо те да измамват, самите биваха измамвани. Трябваше да изминат няколко седмици след отпътуването на семейство Кроли, за да може собственикът на хотела, където живееха при престоя им в Париж, да види какви загуби бе понесъл. Той разбра това едва когато мадам Марабу, шапкарката, се появи на няколко пъти с малката си сметчица за доставяните на мадам Кроли артикули; когато Monsieur Дидело от Бул д’Ор попита половин дузина пъти дали cette charmante Miledi^[4], която бе купувала от него гривни и часовници, се е завърнала. Нещо повече — дори жената на бедния градинар, която се бе грижила за детето на мадам, след първите шест месеца не получи нищо за млякото, което бе давала на здравия и жизнерадостен малък Родън. Да, дори и на бавачката не платиха — семейство Кроли бързаше твърде много, за да си спомни дребния дълг към нея. А що се отнася до хотелиера, до края на живота си той сипеше тежки проклятия върху английския народ. Той запитваше пътниците дали познават някой си полковник лорд Кроли — avec sa femme — une petite darne, tres spirituelle^[5]. „Ah, Monsieur! — прибавяше той. — lis m’ont affreuscment vole…“ Жално ставаше на човек да го слуша как говори за това нещастие.

Целта, с която Ребека отиде в Лондон, бе да постигне известен компромис с безбройните кредитори на съпруга си и като предложи да им заплати съвсем нищожна част от задълженията му, да му осигури връщането в отечеството. Не ни прилича да проследяваме предприетите от нея стъпки при воденето на тези тъй трудни преговори. Можем само да кажем как тя им обясни, че сумата, която им предлагаше, бе единственият капитал на съпруга й; как ги убеди, че полковник Кроли би предпочел да остане да живее завинаги на континента, вместо да се прибере в отечеството си, без да уреди своите дългове; как им даде да разберат, че липсва всякаква възможност да му дойдат отнякъде други пари и че в никакъв случай не ще може да им се даде по-голяма сума от тази, която й е възложено да им предложи. И тъй, тя успя да накара кредиторите на съпруга си единодушно да приемат предложенията й и с хиляда и петстотин лири стерлинги готови пари заплати десет пъти по-големи дългове.

При тази сделка мисис Кроли не нае адвокат. Работата беше толкова проста — да приемеш или да откажеш, — както сама тя правилно забеляза, че остави адвокатите на кредиторите сами да свършат необходимото. И мистър Луис, който защищаваше интересите на мистър Дейвидс от Ред Лайън Скуеър, а също и мистър Мос, действуващ за мистър Манасе от Кързитър Стрийт (главните кредитори на полковника), изразиха възхищението си пред тази дама от блестящия начин, по който тя умееше да върши сделки, и заявиха, че никой професионалист не можел да я бие в това отношение.

Ребека прие поздравленията им с превъзходна скромност и докато вършеше работата, поръча бутилка шери и сладкиши, които да се изпратят в скромното и жилище, за да почерпи адвокатите на противната страна. На раздяла се ръкува с тях в отлично настроение и се върна право на континента, да се присъедини към съпруга си и сина си и да съобщи на първия хубавата новина за пълното му освобождение от паричните му задължения. А що се отнася до детето, през време на майчиното му отсъствие то бе значително пренебрегвано от Mademoiselle Genevieve, прислужничката-французойка. Младата девойка се бе привързала твърде много към един войник от гарнизона на Кале и в присъствието на този militaire^[6] не се сещаше за своя възпитаник, така че по това време малкият Родън едва-що не се удави по крайбрежието на Кале, където Женевиев го бе изоставила и забравила.

И тъй, полковник и мисис Кроли се върнаха в Лондон и в тяхната къща на Кързън Стрийт, Мейфеър, те показаха умението, което човек трябва да притежава, ако иска да живее с гореспоменатите доходи.