Уилям Текери
Панаир на суетата (33) (роман без герой)

Глава XXXII
В която Джоз побягва, а войната стига до своя край

Ние, които живеем в мирното лондонско Сити, никога не сме виждали, и дай боже никога да не видим, картината на суетене и уплаха, която Брюксел представляваше от себе си. Тълпите се втурнаха към Намюрската порта, от чиято посока се носеше грохотът, и мнозина се отправиха на коне по равното шосе, та ако имаше някакви съобщения от войската, да ги научат по-бързо. Всеки питаше съседа си за новини. И дори високопоставените английски лордове и дами благоволяваха да заприказват непознати хора. Привържениците на французите се движеха насам-натам, обезумели от възбуда, и предричаха победата на своя император. Жените се втурваха към черквите, изпълваха параклисите и се молеха по стъпалата. Търговците затваряха дюкяните и излизаха навън, да увеличат общата врява и виковете на уплаха. Тъпият ехтеж на оръдията продължаваше. Екипажи с пътници започнаха да напущат града и да се отправят към Гант. Предричанията на френските привърженици взеха да минават за действителни факти.

— Разцепил е войската на две — говореха хората. — Отправил се е направо към Брюксел. Ще надвие англичаните и ще бъде тук още довечера.

— Ще надвие англичаните — изкрещя Изидор на господаря си — и ще дойде тук още довечера.

Той непрестанно изтичваше на улицата за новини и винаги се връщаше с подробности за нови и нови беди. Лицето на Джоз ставаше все по-бледо и по-бледо. Уплахата бе обзела дебелия цивилен почти напълно. Изпитото шампанско не му донесе никаква смелост. До преди изгрев-слънце той вече бе изпаднал в силно безпокойство, което слугата му Изидор с удоволствие наблюдаваше. Сега той беше уверен, че ще пипне плячката на собственика на фрака с галоните.

През всичкото това време жените бяха вътре, след като послуша за миг гърмежите, жената на майора се сети за приятелката си в съседната стая и изтича да наглежда и ако е възможно, да утеши Амелия. Мисълта, че трябваше да бди над това безпомощно и нежно създание, вля нова сила в тази честна и храбра по природа ирландка. Тя прекара пет часа край леглото на приятелката си, като ту я увещаваше, ту й приказваше весело, а най-вече като мълчеше и безмълвно шепнеше плахи молитви.

— Държах ръката й чак до залез. И докато не престанаха гърмежите, нито веднъж не я пуснах — разправяше подир това пълната дама.

Паулина, камериерката бе коленичила в близката черква и се молеше за son homme a elle^[1].

Когато тътнежът на канонадата спря, мисис О’Дауд излезе от стаята на Амелия и отиде в съседния салон, където Джоз седеше пред две празни бутилки, а храбростта му го бе напуснала напълно. Веднъж или два пъти той се осмели да влезе в спалнята на сестра си с твърде изплашен вид, като сякаш се готвеше да каже нещо. Но жената на майора не напущаше мястото си и той си излизаше, без да разкрие онова, което му тежеше. Срамуваше се да й каже, че иска да избяга. Но когато тя се появи в столовата, където той седеше в здрача, в печалната компания на празните си бутилки от шампанско, той почна да й открива намеренията си.

— Мисис О’Дауд — каза той, — не е ли по-добре да приготвите Амелия?

— На разходка ли ще я водите? — каза майоршата. — Та тя е толкова слаба, че не може да се помръдне.

— Аз… аз поръчах екипажа — каза той — и… и пощенски коне. Изидор отиде за тях — продължи Джоз.

— Какво ви е потрябвало да се возите тази вечер? — отвърна дамата. — Няма ли да е по-добре за нея, ако остане на легло? Току-що я сложих да си легне.

— Видгнете я — каза Джоз, — тя трябва да стане, настоявам. — И той тропна енергично с крак. — Казвам, че вече поръчах конете — да, конете са поръчани. Всичко е готово, и…

— И какво? — запита мисис О’Дауд.

— Тръгвам за Гант — отвърна Джоз. — Всички заминават. Има място и за вас! Тръгваме след половин час.

Майоршата го погледна с безкрайно презрение.

— Няма да се помръдна, докато О’Дауд не ми даде нареждане — заяви. — Вие можете да тръгнете, мистър Седли; но бога ми, Амелия и аз оставаме тук.

— Не, тя непременно ще дойде с мене — каза Джоз, като отново тропна с крак. Мисис О’Дауд сложи ръце на кръста си и застана пред вратата на спалнята.

— При майка й ли искате да я заведете — запита тя, — или пък самият вие желаете да се приберете при мамичка? Довиждане — приятно пътуване. Bon Voyage^[2], както казват французите, и послушайте съвета ми да си обръснете мустаците, иначе ще ви докарат някоя беля.

— По дяволите! — изкрещя Джоз, обезумял от страх, от ярост и от унижение. В този критичен момент влезе Изидор, който също ругаеше.

— Pas de chevaux, sacrebleu^[3]! — изсъска разяреният прислужник.

Нямаше никакви коне. Джоз не беше единственият човек в Брюксел, който него ден бе обхванат от паника.

Ако страхът на Джоз сега бе голям и жесток, преди да измине нощта, той се изостри толкова, че го докара едва ли не до безумие. Споменахме вече, че възлюбленият на Паулина също беше в редовете на войската, тръгнала да се срещне с император Наполеон. Този човек бе жител на Брюксел и белгийски хусар. Войниците на неговото отечество се проявиха в тази война с всичко друго, но не и с храброст и младият Ван Кустум, Паулининият обожател, беше прекалено добър войник, за да не послуша заповедта на своя генерал да избяга. Докато беше в казармата в Брюксел, младият Регулус (той бе роден в революционни времена) си бе намерил голямо удобство и прекарваше почти всичките си свободни часове в кухнята на Паулина. И когато преди няколко дни си взе сбогом с разплаканата любима, за да тръгне на поход, джобовете и кобурите на пистолетите му бяха натъпкани с хубави неща за ядене от нейния килер.

Що се отнасяше до полка му, настоящият поход бе вече свършен. Той съставляваше част от дивизията, намираща се под командата на законния му владетел, Оранския принц. И ако се съдеше по дължината на сабите и мустаците, по пищността на униформата и екипировката, Регулус и другарите му представляваха най-смелата дружина, която тръбата бе призовала на бой.

Когато Ней се втурна срещу идващите насреща му съюзни войски, които се местеха от една позиция на друга, докато пристигането на многочислената британска армия от Брюксел промени характера на битката при Катр Бра, полкът, към който се числеше Регулус, показа най-голяма дейност при отстъплението пред французите. Ескадроните на този полк биваха прогонвани от всяка позиция, която заемаха с голяма енергичност. Движенията им биваха възпирани само от напредването на британците в техния гръб, така че неприятелската кавалерия (за чиято кръвожадност и упоритост няма достатъчно силни укори) най-после получи възможност да дойде и се срещне отблизо със смелите белгийци пред нея. Те предпочетоха да се сблъскат с британците, отколкото с французите, и веднага дадоха гръб, като се втурнаха през намиращите се зад тях английски полкове и се разпръснаха по всички посоки. В действителност полкът не съществуваше вече. Той не се намираше никъде. Нямаше никаква главна квартира. Регулус се озова съвсем сам, впуснал се да бяга с коня си на много мили от бойното поле. И къде беше по-естествено да търси подслон, ако не в онази кухня и онези верни обятия, в които Паулина тъй често го бе приютявала?

Към десет часа по стълбата на къщата, в която Озбърнови заемаха един етаж, се чу дрънкането на сабя. Можеше също да се чуе и почукването на кухненската врата. Клетата Паулина, която току-що се бе прибрала от черква, припадна едва ли не ужасена, когато отвори вратата и видя пред себе си своя посърнал хусар. Той изглеждаше бледен като среднощния конник, който бе изплашил Леонора. Ако викът й нямаше да привлече господарите, които щяха да открият приятеля й, Паулина би извикала. Затова тя задуши писъка си и като поведе своя герой към кухнята, даде му бира и няколко отбрани къса от вечерята, която Джоз не бе имал сърце да изяде. С голямото количество бира и ядене, които погълна, хусарят показа, че не е призрак. И докато пълнеше уста, той разправи своите страшни патила.

Полкът им проявил чудеса от храброст и известно време възпирал напора на цялата френска армия. Най-после обаче били сразени, както навярно вече е сразена и цялата британска армия. Ней разгромявал полкове един подир друг. Белгийците напразно се намесили да предотвратят избиването на англичаните. Войниците на Брауншвайг били сломени и побягнали, а техният херцог бил убит. Поражението било пълно. И той се помъчи да удави своята печал от поражението в потоци бира.

Изидор, който бе влязъл в кухнята, чу разговора и изтича да осведоми господаря си.

— Всичко е свършено! — изкрещя той на Джоз. — Английският херцог е пленник; херцогът на Брауншвайг е убит; британската армия е в пълно бягство. Измъкнал се е само един човек и сега той е в кухнята — елате да го чуете.

И Джоз се затътри нататък, където Регулус все още седеше пред кухненската маса, здраво стиснал канчето с бирата. На най-добрия френски език, който можеше да му хрумне и който, искрено казано, бе изпълнен с граматични грешки, Джоз подкани хусаря да му разправи историята си. Колкото повече приказваше Регулус, толкова по-големи ставаха бедите. Той бил едничкият човек от техния полк, който не бил убит на бойното поле. Видял как херцогът на Брауншвайг паднал, как черните хусари се разбягали и как оръдията покосявали шотландците.

— Ами… полк?

— Раздробен на парчета — каза хусарят, при което Паулина извика:

— О, милата ми господарка, ma bonne petite dame^[4] — изпадна тя едва ли не в истерия и изпълни къщата с писъците си:

Обезумял от ужас, мистър Седли не знаеше как и къде да търси подслон. Той се втурна от кухнята във всекидневната и хвърли умолителен поглед към вратата на Амелия, която мисис О’Дауд бе затворила под носа му. Но като си спомни с какво презрение му бе отвърнала и като се поспря за миг да послуша до вратата, той тръгна да излезе на улицата, за първи път през този ден. Джоз грабна свещ, огледа се за шапката си със златните галони и я намери на обикновеното й място — на масата в преддверието. Тя бе сложена до огледалото, пред което Джоз имаше навик да кокетира, като завиваше страничните си къдрици и накривяваше под подходящ ъгъл шапката си, преди да се появи пред хора. Силата на навика е толкова голяма, че дори и сред ужаса, в който бе изпаднал, той започна механично да опипва косата си и да нагласява шапката си накриво. После погледна смаян бледото лице в огледалото пред него, като съсредоточи поглед особено върху мустаците, които в продължение на седем седмици, откакто се бяха появили на света, бяха буйно пораснали. „Действително ще ме вземат за военен“ — помисли той, като си спомни предупреждението на Изидор, че заколение грози цялата сломена британска армия. И като се завърна със залитане в спалнята си, той започна бясно да дърпа шнура на звънеца, с който обикновено викаше лакея.

Изидор се отзова на повикването му. Джоз се отпусна на един стол. Измъкна вратовръзката си и разкопча яките си. И двете му ръце бяха вдигнати до гърлото.

— Coupez-moi^[5], Изидор! — крещеше той. — Coupez-moi, vite^[6]!

За момент Изидор помисли, че господарят му е подлудял и го кара да му пререже гърлото.

— Les moustaches^[7] — изпъшка Джоз, — les moustaches — coupy, rasy, vite^[8]!

Неговият френски език беше точно от този вид — изобилен с думи, както вече казахме, но без да се отличава с граматична правилност.

Изидор обръсна за минутка мустаците и чу с неописуемо удоволствие как господарят му заповяда да донесе цивилния му жакет и шапка.

— Ne porty ploo — habit rnilitair — bonny — donny a prenny dehors. — Това бяха думите на Джоз и жакетът и шапката най-после станаха собственост на Изидор.

След като направи този подарък, Джоз си избра цивилен жакет и цивилна жилетка и си сложи бяла вратовръзка и цивилна касторена шапка. Ако имаше широкопола, той непременно би я сложил. И тогава човек щеше да го помисли за някой цветущ, едър служител на английската черква.

— Venny maintenong, sweevy — ally — party — dong la roo — продължи той и с тези думи се спусна бързо по стълбите и излезе на улицата.

Макар и Регулус да се бе заклел, че е единственият човек от полка и едва ли не от цялата съюзна армия, който се е спасил и не е бил разсечен на парчета от Ней, стана ясно, че това негово твърдение бе невярно и доста много от предполагаемите жертви бяха избягнали унищожението. Десетки от другарите на Регулус се бяха добрали до Брюксел и като признаваха единодушно, че са бегълци, накараха целия град да си мисли, че съюзниците са победени. Всеки час очакваха да пристигнат французите. Паниката продължаваше и навсякъде се виждаха приготовления за бягство. „Никакви коне!“ — мислеше си с ужас Джоз. Той накара Изидор да пита десетки хора дали могат да им заемат или продадат коне и сърцето му просто спираше да бие, когато отвсякъде получаваше отрицателни отговори. Дали пък да предприеме пътуването пеша? Дори и страхът не бе в състояние да размърда дотолкова това тежко тяло.

Почти всички заемани от англичаните хотели бяха обърнати към парка и Джоз скиташе нерешително натам, заедно с тълпи други хора, които също като него бяха смазани от уплаха и любопитство. Той видя някои семейства, много по-щастливи от него, тъй като си бяха намерили коне и вече си заминаваха с топуркане по улиците. Но имаше и такива като него, които с никакви молби и подкупи не можеха да си доставят средства за бягство. Между тези бегълци в очакване Джоз забеляза лейди Берейкърс и дъщеря й, седнали в своята каляска пред конюшнята на хотела. Всички места на екипажа бяха заети с багаж, а едничката пречка за заминаването им бе същата липса на движима сила, която караше и Джоз да стои в бездействие.

Ребека Кроли също заемаше стаи в този хотел. Преди това тя бе имала няколко неприязнени срещи с дамите от семейство Берейкърс. Когато видеше случайно Ребека на стълбата, милейди Берейкърс извръщаше пренебрежително глава. И когато чуеше да споменават някъде името й най-упорито злословеше против съседката си.

Графинята се възмущаваше от близостта на генерал Тъфто със съпругата на адютанта. Лейди Бланш я избягваше като някаква заразителна болест. Едничък само графът от време на време поддържаше тайничко познанство с нея, когато биваше далеч от надзора на дамите си.

Сега Ребека можа да си отмъсти на тези нахални неприятели. В хотела стана известно, че капитан Кроли оставил конете си в града, и когато паниката обхвана населението, лейди Берейкърс благоволи да изпрати камериерката си при съпругата на капитана, като я поздравяваше и изказваше желание да узнае цената на конете на мисис Кроли. Мисис Кроли също изпрати поздравите си и една бележка, с която даваше да се разбере, че не е свикнала да уговаря сделки с камериерки.

Този рязък отговор накара графа да дойде лично в апартамента на Беки. Но той не сполучи повече от първата пратеничка.

— Ха, да изпратят при мене някаква си камериерка! — провикна се силно ядосана мисис Кроли. — Защо милейди Берейкърс не ме накара да й оседлая и конете! Нейно сиятелство ли иска да избяга или la femme de chambre^[9] на нейно сиятелство?

Това беше отговорът, който графът занесе на графинята.

На какво ли не ни принуждава необходимостта! При неуспеха на втория посланик самата графиня отиде лично при мисис Кроли. Тя я умоляваше сама да определи цената, дори предложи да покани Беки в имението си, ако тя й даде възможност да се завърне там. Мисис Кроли й отвърна с насмешка.

— Не желая да бъда обслужвана от домоуправители с ливреи — отвърна тя. — Вероятно вие никога не ще можете да се приберете със скъпоценностите си. Те ще отидат в ръцете на французите. След два часа те ще бъдат вече тук, а дотогава аз ще бъда на половината път до Гант. Няма да ви продам конете си, не, дори и с цената на двата най-големи диаманта, които ваше сиятелство носеше на бала.

Лейди Берейкърс трепереше от гняв и от уплаха. Диамантите бяха пришити в дрехите й и укрити в обущата и в подплънките на негово сиятелство.

— Диамантите са у банкера и аз ще получа конете — каза тя.

Ребека се изсмя в лицето й. Разярената графиня слезе долу и седна в екипажа си. Тя изпрати в града камериерката, кочияша и съпруга си, като всеки от тях трябваше да търси коне; и зло тегнеше над главата на този, който си дойдеше последен! Нейно сиятелство бе решила да тръгне в момента, когато щяха да докарат коне, откъдето и да било — със съпруга си или без него.

Ребека имаше удоволствието да види нейно сиятелство в разпрегнатия екипаж. Като държеше очите си съсредоточени в нея, тя оплакваше с най-висок глас бедите на графинята.

— Да няма възможност да си намери коне — казваше тя — при наличността на толкова диаманти, зашити във възглавниците на каретата! Каква плячка за французите, когато дойдат!… Думата ми е за каретата и диамантите, не за дамата.

Тя говореше това пред хотелиера, пред прислугата, пред пътниците и пред множеството безделници, които се разтакаваха по двора. На лейди Берейкърс и се искаше да я застреля от прозореца на каретата. Докато се радваше на унищожението на неприятелката си, Ребека зърна Джоз, който тръгна към нея веднага щом я забеляза.

Това променено, изплашено, дебело лице разкриваше напълно тайната му. И той също искаше да бяга и търсеше начин за избавление. „Той ще купи конете ми — помисли си Ребека, — а аз ще се кача на кобилата.“

Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за стотен път през изтеклия час:

— Знаете ли къде могат да се намерят коне?

— Какво, вие да бягате? — каза Ребека със смях. — Аз пък си мислех, че вие, мистър Седли, сте защитник на всички дами.

— Аз… аз не съм военен — изпъшка той.

— Ами Амелия? Кой ще бди над вашата клета малка сестрица? — запита Ребека. — Вие в никакъв случай няма да я изоставите, нали?

— Какво мога да й помогна в случай… в случай, че неприятелят дойде? — отвърна Джоз. — Те ще пощадят жените; но моят слуга ми каза, че са се заклели да не проявяват никаква милост към мъжете — проклетите му страхливци.

— Ужасни! — извика Ребека, изпитвайки удоволствие, като виждаше колко е разтревожен.

— Освен това аз няма да я изоставя — извика братът. — Няма да я изоставя. В екипажа ми има едно място за нея, а също и за вас, скъпа мисис Кроли, ако желаете да дойдете и ако намерим коне… — въздъхна той.

— Аз имам два коня за продан — каза дамата. При тази новина Джоз едва ли не се хвърли в обятията й.

— Приготви екипажа, Изидор — извика той, — намерихме… намерихме!

— Конете ми никога не са впрягани — прибави дамата. — Бълфинч ще раздроби екипажа на парчета, ако го впрегнете.

— Но е кротък за яздене, нали? — запита цивилният гражданин.

— Кротък като агне и бърз като заек — отвърна Ребека.

— Мислите ли, че ще отговаря на ръста ми? — каза Джоз. Той вече си представляваше, че е на гърба му, като дори през ум не му минаваше за горката Амелия. Кой любител на конете би могъл да устои на такова изкушение?

В отговор Ребека го повика в стаята си, където той я последва, задъхан от нетърпение да сключи по-скоро сделката. В целия си живот Джоз рядко бе прекарвал друг половин час, който да му струва толкова пари. Като измерваше цената на стоката за продан според нетърпението на Джоз да я купи, както и според редкостта на артикула, Ребека поиска такава огромна сума за конете си, че дори и нашият цивилен се сепна.

— Ще продам и двата или нито един — решително заяви тя.

Родън й бил заповядал да не се разделя с конете за по-малка цена от тази, която сега определила. Лорд Берейкърс щял да й даде същите пари. И въпреки цялата й любов и уважение към семейство Седли нейният скъп мистър Джоузеф трябвало да разбере, че бедните хора трябва да живеят. С една дума, никой не можеше да бъде по-любвеобилен и по-твърд, когато се касаеше за парична сделка.

Както можеше да се предполага, Джоз в края на краищата се съгласи. Сумата, която трябваше да й даде, бе толкова голяма, че той беше длъжен да й поиска известен срок — толкова голяма, че представляваше същинско малко състояние за Ребека, която бързо пресметна, че с тази сума и с полученото от продажбата на Родъновите вещи, както и с вдовишката си пенсия, в случай че го убият, тя ще бъде напълно независима и ще може да гледа превратностите на живота право в лицето.

Веднъж или два пъти през деня и самата тя бе мислила за бягство. Но разумът й даде по-добър съвет. — „Да предположим, че французите действително дойдат — мислеше си Беки, — какво ще направят на една бедна офицерска вдовица? Ха! Минаха вече времената на плячкосванията и на обсадите. Ще ни оставят да си отидем спокойно в отечеството или пък ще си живея приятно в чужбина с един хубав доходец.“

Междувременно Джоз и Изидор отидоха в конюшните да прегледат току-що купените животни. Джоз заповяда на слугата си да оседлае веднага конете. Той възнамеряваше да тръгне още същата вечер, още същия час. Остави лакея си да приготовлява конете, а сам се отправи към къщи да нареди необходимото за заминаването си. Последното трябваше да стане тайно. Той ще влезе в стаята си през задния вход. Никак не му се искаше да се изправи лице срещу лице с мисис О’Дауд и с Амелия и да им признае, че се готви да бяга.

Докато сключваше сделката с Ребека и докато преглеждаше конете, утрото отново бе настъпило. Но макар че полунощ отдавна бе минала, за града нямаше почивка. Хората бяха станали, светлините в къщите блестяха, тълпите продължаваха да се навъртат около вратите, а улиците бяха изпълнени с движение. Най-различни слухове все още се носеха от уста на уста. Според едно сведение прусаците били напълно сразени; според друго — англичаните предприели нападение и победили; трето пък поддържаше, че те се държали на позициите си. Този последен слух започна да се затвърдява все повече и повече. Никакъв французин не се бе появил. Започнаха да пристигат разни откъснали се от войската войници, които донасяха все по-благоприятни сведения. Най-после в Брюксел дойде един адютант със съобщения до коменданта на града. Той разлепи навсякъде официално съобщение за успеха на съюзниците при Катр Бра и за пълното отблъскване на французите под командуването на Ней след шестчасова битка. Адютантът трябва да бе дошъл по времето, когато Джоз и Ребека сключваха сделката си или когато той преглеждаше конете. Когато стигна в хотела си, Джоз завари на входа двадесетина от безбройните му обитатели, които разискваха новината. Нямаше никакво съмнение за истинността й. И той отиде да я съобщи на намиращите се под негова закрила дами. Не смяташе за необходимо да им каже как бе възнамерявал да ги напусне, как бе купил коне и каква цена бе платил за тях.

Но за тези, които мислеха единствено за безопасността на своите любими, победата или поражението бяха само второстепенни неща. Като научи за победата, Амелия стана дори още по-възбудена от по-рано. Тя искаше още в този миг да отиде при войската. Умоляваше брат си със сълзи на очи да я заведе там. Съмненията и страховете й стигнаха най-висока точка. Клетата девойка, която в продължение на дълги часове бе стояла като вцепенена, сега буйствуваше и тичаше насам-натам в истерично безумие. Каква жална картина представляваше тя! Нито един от гърчещите се от болка войници на бойното поле, петнадесет мили далеч от града, където лежаха след борбата толкова много от смелчаците — нито един мъж не страдаше по-силно от тази клета невинна жертва на войната. Джоз не можеше да понесе гледката на нейните страдания. Той остави сестра си под грижите на по-твърдата от него нейна приятелка и още веднъж слезе при входа на хотела, където всички се помайваха, все още разговаряха и чакаха повече новини.

Докато стояха там, утрото съвсем настъпи и от бойното поле започнаха да идват повече новини, донасяни от хора, които бяха участвували в самото сражение. Военни коли и дълги селски каруци, натоварени с ранени, започнаха да пристигат в града. От тях се разнасяха болезнени стенания и посърнали лица поглеждаха тъжно над сламените настилки. С любопитство и болка гледаше Джоз Седли към една от тези коли, а стоновете на хората в нея бяха ужасни — изморените коне едва можеха да теглят.

— Спри! Спри! — извика слаб глас от сламата и каруцата спря пред вратата на хотела на мистър Седли.

— Това е Джордж; зная, че е той! — извика Амелия, която в миг се впусна към балкона с бледо лице и отпусната развята коса. Човекът не беше Джордж, но и този беше добре дошъл, тъй като носеше новини от него. Това беше клетият Том Стъбл, тръгнал така смели от Брюксел преди двадесет и четири часа, носейки знамето на полка, което храбро бе защищавал на бойното поле. Един френски стрелец бе промушил младия подпоручик в крака и той падна, като все още смело държеше знамето. В края на битката намериха за клетото момче място в една каруца и го докараха в Брюксел.

— Мистър Седли, мистър Седли! — извика момчето със слаб глас и Джоз се приближи до него едва ли не изплашен от молбата му. Отначало той не позна кой го викаше.

Малкият Том Стъбл протегна горещата си и слаба ръка.

— Трябва да бъда настанен в този хотел — каза той. — Това го казаха Озбърн… и… Добин. А вие трябва да дадете на човека два наполеона — майка ми ще ви ги върне.

През дългите трескави часове, прекарани в каруцата, мислите на този младеж се въртяха около бащиния му пасторски дом, който бе напуснал само преди няколко месеца, и в този унес от време на време забравяше болката си.

Хотелът беше голям и хората любезни и всички войници от каруцата бяха внесени вътре и сложени на легла. Заведоха младия подпоручик в горния етаж, в жилището на Озбърн. Амелия и съпругата на майора се впуснаха към него, когато тя го разпозна от балкона. Можете да си представите чувствата на двете жени, когато им казаха, че за този ден боят е свършен и че съпрузите и на двете са в безопасност. С какъв безмълвен възторг Амелия се отпусна на врата на добрата си приятелка и я прегърна! С какъв изблик на благодарност коленичи тя и благодари на силата, която бе спасила съпруга й!

Никой лекар не би могъл да препоръча на нашата млада дама, в нейното трескаво и неспокойно състояние по-подходящо лекарство от това, което случаят изпречи пред нея. Тя и мисис О’Дауд непрестанно бдяха над ранения момък, чиито болки бяха много остри, и по време на наложената й длъжност Амелия нямаше време да размишлява върху собствените, си грижи, нито пък да се отдава на личните си страхове и предчувствия, към което бе склонна. Младият ранен момък разправи по простичък начин какво се беше случило през деня и как се бяха сражавали приятелите ни от храбрия… полк. Те пострадали много. Загубили много офицери и войници. Когато нападали, конят на О’Дауд бил застрелян изпод него и всички помислили, че с майора вече всичко е свършено и че Добин ще добие майорски чин, но когато се върнали от мястото на нападението към старата си позиция, открили майора седнал на трупа на своя Пирам да се разхлажда с една джобна бутилка. Капитан Озбърн повалил френския копиеносец, който пробол подпоручика. Това накара Амелия така да пребледнее, че мисис О’Дауд спря подпоручика да не разказва повече. А в края на деня капитан Добин, макар и самият той ранен, взел на ръце момъка и го занесъл при лекаря, а оттам в каруцата, която трябвало да го доведе в Брюксел. Също така обещал на каруцаря два луидора, ако го закара до хотела на мистър Седли в Брюксел и каже на мисис капитан Озбърн, че сражението е свършено и че съпругът й е здрав и читав.

— Този Уилям Добин действително има добро сърце — каза мисис О’Дауд, — при все че постоянно ми се надсмива.

Младият Стъбл се кълнеше, че в армията нямало друг офицер като него, и не престана да сипе похвали върху по-старшия от него капитан за неговата скромност, доброта и за възхитителното му хладнокръвие на бойното поле. Амелия слушаше разсеяно тази част от разговора. И само когато ставаше дума за Джордж, тя даваше ухо, а когато не го споменаваха, тогава пък мислеше за него.

Като се грижеше за ранения и като си представяше какви злини са избягнали предишния ден, вторият ден съвсем не премина бавно за Амелия. За нея в армията имаше само един човек; и щом той беше добре, трябва да се признае, че всичко останало й бе безразлично. Сведенията, които Джоз носеше от улицата, докосваха само бегло ушите й, макар че те бяха от естество да обезпокоят този плашлив джентълмен, както и мнозина други хора от Брюксел. Вярно — французите били отблъснати, но това станало след жестока и неравна битка, и то само с една от дивизиите на френската армия. Императорът с главните си войски бил далеч към Линеи, където напълно бил смазал прусаците и сега можел свободно да стовари всичките си сили върху съюзниците. Херцог Уелингтън се оттеглял към столицата и навярно някаква голяма битка щяла да се разреши пред стените й, а шансовете за успех били твърде съмнителни. Херцог Уелингтън имал само двадесет хиляди британски войници, на които да разчита, тъй като германските сили представлявали набързо събрани доброволци, а белгийците били сразени. И негово сиятелство трябвало само с тази шепа хора да устои срещу сто и петдесет хиляди войници, нахлули в Белгия.

Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за по-под водачеството на Наполеон. Под водачеството на Наполеон! Кой е този военен, колкото изкусен и ловък да е той, който би могъл да се сражава в неравна борба с него?

Джоз си мислеше за всички тези неща и трепереше. Това правеше и цял Брюксел, където хората чувствуваха, че битката от предишния ден е само въведение към предстоящото по-голямо сражение. Една от изправените срещу императора армии вече беше разпръсната на всички страни. Малкото английски войници, които можеха да се съберат, за да му се противопоставят, щяха навярно да загинат на поста си и победителят щеше да мине през труповете им и да влезе в града. Горко на тези, които щеше да намери там! Съчиниха манифести, обществени дейци се събираха и тайно спореха, приготовляваха се жилища и се изработваха трицветни знамена и подобни емблеми, за да посрещнат с „добре дошъл“ негово величество краля и император.

Изселването все продължаваше и когато намериха начин за бягство, семействата напущаха града. Когато на седемнадесети юни следобед Джоз отиде в хотела на Ребека, той откри, че голямата каляска на семейство Берейкърс вече я няма в конюшнята. Графът бе намерил отнякъде два коня, независимо от мисис Кроли, и бе поел пътя към Гант. Луи Желани приготовляваше куфара си също в този град. Като че нещастието не се изморяваше да тика в движение този тромав изгнаник.

Джоз чувствуваше, че забавянето от предишния ден бе само временно отлагане и че скъпо купените му коне непременно ще влязат в работа. През целия ден той изпитваше непоносими мъки. Дотогава, докато между Наполеон и Брюксел се намираше една английска армия, неотложното бягство не бе необходимо. Но той бе довел конете си от тяхната далечна конюшня в тази на хотела, където живееше, за да бъдат пред очите му и да не ги грози отвличане. Изидор непрестанно бдеше пред вратата на яхъра и държеше конете оседлани, да бъдат готови за тръгване. Той горещо желаеше това събитие.

След посрещането от предишния ден Ребека не смееше да се доближи до скъпата си Амелия. Тя поокастри букета, който Джордж й бе дал, сложи прясна вода на цветята и препрочете писмото, което той й бе изпратил.

— Клетникът — каза си тя, мачкайки малкото парче хартия с пръстите си, — как бих могла да я смажа с това! И за такова нещо е готова да сломи сърцето си… за един глупав мъж… за един суетен и надут човек… и при това дори не я обича. Моят клетичък добър Родън струва десет пъти повече от това същество.

Сетне тя започна да мисли какво ще направи, ако… ако нещо се случи на клетия добър Родън, и какво щастие беше, че бе оставил конете си в Брюксел.

Мисис Кроли, която не без яд видя как семейство Берейкърс си замина, през този ден намисли самата тя да вземе възприетите от графинята предпазни мерки и заши в облеклото си по-голямата част от скъпоценностите, чековете и банкнотите си. Така нагласена, тя бе готова за всякаква възможност — да избяга, ако сметне за необходимо, или пък да остане и посрещне победителя, независимо от това дали той е французин или англичанин. И не е сигурно дали нея нощ тя не сънува, че става графиня и маршалска съпруга, докато Родън, обвит в шинела си, останал да сънува на дъжда при хълма Сен Жан, си мислеше с цялото си сърце за малката женичка, която бе оставил зад себе си.

Следният ден бе неделя. Мисис майор О’Дауд имаше удоволствието да види, че й двамата й пациенти са освежени телом и духом от почивката през нощта. Самата тя бе спала на едно голямо кресло в стаята на Амелия, готова да се притече на помощ на приятелката си или пък на подпоручика, ако някой от тях се нуждае от услугите й. Когато настъпи утрото, тази яка жена се върна в квартирата, която бяха заемали с майора, и там си направи сложен и разкошен тоалет, напълно подходящ за случая. И твърде е възможно, докато седеше самичка в тази стая, в която бе живял съпругът й, където шапчицата му все още лежеше на възглавницата, а бастунът му бе изправен в ъгъла, поне една молитва да се е издигнала към небето, за благоденствието на смелия воин Майкъл О’Дауд.

Когато се завърна, тя донесе молитвеника си и прочутия сборник с проповедите на вуйчо й, епископа, от който не пропущаше да чете нито един неделен ден. Може би не схващаше всичко и не произнасяше правилно дългите и сложни думи — тъй като епископът бе учен човек и обичаше дългите латински изрази, — но тя четеше проповедите много съсредоточено и с голямо усърдие като, общо взето, ги разбираше. „Колко често моят Мик слушаше тези проповеди — мислеше си, — докато аз му ги четях спокойно в стаята!“ Тя реши да предприеме това и днешния ден, а Амелия и раненият подпоручик да играят ролята на енориаши. В същия ден и в същия час тази служба бе прочетена в двадесет хиляди черкви и милиони британски мъже и жени бяха коленичили и молеха за защита този, който бе баща на всички.

Те не чуха шума, който обезпокои нашата малка група богомолци в Брюксел. Той беше много по-силен от шума, който бяха чули преди два дни — и докато мисис О’Дауд четеше службата с най-хубав глас, оръдията на Ватерло започнаха да реват.

Когато Джоз чу ужасния звук, реши да не се оставя повече на тези постоянно прииждащи страхове и веднага да избяга. Втурна се в стаята на ранения, където нашите трима приятели бяха спрели молитвите си, и ги прекъсна, като се обърна умолително към Амелия.

— Невъзможно ми е да понасям повече, Еми — каза той, — невъзможно ми е. А и ти трябва да дойдеш с мене. Купих за тебе един кои — няма значение на каква цена — и ти трябва да се облечеш и да дойдеш с мене, като ще яздиш зад Изидор.

— Да ми прости господ, мистър Седли, но вие не сте нищо друго, освен страхливец — възкликна мисис О’Дауд, като остави книгата.

— Амелия, повтарям ти, ела с мене — продължи цивилният, — не обръщай внимание, на думите й; защо трябва да стоим тук и да бъдем заклани от французите?

— Вие забравяте… полк, момчето ми — каза от леглото си малкият Стъбл, раненият герой. — И… и вие няма да ме оставите, нали, мисис О’Дауд?

— Не, мило момче — заяви тя, като се приближи и целуна момъка. — Никакво зло не ще те сполети, докато аз съм при тебе. Няма да се помръдна, докато не получа нареждане от Мик. Много красива фигура ще бъда, нали, щръкнала зад този дебеланко, на гърба на някой кон?

Тази картина накара младия ранен момък да избухне в смях и дори и Амелия да се усмихне.

— Аз не я викам — изкрещя Джоз. — Аз — аз не викам тази ирландка, а тебе, Амелия; питам те веднъж завинаги: ще дойдеш ли?

— Без съпруга си ли, Джоузеф? — каза Амелия с учуден поглед и подаде ръка на жената на майора. Търпението на Джоз бе изчерпано.

— Тогава сбогом — каза той, като разтърси яростно юмрук и тресна вратата, през която излезе. И този път той действително даде заповед за заминаване, като яхна коня на двора. Мисис О’Дауд чу тропота на копитата, докато конете излизаха от портата. И като погледна, тя изсипа няколко хапливи забележки по адрес на клетия Джоз, докато той яздеше надолу по улицата, следван от Изидор с шапката с галоните. Конете, които не бяха упражнявани в продължение на няколко дни, бяха буйни и подскачаха по улицата. Джоз, който бе тромав и плах конник, нямаше много добър вид на седлото.

— Амелия, миличка, погледни го как ще се блъсне о прозореца на приемната. Не съм виждала през живота си по-недодялан човек!

И след малко двамата ездачи изчезнаха в лек галоп надолу по улицата, която водеше към пътя за Гант, а мисис О’Дауд ги следеше с подигравателен поглед, докато се изгубиха от очите й.

През целия този ден, от сутринта до след залез, оръдията не престанаха да реват. Бе тъмно, когато гърмежите изведнъж спряха.

Всички сме чели какво е станало през този промеждутък от време. Разказът за случилото се е в устата на всеки англичанин: и вие, и аз, които сме били деца, когато голямата битка е била спечелена и загубена, никога не се изморяваме да слушаме и да преразказваме историята на това бележито сражение. Споменът за него все още трепти в гърдите на милиони съотечественици на онези смели мъже, които го загубиха. Те горят от нетърпение да им се даде възможност да си отмъстят за това унижение; и ако възникне някакво сблъскване, което да се увенчае с победа за тях и тяхното минало, те от своя страна ще се въодушевят и ще ни оставят в наследство произтичащите от победата омраза и ярост; тогава безкрайни ще са тъй наречените слава и срам, безкрайни ще са убийствата, които ще се извършват ту от едната, ту от другата държава. Може би векове след това ние, французи и англичани, ще продължаваме да се перчим и да се убиваме един друг, и в безумието си ще защищаваме ония принципи на честта, внушени ни от самия Сатана.

Всички наши приятели изпълниха своя дял и се сражаваха като истински мъже на бойното поле. През целия ден, докато жените се молеха десет мили далеч от тях, редовете на безстрашната английска пехота посрещаха и отблъскваха яростните нападения на френската конница. Оръдията, които се чуваха в Брюксел, разпръсваха редиците им, приятели падаха, а останалите живи смелчаци заемаха местата им. Надвечер нападението на французите, повтаряно и отблъсквано с буйна смелост, понамали яростта си. Те имаха да се бият с други врагове, освен с британците, или пък се готвеха за последна атака. Най-после и тя дойде. Редиците на императорската гвардия тръгнаха нагоре по хълма Сен Жан, наведнъж и за сетен път да сметат англичаните от височината, която бяха заемали цял ден и въпреки всичко, несмущавани от грохота на артилерията, която сееше смърт в редиците на англичаните. Тъмната напираща колона се катереше все по-високо и по-високо по хълма. Изглеждаше, като че окръжава издатината, когато изведнъж започна да се клатушка и колебае. Тогава най-после английските войски се втурнаха в атака от позициите, от които никакъв неприятел не бе в състояние да ги измести, и наполеоновите гвардейци обърнаха гръб и побягнаха.

В Брюксел не се чуваше вече никаква стрелба. Гонитбата продължи още няколко мили по-нататък. Мрак припадна над полето и града; и Амелия се молеше за Джордж, който лежеше по лице мъртъв, с пронизано от куршум сърце.