Уилям Текери
Панаир на суетата (3) (роман без герой)

Глава II
В която мис Шарп и мис Седли се приготовляват да започнат борбата

Когато мис Шарп извърши героичното деяние, описано в предишната глава, и видя как речникът прелетя над плочника на малката градина и накрая падна при нозете на смаяната Джимайма, по лицето на младата девойка, досега почти зелено от омраза, се изписа усмивка, която едва ли беше по-приятна, и тя се отпусна успокоена в екипажа, като каза:

— С речника свърших; и, слава богу, свърших и с Чизик.

Мис Седли се бе развълнувала от това предизвикателство почти колкото мис Джимайма. Та помислете — едва беше изминала минута, откакто бе напуснала лицея, а впечатления, събирани в продължение на шест години, трудно се заличават за такова кратко време. Нещо повече, за някои тези юношески притеснения и мъчителни преживелици траят вечно. Познавам например един стар джентълмен на шестдесет и осем, който една сутрин на закуска ми каза твърде развълнувано: „Нощес сънувах, че д-р Рейн ме напердаши.“ Въображението му го бе върнало петдесет и пет години назад. Д-р Рейн и неговата пръчка бяха за него тъй страшни на шестдесет и осем години, както и когато е бил на тринадесет. Не зная какво би станало, ако докторът със своята голяма пръчка действително се появеше пред него, дори и на тази му възраст, и кажеше със страшния си глас: „Момче, свали си панталоните!…“ И така, мис Седли се разтревожи извънредно много от това бунтовно действие.

— Как можа да направиш това, Ребека? — каза тя след известно мълчание.

— Ха, да не мислиш, че мис Пинкъртън ще дойде и ще ми заповяда да се върна пак в онази стара дупка? — отвърна Ребека със смях.

— Не, но…

— Мразя целия лицей — продължи разгневено мис Шарп. — Дано никога вече не го видя! Ах, да потъне дано на дъното на Темза. И ако мис Пинкъртън е там, няма да я извадя; не, няма да го сторя. Ех, тъй бих желала да видя как водата я носи с тюрбан и с всичко, с развятия й шлейф отзад и с носа й като на лодка!

— Стига! — възкликна мис Седли.

— Ха, да не би пък черният лакей да ме обади? — извика мис Ребека, като се изсмя. — Той може да отиде и да каже на мис Пинкъртън, че я мразя от цялото си сърце. Бих желала да го стори. А бих желала също да имам възможност да го докажа. В продължение на две години получавах от нея само укори и обиди. С мен се отнасяха по-зле, отколкото с последната слугиня в кухнята. От никого, освен от тебе, не чух ни една приятелска дума. Караха ме да надзиравам малките момичета в долната занималия и да приказвам френски на госпожиците, докато най-после майчиният ми език ми втръсна. Голяма смешка беше, дето заговорих на мис Пинкъртън на френски, нали? Тя не знае нито думица френски, а е твърде горда да си го признае. Струва ми се, че именно това я накара да се раздели с мен; така че благодаря на бога за френския език. Vive la France! Vive l’Empereur! Vive Bonaparte^[1]!

— О, Ребека, Ребека, срамота! — извика мис Седли; защото това беше най-голямото богохулство, което Ребека бе изрекла досега. Ако по това време някой в Англия кажеше: „Да живее Бонапарт!“ — беше все едно, че казва: „Да живее дяволът!“ — Как можеш, как смееш да храниш толкова лоши и отмъстителни мисли!

— Отмъщението може да е лошо нещо, обаче е естествено — отвърна мис Ребека. — Аз не съм ангел. — И за да бъдем искрени, трябва да кажем, че действително не беше ангел.

Необходимо е да отбележим, че през време на този разговор (който се водеше, докато екипажът се търкаляше лениво покрай брега на реката), макар и мис Ребека на два пъти да бе имала случай да благодари на бога, първия път стори това заради туй, че се бе отървала от едно лице, което мразеше, а втория път — защото й бе дадена възможност да смути или обърка неприятелите си. В нито един от тези два случая не се срещат мотиви за религиозна благодарност, нито пък такива, които могат да служат за двигатели на един благороден и мил човек. С други думи, мис Ребека не беше нито благородна, нито мила. Целият свят се отнасял зле с нея, така твърдеше тази млада мизантропка, а можем да бъдем уверени, че хората, към които целият свят се отнася зле, напълно заслужават това. Светът е огледало и представя пред всеки отражението на собственото му лице. Намръщете му се и той ще ви отвърне с кисел поглед; засмейте му се и той ще ви бъде весел и сърдечен приятел. Така че нека всички млади хора направят избора си. В едно сме положителни: ако светът нехаеше за мис Шарп, и тя от своя страна не бе сторила добро никому; нито пък можеше да се очаква, че двадесет и четири млади девойки могат да бъдат толкова добродушни, като героинята на тази повест, мис Седли (която избрахме тъкмо поради това, че бе най-благородната от всички; иначе какво би ни попречило да вземем вместо нея за героиня мис Шварц или мис Кръмп, или мис Хопкинс!) — не можеше да се очаква всяка една да притежава смирения и кротък нрав на мис Амелия Седли; да се възползува от всеки сгоден случай, за да покорява злонравието и коравосърдечието на Ребека и с хиляди мили думи и нежни постъпки поне веднъж да сломи нейната неприязън към подобните й.

Бащата на мис Шарп беше художник и като такъв бе давал уроци по рисуване в училището на мис Пинкъртън. Той беше остроумен човек и приятен компаньон; твърде склонен да прави дългове и със слабост към кръчмите. Когато беше пиян, имаше навика да бие жена си и дъщеря си; а на следното утро, обхванат от главоболие, ругаеше света, че пренебрегвал таланта му и се нахвърляше, с доста голямо остроумие и понякога напълно справедливо, върху своите събратя-художници, които наричаше глупаци. Тъй като се препитаваше с извънредно голяма трудност и дължеше пари на цяла миля около квартала Сохо, където живееше, той бе намислил да подобри положението си и се ожени за една млада французойка, по професия балерина. Мис Шарп никога не загатваше за скромната професия на майка си, обаче заявяваше, че семейство Антрша били от благородно гасконско потекло и много се гордееше, че произхожда от техния род. Любопитно е да се отбележи, че колкото повече се издигаше в живота тази млада девойка, толкова по-високо и по-блестящо ставаше положението на прадедите й.

Майката на Ребека бе получила някъде някакво образование и дъщерята говореше френски с чист парижки акцент. По онова време това беше донейде рядко качество и то стана причина да бъде взета на служба от правоверната мис Пинкъртън. Майката бе умряла, а бащата, като видя, че няма вероятност да оздравее след третата си атака от делириум тременс, написа едно мъжествено и трогателно писмо на мис Пинкъртън, оставяйки сирачето под нейна защита, и така отиде в гроба, след като двама съдебни пристави се скараха над трупа му. Когато постъпи в Чизик, Ребека беше на седемнадесет години и влезе там като стипендиантка. Както видяхме, задължението й беше да приказва френски, а привилегиите й бяха да не й вземат такса и да й отпущат няколко гвинеи годишно, с които да заплаща случайните и разпокъсани познания, получавани от преподавателите в училището.

На вид тя беше дребна и крехка; бледна, със светла коса и очи, които имаше обичай да държи сведени надолу. Когато ги повдигнеше, виждаше се, че са много големи и необикновено привлекателни. Толкова привлекателни, че преподобният мистър Крисп, току-що завършил в Кеймбридж, младши помощник на викария на Чизик — преподобния Флауърдю, се влюби в мис Шарп. Той бе повален само от един неин поглед, отправен към амвона в черквата на Чизик от определените за ученичките скамейки. Този заслепен от любов млад човек понякога пиеше чай с мис Пинкъртън, на която го бе представила майчицата му, и дори направи предложение за нещо като женитба чрез писмо, което еднооката продавачка на ябълки бе натоварена да предаде, но което заловиха. Извикаха мисис Крисп от Бъкстън и тя веднага отнесе със себе си милото си синче. Но дори мисълта за подобен орел в гълъбарника на Чизик причини голямо вълнение в гърдите на мис Пинкъртън, която би изгонила мис Шарп, ако не бе свързана с нея посредством договор. Тя никога не можа напълно да повярва твърденията на младата девойка, че не е разменила ни думица с мистър Крисп, освен пред нейните собствени очи, когато го бе виждала по време на чая.

Край високите и едри девойки в лицея Ребека Шарп изглеждаше като дете. Но тя притежаваше онази печална преждевременна зрелост, която се дължи на бедността. С не един настойчив кредитор бе разговаряла тя и го бе връщала от бащината си врата; не един търговец бе омилостивявала и развеселява и така бе изкопчвала още един обед на кредит. Тя често седеше с баща си, който много се гордееше с остроумието й, и слушаше приказките на мнозина от приятелите му, твърде често не много подходящи за ушите на едно малко момиче. Но тя казваше, че никога не е била малко момиче; открай време си била жена, още от осемгодишна възраст. О, защо мис Пинкъртън бе пуснала такава опасна птичка в кафеза си?

Работата е там, че старата дама смяташе Ребека за най-смиреното същество на света — така умело играеше тя ролята на наивка, когато баща й я водеше в Чизик; и само една година преди сключването на спогодбата, по силата на която Ребека бе приета в лицея, когато тя беше на шестнадесет години, мис Пинкъртън произнесе тържествено слово и й подари кукла — която между другото беше конфискувана собственост на мис Суиндъл. (Бяха я издебнали, че тайно си играе с нея в клас.) Как се смяха бащата и дъщерята, тътрейки се към дома след вечерния прием (когато се произнасяха речи и канеха всички преподаватели) и в каква ярост би изпаднала мис Пинкъртън, ако бе видяла каква карикатура, представляваща самата нея, бе успяла да направи от куклата тази малка присмехулница Ребека. Беки имаше обичай да разговаря с нея и това създаваше истинско забавление на Нюман Стрийт, Джерард Стринт и квартала на художниците, а когато младите художници идваха да изпият обичайния си джин с вода с ленивия, остроумен, весел, разпуснат по-стар техен колега, те редовно питаха Ребека дали мис Пинкъртън си е вкъщи — познаваха я тъй добре, клетата, както мистър Лорънс или президента Уест. Веднъж Ребека бе удостоена да прекара няколко дни в Чизик, след което си направи друга кукла и я нарече мис Джимайма; защото, макар това честно същество да й бе направило и поднесло желе и кейк колкото за три деца и да й бе дало на тръгване монета от седем шилинга, усетът й за комичното бе много по-силен от признателността й и тя пожертвува мис Джеми също тъй безмилостно, както и сестра й.

Нещастието дойде и тя бе заведена в лицея, за да остане да живее там. Строгата церемониалност я задушаваше: молитвите и обедите, уроците и разходките, които бяха наредени с конвенционална точност, я потискаха непоносимо; и тя си спомняше за свободата и оскъдицата на старото студио в Сохо с такова съжаление, че всички, включително и самата тя, си представяха, че страда от мъка по баща си. Ребека имаше малка стаичка на тавана, където нощем прислужничките я чуваха да плаче и да се разхожда. Но плачът беше от яд, не от мъка. Преди тя не бе имала обичай да се прикрива, обаче сега самотата я научи да се преструва. Никога не се бе движила в женско общество; макар и пропаднал човек, баща й бе талантлив; разговорът с него беше хиляди пъти по-приятен, отколкото приказките на онези от нейния собствен пол, с които се сблъскваше сега. Надутата суетност на старата директорка, глупавото добродушие на сестра й, вятърничавите приказки и клюки на по-възрастните момичета и студената вежливост на надзирателките еднакво я дразнеха. Тази нещастна девойка нямаше майчинско сърце, иначе бръщолевенето и приказките на по-малките ученички, с грижата за които я бяха натоварили, може би щяха да я заинтересуват и утешат. Но тя живя между тях две години и нито едно от децата не се опечали от раздялата с нея. Добрата, нежносърдечна Амелия Седли беше единственият човек, към когото можа поне малко да се привърже; а кой би могъл да не се привърже към Амелия?

Преимуществата на младите девойки с по-високо обществено положение от нейното, караха Ребека да изпитва неописуема завист. „Каква важност си дава туй момиче заради това, че е графска внучка! — каза тя на една от пансионерките. — Как се кланят и подмазват на онази креолка заради нейните сто хиляди лири стерлинги! Аз съм хиляди пъти по-умна и по-привлекателна от това същество въпреки всичкото му богатство. Възпитана съм също тъй добре, както и графската внучка, въпреки произхода й, и все пак всички тук ме отминават. А нима, когато бях в бащиното си ателие, мъжете не се отказваха от най-веселите балове и забавления, за да прекарат вечерта с мене?“ Тя си науми на всяка цена да се освободи от затвора, в който се бе озовала, и реши да действува сама, като за пръв път си състави определени планове за бъдещето.

Възползува се от онова, което можеше да й предложи лицеят, и тъй като вече умееше да свири на пиано и бе добра лингвистка, бързо премина онзи учебен курс, който по онова време се смяташе достатъчен за една девойка. Ребека непрестанно се упражняваше и веднъж, когато момичетата бяха на разходка и тя си бе останала вкъщи, я чуха да свири тъй добре, че Минерва благоразумно реши да си спести разноските за учител на по-малките ученички и загатна на мис Шарп, че за в бъдеще ще трябва да им стане учителка по музика.

Девойката отказа — за първи път и за голямо учудване на величествената директорка на лицея. „Аз съм тук, за да говоря френски на децата — отвърна остро Ребека, — а не да им преподавам музика и да ви пестя разноските за учител. Дайте ми заплата и ще им стана преподавателка.“

Минерва се принуди да отстъпи и, разбира се, от него ден я намрази.

— В продължение на тридесет и пет години — каза тя и при това с пълно основание — не съм срещнала нито един индивид, който да се е осмелил в собствената ми къща да изкаже съмнение относно авторитета ми. Хранила съм змия в пазвата си.

— Ами, змия — глупости! — каза мис Шарп на старата дама, която почти припадна от удивление. — Взехте ме, защото ви бях полезна. Между нас не може и въпрос да става за благодарност. Мразя това място и желая да го напусна. Няма да върша нищо друго освен онова, за което съм длъжна.

Напразно старата дама я запита дали съзнава, че приказва с мис Пинкъртън. Ребека й се засмя в лицето с ужасен саркастичен демонски смях, който едва не накара старата директорка да припадне. „Дайте ми известна сума пари — каза девойката — и се отървете от мене или ако повече ви се нрави, намерете ми хубаво място като възпитателна в семейството на някой благородник — можете да го направите, стига да искате.“ В бъдещите им спорове тя винаги се връщаше към тази тема. „Мразим се една друга — намерете ми работа и аз съм готова да се махна оттук.“

При все че имаше римски нос и тюрбан и че бе висока като гренадир и властна като принцеса, достойната мис Пинкъртън нямаше нито силата, нито волята на малката си подчинена и напразно се мъчеше да се бори с нея и да й внушава страхопочитание. Когато веднъж се опита да й се скара пред други хора, Ребека изпълни своя описан вече план да й отговаря на френски, като по този начин спечели пълно надмощие над старата жена. За да поддържа авторитета си в лицея, наложи й се да премахне тази бунтовничка, това чудовище, тази змия, тази луда глава. И тъй като точно тогава научи, че семейството на сър Пит Кроли се нуждае от възпитателка, препоръча за тази цел мис Шарп, макар тя да бе змия и луда глава. „Не мога да укоря мис Шарп за държанието й — каза тя, — освен към самата мене, и трябва да призная, че дарбите и достойнствата й са наистина от високо качество. Поне колкото се отнася до ума й, тя може да служи за похвала на образователната система, прокарвана в моя лицей.“

По този начин директорката примири съвестта си, освободи се от договора и пусна на свобода подчинената си. Битката, описана тук в няколко реда, разбира се, трая в продължение на месеци. И понеже мис Седли сега караше седемнадесетата си година и тъкмо щеше да напуща училището и тъй като изпитваше приятелски чувства към мис Шарп (едничката проява на Амелия, която срещна неодобрението ми — бе казала Минерва), Ребека бе поканена от приятелката си да прекара една седмица у дома й, преди да встъпи в длъжността си на възпитателка в семейството на сър Пит Кроли.

Тъй се откри светът пред двете млади девойки. За Амелия той беше един съвсем нов, свеж, блестящ свят, разцъфнал се с всичките си цветчета. За Ребека той не беше напълно нов (и дори ако трябва да се каже истината относно историята Крисп, продавачката на сладкиши загатнала на някого, че всъщност между мис Шарп и мистър Крисп имало много повече от онова, което бе станало обществено достояние, и че неговото писмо било в отговор на друго писмо). Но кой ли пък може да ви каже истината относно тази работа? Както и да е, Ребека не започваше сега живота си в широкия свят, тя само го подхващаше отново.

Когато стигнаха мястото, откъдето пътят свиваше към Кенсингтън, Амелия не бе забравила приятелките си, но бе изтрила сълзите си и бе силно поруменяла и цяла пламнала от удоволствие, защото един млад гвардейски офицер, зърнал я, когато бе минал край екипажа с коня си, бе възкликнал: „Ех, че хубаво момиче!“ Преди екипажът да пристигне на Ръсъл Скуеър, двете приятелки бяха разговаряли доста за светските приеми и за това, дали младите девойки си слагат пудра и кринолин, когато ги представят официално в обществото, както и дали Амелия ще има тази чест. Що се отнасяше до кметския бал, тя знаеше, че на него ще отиде. Когато най-после пристигнаха, мис Амелия скочи, облегната на ръката на Самбо, грейнала от щастие и хубост, с които можеше да се мери с коя да е девойка в Лондон. Както Самбо, тъй и кочияшът бяха единодушни по тази точка, а същото сториха майка й, баща й и всички слуги в къщата, събрали се в преддверието да посрещнат с поклон и реверанси младата си господарка.

Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?

Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че „навярно е много хубаво човек да има брат“ и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.

— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.

— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!

Амелия се разсмя.

— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?

— Да, разбира се, обичам го… само че…

— Само че какво?

— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.

— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.

— Предполагам, че има много голям доход.

— А снаха ти хубава жена ли е?

— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.

Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.

— Струва ми се, че в Чизик децата ти бяха дошли до гуша — каза Амелия, като се позачуди на внезапната нежност, която бе обзела приятелката й. И наистина по-нататък мис Шарп никога нямаше да се увлича дотолкова, че да изказва мнения, чиято неискреност би могла лесно да се долови. Но не трябва да забравяме — сега тя бе едва на деветнадесет години и не бе привикнала да мами, горкото невинно създание, и да трупа опитност чрез собствените си постъпки. Ето какво бе значението на горния разпит, скрито в сърцето на тази ловка млада жена: „Ако мистър Джоузеф Седли е богат и неженен, защо пък аз да не се омъжа за него? Вярно е — имам на разположение само две седмици, но няма никаква вреда, ако се опитам.“ И тя реши в себе си да направи това похвално усилие. Удвои ласките си към Амелия; целуна бялата огърлица, преди да я сложи на шията си, и се закле, че никога, никога не ще се раздели с нея. Когато звънецът за обеда удари, тя слезе долу с ръка около кръста на приятелката си, както е обичаят на младите девойки. На вратата на столовата бе толкова развълнувана, че едва намери смелост да влезе.

— Пипни да видиш как бие сърцето ми, миличка! — каза тя на приятелката си.

— Не, не бие — отвърна Амелия. — Влез, не се плаши. Татко няма да ти стори нищо лошо.