Уилям Текери
Панаир на суетата (29) (роман без герой)

Глава XXVIII
В която Амелия отива на поход в Белгия

Полкът и неговите офицери трябваше да бъдат пренесени с кораби, отпуснати специално за целта от правителството на негово кралско величество. Два дни след празненството у мисис О’Дауд, сред веселите провиквания, екнали от всички намиращи се по реката кораби на Източноиндийската компания и от военните кораби до брега, докато музиката свиреше химна „Боже, краля пази“, а офицерите размахваха фуражки и моряците викаха буйно „ура“, транспортните плавателни съдове потеглиха надолу по реката и поеха пътя към Остенде, охранявани от конвои. Междувременно галантният Джоз се бе съгласил да придружи сестра си и майоршата, чиито куфари и вързопи, включително и знаменитата райска птица и тюрбанът, бяха наместени при полковия багаж, така че нашите две героини отидоха с каляската ненатоварени, в Рамсгейт. Оттам редовно отплуваха пътнически кораби, поради което те скоро можеха да тръгнат за Остенде.

Този период от живота на Джоз, който започваше отсега нататък, бе тъй изпълнен със събития, че му служеше за тема на разговор в продължение на много години подир това и дори историята за лова на тигри бе заместена с много по-вълнуващи разкази относно големия поход към Ватерло. Забелязаха, че веднага щом се съгласи да придружи сестра си в чужбина, той престана да бръсне горната си устна. В Четъм следеше парадите и военните упражнения с голямо усърдие; слушаше с голямо внимание разговорите на своите събратя-офицери (както след това понякога ги наричаше) и научи колкото можеше повече военни термини. Мисис О’Дауд му беше голяма помощ при тези проучвания; и в деня, когато най-после се качиха на борда на „Прекрасната роза“, която щеше да ги откара до предназначението им, той се появи с украсен с шнурове фрак и дебели памучни панталони, а на главата му имаше опасана с елегантен златен галон фуражка. Тъй като екипажът му бе с него и понеже на всички от кораба съобщаваше доверително, че ще се присъедини към армията на херцог Уелингтън, хората го помислиха за някаква голяма личност — интендантски генерал или най-малкото правителствен пратеник.

През време на пътуването той страдаше ужасно от морска болест, а и дамите се намираха в същото положение. Амелия обаче се съживи отново, когато пътническото корабче наближи Остенде и тя видя транспортните кораби, които пренасяха полка й и влязоха в пристанището почти в едно и също време в „Прекрасната роза“. В състояние на пълна отпадналост Джоз отседна в хотел, а капитан Добин придружи дамите, след което се зае да освобождава екипажа и багажа на Джоз от кораба и от митницата, тъй като мистър Джоз понастоящем беше без слуга. Лакеят на Джордж и неговият изнежен прислужник бяха устроили заговор в Четъм и категорично отказаха да пътуват по море. Този бунт, който избухна внезапно, и то в последния ден, така разтревожи мистър Седли младши, че тон едва ли не се отказа от пътуването, обаче капитан Добин (който според думите на Джоз, страшно много се бъркал в чуждите работи) започна да го хока и да му се подиграва, като казваше, че мустаците му били поникнали предварително, така че Джоз най-после се видя принуден да тръгне. Вместо добре възпитаните и добре охранените лондонски прислужници, които можеха да говорят само английски, Добин намери за компанията на Джоз един дребен червендалест белгиец, който не знаеше абсолютно никакъв език, но който с пъргавината си и с това, че постоянно наричаше Джоз „милорд“, бързо спечели благоволението на този джентълмен. Времената в Остенде сега са съвсем други; малцина от британците, които отиват там, приличат на лордове и имат държането на тези членове на нашата наследствена аристокрация. По-голямата част от тях са с одърпан вид и оскъдно бельо; обичат да играят билярд и да пият бренди; пушат пури и се хранят с евтини яденета.

Но може да се каже, като общо правило, че всеки англичанин от армията на херцог Уелингтън самичък заплати пътуването си. Споменът за подобно обстоятелство напълно подхожда на държава, съставена от дребни търговци. За една обичаща търговията страна като тази, в която влязоха англичаните, бе истинска благословия, че трябваше да приеме в пределите си подобна армия от купувачи и да храни войници, които са такива добри платци. А и страната, която бяха дошли да бранят, не е войнолюбива. В продължение на дълги години народът й винаги е оставял други да се бият за него. Когато авторът на настоящата повест отиде да хвърли птичи поглед върху бойното поле на Ватерло, запитахме водача на дилижанса — представителен мъж, с вид на военен ветеран — дали е участвувал в битката. „Pas si bete^[1]“ — ни отвърна той — нещо, което никой французин не би си признал, и отговор, който никой французин не би дал. Но пък, от друга страна, кочияшът, който ни караше, бе Viscount, син на някакъв разорен имперски генерал, който прие да му дадем бакшиш, да се почерпи с бира. А това е положително добра поука.

Тази равна, плодородна и удобна за живеене страна никога не бе изглеждала по-богата и по-цветуща, отколкото в началото на лятото на 1815 година, когато зелените й полета и тихите й градове се оживиха от множество червени куртки; когато по широките й шосета се тълпяха блестящи английски екипажи; когато големите й, пътуващи из каналите кораби, плъзгащи се покрай тучни пасища и приятни старинни селца, край издигащи се сред стари дървета замъци, бяха изпълнени със заможни англичани; когато войникът, който пиеше в селската кръчма, не само пиеше, а си и плащаше, а пък англичанинът Доналд, настанен на квартира във фламандската ферма, люлееше бебето, докато Жан и Жанет прибираха вън сеното. Понеже точно сега нашите художници се увличат от военни сюжети, аз им предлагам да нарисуват тези сценки, за да илюстрират принципите на една честна английска война. Всичко изглеждаше така блестящо и така безвредно, като някакъв изглед от Хайд Парк. Междувременно, скрит зад своята стена от гранични укрепления, Наполеон се готвеше за нападението, което щеше да подложи на кървава сеч тези обичащи реда хора и щеше да повали толкова много от тях.

Всички бяха обладани от такова пълно чувство на увереност във водача (защото непоколебимата вяра, която херцог Уелингтън бе вдъхнал в сърцата на целия английски народ, бе толкова силна, колкото и онзи още по-буен ентусиазъм, с който по едно време французите гледаха на Наполеон), страната изглеждаше да има така добре организирана отбрана и близката помощ в случай на нужда бе тъй сигурна, че никой не изпитваше уплаха и нашите пътници, двамина измежду които бяха по природа плашливи подобно на множество английски туристи, се чувствуваха напълно спокойни. Знаменитият полк, с много от чиито офицери сме вече запознати, бе пренесен с кораби в Брюж и в Гант, откъдето трябваше да тръгне за Брюксел. Джоз придружаваше дамите в цивилните кораби, които всички стари пътници във Фламандия сигурно си спомнят поради разкоша и удобствата, предлагани в тях. Тъй богати и хубави бяха храната и напитките на тези бавни, но много удобни плавателни съдове, щото се разправя за някакъв английски пътник, който дошъл в Белгия уж за една седмица, обаче плаването така много му харесало, че непрестанно се движел между Гант и Брюж, докато изнамерили железниците; тогава той умишлено се удавил при последния курс на кораба. Смъртта на Джоз няма да има този характер, обаче той се чувствуваше крайно удобно и мисис О’Дауд твърдеше, че му липсвала само зълва й Глорвина, за да бъде щастието му пълно. Той стоеше по цял ден на палубата, пиеше фламандска бира, викаше с крясък слугата си Изидор и разговаряше галантно с дамите.

Смелостта му бе огромна.

— Какво! Наполеон ли да ни нападне? — провикваше се той. — Миличко ми момиченце, клета моя Еми, няма защо да се плашиш. Не съществува никаква опасност. За два месеца съюзниците ще бъдат в Париж, уверявам те. И тогава ще те заведа на вечеря в „Пале Роял“, бога ми! Казвам ти, триста хиляди руси влизат сега във Франция по Рейн — триста хиляди, под командата на Витгенщайн и на Баркли де Толи, миличка. Ти, пиленце, не познаваш военните работи. Но аз ги знам и ти казвам, че никаква френска пехота не може да устои на руската и никой от генералите на Наполеон не може да полее вода и на малкия пръст на Витгенщайн. А не забравяй и австрийците, които са петстотин хиляди души и вече са на десет дни път от границата, под командата на Шварценберг и принц Карл. Ами прусаците и техния смел принц-маршал! И след като Мюра вече го няма, покажи ми друг кавалерийски командир, подобен на него! Е, мисис О’Дауд? Смятате ли, че нашето малко момиче трябва да се страхува, Изидор? Хей господинчо! Донеси още бира!

Мисис О’Дауд каза, че нейната „Глорвина не се страхува от никой мъж на света, още по-малко от някакъв си французин“ — и изпи на един дъх чаша бира, като намигна, с което показа колко й бе харесало питието.

Тъй като напоследък бе имал доста възможност да се движи сред неприятеля или, с други думи, понеже в Бат и Челтнам често беше принуден да се явява в дамско общество, нашият приятел, административният началник, бе загубил голяма част от девическата си плахост и бе станал много разговорлив, особено пък когато добиеше смелост от бирата, всички в полка имаха слабост към него, тъй като щедро черпеше офицерите и ги забавляваше с вида и държането си на военен. И понеже в армията има един много известен полк, който се предвожда от козел, докато пък начело на друг върви елен, Джордж казваше, по отношение на шурея си, че техния полк марширувал подир слон.

След като запознаха Амелия с полка, Джордж започна донейде да се срамува заради някои от хората, на които бе принуден да я представи. И, както каза на Добин (няма защо да се споменава какво изпита последният, когато научи това), той реши в скоро време да се премести на служба в някой по-добър полк, за да отдели съпругата си от тези проклети просташки жени. По тази простащина, да се срамуваш от обществото си, се среща много по-често у мъжете, отколкото у жените (освен у най-светските дами); а мисис Амелия, която беше много естествена и непристорена, ни най-малко не притежаваше този изкуствен срам, който съпругът й считаше за изисканост от своя страна. Така например мисис О’Дауд имаше перо от петел на шапката си и много голям часовник, окачен над стомаха й, който тя постоянно раздрънкваше, като разправяше как той й бил подарен от баща й, когато влизала в екипажа след венчавката си. Тези украшения, заедно с другите външни особености на жената на майора, причиняваха ужасни мъки на капитан Озбърн, когато съпругата му и мисис О’Дауд бяха заедно; докато пък Амелия само се забавляваше с ексцентричностите на тази честна женица и никак не се срамуваше от нейното общество.

През време на това популярно пътешествие, което оттогава насам се предприема почти от всеки англичанин от средната класа, те наистина бяха могли да имат по-образована, но едва ли по-забавна спътничка от мисис майор О’Дауд.

— Ех, миличка, ако вземе човек да говори за кораби, които обслужват каналите, вие трябва да видите тези, които сноват между Дъблин и Бълингслоу. Там ще разберете какво значи бързо пътуване! И какво се нарича хубаво говедо! Ненапразно баща ми получи златен медал (и самият негово сиятелство лордът изяде парче от печеното, като каза, че никога в живота си не бил вкусвал по-хубаво месо) за едно такова четиригодишно говедо, каквото никога няма да намерите в тази тук страна.

А и Джоз призна с въздишка, че ако ставало въпрос за хубаво говеждо месо, в което тлъстото и крехкото да са най-добре разпределени. Никъде, освен в Англия не можело да се намери подобно нещо.

— С изключение на Ирландия, откъдето идва най-хубавото месо — каза майоршата, след което, подобно на мнозина патриоти от нейната страна, продължи да прави сравнения, твърде благоприятни за собствената й родина. Макар самата тя да бе започнала да сравнява пазара в Брюж с този в Дъблин, това съпоставяне събуди у нея присмех и презрение. — Ще ви бъда много благодарна, ако ми обясните какво искат да кажат с оная смешна постройка, издигната над пазарния площад — каза тя в такъв изблик на подигравка, който едва ли не събори старата кула. Местността, край която минаваха, бе изпълнена с английска войска. Сутрин ги събуждаше свиренето на английски рогове, а вечер си лягаха под звуците на британските тръби и барабани. Цялата страна и цяла Европа бяха под оръжие и най-голямото историческо събитие беше надвиснало над главите им, а добрата Пеги О’Дауд, която то засягаше толкова, колкото и всички други, продължаваше да бърбори за Бълинафад, за конете и конюшните на Гленмълоуни и за виното, което се пиело там; Джоз Седли я прекъсваше, за да разправи за индийските подправки и ориза в Думдум; докато пък Амелия мислеше за съпруга си и за това как най-добре ще покаже любовта си към него; сякаш това бяха най-важните въпроси в света.

 

Тези, които имат обичай да оставят настрани книгата на историята, за да си представят какво би могло да стане в света, ако дадено събитие не се е случило (а това е твърде озадачаващ, приятен, остроумен и полезен начин на мислене), безсъмнено често са си казвали, че Наполеон е избрал особено неподходящ момент да се върне от Елба и да пусне орела си да литне от залива Сан Хуан към Нотр Дам, Историците, които са на наша страна, твърдят, че, за щастие, армиите на всички съюзени сили тогава се намирали на военна нога и че всеки момент били готови да връхлетят над дошлия от Елба император. Владетелите интриганти, събрани във Виена да прекрояват европейските държави според угодата си, имаха такива основания за разпри помежду си, щото ако обектът на общата им омраза и страх не се бе завърнал, войските, победили Наполеон, можеха да се нахвърлят една срещу друга. Един монарх държеше войската си в пълна бойна готовност, защото бе грабнал Полша за себе си и беше решил твърдо да я задържи; друг бе ограбил половината Саксония и възнамеряваше на всяка цена да запази плячката си; Италия пък създаваше грижи на трети. Всеки протестираше срещу алчността на другия; и ако само корсиканецът можеше да почака в затвора, докато всички тези владетели се хванеха за гушата, той би могъл да се завърне и да си царува необезпокояван от никого. Но пък какво щеше да се случи тогава с нашата повест и с приятелите ни? Какво щеше да стане с морето, ако всички капки в него се изпаряха?

Междувременно животът и особено тичането след разни удоволствия си продължаваха, сякаш краят им никога нямаше да дойде и сякаш напред не се виждаше никакъв неприятел. Когато нашите пътници пристигнаха в Брюксел, където бе разквартируван техният полк, всички казваха, че това било голямо щастие за тях. Те се озоваха в една от най-веселите и най-блестящи малки столици на Европа, където павилиони на Панаира на суетата се издигаха сред най-изкусително оживление и великолепие. Тук се играеше усилено на карти и се танцуваше до насита; устройваха се изобилни пирове за голяма радост на оня лакомник Джоз: имаше театър, където един чудотворен Каталани доставяше удоволствие на всички слушатели; имаше и прекрасни разходки, оживявани от великолепието на военните паради; докато пък старият град, с чудноватите костюми и особената си архитектура, радваше очите на малката Амелия, която никога не бе ходила в чужбина, и й създаваше какви ли не очарователни изненади. Така че сега и до края на медения й месец, в продължение на следващите няколко седмици, прекарани в удобна и хубава квартира, чиито разноски се поемаха от Джоз и Озбърн, който понастоящем имаше много пари и проявяваше голямо внимание към жена си, мисис Амелия се чувствуваше тъй доволна и щастлива, както би била всяка друга млада булка, отишла на разходка в чужбина.

Всеки един от тези щастливи дни предлагаше по някоя новост и забавление на всички от компанията. Имаше да се разгледа някоя черква или картинна галерия, или да се отиде на разходка, или на опера. Полковите музики свиреха по всяко време. Най-видните личности на Англия се разхождаха из парка — и постоянно се устройваха разни военни празненства. Всяка вечер Джордж извеждаше жена си на някакво забавление или угощение и както винаги бе много доволен от себе си, казвайки, че е станал същински семеен човек. А какво значеше да бъдеш на забавление или угощение с него! Нима то не бе достатъчно да накара малкото й сърчице да забие от радост? Писмата, които тя изпращаше по това време вкъщи на майка си, бяха изпълнени с радост и благодарност. Съпругът й я караше да си купува дантели, дрехи, скъпоценности и най-различни украшения. О, той беше най-нежният, най-добрият и най-щедър от всички мъже!

Видът на множеството лордове, дами и видни светски личности, които се тълпяха в града и се появяваха на всяко обществено място, изпълваше Джорджовата истински британска душа с огромно удоволствие. Те бяха изоставили това свое ледено и високомерно държане, което понякога е свойствено на високопоставените, когато се намират в родината си; и както се появяваха из най-различни обществени места, благоволяваха да се смесват с останалата част от компанията, която срещаха там. Една вечер, на угощение, дадено от генерала на дивизията, към която се числеше полкът на Джордж, той има честта да танцува с лейди Бланш Тислууд, дъщеря на лорд Берейкърс. Той се втурваше между навалицата да носи сладолед и подкрепителни напитки за двете благородни дами; буташе се и си проправяше път да намери екипажа на лейди Берейкърс; и когато се прибра вкъщи, така се надуваше, разправяйки за графинята, че и собственият му баща не би могъл да го надмине в това. Следния ден той направи посещение на дамите; покани компанията им на голяма вечеря в ресторант и просто полудя от радост, когато те приеха. Старият Берейкърс, който притежаваше малко гордост и голяма охота за ядене, беше готов да отиде на гуляй, където и да било.

— Надявам се, че няма да има други жени, освен тези от нашата компания — каза лейди Берейкърс, след като поразмисли върху поканата, която бе отправена и приета прекалено бързо.

— Боже мой, мамичко — нима предполагаш, че онзи човек ще доведе жена си — изписка лейди Бланш, която предишната вечер бе стояла отпусната в ръцете на Джордж в продължение на дълги часове, докато танцуваха току-що дошлия на мода валс. — Мъжете са поносими, обаче жените им…

— Чувам, че жена му, за която току-що се бил венчал, била дяволски хубавичка — каза старият граф.

— Е, скъпа ми Бланш — каза майката, — щом татко иска да отидем, смятам, че трябва да го сторим; но в Англия няма защо да поддържаме с него познанство. — И тъй като решиха да обърнат гръб на новия си познат, ако се случеше да го срещнат в аристократическите квартали на Лондон, тези високопоставени личности отидоха на устроената от него вечеря в Брюксел и благоволиха да го оставят да плати за доставеното им удоволствие, като показаха благородството си с това, че накараха жена му да се чувствува неудобно и грижливо я изключваха от разговора. Никой не проявява този вид благородство тъй добре, както британската аристократка. Да наблюдава как една високопоставена дама се държи към други, по-нискостоящи от нея жени — това е едно чудесно удоволствие за философски настроения посетител на Панаира на суетата.

Празненството, за което добрият Джордж изразходва много средства, беше най-вялото от всички забавления, на които Амелия бе присъствувала през медения си месец. За този прием тя писа на майка си най-жаловити неща; как графиня Берейкърс никога не отговаряла, когато я заприказваше, как лейди Бланш я гледала с ококорени очи през лорнета си, как капитан Добин страшно се разярил на държанието им; и как на излизане от ресторанта лордът поискал да види сметката и казал, че била дяволски скъпа, а вечерята — дяволски лоша. Но макар че Амелия разправи всички тези неща и писа в къщи за грубите обноски на гостите, както и за собственото си неловко положение, старата мисис Седли се почувствува страшно доволна и така ревностно разказваше за Емината приятелка графиня Берейкърс, че новината как синът му угощавал лордове и графини стигна дори до ушите на стария Озбърн в Сити.

Тези, които познават настоящия генерал-лейтенант, сър Джордж Тъфто, носител на Ордена на банята, и са имали случай да го видят, когато почти всеки ден през лондонския сезон се разхожда важно с корсети и подплънки и се пъчи рахитично на лачените си ботуши с високи токове, като се усмихва лигаво на минувачките или пък язди гиздав дорест кон и зяпа каретите в парка — тези, които познават настоящия Джордж Тъфто, едва ли биха познали в негово лице смелия воин в битката при Ватерло. Сега той има гъста, къдрава, кафява коса и черни вежди, а бакенбардите му са тъмночервени. През 1815 година той беше плешив и със светла коса и имаше по-едра снага и крайници, които напоследък много са се съсухрили. Когато бе на около седемдесет години (сега е почти на осемдесет), косата му, която беше съвсем оредяла и напълно побеляла, изведнъж стана гъста, кафява и къдрава, а мустаците и веждите му придобиха настоящия си цвят. Злобните езици, разправят, че по целите му гърди имало подплънки от вълна и че косата му била перука, понеже никога не растяла. Том Тъфто, с чийто баща той се скара преди много години, заявява, че мадмоазел де Джези, от френския театър, вдигнала в ръка косата на дядо му в гримьорната; обаче Том е известен със злобната си и завистлива природа; и перуката на генерала няма нищо общо с нашия разказ.

Един ден, когато няколко от нашите приятели от… полк се разхождаха из цветния пазар на Брюксел, след като бяха отишли да разгледат кметството, за което мисис майор О’Дауд заяви, че не било и наполовина тъй голямо и хубаво както бащиното й имение в Гленмълоуни, един висш офицер, следван от ординарец, приближи до пазара, слезе от коня си, отиде между цветята и избра най-хубавия букет, който можеше да се купи. След като обвиха в хартия красивите цветя, офицерът се качи отново на коня и подаде букета на ординареца си. Последният го носеше ухилен, следвайки началника си, който се отдалечи много важно и самодоволно.

— Трябва да видите цветята в Гленмълоуни — забеляза мисис О’Дауд. — Баща ми има трима шотландски градинари с девет помощници. Имаме си цял акър с топлилници, а пък ананасите са за нас нещо тъй обикновено, както грахът през пролетта. Всеки един от нашите гроздове тежи шест фунта и ви давам честна дума, че магнолиите ни са големи колкото чайници. — Добин, който никога не „помпаше“ мисис О’Дауд, което лошият Озбърн с удоволствие вършеше (за голям ужас на Амелия, която го умоляваше да я пощади), сега изостана сред тълпата, издавайки разни неясни звуци от гърлото си, докато стигна на безопасно разстояние, и тогава избухна в силен смях за голямо учудване на продавачите на пазара.

— Какви са тези звуци, които онзи тромавият издава от устата си? — каза мисис О’Дауд. — Да не би пак да му тече кръв от носа? Той все това разправя и сигурно вече всичката му кръв е изтекла оттам. Нали магнолиите в Гленмълоуни са големи колкото чайници, а, О’Дауд?

— О, разбира се, Пеги, и дори още по-големи — каза майорът. Точно тогава разговорът се прекъсна по описания вече начин от пристигането на военния, който купи букета.

— Дяволски хубав кон… Кой беше ездачът? — запита Джордж.

— Би трябвало да видите коня на брат ми Моли Мълоуни, наречен Моласес, който спечели купата при състезанията — възкликна майоршата и продължи да разказва семейната история, когато съпругът й я прекъсна и каза:

— Това беше генерал Тъфто, който командува… кавалерийска дивизия — след което прибави тихичко: — в Талавера той и аз бяхме ранени в един и същи крак.

— Откъдето получихте тази походка — каза със смях Джордж. — Генерал Тъфто! Значи, миличка, семейство Кроли са пристигнали.

Сърцето на Амелия се сви — и тя не знаеше защо. Като че ли слънцето вече не блестеше така ярко. Високите стари покриви и стрехи изведнъж добиха по-малко живописен вид, макар че залезът бе прекрасен и че това ставаше през един от най-светлите и най-красивите дни в края на май.