Уилям Текери
Панаир на суетата (26) (роман без герой)

Глава XXV
В която всички действуващи лица решават за благоразумно да напуснат Брайтън

След като заведоха Добин в хотел „Шип Ин“ при дамите, той започна да се държи шеговито и весело, което доказваше, че с всеки изминал ден от живота си този млад офицер бе започнал да става все по-голям лицемер. Като видя мисис Джордж Озбърн в нейното ново положение, той се опита да скрие, да потули острата тревога относно въздействието, което щеше да й окаже донесената от него мрачна новина.

— Моето мнение е, Джордж — каза той, — че преди да са изминали и три седмици, френският император ще се нахвърли върху ни с кавалерия и с пехота и така ще разиграе херцога, щото предишната война ще ни се стори като някаква детска игра. Но ти няма защо да казваш всичко това на мисис Озбърн. В края на краищата може да се случи да не се сражаваме и работата ни в Белгия да се окаже само военна окупация. Мнозина мислят, че ще е така; Брюксел е пълен с изискани хора и светски дами. — И двамата се съгласиха да представят мисията на британската армия пред Амелия в тази именно светлина.

След като уговори това съзаклятие, лицемерният Добин поздрави весело мисис Джордж, опита се да й направи един-два комплимента за новото й положение на млада булка (които комплименти, трябва да се признае, бяха крайно тромави и несполучливи), а сетне заговори за Брайтън, за морския въздух, за тамошните развлечения, за красивия изглед по шосето и за заслугите на дилижанса „Светкавица“ и конете му — всичко това по най-неразбираем за Амелия начин и за голямо забавление на Ребека, която наблюдаваше капитана така, както изобщо наблюдаваше всички наоколо си.

Трябва да се признае, че малката Амелия нямаше особено ласкаво мнение за приятеля на своя съпруг, капитан Добин. Той заекваше, беше грозноват и крайно тромав и несръчен. Тя го харесваше заради привързаността му към съпруга й (но, разбира се, това не беше кой знае каква заслуга, тъй като той напълно заслужаваше това) и смяташе, че Джордж проявява голямо великодушие и доброта, като дарява приятелството си на своя събрат-офицер. Той много пъти бе имитирал пред нея Добиновото заекване и чудноватите му обноски. Но за да бъдем справедливи към него, трябва да признаем, че хвалеше много пламенно добрите качества на приятеля си. В този неин кратък ден на възторг и без още добре да го познава, тя гледаше с известна подигравка на честния Уилям — а и той знаеше нейното мнение и смирено го приемаше. Но щеше да дойде време тя да го опознае по-добре и да промени отношението си към него; но това време бе все още далеч.

А що се отнася до Ребека, капитан Добин не бе стоял и два часа в компанията на дамите, когато тя откри напълно тайната му. Ребека не го харесваше и тайно се боеше от него; пък и той не бе особено добре настроен към нея. Добин бе толкова честен, че нейните лукавства и умилквания не му оказваха въздействие и той странеше от нея с някакво инстинктивно отвращение. А тъй като съвсем не стоеше толкова по-горе от другите жени, че да не изпитва ревност, тя го ненавиждаше още повече заради обожанието му към Амелия. Въпреки това се държеше към него с най-голямо уважение и сърдечност. Приятел на семейство Озбърн! Приятел на най-милите й благодетели. Тя се закле, че винаги ще го обича най-искрено. Както каза лукаво на Амелия, тя си го спомняше много добре през онази вечер във Воксхол и когато двете дами отидоха да се обличат за вечеря, изказа по негов адрес няколко подигравки, Родън Кроли не обръщаше почти никакво внимание на Добин — гледаше на него като на добродушен глупак и невъзпитан човек от Сити. Джоз го покровителствуваше с преголяма важност.

Когато Джордж и Добин останаха сами в стаята на последния, където Джордж го бе последвал, Добин извади от писалището си писмото, което мистър Озбърн го бе натоварил да предаде на сина му.

— Не е писано с почерка на баща ми — каза Джордж с изплашен вид. И наистина така беше — писмото бе от адвоката на мистър Озбърн и имаше следното съдържание:

„Бедфърд Роу, 7 май, 1815 г.

Сър.

Наредено ми е от министър Озбърн да ви осведомя, че той продължава да се придържа към по-рано изказаното пред вас негово решение и че вследствие на брака, който сте благоволили да сключите, отсега нататък той престава да ви счита за член на неговото семейство. Това решение е окончателно и неотменимо.

При все че изхарчените за вас пари през време на малолетието ви, както и сумите, които така щедро сте теглили напоследък от него, надвишават твърде много паричната наличност, на която имате право (а именно една трета от имуществото на покойната ви майка, мисис Озбърн, което при смъртта й сте наследили заедно с мис Джейн Озбърн и мис Мария-Франциска Озбърн), все пак аз съм натоварен от мистър Озбърн да ви кажа, че той няма да предяви никакви права спрямо вашето имущество и че сумата от две хиляди лири стерлинги при днешния курс на лихвата от 4% ще бъде платена вам или на пълномощниците ви при получаването на стоящото, от:

Вашия покорен слуга

С. Хигс

П.П. Мистър Озбърн желае да ви каже веднъж завинаги, че той отказва да получава от вас каквито и да са съобщения и писма във връзка било с този, било с други въпроси.“

— Чудесно си уредил работата ми — каза Джордж, като погледна свирепо към Уилям Добин. — Я погледни — и той му подхвърли писмото на баща си. — Бога ми, станах просяк, и то само благодарение на глупавата си сантименталност. Толкова ли не можехме да почакаме? Сега е война и един куршум може да ме свърши — тогава по-добре ли ще бъде за Еми, когато остане вдовица на просяк? Ти свърши цялата работа. Докато не ме ожени и не ме разори, не се успокои. Какво, по дяволите, мога да правя с две хиляди лири стерлинги? Такава сума няма да трае и две години. Откакто съм дошъл тук, дължа на Кроли от карти и билярд сто и четиридесет лири. Наистина, много те бива да уреждаш чужди работи.

— Не може да се отрече, че положението е трудно — отвърна Добин, след като прочете писмото със смутен вид. — И както казваш, то е отчасти мое дело. Има някои хора, които няма да имат нищо против, ако се сменят с тебе — прибави той с горчива усмивка. — Колко капитани от полка, мислиш, притежават две хиляди лири стерлинги вън от заплатата? Трябва да живееш само от нея, докато баща ти омекне, а пък ако умреш, оставяш на жена си сто лири стерлинги годишно.

— Как можеш да предположиш, че човек с моите навици ще може да живее само със заплатата си и със сто лири годишно? — извика Джордж силно ядосан. — Трябва да си глупак, за да говориш така, Добин. Как, по дяволите, ще запазя положението си в обществото с такива мизерни средства? Не мога да променя навиците си. За мене е наложително да имам удобствата, на които съм свикнал. Не съм израснал само с овесена каша като Мак Хуъртър, нито пък с картофи както О’Дауд. Да не би да очакваш жена ми да вземе да пере войнишки дрехи или да върви след полка в багажната каруца?

— Добре, добре — каза Добин все още добродушно, — ще й намерим по-добро превозно средство. Но опитай се да не забравяш, че сега, мое момче, ти си само свален от трона принц и затова бъди мирен, докато трае бурята. То няма да е за дълго. Нека веднъж името ти се появи във вестниците и аз съм уверен, че старият ще омекне спрямо тебе.

— Да бъда споменат във вестниците! — възкликна Джордж. — И на кое място? Най-вероятно между убитите и ранените, и при това начело на списъка.

— Ха! Когато ни ранят, ще имаме достатъчно време за плач — каза Добин. — А ти знаеш, Джордж, че ако те сполети беда, аз имам нещичко, пък и не съм човек за женене, така че няма да забравя кръщелника си в завещанието — прибави с усмивка той. Тук спорът се свърши — както се бяха свършвали десетки подобни разговори между Озбърн и приятеля му, — като първият заяви, че не можел за дълго да се сърди на Добин и най-великодушно му прости, след като го бе наругал, без да има основание.

— Виж какво, Беки — извика Родън Кроли от стаичката си за обличане, като се обърна към жена си, която също се обличаше за вечеря в собствената си стая.

— Какво? Каза Беки с хрипкав глас. Тя се вглеждаше през рамо в огледалото. Беше си сложила най-хубавата и най-свежа бяла рокля, която човек можеше да си представи; и с голи рамене, с малка огърлица и светлосин колан бе самия образ на младежка невинност и девическо щастие.

— Знаеш, мисля си, какво ли ще прави мисис О., когато О. потегли с полка? — каза Кроли, като влезе в стаята, изпълнявайки дует с две огромни четки върху главата си и поглеждайки възхитено изпод косата си към хубавата си малка жена.

— Предполагам, че ще си изплаче очите — отвърна Беки. — Вече десетина пъти е хленчила само като се спомене за това.

— Ти обаче пет пари не даваш, нали? — каза Родън, полуразядосан при тази липса на чувства от страна на жена му.

— Глупчо такъв! Не знаеш ли, че възнамерявам да дойда с тебе — отвърна Беки, — освен това с тебе работата е различна. Ти отиваш като адютант на генерал Тъфто. Ние не сме на първа линия — каза мисис Кроли, като тръсна глава, което така очарова съпруга й, че той се наведе и я целуна.

— Родън, миличък — не смяташ ли, че… че ще е добре да вземеш… онези пари от Купидон, преди той да тръгне? — продължи Беки, изпращайки му смъртоносна стрела. Тя наричаше Джордж Озбърн Купидон. Вече около стотина пъти го бе ласкала за хубостта му. Бе стояла мило над главата му, докато той играеше ecarte^[1], когато вечер имаше навик да идва в стаята на Родън за половин час преди лягане.

Често го наричаше ужасен гуляйджия и заплашваше, че ще каже на Еми за лошите му привички и бохемските му навици. Носеше му пурата и я запалваше, защото познаваше въздействието на тази маневра, понеже преди това често я бе практикувала по отношение на Родън. Той я смяташе за весела, жива, хитра distinguee, приятна. При малките им разходки и вечери Беки, разбира се, блестеше много повече от клетата Еми, която стоеше много мълчалива и плаха, докато мисис Кроли и съпругът й бърбореха, а капитан Кроли (и Джоз, след като се присъедини към младите двойки) лапаха мълчаливо.

Зли предчувствия се въртяха в ума на Еми във връзка с приятелката й. Остроумието на Ребека, нейната живост и блестящите й маниери й причиняваха остро безпокойство. Бяха женени само от една седмица, а ето че Джордж вече страдаше от ennui^[2] и жадуваше за компанията на чужди хора! Тя трепереше за бъдещето. „Каква другарка ще му бъда — мислеше си, — когато той е толкова духовит и находчив, а аз съм такова смирено и глупаво същество? Колко благородно бе от негова страна, че се ожени за мене — че се отрече от всичко и се унизи да дойде при мене! Трябваше да му откажа, само че нямах смелост да го направя. Трябваше да си седя вкъщи и да се грижа за клетия татко.“ Сега за първи път тя се сети, че е пренебрегнала родителите си и това я накара да се изчерви от угризение. (Наистина клетото дете имаше известно основание да измъчва неспокойната си съвест с това обвинение.) „О — мислеше си тя, — аз се показах толкова лоша и себелюбива — себелюбива за това, че ги забравих в тяхната мъка, себелюбива за това, че принудих Джордж да се ожени за мене. Знам, че не съм достойна за него — знам, че без мене той би бил щастлив — и все пак… все пак се опитах да се откажа от него.“

Много е тежко, когато, преди да са изминали седем дни от сватбата, подобни мисли се вмъкват в съзнанието на младата булка. Но точно така беше и вечерта, преди Добин да бе дошъл при тези млади хора — през една прекрасна, осветена от блясъка на луната майска вечер — тъй топла и благоуханна, че прозорците бяха широко отворени към верандата, а Джордж и мисис Кроли наблюдаваха спокойния океан, проснал пред тях искрящата си повърхност, докато Родън и Джоз бяха заети вътре с игра на табла — Амелия се бе свила в едно голямо кресло, напълно пренебрегната, като наблюдаваше двете групи, обхваната от силно отчаяние и угризение — мрачни другари за нежната й самотна душа. Едва една седмица бе изминала, и бе стигнала до това! Ако бе погледнала към бъдещето, щеше да види, че то й предлага мрачен изглед; Еми обаче бе прекалено плаха, за да обърне поглед нататък, да тръгне сама по това широко море и да го преброди без водач и защитник. Знам, че мис Смит има лошо мнение за нея. Но скъпа, госпожо, колцина са надарени с вашата голяма сила на духа?

— Божичко, каква чудесна нощ и колко светла е луната! — каза Джордж, — изпущайки от пурата си дим, който се понесе нагоре към небето.

— Как сладко миришат пурите на открито! Просто ги обожавам. Кой би помислил, че луната е двеста тридесет и шест хиляди осемстотин четиридесет и седем мили далеч оттук? — прибави Беки, поглеждайки с усмивка към това светило. — Не съм ли умна, че съм го запомнила? Ха! Всичко това научихме в лицея на мис Пинкъртън! Колко спокойно е морето и как ясно очертано е всичко! Заявявам ви, че просто виждам французкия бряг! — И бляскащите й зелени очи пронизаха така остро нощта, сякаш наистина можеха да прозрат през нея.

— Знаете ли какво възнамерявам да направя някоя сутрин? — каза тя. — Открих, че мога чудесно да плувам и някой ден, когато компаньонката на леля Кроли — старата Бригс, спомняте си я, нали? — онази с извития нос и дългите кичури коса, — та, казвам, когато Бригс отиде да се къпе, възнамерявам да се гмурна под чадъра й и да настоя да се сдобрим под водата. Не е ли това чудесна тактика?

Джордж избухна в смях при мисълта за тази среща във водата.

— Хей, там, вие двамата, какъв е този шум от вас? — извика Родън, раздрънквайки заровете. Амелия се разплака по най-глупавия начин и се оттегли в стаята си да хленчи в уединение.

В тази глава нашият разказ е обречен да се движи ту напред, ту назад и това ще го прави да изглежда доста разбъркан. Така, след като доведем повествованието до утрешния ден, веднага ще се върнем към вчерашния, за да можем да обхванем всичко, което се е случило. Също както при приемите на нейно величество вие виждате, че каляските на посланиците и на висшите сановници се оттеглят бързо от някой частен вход, докато дамите на капитан Джонс се оглеждат нетърпеливо за своя файтон; и също както в преддверието на министъра на финансите група молители чакат търпеливо своя ред и биват извиквани един по един, когато изведнъж някой ирландски член на парламента или друга някоя видна личност влиза и веднага го въвеждат при заместник-министъра, пререждайки останалите, също тъй и при развитието на даден разказ авторът е длъжен да проявява подобна пристрастност. Макар че и по-маловажните случки трябва да бъдат разправени, все пак необходимо с те да се отложат за след появяването на големите събития. Така че обстоятелството, което доведе Добин в Брайтън, а именно отправената към гвардейците заповед да заминат за Белгия, както и събирането на силите на съюзниците в тази страна под командата на негово благородие херцог Уелингтън — това важно събитие има своето предимство пред всички по-малки случки, от които предимно е съставен този разказ; оттам произтича и това леко, но оправдано и извинимо разбъркване на описаните събития. Засега ние сме се придвижили само толкова след глава XXII, че сме докарали различните си действуващи лица едва до момента, когато те се намират в стаите си за обличане преди вечерята, която щеше да се състои в деня на пристигането на капитан Добин.

Джордж беше твърде милостив или твърде много зает с вратовръзката си, за да предаде веднага на Амелия всички новини, които приятелят му бе донесъл от Лондон. Той обаче влезе в нейната стая, държейки в ръка писмото на адвоката, а видът му беше толкова важен и тържествен, че жена му, която винаги бе нащрек в очакване на някаква беда, изведнъж си помисли, че ще се случи най-лошото и като изтича при съпруга си, помоли своя обичен Джордж да й разкаже всичко. Сигурно е получил заповед за заминаване в чужбина — заяви тя — и следната седмица положително ще има сражение, в това била уверена.

Нейният обичен Джордж отбягна въпроса за заминаването в чужбина и с тъжно поклащане на глава каза:

— Не, Еми, не е това; не за себе си ме е грижа, а за тебе. Получих лоши новини от баща си. Той не желае да има каквито и да било връзки с мене; отказал се е от нас и ни е обрекъл на бедност. Аз мога да търпя всякакви лишения; но ти, миличка, как ще понесеш това? Прочети тук. — И той й подаде писмото.

С нежна загриженост в очите Амелия слушаше как нейният благороден герои й разкрива споменатите вече великодушни чувства и като седна на леглото, прочете писмото, което Джордж й подаде с твърде надут, мъченически изглед. Но когато го свърши, лицето й се проясни. Както вече споменахме, мисълта да сподели бедност и лишения с любимия човек далеч не тъй е неприятна за една топлосърдечна жена. За малката Амелия тя бе дори приятна. След това, както обикновено, тя се засрами от себе си, загдето се бе почувствувала щастлива в такъв неподходящ момент и възпря радостта си, като каза смирено:

— О, Джордж, как ли страда клетото ти сърце при мисълта, че си разделен с баща си!

— Да, наистина страда — каза Джордж с измъчено лице.

Но той не може да ти се сърди дълго — продължи тя. — Никой не би могъл да стори това, уверена съм. Той трябва да ти прости, скъпи ми, добри съпруже. О, аз никога няма да си простя, ако не го направи.

— Това, което ме тревожи, клета моя Еми, то е не моето нещастие, а твоето — каза Джордж. — Нямам нищо против малко бедност; и смятам, без да съм суетен, че имам достатъчно дарби да си пробия самичък път.

— Разбира се, че имаш — намеси се жена му, която предполагаше, че войната ще се прекрати и съпругът й ще стане веднага генерал.

— Да, ще успея да си пробия път както всеки друг — продължи Озбърн, — но как мога да понеса мисълта, че ти, скъпо мое момиче, ще бъдеш лишена от онези удобства и онова положение в обществото, което моята жена има право да очаква? Обичаното ми момиче в казарма; съпруга на военен в пътуващ полк; подложена на всякакъв вид безпокойства и лишения! Това ме прави тъй нещастен.

Спокойна, че това е едничката причина за тревогите на съпруга й, Еми взе ръката му и със светнало лице и усмивка на уста му затананика онази песенчица, в която героинята, след като укорява съпруга си, че не е достатъчно внимателен към нея, обещава „да му кърпи панталоните и да му приготовлява грог“, ако той й е верен, ако я обича и е добър и ако не я изоставя.

— Освен туй — каза тя след малко мълчание, през време на което изглеждаше тъй хубава и щастлива, както би желала това всяка млада жена — нима две хиляди лири стерлинги не представляват огромна сума?

Джордж се разсмя на нейната наивност; и най-после те слязоха да вечерят, като Амелия бе увиснала на ръката му и продължаваше да тананика същата песенчица, чувствувайки се по-доволна и по-спокойна, отколкото бе от няколко дни насам.

Така тази отдавна чакана вечеря, вместо да бъде тъжна, се оказа крайно оживена и весела. Възбудата от похода противодействуваше в съзнанието на Джордж на потиснатостта, причинена от писмото, с което го обезнаследяваха. Добин продължаваше да играе ролята на бърборко. Той забавляваше компанията, като разказваше за армията в Белгия, където нямало нищо друго, освен празненства, веселие и светски живот. Сетне, като си постави по-особена цел, този ловък в маневрите си капитан се залови да описва как мисис майор О’Дауд опаковала своите дрехи и дрехите на майора и как най-хубавите му еполети били поставени в кутията за чай, а знаменитият й жълт тюрбан, украсен с пера от райска птица и завит в кафява хартия, бил заключен в тенекиената кутия за цилиндъра на майора. По-нататък Добин се запита какво ли въздействие този тюрбан би могъл да окаже в двора на френския крал в Гант или на големите военни балове в Брюксел.

— Гант! Брюксел! — извика Амелия, като изведнъж, се сепна. — Да не би полкът да е получил заповед да замине? Джордж, така ли? — Сянка на ужас премина по сладкото усмихнато лице и тя се вкопчи в Джордж сякаш инстинктивно.

— Не се страхувай, мила — каза той меко, — пътуването трае само дванадесет часа. То няма да ти навреди. И ти ще дойдеш с мене, Еми.

— Аз възнамерявам да отида — каза Беки. — Причислена съм към персонала. Генерал Тъфто ми е голям флирт. Нали, Родън?

Родън се изсмя с обичайния си гръмък глас. Уилям Добин цял се изчерви.

— Тя не бива да отива — каза той, — помисли за… „за опасността“ — щеше да прибави той, но нима целият му разговор през време на вечерята не бе насочен само към това да докаже, че там не съществува никаква опасност? Той много се смути и замълча.

— Трябва да отида, и ще отида! — извика Амелия с най-голяма енергичност; а Джордж, който се възхити от решителността й, я погали под брадичката и попита всички присъствуващи, дали са виждали подобна опърничава жена, след което се съгласи, че тя непременно ще трябва да му прави компания.

— Ще накараме мисис майор О’Дауд да ти стане настойничка — каза той.

Какво я бе грижа, ако съпругът й е до нея? По този начин горчивината на раздялата бе премахната. Макар че война и опасност ги чакаха, войната и опасността може би нямаше да дойдат още цели няколко месеца. Имаше поне временна отсрочка и тя правеше свенливата малка Амелия почти толкова щастлива, колкото би била, ако всичко това се отменеше окончателно, а и самият Добин призна в дъното на сърцето си, че така е по-добре. Защото, да му се позволи да я вижда, за него сега беше най-голямата привилегия и надежда в живота му и той тайно си мислеше как ще я пази и бди над нея. „Ако аз бях женен за нея — мислеше си той, — нямаше да я пусна да отиде.“ Но Джордж беше господарят и приятелят му не смяташе за редно да оспорва неговото решение.

Като обви ръка около кръста на приятелката си, Ребека най-после отвлече Амелия от масата, където се бяха разисквали толкова важни работи, и остави господата в крайно възбудено състояние да пият и разговарят много развеселени.

По време на вечерята Родън получи от жена си една бележчица и макар веднага да я смачка и изгори на свещта, ние имахме щастието да я прочетем над рамото на Ребека. „Голяма новина — пишеше тя. — Мисис Бют си е отишла. Вземи парите от Купидон тази вечер, тъй като утре навярно той ще тръгне на път. Имай това предвид. Р.“ Така че, когато малката компания се готвеше да се събере на кафе в дамския апартамент, Родън докосна Озбърн по лакътя и му каза любезно:

— Виж какво, Озбърн, момчето ми, ако ти е удобно, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш онази нищожна сумичка? — Това не беше съвсем удобно, но все пак Джордж му даде значителна парична наличност в банкноти от портфейла си, както и чек за останалата сума, които банката му трябваше да плати в срок от една седмица.

След като тази работа се уреди, Джордж, Джоз и Добин устроиха военен съвет, пушейки пурите си, и дойдоха до заключение, че на следния ден трябва да се направи общо придвижване към Лондон в открития екипаж на Джоз. Струва ми се, че последният предпочиташе да постои, докато Родън Кроли напусне Брайтън, обаче Добин и Джордж успяха да го увещаят и той се съгласи да закара компанията в Лондон, като заповяда да впрегнат четири коня, както подхождаше на издигнатото му положение. С тези коне и каляската те потеглиха тържествено на другия ден след закуска. Сутринта Амелия стана много рано и приготви куфарите си с голяма пъргавина, докато Озбърн лежеше в кревата и съжаляваше, че нямало слугиня да й помогне. Но тя беше много доволна, че сама си върши тази работа. Вече я беше обхванало някакво неясно неприятно чувство спрямо Ребека; и макар на тръгване те да се бяха целунали най-нежно, все пак ние знаем какво нещо е ревността; а мисис Амелия притежаваше и тази между останалите добродетели на своя пол.

Трябва да си опомним, че освен тези действуващи лица, които се появяват и изчезват, в Брайтън има и други наши стари приятели, а именно мис Кроли и окръжаващата я свита. Макар че Ребека и съпругът й се намираха на няколко хвърлея от жилището, което заемаше болната мис Кроли, вратата на старата дама бе тъй безмилостно залостена за тях, както и в Лондон. Докато край нея беше мисис Бют Кроли, последната следеше най-зорко възлюблената й Матилда да не се вълнува от никаква среща със своя племенник. Когато старата мома излизаше на разходка с екипажа, вярната мисис Бют сядаше до нея. Когато мис Кроли отиваше да подиша чист въздух с движещия се стол, мисис Бют вървеше от едната страна на превозното средство, докато честната Бригс заемаше другия фланг. И ако случайно срещнеха Родън и жена му — макар първият винаги да сваляше чинно шапка, компанията на мис Кроли го отминаваше с такова ледено и убийствено безразличие, че Родън започна да се отчайва.

— Няма никакво значение дали сме тук или в Лондон — често казваше с униние капитан Родън.

— По-добре в удобен хотел в Брайтън, отколкото в затвор за длъжници — отговаряше жена му, която имаше по-весел нрав. — Помисли само за онези двама пратеници на мистър Мозес, които наблюдават дома ни в продължение на седмица. Приятелите ни тук са много глупави, но мистър Джоз и капитан Купидон са по-добри компаньони от хората на мистър Мозес, любов моя.

— Чудя се как призовките не са ме последвали и тук — продължи Родън все тъй отчаян.

— Когато сторят това, ще намерим начин да им убегнем — каза безстрашната малка Беки и повторно обясни на съпруга си какво е преимуществото да са с Джоз и Озбърн, чието познанство бе донесло на Родън Кроли такъв навременен запас от готови пари.

— Но той едва ли ще е достатъчен да платим сметката в хотела — недоволно мърмореше гвардейският капитан.

— Защо пък трябва да плащаме? — каза дамата, която за всичко имаше отговор.

Чрез лакея на Родън, който все още поддържаше известно слабо познанство с мъжкия персонал на домакинството на мис Кроли и който бе получил нареждане да черпи с вино кочияша, винаги, когато го види, нашата млада двойка следеше доста зорко движенията на старата мис Кроли. Освен това Ребека навреме се сети да се разболее и да повика същия лекар, който гледаше старата мома, така че, общо взето, сведенията им бяха доста пълни. А също и мис Бригс, която, макар и да не бе принудена да възприеме неприязнено отношение, тайно в себе си не бе неприятелски настроена спрямо Родън и жена му. По природа тя беше добра и лесно прощаваше. Сега, когато причината на ревността й беше премахната, ненавистта й към Ребека също изчезна и тя си спомняше за вечното добро разположение и благите думи на последната, особено пък като се има предвид, че тя и камериерката мисис Фъркин, както и цялата прислуга на мис Кроли, пъшкаше под тиранията на енергичната мисис Бют.

Както често се случва, тази добра, но властна жена прекалено много използуваше преимуществата си и отиде твърде далеч в успешното осъществяване на намеренията си. В продължение на няколко седмици тя докара болната до такова състояние на безпомощно послушание, че клетата душица се постави напълно под заповедите на снаха си, като дори не смееше да се оплаче на мис Бригс или на Фъркин. Мисис Бют отмерваше с безпогрешна точност количеството вино, което бе позволено на мис Кроли да изпива всеки ден, а това страшно дразнеше Фъркин и лакея, които се виждаха лишени дори от контрола над шишетата с напитките. Тя разпределяше сладкишите, желетата, пилетата и определяше кога и какво количество от тях да се приготовляват. Сутрин, обед и вечер тя й донасяше отвратителните лекарства, предписани от лекаря, и принуждаваше болната да ги поглъща с такова трогателно послушание, че Фъркин казваше:

— Горката ми господарка изпива лекарствата като същинско агънце.

Тя даваше нареждане кога да се излиза на разходка с екипаж и кога със стола на колелца; и, с една дума, така смаза старата дама през време на оздравяването й, както може да го стори само една разпоредителна, морална и с майчински наклонности жена. Ако понякога болната проявеше известно слабо съпротивление и я замолваше за малко повече храна и капчица по-малко лекарство, милосърдната сестра я заплашваше с моментална смърт; тогава мис Кроли отстъпваше веднага.

— У нея не е останала вече никаква душевна енергия — забеляза Фъркин на Бригс. — През последните три седмици нито веднъж не ме е нарекла глупачка.

Най-после мисис Бют реши да уволни спомената по-горе честна прислужничка, дебелия доверен лакей мистър Баулс и самата Бригс и да повика дъщерите си от пасторския дом, след което да премести болната в Куинс Кроли. Но точно тогава се случи една много неприятна случка, която я принуди да изостави приятните си задължения. Една вечер нейният съпруг, преподобният Бют Кроли, падна от коня на връщане вкъщи и си счупи ключицата. Появиха се признаци на треска и възпаление и мисис Бют се принуди да напусне Съсикс и да тръгне за Хампшир. Тя обеща да се върне при скъпата си приятелка веднага щом Бют оздравее и на тръгване даде най-строги нареждания на прислугата за държането им спрямо тяхната господарка. В момента, когато тя се качи на дилижанса, целият дом на мис Кроли се изпълни с такава радост и облекчение, каквито хората там не бяха изпитвали в продължение на много седмици преди това. Още същия ден мис Кроли изостави следобедната си доза лекарство; мистър Баулс отвори отделна бутилка шери за себе си и за мисис Фъркин, а вечерта мис Кроли и мис Бригс седнаха да играят пикет, вместо да се вдълбочат в проповедите на Портеус. Всичко стана тъй, както в старата детска приказка, в която се казва, че пръчката забравила да набие кучето и всичко тръгнало мирно и щастливо.

Много рано сутрин, два или три пъти седмично, мис Бригс имаше обичай да отива до някоя кабина за къпане и да се забавлява във водата с фланелена роба и непромокаема шапка. Както видяхме, това обстоятелство беше известно на Ребека и макар че тя не направи опит да връхлети върху Бригс, както бе заплашила, и да се гмурне при нея под неприкосновеността на чадъра на кабината за къпане, мисис Родън реши да нападне Бригс, когато тя излизаше от банята си освежена и оживена от водата и когато имаше вероятност да е в добро разположение на духа.

И тъй, на следното утро Беки стана много рано и като занесе бинокъла във всекидневната, която беше обърната към морето, отправи го към къпалните кабини на брега. Тя видя как Бригс пристигна, как отиде в кабината си и навлезе в морето. Ребека се озова на брега тъкмо когато нимфата, която беше дошла да търси, бе излязла и пристъпваше по пясъка. Картината беше много хубава: плажът, лицата на къпещите се жени, редицата скали и сгради, блеснали алени на слънчевата светлина. По лицето на Ребека бе изписана мила и нежна усмивка, а хубавата й бяла ръка беше протегната напред тъкмо когато Бригс излизаше от кабинката. Какво друго можеше да направи Бригс, освен да приеме поздрава?

— Мис Ш… мисис Кроли — каза тя.

Мисис Кроли сграбчи ръката й, притисна я до сърцето си и с внезапен порив обви ръце около Бригс и я целуна горещо.

— Скъпа, скъпа приятелко! — каза тя с отсенка на такова искрено чувство, че, разбира се, сърцето на мис Бригс изведнъж се смекчи и дори жената, която обслужваше кабините, се трогна.

За Ребека не бе трудно да поведе дълъг, доверителен и приятен разговор с Бригс. Тя и описа и разправи най-подробно всичко, което се бе случило от сутринта, когато Беки тъй внезапно бе напуснала къщата на мис Кроли на Парк Лейн, до щастливия за всички ден, когато мисис Бют си бе заминала. Всички признаци на болестта на мис Кроли, всички подробности около боледуването и лекуването бяха разказали от старата довереница с тази пълнота и точност, които доставят голямо удоволствие на жените. Нима някога жените се уморяват да си разправят една на друга за болките и лекарите си? При този случай Бригс не се умори, а и на Ребека не й омръзна да слуша. Тя бе благородна, истински благородна, че на милата добра Бригс и на вярната безценна Фъркин бе позволено да останат при тяхната благодетелка през време на боледуването й. Господ да я благослови! Макар и да изглеждаше, че тя, Ребека, е проявила неблагодарност към мис Кроли, все пак нима този грях не е естествен и достоен за извинение? Можеше ли тя да не подаде ръка на човека, който е спечелил сърцето й? При това запитване сантименталната Бригс можа само да извърне очи към небето, да изпусне съчувствена въздишка и да си спомни, че преди много години и тя бе отдала сърцето си, и това я накара да признае, че Ребека не е толкова голяма престъпница.

— Мога ли някога да забравя тази, която окрили с приятелството си самотното сираче? Не, макар че тя ме е отхвърлила от сърцето си — продължи Ребека, — аз никога не ще престана да я обичам и ще посветя живота си да й служа. Като моя лична благодетелка, като най-скъпа роднина на любимия ми Родън, аз обичам и се възхищавам от мис Кроли повече, отколкото всяка друга жена, и, о, мис Бригс, след нея обичам тези, които й са верни. Аз никога не бих се отнесла към добрите приятели на мис Кроли тъй, както е сторила това онази омразна и подла мисис Бют. Родън, който е самата доброта — продължи. Ребека, — макар че външните му обноски изглеждат груби, е повтарял сто пъти със сълзи на очи, че благодари на бога, задето е оставил обичаната му леля в ръцете на две такива великолепни болногледачки като преданата й Фъркин и възхитителната мис Бригс.

Ако големите й страхове се оправдаеха и машинациите на онази ужасна мисис Бют стигнеха дотам, че да изпъдят всички, които мис Кроли обичаше, и да направят клетата жена жертва на онези змеици от пасторския дом, Ребека я помоли да не забравя, че нейният дом, колкото и да е скромен, винаги ще бъде отворен за нея.

— Скъпа приятелко възкликна тя в изблик на чувства, — някои сърца никога не забравят добрите дела; и не всички жени са като мисис Бют Кроли! Всъщност защо трябва да се оплаквам от нея? — прибави Ребека. — Макар и да бях нейно оръдие и жертва на хитростите й, не дължа ли обичания си Родън на нея? — И Ребека разкри на Бригс какво бе поведението на мисис Бют в Куинс Кроли и макар тогава то да й било необяснимо, сега събитията й го нравели напълно ясно — сега, когато привързаността, която мисис Бют бе насърчила чрез хиляди хитрости, беше вече възникнала — сега, когато двамата невинни бяха паднали в поставения от нея капан и се обичаха, и се бяха оженили, и се бяха разорили поради лукавствата й.

Всичко туй беше напълно вярно. Бригс ясно видя цялата хитро скроена мрежа. Мисис Бют беше устроила работата между Родън и Ребека. Все пак, макар че последната бе напълно невинна жертва, мис Бригс не можеше да скрие от приятелката си, че сърцето на мис Кроли е безнадеждно изстинало към Ребека и че старата дама никога няма да прости на племенника си за неговата неблагоразумна женитба.

По този въпрос Ребека си имаше собствено мнение и не се отчайваше. Ако мис Кроли не им прости сега, тя може би ще стори това някога в бъдеще. Дори и сега между Родън и баронетската титла стоеше само онзи кекав Пит Кроли, който знаеше само да цвърти; и ако с него станеше нещо, цялата работа ще се нареди както трябва. Най-малкото тя бе доволна, че успя да охули мисис Бют и да разобличи хитрите й планове, а това можеше да се окаже изгодно за интересите на Родън. След като поговори около един час с отново намерената си приятелка, Ребека си отиде, като най-нежно й изрази чувствата си и остана напълно уверена, че разговорът, който бяха водили, ще бъде съобщен на мис Кроли, преди да се изминат много часове.

Срещата свърши и Ребека трябваше да се върне в хотела си, където цялата компания от предишната вечер се бе събрала на прощална закуска. Ребека си взе сбогом с Амелия с такава нежност, която подхожда на две обичащи се като сестри жени. След като си послужи добре с носната кърпичка и стоя увиснала на шията на приятелката си, сякаш се разделяха завинаги, тя размаха от прозореца кърпичката си (която впрочем бе съвсем суха), докато екипажът потегляше, след което се върна на масата за закуска и като се има предвид вълнението й, изяде няколко дребни морски раци с доста голяма охота. Докато дъвчеше тези деликатеси, разправи на Родън какво се бе случило между нея и Бригс през време на сутрешната й разходка. Надеждите й бяха много големи и тя сполучи да накара съпруга си да сподели всичките й мнения, независимо от това дали те имаха тъжен или весел характер.

— А сега, миличък, ще бъдеш така добър да седнеш на писалищната маса и да напишеш едно хубаво малко писъмце на мис Кроли, в което ще кажеш, че си добро момче и други подобни неща. — Така че Родън седна и написа с голяма бързина: „Брайтън, четвъртък“ и след това: „Скъпа ми лельо“. Тук обаче въображението на смелия офицер му измени. Той захапа края на писалката си и вдигна поглед към жена си. Тя не можа да се удържи да не се разсмее на печалната му физиономия; и като се заразхожда напред-назад из стаята с ръце на гърба си, малката жена започна да диктува едно писмо, което той записваше:

— „Преди да замина от родината си да се впусна в поход, който може да се окаже съдбоносен…“

— Какво? — каза Родън с известно учудване, обаче веднага схвана хумора на положението и написа продиктувания израз, като се ухили.

— „… който може да се окаже съдбоносен, аз дойдох насам…“

— Защо да не кажем „дойдох тук“, Беки? Граматично така е по-правилно — намеси се кавалеристът.

— „Аз дойдох насам — настоя Беки, като тропна с крак, — за да кажа сбогом на своята най-добра и най-скъпа приятелка. Умолявам те, преди да замина, за да не се върна може би никога, да ми позволиш да стисна ръката, от която през целия си живот съм получавал само добрини.“

— „… през целия, си живот съм получавал само добрини“ — повтори като ехо Родън, като записваше думите и се чудеше на съчинителските си способности.

— „От тебе искам само едно — да не се разделяме сърдити. По известни въпроси, макар и не по всички, аз притежавам нашата фамилна гордост. Ожених се за, дъщерята на художник и не се срамувам от тази своя връзка.“

— Да, бога ми, че не се срамувам! — възкликна Родън.

— Ах ти, глупчо такъв! — каза Ребека, като го щипна по ухото и погледна да види дали не прави правописни грешки. — „Умолявам“ се пише не с „о“ а с „у“.

И той поправи грешката си, прекланяйки се пред по-големите знания на малката си женичка.

— „Аз смятах, че ходът на моята любов ти е известен — продължи Ребека. — Знаех, че мисис Бют Кроли я одобрява и насърчава. Но аз не виня никого. Ожених се за бедна жена и с доволство ще се придържам към онова, което съм сторил. Остави богатството си на когото искаш, скъпа лельо. Аз никога не ще се оплаквам от начина, по който ще се разпоредиш с него. Бих желал да вярваш, че те обичам заради самата тебе, а не заради парите ти. Бих желал също да се сдобрим, преди да напусна Англия. Нека, нека да те видя, преди да тръгна. След няколко седмици или месеца може да е вече късно, а не мога да понеса мисълта, че ще напусна страната, без да съм чул една добра дума за сбогом от тебе.“

— Тук тя няма да познае стила ми — каза Беки. — Нарочно направих изреченията си къси и енергични. И тя тайно занесе това автентично послание на мис Бригс.

Старата мис Кроли се разсмя, когато Бригс с голяма тайнственост й връчи това искрено и простичко послание.

— Сега, когато мисис Бют я няма, ще можем да го прочетем — каза тя. — Прочети ми го, Бригс.

Когато Бригс свърши да чете писмото, покровителката й се разсмя още повече.

— Не виждаш ли, гъско такава — каза тя на Бригс, която силно се трогна от искрената любов, лъхаща от съчинението, — не виждаш ли, че Родън не е написал ни една думичка от него. Никога в живота си не ми е писал, без да ми иска пари, и всичките му писма са изпълнени с лош правопис, с тирета и граматични грешки. Онази змия, гувернантката, тя е, която го командува.

„Те всички си приличат — мислеше мис Кроли. — Всички желаят да умра и жадуват само за парите ми.“

— Нямам нищо против да се видя с Родън — прибави тя след известно мълчание и с напълно равнодушен глас. — Все ми е едно дали ще се сдобря с него, или не. Ако няма да има никаква сцена, защо пък да не се срещнем? За мене това няма никакво значение. Но човешкото търпение си има свои граници; и имай предвид, мила, че най-почтително отказвам да приема мисис Родън — това не бих могла да понеса. — И мис Бригс беше принудена да се задоволи с подобно одобряване наполовина. Ти смяташе, че най-добрият способ да сближи отново мис Кроли с нейния племенник е да предупреди Родън да чака при скалите, където старата дама ще излезе на разходка със своя подвижен стол.

Те се срещнаха там. Не знам дали тайно мис Кроли изпитваше някакво вълнение, като видя стария си любимец, но му подаде двата си пръста за ръкуване с такъв усмихнат и разположен вид, сякаш и вчера се бяха виждали. Що се отнася до Родън, той цял поруменя, а вълнението и смущението му при срещата бяха толкова силни, че дори разтърси ръката на Бригс. Може би към това го подтикваше интересът му или пък се бе развълнувал от промяната, която болестта от последните няколко седмици беше предизвикала у леля му.

— Старата винаги е била за мене като коз при игра на карти — каза той на жена си, когато й разправяше за срещата — и знаеш ли, почувствувах се някак си тъй особено. Вървях край онези там — как ги наричат — и стигнах до самата й врата, където Баулс излезе да й помогне да се прибере. И много ми се искаше да вляза, само че…

— Родън, нима ти не влезе? — изпищя жена му.

— Не, миличка; да пукна, ако не ме хвана страх, когато стигнах дотам.

— Глупак такъв! Трябваше да влезеш и да не излезеш вече оттам — каза Ребека.

— Не ме ругай — каза сърдито едрият гвардеец. — Може действително да съм се проявил като глупак, Беки, но няма защо да ми го казваш. — И той хвърли такъв поглед на жена си, който се появяваше на лицето му, когато беше ядосан, и който никак не правеше физиономията му приятна.

— Е добре, миличък, утре трябва да стоиш на пост и непременно да отидеш да я видиш, независимо от това дали тя ще те покани, или не — каза Ребека, като се мъчеше да успокои своя разядосан другар по хомот. На това той отговори, че щял да направи точно туй, което му се нравело, и че щял да й бъде благодарен, ако му говорела по-учтиво. След това нараненият съпруг си излезе и прекара предобеда в билярдната зала сърдит, мълчалив и изпълнен с подозрения.

Но преди вечерта да бе изминала, той се принуди да отстъпи и да признае, както обикновено, че жена му е по-умна и по-прозорлива от него. Защото лошите й предчувствия относно последиците на направената от него грешка наистина се оправдаха. Мис Кроли действително трябва да е изпитала известно вълнение, когато го бе видяла и се бе ръкувала с него след тази толкова дълга раздяла. Тя доста размишляваше върху срещата им.

— Родън е взел много да напълнява и да остарява, Бригс — каза тя на компаньонката си. — Носът му е станал червен и видът му е крайно груб. Бракът му с онази жена безнадеждно го е опростачил. Мисис Бют винаги казваше, че двамата пият заедно; и не се съмнявам, че го правят. Да, той ужасно миришеше на ракия. Забелязах това. А ти не го ли забеляза?

Бригс напразно възразяваше, че мисис Бют говори лошо за всекиго и че доколкото човек в нейното скромно положение може да съди, пасторската жена е…

— Хитра и подла, нали? Да, точно такава е и действително говори зле за всекиго, но аз съм положителна, че онази жена е принудила Родън да се пропие. Всички тези нископоставени хора вършат това.

— Той много се развълнува, когато ви видя, госпожо — каза компаньонката; — и уверена съм, когато си спомните, че той отива на бойното поле…

— Колко пари ти е обещал той, Бригс? — извика старата мома, като изпадна в ярост. — Ето на, разбира се, започваш да плачеш. Мразя да ми се правят сцени. Защо трябва винаги да ме тревожите? Върви да плачеш в собствената си стая и прати Фъркин при мене — или не, остани тук, избърши си носа, престани да ревеш и напиши едно писмо до капитан Родън Кроли.

Клетата Бригс седна послушно пред папката с листовете за писане. По тях се виждаха следи от установения и бърз почерк на досегашната секретарка на старата дама, мисис Бют Кроли.

— Започни с „Многоуважаеми господине“ или „Уважаеми господине“ — така ще е по-добре, и кажи, че си натоварена от мис Кроли, — не от мистър Кримър, лекаря на мис Кроли, да заявиш, че здравето ми е такова, че всички силни вълнения ще бъдат опасни за сегашното ми деликатно състояние — и че трябва да се откажа от всякакви семейни срещи и разисквания. Благодари му за идването в Брайтън и тъй нататък и го помоли да не стои повече тук заради мене. И също така, мис Бригс, можеш да прибавиш, че му желая bon voyage^[3] и ако си направи труд да отиде при моите адвокати на Грейс Ин Скуеър, ще намери там нещо оставено за него. Да, това е достатъчно; и то ще го накара да напусне Брайтън.

Благодушната Бригс написа последното изречение с най-голямо доволство.

— Да се нахвърлят върху ми в същия ден след заминаването на мисис Бют — продължи да бърбори старата дама, — това наистина е вече неприлично. Бригс, миличка, пиши и на мисис Бют Кроли и й кажи, че няма защо да се връща при мене. Не… не трябва… и няма да се върне… и няма да бъда робиня в собствената си къща… и не ще се оставя да гладувам и да се тровя с разни лекарства. Те всички искат да ме убият… всички… всички… — и при тези думи самотната стара дама избухна в истеричен плач.

Последната сцена от нейната печална панаирска комедия бързо наближаваше. Шарените лампи изгасваха една по една и тъмната завеса беше почти готова да се спусне.

Последният пасаж, който отпраща Родън към лондонския адвокат на мис Кроли и който Бригс бе написала с такава радост, поутеши малко кавалериста и жена му след първото им печално разочарование, когато прочетоха отказа на старата мома да се сдобри с тях. Също така той постигна целта, която старата дама си бе поставила, когато го бе продиктувала, като накара Родън да избърза към Лондон.

С получените от Джордж Озбърн банкноти и с това, което бе спечелил от Джоз, той плати сметката си в хотела, така че собственикът и до ден-днешен не знае каква голяма бе по едно време опасността да не си получи никога парите. Защото, както един генерал изпраща багажа си в тила преди атаката, така също и Ребека най-благоразумно опакова най-ценните си вещи и ги изпрати по слугата на Джордж, който пое грижата за целия багаж и го придружи с лондонския дилижанс. На следния ден Родън и жена му се прибраха със същото превозно средство.

— Искаше ми се да видя старата, преди да си заминем — каза Родън. — Тя изглежда толкова изтощена и променена, че положително няма да изтрае още дълго време. Интересно какъв чек ще намеря при Уокси. Двеста лири стерлинги — не може да е по-малко от двеста, а, Беки?

Поради постоянните посещения на чиновниците на мидлсекския пристав Родън и жена му не се върнаха в жилището си в Бромптън, а отседнаха в хотел. Рано на следното утро Ребека има случай да ги види, когато минаваше край това предградие на път за квартирата на мисис Седли във Фулъм, където тя отиде да потърси своята скъпа Амелия и приятелите си от Брайтън. Те всички бяха заминали за Четъм и оттам за Харуич, за да вземат кораба за Белгия заедно с полка. Добрата стара мисис Седли, разплакана и печална, бе останала сама. Като се върна от посещението си, Ребека завари своя съпруг, който бе ходил в Грейс Ин и бе научил съдбата си. Беше се върнал изпълнен с ярост.

— Дявол да го вземе, Беки — каза той, — изпратила ми е само двадесет лири!

Макар че беше в техен ущърб, шегата беше просто чудесна и, за голям яд на Родън, Беки избухна в смях.