Уилям Текери
Панаир на суетата (16) (роман без герой)

Глава XV
В която съпругът на Ребека се появява за кратко време

Всеки читател със сантиментална природа (а друг ние не желаем) трябва много да е харесал картината, с която завърши последното действие на нашата малка драма; защото какво може да е по-хубаво от образа на Любовта на колене пред Красотата.

Но когато Любовта чу от Красотата страшното признание, че тя вече е омъжена, той изведнъж скочи прав, след като бе коленичил унизен на килима, издавайки такива възклицания, които изплашиха бедната малка красавица повече, отколкото в момента, когато направи признанието си.

— Омъжена; вие се шегувате! — провикна се баронетът след първото избухване на ярост и удивление. — Вие ми се подигравате, Беки! Кой ще се омъжи за вас, когато не притежавате нито един шилинг?!

— Омъжена! Омъжена! — каза Ребека в припадък на плач. Гласът й се задушаваше от вълнение, носната й кърпичка бе притисната до очите и тя бе склонила глава върху камината. Това беше картина на истинска скръб, която можеше да смекчи и най-коравото сърце. — О, сър Пит, скъпи сър Пит, не ме смятайте за неблагодарна след всичката доброта, която проявихте към мене. Едничко вашето великодушие можа да изтръгне тайната ми.

— По дяволите великодушието ми! — изрева сър Пит. — Кой е човекът, за когото сте омъжена? Къде стана това?

— Нека се върна при вас в имението, сър! Нека се грижа за вас тъй вярно, както и по-рано! Не ме отделяйте от скъпия Куинс Кроли, моля ви!

— Значи, синковецът ви е изоставил, така ли? — каза баронетът, като си въобразяваше, че е започнал да схваща работата. — Добре, Беки — върнете се, ако желаете. Човек не може да изяде сладкиша си и пак да си го има. Както и да е, аз ви направих почтено предложение. Върнете се като възпитателка — нека стане както вам е угодно. — Тя протегна ръка. Плачът й бе толкова горчив, че просто можеше да сломи сърцето й; къдриците бяха паднали на челото й и върху мраморната камина, където бе склонила глава.

— Значи, мошеникът избяга, а? — каза сър Пит, като правеше усилие да я утеши. — Това няма значение, Беки. Аз ще се погрижа за вас.

— О, сър! За мене ще е гордост да се върна в Куинс Кроли и да се грижа за децата и за вас както по-рано, когато казвахте, че сте доволен от работата на клетата ви Ребека. Когато си помисля за това, което току-що ми предложихте, сърцето ми се изпълва с признателност — наистина се изпълва. Аз не мога да ви бъда жена, сър; но нека — нека бъда ваша дъщеря!

Като каза това, Ребека на свой ред падна на колене по най-трагичен начин и като взе черната мазолеста ръка на сър Пит в двете си ръце (които бяха много бели и хубави, и меки като коприна), тя го погледна с израз на изящна трагичност и доверчивост, когато — когато вратата се отвори и мис Кроли влезе величествено в стаята.

Мисис Фъркин и мис Бригс, които случайно се бяха озовали на вратата на салона скоро след като баронетът и Ребека влязоха там, бяха видели, също така случайно, през ключалката, как старият джентълмен коленичеше пред възпитателката и чуха великодушното предложение, което й направи. То едва излезе от устата му, когато мисис Фъркин и мис Бригс се втурнаха в стаята, където мис Кроли четеше френския роман, и й съобщиха изумителната новина, че сър Пит е на колене и прави предложение на мис Шарп. И ако пресметнете времето, необходимо да се проведе горният разговор — времето, през което Бригс и Фъркин трябваше да изтичат към всекидневната, времето, през което мис Кроли трябваше да се смае и да изпусне романа на Pigault le Brun, както и времето, през което трябваше да слезе долу, — вие ще видите колко точен е този разказ и как мис Кроли действително се беше появила в самия момент, когато Ребека бе възприела смирената си поза.

— Дамата е на земята, а не кавалерът — каза мис Кроли с глас и поглед, които бяха изпълнени с голямо презрение. — Казаха ми, че вие сте на колене, сър Пит; хайде, коленичете, моля, и нека се порадвам на тази хубава двойка!

— Тъкмо благодарих на сър Пит, госпожо — каза Ребека, като ставаше, — и му казвах, че… че никога не ще мога да стана лейди Кроли.

— Вие сте му отказали! — възкликна мис Кроли, учудена повече от всякога. Застаналите при вратата Бригс и Фъркин отвориха смаяно очи и уста.

— Да — отказах — продължи Ребека с тъжен, изпълнен със сълзи глас.

— И трябва ли да повярвам на ушите си, че вие действително й направихте предложение; сър Пит? — запита старата дама.

— Да — каза баронетът, — направих го.

— И тя отказа, както твърди?

— Да — каза сър Пит и се усмихна широко…

— Поне не изглежда, че отказът е сломил сърцето ви.

— Ни най-малко — отвърна сър Пит с такова хладнокръвие и добро разположение, че мис Кроли едва не подлудя от удивление. Че един стар джентълмен с високо обществено положение можеше да падне на колене пред една бедна гувернантка, а след това да избухне в смях, защото тя отказваше да се омъжи за него, че една бедна гувернантка можеше да откаже на един баронет с четири хиляди годишен доход — всичко това бяха неща, които мис Кроли никога не можеше да разгадае. То надминаваше всички усложнения на интригата в романите на любимия й Pigault le Brun.

— Доволна съм, че смятате всичко за хубава шега, братко — продължи тя, като се опитваше да се ориентира в тази бъркотия.

— Чудесна — каза сър Пит. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо! Какво хитро малко дяволче! Каква лисичка! — мърмореше си той и възкликваше от удоволствие.

— Кой би могъл да си помисли какво? — извика мис Кроли, удряйки с крак. — Моля ви, мис Шарп, да не би да чакате да се разведе принц-регентът, та затова нашето семейство не ви се вижда достатъчно добро?

— Положението, в което ме заварихте, когато влязохте — каза Ребека, — съвсем не даваше да се разбере, че съм се отнесла с презрение към честта, която този добър, този благороден човек благоволи да ми направи. Мислите ли, че съм без сърце? Нима всички не ме обичахте и нима не бяхте така добри към клетото сираче — към изоставеното момиче — и нима аз не чувствувам нищо? О, мои приятели! О, мои благодетели! Не трябва ли любовта ми, животът ми и дългът ми да се помъчат да отплатят за доверието, което ми оказахте? Нима, мис Кроли, вам се свиди и за благодарността, която мога да изпитвам? О, това е прекалено — сърцето ми ще се пръсне! — И тя се отпусна на един стол така жално, че по-голямата част от присъствуващата публика се трогна до сълзи от мъката й.

— Независимо от това дали ще се омъжите за мене, или не, вие сте едно добро малко момиче, Беки, и помнете, че аз съм ви приятел — каза сър Пит, след което сложи на главата увитата си с креп шапка и си тръгна — за голямо облекчение на Ребека. Явно бе, че не бяха разкрили тайната й пред мис Кроли и тя можеше да се радва на едно временно отлагане на присъдата.

Като притисна носна кърпичка до очите си и, отпрати с кимване честната Бригс, която се готвеше да я последва горе, тя се прибра в стаята си. А Бригс и мис Кроли, в състояние на силна възбуда, останаха да разискват чудноватата случка, докато Фъркин, не по-малко смаяна, се втурна в кухненските области и заразправя за събитието на цялата намираща се там мъжка и женска компания. Новината беше направила такова впечатление на мисис Фъркин, че тя сметна за свой дълг да разтръби за нея още с вечерната поща и „заедно със смирените си почитания да съобщи на мисис Бют Кроли и на семейството в пасторския дом, че сър Пит е предложил на мис Шарп да му стане съпруга, на което тя му отказала, за голямо учудване на всички“.

Двете дами в столовата (където за най-голяма радост на достойната мис Бригс отново й бяха дали възможност да води доверителни разговори с покровителката си) се чудеха и маеха до насита на предложението на сър Пит и на отказа на Ребека. Бригс сполучливо забеляза, че навярно съществува друга пречка, под формата на някаква предишна връзка, тъй като иначе никоя млада жена, която е с ума си, не би отказала на такова изгодно предложение.

— Самата ти би го приела, нали, Бригс? — каза мило мис Кроли.

— Нима не е преимущество да станеш сестра на мис Кроли? — отвърна Бригс, като смирено отбягна да отговори направо на въпроса.

— В края на краищата от Беки би излязла една добра лейди Кроли — забеляза мис Кроли (която се бе смекчила от отказа на Ребека и бе много либерална и великодушна сега, когато нямаше да става нужда да прави жертви). — Тя е много умна (дори в малкия си пръст има повече мозък, отколкото ти в цялата си глава, мила ми Бригс), а и обноските й са превъзходни, след като я превъзпитах. Освен това тя е от рода Монморанси, Бригс, а кръвта има значение, макар лично аз да я презирам. И тя би смогнала да се държи на положение между надутите глупави хампширци много по-успешно от онази нещастна железарска дъщеря.

Както ставаше обикновено, и този път Бригс се съгласи, след като се впуснаха да разискват и правят догадки относно „предишната връзка“.

— Вие, клетите самотни създания, винаги имате по някоя глупава любов — каза мис Кроли. — Та нали и самата ти си била влюбена в един учител (не плачи, Бригс — ти винаги плачеш, а това няма да го съживи), и аз предполагам, че и тази нещастна Беки се е проявила като глупава и сантиментална — някой доктор или иконом, или художник, или млад свещеник, или нещо подобно.

— Клетото, клетото създание! — възкликна Бригс (която си мислеше за преди двадесет и четири години и за онзи туберкулозен млад учител, чиято жълта къдрица и чиито писма, красиви в своята нечетливост, тя пазеше в старото си писалище горе). — Клетото създание! — повтори Бригс. Тя отново беше свежа осемнадесетгодишна девойка; беше отишла на вечерня и двамата с младия туберкулозен учител четяха с треперлив глас от една и съща книга с псалми.

— След подобно поведение от страна на Ребека — каза възторжено мис Кроли — нашето семейство е длъжно да направи нещо. Трябва да открием кой е този човек, Бригс, и аз ще го настаня на работа; или ще му поръчам да ме нарисува, знаеш; или ще поговоря за него с братовчед ми, — и ще дам прикя на Беки, и ще направим сватба, Бригс, и ти ще приготвиш сватбената закуска и ще станеш шаферка.

Бригс заяви, че това ще бъде чудесно и се закле, че милата мис Кроли винаги е била добра и щедра, след което се качи в спалнята на Ребека да я утеши и да побъбрят за предложението, за отказа и за причините му; както и да загатне за великодушните намерения на мис Кроли и да открие кой е джентълменът, който е покорил сърцето на мис Шарп.

Ребека беше много мила, много обичлива и отзивчива — отвърна с жар и благодарност на проявената от Бригс нежност — призна, че има някаква тайна връзка — една сладка тайна — колко жалко, че Бригс не бе останала още половин минутка пред ключалката! Може би Ребека би казала нещо. Само пет минути след като мис Бригс се качи в стаята на Ребека, самата мис Кроли се появи там. Това беше нечувана дотогава чест; любопитството й я бе победило; тя не можеше да дочака бавните преговори на посланичката си, затова отиде лично и заповяда на Бригс да излезе от стаята. Като изрази одобрението си от поведението на Ребека, тя заразпитва подробно за срещата, както и за обстоятелствата, които бяха довели до смайващото предложение на сър Пит.

Ребека каза, че отдавна била доловила слабостта, която сър Пит й правел честта да изпитва към нея (тъй като той имал обичай да проявява чувствата си много прямо и открито); но без да споменава частните си причини, с които засега не желаела да безпокои мис Кроли, тя заяви, че възрастта на сър Пит, положението му и навиците му били такива, че не би могла и да мисли за брак с него; и нима една жена със себеуважение и усет за приличие би могла да се вслушва в едно предложение за женитба, което идва в такъв момент, когато починалата жена на обожателя дори още не е погребана?

— Глупости, миличка, вие никога не бихте му отказали, ако тук не бе замесен друг някой човек — каза мис Кроли, като веднага се спря право на въпроса. — Кажете ми частните си причини: какви са те? Съществува друг някой, нали? Кой е покорил сърцето ви?

Ребека сведе надолу очи и призна, че действително има друг човек.

— Вие правилно сте отгатнали, скъпа мис Кроли — каза тя със сладък, наивен, треперещ глас. — Учудвате се, че едно такова бедно и самотно момиче може да има някаква връзка, нали? Никога не съм чувала, че бедността може да служи за защита срещу подобно нещо. Бих желала да е така.

— Мое мило, клето дете — извика мис Кроли, която винаги беше готова да сантименталничи, — да не би тогава чувствата ви да са несподелени? Да не би тайно да страдате? Разправете ми всичко и аз ще ви утеша.

— Бих желала да можехте, окъпа мис Кроли — каза Ребека със същия жален глас. — Аз действително се нуждая от утеха. — И тя сложи глава на рамото на мис Кроли и заплака така естествено, че старата дама, изпълнена с неочаквано съчувствие, я прегърна с почти майчинска нежност, промълви няколко мили и топли утешителни думи, закле се, че я обича като дъщеря и ще направи всичко, което е по силите й, за да помогне.

— А сега кажете ми кой е той, мила. Да не би да е братът на онази хубавичка мис Седли? Вие бяхте споменали, че сте имали нещо с него. Аз ще го поканя тук, миличка. И вие ще го имате, наистина ще го имате.

— Не ме питайте сега — отвърна Ребека. — Скоро ще узнаете всичко. Действително ще узнаете, скъпа, добра мис Кроли — скъпа приятелко, мога ли да ви нарека така?

— Разбира се, че можете, мое дете — отвърна старата дама, като я целуна.

— Не мога да ви го кажа сега! — простена Ребека. — Много съм нещастна. Но, моля ви се, винаги ме обичайте, обещайте, че винаги ще ме обичате. — И сред взаимни сълзи — тъй като вълнението на младата жена беше събудило съчувствието на възрастната — мис Кроли даде тържествено това обещание и напусна стаята на своето малко protegee^[1], възхищавайки се от нея като от едно мило, безизкуствено, топлосърдечно, нежно, неразбираемо създание.

И сега тя остана сама, да си размишлява върху внезапните и чудновати събития, станали този ден, за това, което се бе случило, както и за онова, което би могло да се случи. Какви, мислите, бяха тайните чувства на мис, не (простете), на мисис Ребека? Ако няколко страници по-назад авторът на тази повест си позволи привилегията да надникне в спалнята на мис Амелия Седли и да отгадае, с всезнанието на литературния творец, всичките нежни мъки и чувства, които се мятаха върху тази невинна възглавница, защо той да не се обяви за доверител и на Ребека, за пазител на тайните й и за ключар на съвестта на тази млада жена?

Е добре, на първо място Ребека изрази своите искрени и трогателни съжаления за това, че нещо толкова изгодно й бе предложено, а тя трябваше да го откаже. Всеки уравновесен човек без друго би споделил тези нейни напълно естествени чувства. Коя добра майка няма да съжали една бедна девойка, която можеше да стане лейди и да сподели един доход от четири хиляди годишно? Кой добре възпитан млад човек от Панаира на суетата няма да съчувствува на една трудеща се, умна и ценна девойка, която получава такова почтено и изгодно предложение тъкмо тогава, когато е вън от възможностите й да го приеме?

Разочарованието на нашата приятелка Беки наистина заслужава всякакво съчувствие.

Спомням си, когато една вечер бях поканен на един прием в Панаира на суетата. Наблюдавах старата мис Тоуди, която също присъствуваше там, как ласкаеше и обръщаше специално внимание на малката мисис Брифлес, съпруга на един адвокат, която наистина е от добро семейство, но е много бедна, както е известно на всички ни.

Каква, запитах се мислено аз, може да е причината на проявената от мис Тоуди любезност; дали Брифлес е на служба в съда на някое графство, или пък жена му е получила наследство? Но още тогава мис Тоуди обясни със свойствената си простота в какво се състои работата. „Знаете ли — каза тя, — че мисис Брифлес е внучка на сър Джон Редхенд, който е толкова болен в Челтнам, че едва ли ще преживее още шест месеца. Негов наследник става бащата на мисис Брифлес; така че, както виждате, тя ще стане дъщеря на баронет.“ И Тоуди покани Брифлес и съпругата му на вечеря още през следващата седмица.

Ако само възможността да стане дъщеря на баронет може да извоюва на една дама такава чест, ние без друго трябва да уважаваме мъката на една млада жена, която е загубила случая да стане съпруга на баронет. Кой би си помислил, че лейди Кроли ще умре толкова скоро? „Тя беше от онези болнави жени, които могат да живеят с болестта си и десет години — мислеше си Ребека, обхваната от угризения, — и тогава щях да стана благородна лейди! И щях да въртя онзи стар човек, както си намеря за добре. Щях, както им се пада, да се отблагодаря на мисис Бют за покровителственото й отношение и на мистър Пит за непоносимото снизходително държане. Щях да накарам да мебелират отново и да украсят къщата в града. Щях да имам най-хубавия екипаж в Лондон и ложа в операта; й следния сезон щях да бъда представена в двореца. Всичко това би могло да стане; а сега — сега всичко бе само несигурност и неизвестност.“

Но Ребека бе млада жена с твърде голяма решителност и енергия, за да си позволи да се измъчва непристойно и безполезно за нещо, което бе безвъзвратно минало. Така че, като му отреди само толкова съжаление, колкото бе необходимо, тя благоразумно отправи цялото си внимание към бъдещето, което сега беше за нея много по-важно. И тя премисли положението си, с всичките му надежди, съмнения и възможности.

На първо място тя бе омъжена — това беше важно обстоятелство. Сър Пит го знаеше. За нея не беше толкова важно, че трябваше най-неочаквано да направи признанието, а по-скоро, че се оказа необходимо да стори това неочаквано. Някой ден то все трябваше да се узнае и защо не сега вместо по-късно? Този, който сам желаеше да се ожени за нея, би трябвало поне да замълчи относно собствената й женитба. Големият въпрос беше — как щеше да понесе новината мис Кроли? Ребека си имаше своите опасения; но тя си спомняше всичко, което мис Кроли бе казвала; презрението, което старата дама признаваше, че изпитва към потеклото; смелите й либерални възгледи, романтичните й склонности; едва ли не прекомерната й слабост към племенника й и постоянно проявяваната й привързаност към самата Ребека. „Тя толкова го обича — мислеше си Ребека, — че би му простила всичко. Толкова е свикнала с мене, че, струва ми се, никак няма да се чувствува добре без мене и когато тайната се разбули, ще има сцена, истерия и голяма разправия, а сетне ще последва пълно сдобряване.“ Но както и да е, имаше ли смисъл да отлагат? Жребият бе хвърлен и дали работата щеше да се открие сега или утре, резултатът щеше да бъде един и същ. И тъй, решила, че новината трябва да се съобщи на мис Кроли, младата жена започна да размишлява върху най-добрия начин, по който би могла да стори това; както и дали трябваше да посрещне бурята, която неминуемо щеше да се разрази, или пък да избяга и да се скрие, докато първото избухване отмине. Под напора на тези мисли тя написа следното писмо:

„Скъпи приятелю,

Голямата криза, за която толкова често разисквахме, настъпи. Половината от тайната ми е известна и аз дълго размишлявах и най-после реших, че сега е моментът да разкрием цялата истина. Сър Пит дойде при мене тази сутрин и какво, мислиш, направи? — Официално предложение за женитба. Помисли си! Клетата малка аз. Значи, можела съм да стана лейди Кроли. Колко доволна би останала мисис Бют.

С други думи, бих могла да бъда нечия майка вместо… о, как треперя, как треперя, когато си помисля, че скоро ще трябва да открием всичко!

Сър Пит знае, че съм омъжена и тъй като не му е известно за кого, засега не е още много разочарован. Ma tante^[2] наистина се ядосва, че съм му отказала. Но е олицетворение на самата доброта и любезност. Благоволи да каже, че бих му била добра съпруга; и се заклева, че ще бъде истинска майки на твоята малка Ребека. Представям си как отначало ще се разстрои, когато научи новината. Но нима трябва да се страхуваме от друго, освен от минутна ярост? Мисля, че не; положителна съм, че не. Тя има такава слабост към тебе (непослушен готованко такъв), че би ти простила всичко; и дори вярвам, че следващото място в сърцето й принадлежи на мене и че без мене ще се чувствува нещастна. Скъпи мой! Нещо ми подсказва, че ще победим. Ти ще напуснеш този отвратителен полк, ще изоставиш хазарта и конете и ще станеш добро момче; и всички ще живеем в Парк Лейн, и ma tante ще ни остави всичките си пари.

Утре ще се постарая да дойда в три часа на обикновеното място. Ако мис Б. ме придружава, ти трябва да дойдеш на вечеря и да ми донесеш отговор. Сложи го в третия том на беседите на Портеус. Но каквото и да се случи, ела при твоята; Р.“

Писмото беше адресирано до „мис Илайза Стайлс, дом мистър Барнет, седлар, Найтсбридж“.

И вярвам, нито един читател на тази малка повест няма да е толкова непрозорлив, та да не разбере, че мис Илайза Стайлс (Ребека казваше, че тя е стара нейна съученичка, с която напоследък бе започнала да води оживена кореспонденция и която редовно ходеше да взема тези писма от седларя) носеше пиринчени шпори, големи къдрави мустаци и беше не друг, а самият капитан Родън Кроли.