Шеридан льо Фану
Кармила (12)

* * *

Но скоро, се появиха някои неприятности. На първо място, Миларка се оплакваше от силна отпадналост — слабост, която останала след нейното последно заболяване — и тя никога не излизаше от стаята си преди късен следобед. Втората неприятност бе разкрита случайно. Независимо, че момичето винаги заключваше вратата си отвътре и никога не докосваше ключа преди да допусне прислужницата да й помогне за тоалета, понякога тя несъмнено отсъстваше от стаята си много рано сутрин, или по-късно през деня, преди да пожелае да се разбере, че тя се движи. Бе многократно виждана от прозорците на замъка на развиделяване да върви в източна посока, с вид на човек в транс. Това ме убеди, че тя вървеше в съня си. Но тази хипотеза не разреши загадката. Как преминаваше от къщата, без да отключи врата или прозорец? При всичките тези мои безпокойства се появи и една загриженост от далеч по-сериозно естество. Моето мило дете започна да посърва и губи здравето си и то по толкова загадъчен и дори ужасен начин, че аз бях съвършено изплашен. В началото тя бе спохождана от ужасяващи сънища, след това, както и се струваше, от един призрак, приличащ понякога на Миларка, понякога на звяр, вървящ в подножието на леглото й. По-късно се появиха усещания. Едното, не неприятно, но много особено, тя оприличаваше на движението на леден поток срещу гърдите й. По-късно тя почувства как нещо като чифт огромни игли я пробождат малко под гърлото с много остра болка. Няколко нощи след това последва постепенно и конвулсивно чувство за задушаване, после дойде безсъзнанието.

Аз можех да чувам ясно всяка дума, която добрият стар генерал казваше, защото каретата се движеше леко върху късата трева. Приближавахме се към обезлюденото село, в което не бе горяло огнище и не бе излизал пушек от повече от половин век. Може да се досетите колко особено се почувствах като чух същите симптоми, изживяни от нещастното момиче. Може също да предположите какво изпитах, когато го чух подробно да описва навици и загадъчни особености, които бяха, фактически, тези на нашата красива гостенка Кармила!

Една поляна се откри в гората и ние внезапно се намерихме под комините и островърхите покриви на полуразрушеното село, близо до кулите и проядените зидове на опустошения замък, около който растат събрани гигантски дървета провиснали над нас.

Като в страшен сън, слязох от каретата в мълчание, защото всеки един от нас имаше прекалено много мисли. Изкачихме възвишението и бяхме сред просторните стаи, витите стълби и тъмните коридори на замъка.

— И това някога е било дворцовата резиденция на фамилията Карнщайн! — каза старият генерал накрая като гледаше от един огромен прозорец в посока на селото. — Това беше една лоша фамилия и нейната напоена с кръв история е написана тук! — продължи той. — Жалко е, че те трябва след смъртта си да продължават да заразяват човешката раса със своите отвратителни страсти. Онова, там долу, е параклисът на Карнщайнови. — Той посочи надолу към сивите стени на готическата постройка, частично видима през храстите, надолу по наклона. — И чувам брадвата на дървар — добави той, — работещ сред дърветата, които го заобикалят. Той вероятно, може да ни даде сведенията, които търся — и посочи гроба на Миркала — графиня Карнщайн. — Тези селски жители запазват местните традиции на големите фамилии, чиито истории отмират сред богатите и имащите титли така скоро, както изчезват и самите фамилии.

— Имаме един портрет в къщи, на Миркала — графинята Карнщайн. Искаш ли да го видиш? — запита баща ми.

— Време има достатъчно, скъпи приятелю! — отвърна генералът. — Мисля, че съм виждал оригинала! Мотивът, който ме доведе при теб по-рано, отколкото възнамерявах първоначално, бе да изследвам параклиса, който сега приближаваме.

— Какво? Видял си графиня Миркала? — възкликна баща ми. — Но как, тя е умряла преди повече от един век!

— Не е толкова мъртва, колкото си въобразяваш. Казано ми е! — отговори генералът.

— Признавам, генерале, че вие безкрайно ме озадачавате! — отговори баща ми поглеждайки го.

Въпреки че понякога в държанието на генерала имаше гняв и омраза, в него не се забелязваше нищо лекомислено или налудничаво.

— Остава ми — каза той като минавахме под масивната арка на готическата църква — само една цел, която ме интересува през няколкото години, които ми остават на този свят. И това е, да извърша моето отмъщение, което благодаря на Бога, може все още да бъде извършено от ръката на смъртен.

— Какво отмъщение имаш предвид? — запита баща ми с нараснало изумление.

— Имам предвид да обезглавя чудовището! — отговори той със силно зачервено лице. Гласът му отекна печално в пустите развалини, а стисната му в юмрук ръка бе вдигната, сякаш хващаше дръжката на брадва. И той я размаха свирепо във въздуха.

— Какво! — Възкликна баща ми, смутен повече от всякога.

— Да й отрежа главата!

— Да отрежеш главата й?

— Да, с брадва, с лопата, с всичко, което може да пререже гърлото на убийцата. Ще видиш! — отговори той, треперейки от гняв. Избързвайки напред той продължи: — Онази греда ще стане за сядане. Твоето мило дете е изморено, остави я да седне, а аз с няколко изречения ще завърша отвратителната си история.

Четвъртитият дървен блок, който лежеше върху обрасналия с трева плочник на параклиса, ставаше за пейка, върху която аз с удоволствие седнах. Генералът повика дърваря, който бе отсякъл някои клони затискащи старите стени. С брадвата в ръка, старецът застана пред нас. Той не можа да ни каже нищо за тези паметници, но имало друг старец, каза той, лесничея на тази гора, понастоящем живеещ в къщата на свещеника и той можел да посочи всеки паметник на старата фамилия Карнщайн. За съвсем малка сума дърварят се съгласи да го доведе при нас ако му дадем един от конете си, за по-малко от половин час.

— Отдавна ли сте на работа в тази гора? — запита баща ми стария човек.

— Бил съм тук дървар — отговори той, — подчинен на лесничея цял живот. Преди мен такъв е бил баща ми и така нататък, толкова поколения назад… Бих могъл да ви покажа в селото там самата къща, в която са живели моите предци.

— Как е станало така, че селото да се обезлюди? — попита генералът.

— То било обезпокоявано от призраци, привидения, господине! Няколко били проследени до техните гробове, там разкрити с обичайните проверки и унищожени по единствения начин — чрез обезглавяване, завързване на кладата и изгаряне. Но дотогава много от селяните били убити.

След всичко това много гробове се отворили, но селото не се успокоило. Един благородник от Моравия, който случайно пътувал насам, чул какво ставало и тъй като бил опитен в тези неща, предложил да освободи селото от неговия мъчител. Той направил това по следния начин: луната нея нощ силно светела. Той се качил малко след залез слънце върху кулата на параклиса, откъдето можел ясно да вижда гробището под него. Вие можете да го видите от онзи прозорец. От това място той наблюдавал, докато видял един вампир да излиза от гроба си, да оставя до него ленените дрехи, в които бил обвит и безшумно да се придвижва към селото, за да измъчва неговите жители. Чужденецът видял всичко това, слязъл от камбанарията, взел ленените одежди на вампира и ги занесъл на върха на кулата. Когато вампирът се завърнал от своите мародерства и не намерил дрехите си, изревал свирепо към моравеца горе на кулата. Той в отговор го поканил да се качи и си ги вземе. Тогава вампирът, приемайки, започнал да се качва по камбанарията и когато стигнал до зъбчатите стени, моравецът с един удар на сабята си му разцепил черепа на две и го хвърлил долу в гробището. Чужденецът слязъл по витите стълби и отрязал главата на вампира. На следващия ден я предал заедно с тялото на селяните, които съответно ги набили на кол и ги изгорили. Този моравски благородник имал разрешение от тогавашния глава на семейството, да премести гроба на Миркала — графиня Карнщайн, и така за кратко време неговото място било съвсем забравено.

— Може ли да посочите къде се е издигал? — попита генералът нетърпеливо.

Горският секач поклати глава и се усмихна.

— Нито един жив човек не може да ви каже това сега — каза той, — освен това казват, че тялото било преместено, но и за това никой не е сигурен.

Времето напредваше и като каза всичко това, той пусна брадвата си и замина, оставяйки ни да чуем остатъка от странната история на генерала.