Петко Тодоров
Зидари (4) (Драма в четири действия)

Действие трето

 

Майстор Брайно (който ту влиза в черква и с конец в ръка мери нещо, ту излиза; нагледва, командува, разпорежда всички и сам работи). Днес е четирисетия ден, сетен ден. — Пипайте по-чевръсто! Когато над ръта слънцето клюмне на заход, сянката на кръста трябва да се простре горе от черква над селото. Иване, дайте с Донча плочите оттатък и захващайте вече да покривате. — Уста Драгане, накова ли и отсамдъски по гредите. Или камъка на кивгиря чакаш? (Към Миха.) — Очисти ли го?

Михо (дяла настрана камък). Комахай. Като го бутнали отгоре, паднал върху пясъка, ритнал пък никой върху му коритото с варта — всичко станало на сгурия.

Майстор Брайно. Нали не се пукнал!

Михо. Добре оцелял. Готов, одялан камък, де щяхме да го дирим пак.

Майстор Брайно. Тоз камък като корона над вратите ще го сложите и над него кръста да се подйеме. Като се върне Христо от боя, под тази корона той пръв с Рада да мине. Че е юнак за всички. (Към Миха.) — Очисти го и си земай длетото да пробиеш отгоре място за кръста!

Михо. Ай сега! — Корона и за двамата.

Майстор Брайно. Мери с кръста и пробивай. Всяко нещо да е подръка, като потряба. — Уста Стойко, стъпалото отдолу и отстрана остави за после. (Сяда и работи.)

Стойко. Аз само отгоре и отстрана, Майсторе: дето ще се вижда.

Иван. Да я свършим! Подире и цяло село на пепел да стане, черквата е от камък: и да я порутят, и да я издънят — има темел, не могат издъно я премахна.

Михо. В буренак да глъхне околовръст — нали има темел!

Майстор Брайно. Да караме ний, докато ни ръка държи. Не с такъвзи омисъл захванах аз тая черква — да сложа темел и друг да чакам да довършва туй, което аз съм захванал.

Драган (горе от скелята поклаща глава). И на какво ли сме сложили този темел, кое ли ще го закрепи? — Сговорът ни или вярата?…

Майстор Брайно. Темелят — моя темел на здраво място е сложен… Когато всички се сберат в тази черква, когато малко и голямо се изправи пред олтаря — тяхната вяра и сговор ще закрепят темеля.

Драган. Дотогази…

Майстор Брайно. Затуй ви казвам: пипайте по-чевръсто, ний да я свършим. Едно нещо издигнато, свършено, изкарано цяло, то вече оживява и само се крепи.

Драган. То се знае. Ама доде застане тази черква сама да се крепи!…

Георги. Много зидари ще си намерят гроба под нейните развалини.

Стойко. Ох-ох, то се видя. Ний ще легнем да и закрепим темеля най-подир, ами… мене ума ми е все нататък — какво станаха онези?

Майстор Брайно (като влязва в черква). Онези да си гдедат свойта, ний нашата.

Стойко. Не се чуват вече.

Михо. До напред пропуквашеощепо някоя пушка.

Георги. Дали не са убили някого. Разлютени, кърджалиите ще връхлетят върху селото — дете в майка ще разплачат.

Стойко. Хубаво казваше уста Драган. Да не хващаме опасния край. С турци наглава не се излязва.

Иван. Аз пак ви казвам — не бойте се! Като са обрали Харлаковци и Добри дял, само два бюлюка като са останали, за кефа на Конярът няма да отидат с глава да пробиват стена. Нашите от Голо бърдо, зад канарите, ги притрепват до един.

Георги. Не е за кеф тука. Турчин и кърджалия няма да приеме гяурин да крейне глава срещу него. Няма те да прекършат хатъра на главатарите си. За другарство, за чест тези нехранимайковци живеят.

Стойко. Право, и аз съм чувал: за едната луда чест.

Драган. С очите в огъня влязоха те, нашите, ама… Да е субаша, да са едни кърджалии. До вчера като не се чуваха ни едни, ни други — кой ни пречеше? — Досега аз три черкви покривах…

Майстор Брайно (като излязва от черква). Яка сграда градим. На всички трябва да пораснат сърцата да я изкараме, пък вместо туй — кой знае на какво се превърнахме.

 

Дядо Милко. Помози бог, зидари. Дойдох при вас пак. Тук най-силна вяра тряба да има.

Михо. Дал бог добро, дядо Милко. Без вяра нищо не върви в този свят.

Дядо Милко. И мен, и на цялото село тук ни е надеждата. Ти, майсторе…

Драган (от скелята, като пресича старейшина). Чакайте, от чучура някой иде насам.

 

Георги. Идете ли си?

Стойко. Бягате ли?

Четвърти момък (още запъхтян). А, тъй, бягаме! Ида да зема хляб! — Хе, много пъти нашата майка са разплакали те, ама и ний сега тяхната разплакахме!

Иван. Какво стана?

Четвърти момък Излезте да видите! Всеки отворил очи ай таквиз! (Показва стиснати пестници.) Никой от нищо не мига.

Дядо Милко. Фала ви, момчета!

Четвърти момък. Каквото от памтивека е накипяло, сега на тези се изля на главите. Да го помнят и в гроба!

Дядо Милко (трогнат). Фала ви, момчета! Защо не съм млад и аз, кам да сме млади, майсторе — младежка сила зе да ми подига мишците!

Майстор Брайно. Христо и за нас младува там, дядо Милко!

Дядо Милко. Всички са добре, нали?

Четвърти момък. Само на Дойна Дългия Деяна убиха и един има ранен!

Иван. Убиха!

Георги. Туйто!

Стойко. Викахме ви снощи…

Иван. Стриков ми е Деян. Лека му пръст!

Дядо Милко. Бог да го прости.

Иван. Не посрами той името ни.

Четвърти момък. Такъвзи го гледахме, разпасан като мене, ама като се разлюти зад скалите и на други сила даде.

Дончо. Ами кого раниха?

Четвърти момък. Дядова Калчов Петко… Ама той не сетил куршума. Като му протекла кръвта над навуя — домокряло му, тогази полетя да падне. Христо му проми раната.

Драган. С туй да се свърши.

Георги. Мъртвия ще прежалим. Раната на Петка ще зарасне. Той е млад!

Четвърти момък. Да не ви е грижа. Там не щем да знаем. Христо вика — куршум го не хваща. От пусията си седмина повали. Като то свиха отвред — свършиха му се пачаврите за кавала, той си съблече ризата и я надра.

Дончо (малко настрана, с присмех). Правил го е Дончо Арнаудов.

Четвърти момък. Отгоре самичък се обади на Коняра и с един телян му проводи много здраве.

Дядо Милко (поклаща угрижено глава). С огъня игра — с огъня игра.…

Майстор Брайно (към момъка). Кажи, всичко кажи, как се бият там — и тука да ги съживиш!

Четвърти момък. Още на призори, щу бяха изгаснали звездите, като се зачуха зурлите им, и ний дебнешком се надвесихме над скалите. Похазаха се няколко гивендии със зилове, играят пред бюлюка…

Михо (със стиснати пестници). Дали и мойта Цвята е тръгнала със зилове!

Четвърти момък. Нека минат — рече Христо. След тях ей бюлюка, главатарите на коне напред. Деян дигна шишенето. Кимна и Христо, па като урнахме всички! Орляк пилци като ги налети изневиделица дувана, виждали ли сте? (Махва с ръка.) Подир малко целият бюлюк с пушки и пищови налетя — те отдолу, ний отгоре — пата-кюта. Тогази убиха Деяна. Видяха, под градушки куршуми не се минава, дръпнаха се пак. На земята писнаха бари десетина ранени…

 

Дядо Милко (след първото оживление, изведнъж съкрушено, като протяга ръка в посока на гърмежите). Не е шега туй, момчета. Хванахме се на туй хоро, ама не зная как ще я изкараме. Не му виждам края.

Майстор Брайно (който в това време се е поотстранил, оглеждайки черквата, се повръща). Мене у Христа ми е надеждата!

Четвърти момък. Слушайте — ний как я изкарахме! Разсъмна се, едвам по Балкана се разведри мъглата, показаха се да прибират ранените. Като им нададохме още един, половина на място се гаврътнаха!

Георги. Каквото щеш ми приказвай ти — няма да излезем ний наглава.

Дядо Милко (като свива рамена). Имало и мойта глава да пати.

Майстор Брайно. За какво са глави — да пащат и да работят!

Дядо Милко Майсторе, аз отивам да проводя на момчетата хляб — в твои ръце всичко остава. Подйемеш ли ти кръста, има за какво още да се хванем!

Майстор Брайно. Дотолкоз съм я довел и кръста ще дигна!

Дядо Милко (като тръгва с момъка). Хайде. И да мълчиш. Да се не дрънне из село — едного не мога спре тука!

 

Рада (развълнувана). Някой доде при вас! Какво има? Какво каза?

Дядо Милко (като изтърва тояга от удивление и — сърдито). Че дошъл кой дошъл! Ти пък отде накъде сега?

Рада Додох. Христо да ми кажете какво стана.

Четвърти момък. Христо там е главатар. Какво ще стане? Додох да му зема хляб.

Дядо Милко (като дръпва момъка). С-ст, какво ти казах! (Към Рада.) — Ти да те свържа ли искаш?

Рада Вържете ме, каквото щете ме правете, аз…

Дядо Милко. Хъм! Тъкмо за таквизи ми е сега!

Рада Цяла сутрин трещят гърмежи. Не ме побира в къщи!

Дядо Милко Пъй да се не пръкне!… (Към зидарите.) — Има майки синове да са изпроводили там, сестри — братя, те търпят — тя не можала да търпи.

Рада Не мога.

Дядо Милко. Е, че…

Рада Като не ми казвате, сама ще отида при него.

Драган. Ха, то сега за тебе питаха там. Само ти остана да отидеш!

Рада Ще отида! (Обръща се към четвъртия момък.) С него ще ида!

Драган. Дядо Милко, тази тояга за хубост ли я държиш в ръка?

Рада И убийте ме, ако щете!

Дядо Милко. Чувай! Не ми е сега да слушам таквизи — тръгвай напреде ми!

Рада В къщи?

Драган. Ами къде, поврага?

Дядо Милко. Аз ще ти кажа къде! — Като не те свърта, ще накарам майка ти да те залости в горняцата.

Рада (навожда глава, старейшината я подбира пред себе си). Тъй, в горницата, като добитък. Да слушам само гърмежи и…

 

Михо. Сърце е, пусто. Не е камък да го затиснеш или да го обърнеш!

Иван. Пък и какво са нарочили всички туй момиче! — За всичко навред на него си изкарват.

Георги. Ами то като се пъха навред. Дето го не сееш, там никне.

Иван. Младо. По-волно сърце имало — сега колове ли ще дигнем по него!

Майстор Брайно. Като че всеки от нас не е кършил плетища, като че псетата са мирясвали по цели нощи…

Михо. То друго. Ние бяхме мъже. Ама пък тъй кой го е докарвал като нея? — Тя селото раздели и общи работи разбърка. И в таквози усилно време — какво вече, кърджалиите ни са пред прага! — пак за нея се делякат. Ей го онзи там се бие, този тук стои — приказка не продумва.

Майстор Брайно. Нямало е като нея мома в наше село!

Иван. Толкози лична и тъй сърцата, нямало е.

Майстор Брайно. Погледнете я само, кога дигне кобилица към чучура. — Не сила, крила тя на Христа дава!

Драган. За лична — лична е. За хубава — хубава!

Майстор Брайно. Който няма сърце за хубост, той и господа не познава в този свят!

Драган. Ама няма на добро да яизкара тази хубост! — Както и Христа, дето толкоз се застъпваш за него… Ех, не ме послушахте! Поведохте се всички по хлапашки ум…

Стойко (след малко мълчание). Той каза: пищели няколко ранени по пътя, другарите им се повърнали да ги приберат и те га запарастили отгоре…

Иван. Че да ги гледат ли?

Георги. Да са ги оставили барим ранените си да приберат, по-лесно ще се пръждосат тъй.

Драган. От бюлюците на Балталията стамбул-ския диван трепере. Той в Цариград влезе, паши и везириобра. Не е ли чувал бари някой от вас? — С брадви разби вратата на сарая.

Стойко (поклаща утвърдително глава). Хъ-хъ! Балталия: оттогази са му изкарали прякор.

Драган. Султана свали, другиго на мястото му тури. Царщина цяла обърна — нашите ще устоят срещу него… (Като махва с ръка.) — Карайте!…

Георги. Едного ранили вече, другиго убили.

Стойко. Да видят веднъж кръв и смърт те… По ръба между този и онзи свят не се върви.

Георги. Туй до тая заран, ами оттогава още колко ли? Да бяхме снощи тръгнали с добридялчани. Хем всеки щеше да се натовари и изнесе!

Стойко. Дядо Благой — нали видяхме снощи — едвам се държи на краката си и пак не се спря при нас биля — пое нагоре.

Михо. Само ний останахме…

Майстор Брайно (замислен). Искам до довечера кръст да дигна тук — пък бягане на всекиму в ума…

Георги. Таквози време дошло, на четири всекиму трябва да играят очите.

Майстор Брайно. Никому ли не остана капка вяра в душата?

Стойко. Хем чук нагъвай, хем към кърджалии надавай ухо, хем се озъртай накъде да бягаш — душа не останало у тебе, каква ти вяра?

Майстор Брайно. Който е зидар, като хване чука, всичко забравя. По-скоро душата му ще отделят от него, отколкото чукът от ръката му.

Михо. Де ги такива зидари?

Майстор Брайно. Таквизи черква градят! Няма ли той господ в душата си, не вярва ли сам в своята работа, да хвърля по-скоро чук и да бяга.

Георги. Защо да се лъжем един други. Не виждаме ли сами?

Стойко. Право. И аз туй щях да кажа. То бива всичко до време.

Драган (тръгва към черквата). Остави ги, Майсторе. Ела да видим там вътре…

Майстор Брайно (бави се един миг и после тръгва изведнъж след Драгана). Сядайте на работа. Стига разправии!

 

Георги. Добре, да седнем! — Зехме чуковете. — Подире? — И дядо Милко, като чу напред, отблъснали ги, хвана да вика: младежка сила му подигала мишците. Ама подире, като зе да разправя онзи как прострели Деяна — пресъхна му долнята устна.

Стойко. Ами-ами. Видя ли го? Млъкна, ни хък, ни гък. Хем той, дето е най-сърцат от всички.

Георги. Сърцат, ама си отиде. Чу ли то какво каза — на майстор Брайна оставя всичко.

Стойко. Остави ни дядо Милко!

Георги. А бе и майстора, и уста Драган дип добре знаят — Бежанова майка не плаче — Стоянова! Ами…

Стойко. Те защо влязоха в черквата?

Георги. Иди ги разбери. Той, майстора, от вчера сякаш бълнува — не приказва.

Стойко (като става и дебне към вратата на черквата). Ама в черква ли влязоха, или… да не би през другите врата…

Георги. Я ги виж!

Стойко (наднича). Тук били. Може да искат да съборят гредата на оная скеля. Или се сговарят.

Дончо. За дяда Милка, за уста Драгана и майстора — най-калени и опитни хора тука в цяло пригоре — зехте да се двоумите, пък оттатък оставихте всичко в ръцете на Сирака. Че ме накарахте и аз дядова си кавал да му дам.

Иван. Хай сега пък и ти! Че Христа как го мислиш?

Дончо. Ще видите. То скоро ще се обади!

Иван. Ти твойте дертове навред трябва да ги вмесиш!

Дончо. Туй не е от дерт. Вий като дебнете и приказвате за дяда Милка и майстора от дерт ли е? Или Христа и от дяда Милка по-горе ще го турите!

Стойко. Хора сме, хора. От едного ако тече кръв, от другиго вода ли?

Дончо. Ама този, който е със своите, за свое име — кръвта си до капка да пролее, няма да му се посвиди. Пък един голтак — нийде никого няма — за какво ще го боли?

Иван (като го смерва строго с очи). Теб ти е по-тъмнял ум и свяст, Дончо! Човека излязъл срещу куршумите…

Дончо. Излязъл сила пред таквизи като тебе да покаже. Знам ги таквизи юнаци!

Иван. Под твоя език змия усойница се е свила! Като си бил по-верен на рода си, защо остана тука?

Дончо. Защо съм останал — моя работа! Аз питам ли тебе защо ти си останал? Иван. Ти да млъкваш!

Герги (към Ивана). Пък ти отде-накъде ще запушаш на Дончо устата? Остави го. Те все наедно са били. Да каже. — На Христа сме оставили и селото, и гла-вите си.

Дончо. Един човек като Сирака, който е в света тъй, като стрък в полето, който не знае ни баща, ни майка, не си троши той главата. Когато е в село, да го видят хората, ще се запърши, ще дигне глава — ама намери ли се натясно, виж, че зарязал всичко и хванал Балкана!

Герги (към Иван). Чуваш ли?

Дончо. Една педя земя няма той да го връзва тук. Две керемиди няма. Какво го е еня?

Стойко. Ами, какво го е еня?

Иван (към Донча). Теб ти е на всички да разклатиш вярата! Сега, когато и тъй е разклатена: да оставят черквата!

Георги. Невидяла ви се вече черквата и главата! Всякой каквото рече — с черквата му вадите очите!

Иван. Христо тука си е оставил сърцето и честта! Остави Рада…

Георги. Ха, като го насвият кърджалиите, за Рада ще ти мисли!

Иван (към Донча). Той не е като тебе! — Няма сега да разваляш ума на другите! На тези малко им трябва!

Георги. Ама ще ни залъгвате ли? Че деца ли сме?

Стойко. Какво ще ни разваля ума!

Иван. И от деца повече сте вий! Да ви кажат само: оставете чуковете, и ще хукнете. За нищо не мислите!

Герги. Ба, ако ти и майстор Брайно искате да дигате черква за Христо и Рада да се… — мене до такива не ми е. Да надвий кърджалиите, да се върне — и нека си дига черква.

Дончо. Че тя тази черква само за него искаха да я свършат я!…

Иван (като се изправя сърдито срещу Донча), Ти да се махваш оттука! Свади и раздор си само да сееш помежду ни! От завист забрави всичко! Искаш черквата в последния час да оставим!

Михо. Брей ей! — какво правите, гледайте си работата!

Дончо (злобно усмихнат, посяга да разпасва престилката). Ха, тъй ли било! И вие ли почвате?

Иван. Върви си! Твойта работа аз ще я свърша.

Дончо. Добре. Аз не се натрапям!

Иван. За двама ще работя.

Герги (като посяга и той да разпасва престцлката си). За трима работете! Няма да ме залъгвате! Хайде, уста Стойко!

 

Стойко (като се ослушва). Хъх, ей ги! Чувайте! Хайде!

Майстор Брайно (ослушва се). Захвана ли пак? (Изглежда Донча.) — Дончо, къде? — Уплашихте ли се?

Дончо. Аз не се плаша. Мене ме пъдят от работа…

Майстор Брайно. Кой те пъди?

Георги. Нито работа вършим, нито ще свършим — само да се караме тука!

Иван. Аз му казах да си върви!

Майстор Брайно. Как ще си върви? Ний не можем да се обърнем от вас. Зад гърба ни ще се изядете!

Михо (към Донча). Сега я чувай! — Градушка от куршуми ечи, вие ще се карате!

Герги (дърпа се настрана). Дотегна ми и чук, и занаят!

Дончо. Мене пък дотегна да се карам от сутрин до вечер.

Михо. Тогази да си идем всички!

 

Стойко. Я чувайте как гърмят!

Иван. С такива зидари черква не се гради!

Герги (тръгва на една страна). Ти, като си по-добър, стой, че я сгради!

Дончо (тръгва на друга страна). Хайде! Бари всеки накъдето му очи видят!

Драган (излиза от черквата). Какво? Ще оставят чуковете?

Георги. Не можем се изнесе, стоката ни остава на кърджалиите, ами барим своите да видим да приберем…

Стойко (като оставя чука и става). Мойта жена я боли кракът — не може да върви!

Иван (удивен). Бе вие — уста Стойко, Герге! Какво правите? Дотука сме карали, сега ли ще оставим? Помислете малко!

 

Майстор Брайно. Остави ги! Нека бягат, да вървят, където щат. Със заешко сърце като ще градите тази черква, оставете я!

Иван (като го гледа смаяно). И ти ли, Майсторе? И ти ли?

Майстор Брайно. Двадесет и пет години аз държах този чук и не се опря на него ни дърво, ни камък, ни вода, ни огън. И сега не е омекнала ръката ми — самичък го хвърлям. (Захвърля чука си през зида на черквата.)

Михо. Какво ще правиш?

Майстор Брайно. Заровете го в земята. Няма да похвала чук, не ща да черня вече зидарска чест! До ще време — друг ще го подйеме. Той да гради черкви, каквито трябва и както подобава!

Иван. В твойта ръка дядо Милко остави всичко, като оставиш ти черквата…

Майстор Брайно. Вървете — кому където очи виждат! Аз в нейните съсипни ще чакам сам смъртта си!

Стойко (като се кани да тръгне). Хайде! Аз знаях най-подир, че пак ще хванем Балкана…

Драган (изстъпва сред задарите, задгърбя майстора и със строг глас). Земайте чукове и да си сяда всеки на мястото. Тук главите ни да паднат, при тази черква — никой няма да помръдва! Работили сме тук — тук ще останем. Всеки ще прежали за нея живота си: каквото има. Цяло село, цял народ иска от нас черква — как да е, ще я свършим! (Зидарите се колебаят.)

Майстор Брайно (тръгнал за в черква, спира се на прага). Как да е — робски градеж! — който може, да гради! (Влиза вътре.)

Драган (след майстора). Аз дигам чук и ще изкарам, което сме захванали.

 

Драган (дига тържествено кръста). Чакайте! Недейте в тоя час се отвръща от вярата си. Бог изпитни ни праща. Видяхме всички: притиснати отсам от кърджалии, оттатък от субаша и отгоре на туй — вражди помежду ни. Господ изпитва — ще се прежали ли някой заради неговото име. Имайте упование в него. Всички сме пред кръста — той ще се издигне над черквата! — Той е наше упование! (По-тихо и по-уверено.) Нека под този кръст легне една християнска душа.

Георги. Че сега ли жертва?

Стойко. Тепърва?

Драган (повишава глас). Сега! Господ е винаги над главите ни. Никога не е късно за бога — и за жертва. Нашия род е като блудния син, връща се и трябва да каже: боже, прости ме… да разгърне сърцето си и да покаже, че правдата е в него… Крепка е нашата сила, когато е сила от бога! (Иска да погледне към черквата, дето е влязъл майстор Брайно.) Губи вяра в работата си и изтърва чук всеки, който гради не за бога, а за своя слава. Трябва да се обърнем към него и да кажем: ти си бог наш и упование! Познахме твоята сила. Ние се връщаме към тебе. Ето жертвата, откъсната от нашите сърца — от сърцата ни открити пред тебе! Ние вярваме и се молим, простри десница над нас!…

 

Михо. Толкова сме прежалили, ще прежалим…

 

Драган. Всички сме сега пред черквата и пред този кръст. (Подйема го.) Ето, целувайте кръста — с клетва обричайте! (Тържествено.) Първата жена, която дойде да носи на мъжа си хляб, той сам ще я въведе в черква и ще събори скелята върху нея. — Която бог проводи — нея той е избрал!

 

Михо. Господ нека стой над мене и над всички.

Иван. Тя ще освети и ще се посвети.

Георги. Като е божя воля, да бъде.

Дончо (поема последен кръста). Аз нямам жена!

Драган. Затуй пък закълни се, че верен ще бъдеш. — Ще отидеш в село и ще кажеш: — За обяд никой от нас няма да си ходи. Гозба всяка жена тук да донесе. — Ще кажеш: бързат. Подред у всички ще отидеш. Разпаши престилката и върви.

 

Иван. Знаял уста Драган. Жертвата сбира и скрепява. Всички ей как си седнаха и захванаха; хем бяха оставили вече, да си вървят…

Михо. Знае уста Драган. Като каже приказка, срещу нея не можеш и гъкна.

Стойко. Какво ще гъкнеш! Сочи ти кръста насреща…

Михо. Каквото рече, туй ще сториш.

Герги (дига безсилно рамена и въздиша). Сторихме го… (Настрана, като че говори на себе си.) Дончо хвана пътя край чучура. Най-напред ще мине покрай дома, на мойта жена ще каже.

Михо. Щерка Цвята — цвят пролетен ми отвлякоха кърджалиите! Сега жена си пък обрекох за черква.

Драган. Карайте си работата всички. Няма какво да мислите. Оставете господ да реди.

 

Георги. Двайсетина години се водим — живели сме, накриво не сме се поглеждали.

Стойко. Аз сега захващам да си сещам живота.

Михо (към Драган). Уста Драгане!

Драган. Какво, изкара ли го?

Михо. Пробих мястото. Да го дигнем.

Драган. Чакай, хайде! (Като татрузят по скелята камъка.) Герге, ела и ти!

Михо. Ще ми премлещиш пръстите, Герге — недей зяпа нататък!

Герги (плохо). Бе стори ми се, Михо!

Драган. Какво има да ти се струва! Казах ви — всеки да гледа отпреде си!

Иван (с въздишка). Дигаме-слагаме само на приказка. Като допре до чергата ни Михо (качва се на покрива, за да замаже камъка). Правете що щете. Кръв на вода не става.

 

Стойко. Жена ми вари боб, лански. Докато уври, по три пъти го залива. Ама като сме станали отзарана в тъмни зори — подклала го е.

Михо. Слънцето се спря. Сянката тъкмо насред.

Георги. Може веч да са тръгнали. Може да се надпреварят коя по-скоро да дойде — да покаже, че има на мъжа си страха.

Иван (тихо, като че на себе си). Пък ние сме млади още. И на нея лудия ум не е минал. Ще скочи, първа ще дойде. Сякаш нещо ми вика — ще люшне два пъти в цедилката детето — и ще дойде.

Георги. Свят захваща да ми се вие.

Стойко (цял треперещ, подига шишето с ракия). Ай там хе — ай сега, подир малко ще се подаде…

Георги. Ще завие край върбалака и ще се подаде. (Пресяга да вземе шишето от Стойка.) Я дай да се подкрепя!

Стойко. На!

 

Драган. Аз знаях! Не е шега, не е лесно… (Обръща се, дига кръста, иэправен до стената, и го подава на Миха.) Замаза ли? — Ей кръста. Калай?

Иван (вперил възторжен взор в кръста и цял треперещ от вълнение). Кръста се дига!

 

Михо (уплашено). Иде! Една се показа!

Драган. Защо викаш? Стойте!

 

Иван (полетява от уплаха и едвам се задържа на краката си). Мойта булка иде! Тя е! — По вървежа я познавам.

Георги. На нея прилича.

Михо. Затули се зад върбалака — пак не се знай.

Стойко (кръсти се разтреперан). Боже, света Богородице!

Георги. Иде насам, нищо в ръце не носи.

Драган. Коя ще да е. — Качвайте се нагоре по скелята. — Аз всичко съм наредил. Да остане някой долу, да я пресрещне.

Михо. Рада — Рада, Христовата!

Иван (като че се свестява). Рада? Ами Христе не е давал клетва! Не е обричал.

Стойко. Аз не знам. Каквото кажете.

Драган. Като не се е клел — той не е ли зидар? Какво се спряхте пак? Нея проводи бог — той знаял по-добре каква жертва да си подбере. — За туй момиче всички бяха забравили и господа, и службата си към него; за нея наши дигнаха ръка един върху други — черквата за нея щеше да отиде… господ я иска от нас — всичко да смири и прибере тук! — Качете се по-скоро! Михо, ти оттук!

Михо (минава от другата страна на покрива, клатейки глава).

Дончо. — Ей де арнаушката му беса се показа.

 

Рада Де е? Къде дянахте Христа?

 

Дончо. Къде ще вървиш? Тука го няма. Аз те излъгах, да ти опитам ума. Върви си!

Рада Пак ти ли ще ми препречваш пътя!

Дончо. Няма да те пусна!

Рада Махни се! Остави ме. Аз тебе не ща да те виждам вече!

Дончо. Викай каквото щеш!

Рада Ти направи всичко!

Дончо. От твойта дума не ща да знам. Върви си! Аз те излъгах.

Рада Защо ме не пущаш?

Дончо. Той не е тук! Нямаш ти работа тук!

Рада Ти направи да го убият! Остави ме да го сваря жив!

Дончо. Няма да те оставя!

Рада Де ги другите? Дръжте го! Да го сваря бари жив! Той е издъхнал.

Драган (като се доближва и дръпва Дончо). Пусни я, Дончо!

Рада Дръж го! Помогнете ми. Няма ли да го сваря?

Дончо (като полита плачешком и пада). Защо нея? Аз я излъгах…

Рада (втурва се в черквата). Де е? Вътре ли сте го внесли?

Драган. Нататък под скелята — на сянка!

Рада Де е? Де е? Няма го?