Петко Тодоров
Зидари (2) (Драма в четири действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
(Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7гласа)

Информация

Източник
Словото

История

  1. —Добавяне (от Словото)

Действие първо

Септемврийска тиха вечер. Полянка, обрасла с върбалак от едната страна; от другата се дига чучур с дълго дървено корито. Край върбите, пряко полянката, се вие зад чучура път, водещ към сега строящата се черква, чиято скеля стърчи нататък. Над черквата, пръснати по рида, се дигат къщите на селото.

На чучура още никой няма. Откъм черквата се чуват препирни — зидарите нещо се карат помежду си и пак се замиряват. След малко край върбалака по пътя се задават двама селяни. Единът стиснал под мишца къс шаяк, другият — платно и в ръка носи бяло шише с ракия. И двамата отиват към зидарите. Откъм черква насреща им иде Старейшината — държалив, прибран и пъргав старец, с тояга в ръка, но на тоягата още не се подпира.

 

По-старият селянин. От нас малко, от бога повече.

По-младият селянин. Да не им ядем хака. Мъжки караха хората. — Камък на камък не бяха оставили кърджалиите: заловиха се, разчистиха, отново туриха темел, издигнаха я — като я покрият сега — беше.

По-старият селянин. Цяло село — не си добрахме мисирят — да им помагаме. Черква — за четирисет дена как се изкарва!

По-младият селянин. За четирисет. Страх ги е да дадат повече.

По-старият селянин. Да нямаме ний таквози място, дето да се видим сбрани. Знаят те, агарянците.

Дядо Милко (като ги посреща и спира на полянката). На зидарите ли дар, Димо? Добра среща. Елате и вий, елате — всички днес хубаво им се отсрамиха.

По-старият селянин. Туй викам и аз. Ний поокъсняхме — момите ще земат вече да се сбират на чучура — ама…

Дядо Милко.Не вреди. И от пръв драго, и от сетен. Аз моя къща сякаш градя — не мога да се откъсна. Десет пъти става се повръщам.

По-старият селянин. Да не споходим дарите, не ми даде сърце. Баджанака зе малко платно, аз малко аба — бари за по един ръкав.

Дядо Милко. Тъй. — Ами туй за уста Стойка ли? (Показва на шишето с ракия.)

По-младият селянин. Врекъл съм му го. Други дар не рачи. Майстора си иска своето.

Дядо Милко. Кой що може и всекиму каквото се пада. Тъй и село върви, тъй и черква се гради. — Ей и клепалото докараха.

По-младият селянин. Докараха? — Защо не го чукнахте, дядо Милко, да му чуйме гласа бари!

По-старият селянин. Тамам! Турците туй чакат.

Дядо Милко. Да го видите само. Елате. Да го умирим, гласа му по Глогинкова могила ще се чуй. Какво! — До Добри дял стига. Всички християнски сърца ще събуди!

По-старият селянин. Първом да изкараме черквата — нататък е лесна. Инак отива пак на вятър всичко.

Дядо Милко. То я изкарахме. Като дигне чук майстор Брайно — чукът пее, камъка отдолу му отпява. Жива песен, в сърце ти вяра да насади.

По-старият селянин. Да се свърши, да си отдъхнем веднъж.

Дядо Милко. И с тази песен утре ще се дигне кръста отгоре. — Днес донесе у дома ковача един кръст — пет пари не рачи за него. За вяра, казва. Граматика пък го запопили вече, ама останал да направи един препис на Царственика — и той за в черква. На престола редом с евангелието и Царственика ще туриме. Едното да укрепява във вяра, другото в род — род и вяра да закрепим.

По-старият селянин (замислено поклаща глава). На какво сме се обърнали! Децата ни ще си забравят и рода, и вярата. Петровата дъщеря — току-тъй ли се потурчи!

По-младият селянин. Бай, българи сме! Турци ни трепят, кърджалии ни палят — теглим и от чужди, и от свои, ама и вярата ни, и родът ни са по-хубави! Де нашите жени — срещнат мъж, не искат да знаят. Онези кадъни се свиват в харема, в кафез.

По-старият селянин. Ама нали наши сепотурчат, нали ний се трепем помежду си… Изгубихме си вярата, ще си изгубим и рода.

Дядо Милко. Ела, Димо. Да видиш. Като дигнем черквата, децата си като изправим пред олтаря — вярата си ще сетят, ще видят родът си — ще се научат да мрат за тях. Откакто расте черквата, и сърцето ми порасна… Аз пак се повърнах и с вас.

 

И тримата тръгват към черквата. След малко стигат до зидарите и Драган се изстъпва горе на скелята с дара.

 

Драган (обърнат към село, развява дара и нарежда едва чуто). Хее, и дядо Димо донесе дар. Здраве му от бога…

 

Още преди старейшина да тръгне със селяните към черква, откъм село, стъкната с китка на чело, се показва Рада, дигнала бели менци на кобилица, иде на чучура. Тя се доближава до коритото, мълчаливо снема кобилица и подлага менцитеси да се пълнят. Налива си едина, туря другия и все продължава да надзърта към черквата мълчаливо. Когато селяните отминават с дяда Милка, откъм черквата се показва Дончо — млад, плещест момък, препасан с хубава зидарска престилка, носи котел за вода.

 

Дончо (като се изправя на чучура пред Рада). Много си подранила, Радо.

Рада. Какво ти е теб — подранила съм…

Дончо. Не видиш. Менци ти прелели, не ги отместяш бари.

Рада (отместя си менците и после един след друг ги излива в коритото). За ред ли бързаш? На. Пълни си котела, само не ми боли главата.

Дончо. Защо си ги пълнила, защо ги изливаш! — Христа ще чакаш.

Рада Христа. Я си напълни котела, че се върни да му кажеш да дойде.

Дончо (вперил очи с недоумение в нея). Да му кажа да дойде… Че аз ли ще ви нося заръките?

Рада Какво ще ти стане да ми сториш едно добро. Или като си на Донча Арнаутина унука, ще ти падне честта?

Дончо. Приказват ти човешки, ти се подбиваш!

Рада Тъй зер, ами че как!

Дончо. Тряба някой като Сирака. Като кривне глава, да не му дири.

Рада Ти можеш ли кривна? Веднъж, тъй, да те видя само.

Дончо. Лесно се кривва. Когато на нищо не държиш, сам изправен като топола.

Рада Е, изправи се и ти топола — да те види и да те познае всеки!

Дончо. Топола сянка не прави. Радо. Ти ме знаеш от какъв корен аз съм издънка и — как съм отхранен.

Рада Бре, тебе. Теб самия искам веднъжда видя! Какво правил дядо ти, той го сторил и си отишъл вече!

Дончо. Дяда ми го знае и почита цяло село. Неговото име ний да не почерним, стига ни.

Рада Като ви стига — преживяйте само честта и името на дяда си и ти, и вашите из къщи!

Дончо. Ти у дома щеше да бъдеш като у вас. Не ти харесваме — иди пък у Сирака, хайде…

Рада Мен ми е дотук дошло удома. Няма все в тази махала да стоя. Омръзна ми! Като бяхме малки, не помниш ли: оставях овчарите от нашата махала, с подолци си изкарвах овцете.

Дончо. Помня. И тогаз, както и сега. Искаше, дето казват старите: да оставиш питомното, дивото да гониш.

Рада (дига рамена). Защо ти викам, търси си някоя питомна, като тебе. Да се радва на името и родът ти.

Дончо. Че тебе ще те зачерни ли моя род?

Рада Мене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет — жив да го видя.

Дончо. Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти — ти си затваряш очите.

Рада Какви момци ми са се мяркали!

Дончо. Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?

Рада Ти? Ха… Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.

Дончо (дига рамена). Сирака е по-преден от мен… За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.

Рада (с насмешка). Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш — какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?

Дончо (въздиша). Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.

Рада (дига рамена). Да не са се свършили момите по света за тебе?

Дончо (вперя очи в нея). Нямаш ли вяра, или сърце ти камък е станало! Защо приказваш тъй?

Рада Какво пак?… Не мога да слушам да ми хленчат!

Дончо. Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.

Рада Ще ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!

Дончо. Не мога аз моми да въртя. Не съм като Сирака. Където погледна — всички ще ме видят; река ли приказка, знаят — с гвоздей е закована.

Рада Тогази стига си се усуквал около мене, да ставаш за смях на хората.

Дончо. Защо за смях? Смешно ли е, че подир тебе ми тегли сърцето? Че все тебе гледам да видя — тебе да срещна и китка от твойто чело искам? (Изпада в умиление и после нерешително посяга да вземе китката и.) Дай ми китката си, Радо! Веднъж и на мене я дай. Пред моите очи е цъфтяла — ще я зема…

Рада (равнодушно, без да се противи). Като я земеш! — Малко чупеше едно време плета за кокичето ми, като не цъфтеше твойто у вас, в мъртвината. Завистлив беше и тогази — и сега пак арнаутска завист те яде.

Дончо. Тебе ти се досвидя, дето ми я даде.

Рада Аз китка досега никому не съм дала. Който иска, не пита. Той ще налита, аз ще се браня. Ако ме надвий, нека я земе.

Дончо. От мене защо не се брани?

Рада (с присмех). А-ах, да махна два пъти, и ще се разтрепереш за името на дяда си.

Дончо (обидено). Тъй ли?

Рада Пък и на тебе ли ще зема да се преструвам… Да се закачаме. Чунким не се знаем и двама.

Дончо (като и хвърля китката). Не ми тряба. На ти я!

Рада Само да ми ягмисаш цветете.

Дончо. Не съм то ягмисал.

Рада Аз имах кому да го дам.

Дончо. Пак му го дай!

Рада От земята, хвърлена китка ще му дам.

Дончо. Ами все от чело ли за него?

Рада Защо? Или той като е сирак…

Дончо Сирак съм аз. Ти и майстор Брайно му дадохте преднина на цяло село на главата да се качи. Той не е сирак!

Рада На когото е дадено да излезе напред, той и без людска помощ…

Дончо. Дадено! От кого? Какво е той по-преден от мене?

Рада По-преден, че те задгърби.

Дончо. То още не се е минало. Чакай. Ще видим. Аз днес на градежа му наведох носа — да се дига пред мене — няма да го оставя!

 

Докато Рада и Дончо се разправят, откъм черква се приближава Христо и без да го видят те, той се изправя помежду им. Христо е Дончова пора момък, но по-пъргав от него, препасан с кожена зидарска престилка, поопръскан с вар — иде тьй, както си е работил.

 

Христо. Ти какво правиш тука?

Дончо. То не е твоя работа.

Христо. Ти и тука ли мислиш ще се намери някой като уста Драгана да ти земе страна?

Дончо. Страна съм си аз.

Христо. Каква е тази китка?

Дончо. Теб като не ти мина на градежа, тука ли дойде да си изкарваш?

Христо. На градежа ний пак ще се разправяме. Какво е туй цвете, те питам?

Дончо. Нямам сега време за разправии и тука.

Христо. Като нямаш — защо си се спрял да и крадеш китката?

Дончо. Спрях се. Ай тъй. И на теб сметка ли ще давам?

Христо. Че кой си ти?

Дончо. Аз не сбирам като Коняра дружина, мома да крам. С Биляркиния син не съм ходил по седенки и черкова на своя глава не смятам да дигам.

Христо. А-а, ти само което ти е на пай, него пазиш. Черква под земята правиш — да има де да се къташ ти — и другите като тебе.

Дончо. Ще се кътаме. Теб ще гледаме?

Христо. Затуй си сбрал дружина! Черква да градиш и момите да вардиш!

Дончо. Няма да ви оставим като кърджалии да връхлитате върху махалата, момичетата да отвличате.

Христо. Пъй да се не види макар! Дигни тогази едно кале, че се затворете в него да ги браните.

Дончо. И кале, когато потряба…

Христо. Ама черквата ще остане отвън. Да бяхте държали на мойта — да дигнем черквата на сборището, — щеше да падне тъкмо сред калето.

Дончо. На хубаво място си е тя, черквата.

Рада. Ама отде-накъде вий ще ни пазите от подолци. Мене ще пазите?…

Дончо. И тебе, и всички. Като нямате ум да се вардите сами, ний ще ви вардим.

Рада. Таквизи вардачи аз има де да ги гудя.

Христо. На гръстето.

Рада. Гаргите да плашат!

Дончо. Или вий тях, или те вас!

Христо. Какво? Я, кажи още веднъж. — Къде ще ме гудите?

Дончо. Където ти е мястото, До Биляркини.

Христо. Мен — ти ще ме гудиш!

Дончо (клати утвърдително глава). И билюка на Коняра биля ще те проводя да стигнеш!

Христо (стисва юмруци, погледва го и подигравателно се усмихва). Хъм…

Дончо. На тях черква дигай! Всеки от тях на своя глава кара. Тъкмо за тебе е там. Нямаш ти работа у хаджи Славови да се вреш.

Рада. Ама аз да не съм ви останала от някого стока, помежду си да ме делите. Какво се репчите и двама?

Христо (дръпва Рада). Ти стой. Не се меси. Той от тази сутрин си е повлякъл пояса…

Дончо (дига си котела и тръгва да си ходи). Не ми е сега до разправии. То ще му доде времето.

Христо (като му препречва пътя). Къде ще вървиш? Чакай де!

Дончо. Я се бягай от пътя ми!

Христо. Там на градежа как ти е до разправии, пък оттука…

Дончо. Бягай от пътя ми, ти казвам!

Христо (хваща го за скутовете и го разтърсва). Да си туриш ти обица на ухото: да знаеш, че си поплювко!

Дончо (оставя по-скоро котела, отдръпва се и измъква скрит отзад в пояса си нож). Ще ти дам сега един поплювко, да ме помниш!

Христо (дръпва кобилицата от Радините ръце и изведнъж се хвърля срещу Донча). Една кобилица в главата, стига ти!

Дончо (неволно се стъписва крачка). Посмей само, пристъпи!.

Христо. Като пиле ще заперпелиш!

Рада (писва и се хвърля към Христа). Христо! Чакай! Какво правите!

 

Сепнати от Радиния вик, се извръщат старейшина, двамата селяни и зидарите откъм черква.

 

Дядо Милко. Хе, чакайте! Какво пак!

Христо (спрян от врявата наоколо, отпуща кобилицата). Щях да ти кажа!…

Дончо. Да се свърши черквата… Ще се разправим.

 

Старейшина, селяните и след тях майстора и някои от зидарите оставят работата и всички се стичат на поляната.

 

Дядо Милко. Едина извадил нож, другия кобилица — туй пък какво е? На какво мяза? Все ний ли ще си ядем главите помежду си?

Майстор Брайно (личен мъж, едва наближава петдесет години. Като пристъпва бавно към чучура). Дотам ли я докарахте?

Дядо Милко. Какво делите? Няма ли за вас работа — оставили сте градежа, да се трепете. Не знайте. Ей четирисетте дена минават, изина се свърши — други ден като дойде субаша, неизкарана черквата — ще ни накара да я съборим!

Иван (по-млад зидар, но с лична здравина и умна приказка зел преднина пред другите. Пристъпва към Донча). От отзарана цял ден се делякате — отделихте се и тука…

Дончо (посяга да се оправдава). Че аз си тръгвах. Аз нищо не му думах…

Драган (най-старият зидар, побелял човек, с уверена приказка. Доближава се малко гневен към Рада). Все за хаджи Славовата, все за таятават всички крамоли тука! Не остави тя момък на мира в селото!

Рада (дига рамена, малко смутена пред множеството). Че какво аз…

Дядо Милко (в същото време с няколко зидари, струпани около Донча). Тебе, Дончо, не те ли е срам?

Драган (който с други няколко зидари, струпани около Рада, гледа я в очите и клати сърдито глава). Какво ли — какво!

Дядо Милко (продължава, към Дончо). Кое име носиш? Дядо ти ни е довел тука от полето, закътал ни е родът — сега искаме неговото дело да закрепим с черква, ти си дошъл да се биеш!

Драган (също продължава, обърнат към Рада). Таквизи като тебе, дето са само за свади — едно време им мятаха черната качулка на главата, че — в манастиря.

Стойко (зидар, хванал вече да побелява, все припрян без шише ракия в пояс не ходи). В манастиря! Там им е мястото!

Драган. Няма тука цял род да си остави черк вата за твоите черни очи!

Герги (хванал вече да побелява зидар, като дърпа Драгана). Остави я, уста Драгане. За тази! За черните и очи! Да не бяха се яли за нея, от отзарана да сме покрили и забравили.

Драган (към Рада). Какво ме гледаш!

Христо (като се изпречва между Драгана и Гергя и Рада). Чакайте! Вий какво имате с нея. Ако ще се разправяте, с мене се разправяйте! Мен не ме е страх от разправии. Не съм болярски син — да ми падне честта! Какво връхлитате връх нея!

Драган. Тъй? Аз зная, че ти за разправии пей даваш… За тях от отзарана десет пъти си пресичаме работата.

Христо. Да не сте я пресичали! Кой ви е карал?

Драган. Да останем на твойта — и вяра, и черква ний ще зарежим.

Христо. Все с вашата вяра и тази черква!

Драган. Защо? — Защото той щял да земе богата мома и за нея — нова черква.

Михо (средня пора зидар, малко муден, с черна жалейка на калпак. Към Христа). Туй-то! Нашата вяра и черква — че тя не е ли твоя?

Христо. Не ми трябате ни вий, ни черквата ви. Една дупка изровихте там — проглушихте с нея света.

Драган (извръща се по-скоро към майстор Браина). Ела сега, майсторе. Като му даваше все мегдан, ела да го чуеш. Защото не сме му уйдисали на ума, черква за него и за хаджи Славовата да дигнем, не рачи нищо да чуй!

Христо (не иска да знай). Като доде! — Ха, да чуе! Ще ме уплатите!

Майстор Брайно (стъписан настрана, към Драгана). Какво е то? Без мене там не може ли?

Драган. Как тъй без тебе? Ти защо си тук? — Нали с дяда Милка юздите на всички да стягате. Или ще ги оставиш с краката нагоре да тръгнат? Какво повече — додохме да ги разтърваме да се не претрепят!

Дядо Милко. Кому да стягам юздите, уста Драгане? Какво ме месиш и мене?

Драган. Не ги ли видите? Зидари — тъй ли бяхме ний пред по-старите, пред майстора?

Дядо Милко. Командарете се сами помежду си и се слушайте. На вашия сговор ний чакаме.

Майстор Брайно. Зидар не е добитък с юзда да го водя. Хайде — стига и с твоите!

Драган. Ей я командата! Чухте ли я!

Майстор Брайно. Аз тъй зная. И не рача на всяко гърне похлупак да ставам.

Драган. Затуй имаме сговор и работа ще свършим!

Христо. Ти пък какво току се запъваш?

Драган. Нищо.

Христо. Тогази — върви си, не ми боли главата.

Драган. Аз посем сега на вас ви го не вържа. Да ви тегли греха, който ви е оставил да изкривите врат, насреща ви да се не стои.

Христо. Чухме. Само ний! Пък ти, като се делякаш с майстора и мърмориш.

Драган. Защо се делякаме с майстора? Като вас! Защото не можем да разделим една мома ли?

Христо. Защото не ти върви по водата. За моми като захванат да се делякат и такива като тебе…

Георги. Дано и ний някога да сме били млади…

Дядо Милко (ги пресича). Стига сега! Стари, не отивайте по ума на младите. Вървете да довършите каквото сме захванали.

Герги (дърпа Драгана). Остави ги, уста Драгане. Остави — нали видиш.

Драган (със сдържан гняв). Ще ги оставя! Ама помнете ми приказката. Дядо Милко, и ти я помни. Само тука темел черква няма да хване.

Христо (като махва нехайно). А-ах, тя твойта приказка!…

Драган. Нали са тези ежби между нас, зидарите, нали е тази хаджи Славовата в селото… По-напред кърджалиите я събориха — в други ден субаша ще доде и ще ни накара сами да я съборим!

Стойко. Сами я градиме, сами ще я съборим.

Майстор Брайно. Ушите ми слин хванаха от тези прокоби. Ще градим ли, ще събаряме ли: там ще видим. Хайде сега!

 

Зидарите тръгват след майстора.

 

Драган. Ще видиш!

Майстор Брайно (натъртено). Дигайте чуковете и всеки на работата си.

Драган. Аз ще си отида на работата.

Христо (след Драгана). Много ти здраве. Ако я събориш, по-хубава ще ти дигна!

Дончо (като се извръща и го смярва с очи). Ще дигнеш!

Дядо Милко (спира се при Христа). Стига и ти като рак на бързей си се запъвал. Гръмна ми главата все твойте да разправям. Пълни си котела — за варта там трябва вода! (Към Рада.) Пък тебе — тия дни да те не виждам из село! Чуваш ли? Сета не ни е до сватби, ни до сватовства. Да си изкараме черквата.

 

Дядо Милко и селяните завиват към село.

 

По-старият селянин. (на тръгване, поклатвайки глава). Млади, млади — и не мислят биля!…

 

Христо и Рада остават сами на чучура. След малко мълчание.

 

Рада Защо беше сега тази врява?

Христо. Защо!

Рада Остави го да си върви. Какво ще се залавяш с него…

Христо. Пред очите ми, да ти земе китката — да го оставя!

Рада Ами, да не бях го оставила, щеше да я земе!

Христо. А-а, тъй ли? Кога си му дала сама — кажи ми!

Рада Хвана се сега за приказка, дръж!

Христо. Кажи ми. Ами — да зная. Без малко щях да ти претрепя изгорника.

Рада Изгорник!

Христо. Какво не му харесваш?

Рада Харесвам го! Как не…

Христо. Тъкмо прилика. Къщите ви една до друга — знайте се от малки. По двор да ходи да те гледа, в къщи да стои да те слуша. Надвечер пък ела го причакай на чучура, сама да му затъкнеш китка на ухото. Любов тъй, на — наготово.

Рада Ти като не се дочакваш…

Христо. Защо съм аз!

Рада Каква китка ще остане за теб.

Христо. За мен какво е останало, че и китка!

Рада Напълни си котела, иди се заплесни там — черквата със свод ли да е, без свод ли — пък ела по късна вечеря: може и за тебе да артиса някоя.

Христо. Е тъй. Аз не мога да се меря с вас. За мене каквото артиса.

Рада Хайде като празна воденица — карай сега!

Христо. Мойта воденица все артисалото е мелила, аз съм научен.

Рада (досадно). То с тебе да рече човек да се наддумва.

Христо. Аз не мога като оногозда направя кротко-милно лице да слушам.

Рада Е, стига де, стига!

Христо. Аз никого не съм слушал. Сирак! Майка не ме е гълчала, баща врата не ми е подвил.

Рада Мърмори пък!

Христо. Как рече Дончо — в Биляркината махала съм порасъл и биля — от торбите на Билярката през коминя съм влязвал да крам! Туй съм аз. Виж ме! Харесвам ли ти? Като не ти харесвам, гледай си арнаутина — да ти е честит! Той ще ти изрови една дупка там, да се венчейте.

Рада (изведнъж, като понижава глас, мъчително). Христо, сега ли ще се опознаваме с тебе. Защо приказваш тъй?

Христо. Хубаво да ме познаеш. Затуй!

Рада Ний сме рекли веднъж нашата приказка. Няма ката ден, като се срещнем, да захващаме отново.

Христо. Колко ми чини твойта приказка, кога китката ти зема други!

Рада (кърши пръсти). Аз какво съм крива?

Христо. Ами аз крив ли съм, та ме остави без китка?

Рада (безпомощно се озърта, въздиша, докато най-подир се просълзява и заплаква). Какво да сторя? Нима съм го викала? Не ти ли носех китка — какво да ти приказвам… Като не ми вярваш, какво да ти приказвам?

Христо (щом вижда сълзите, омеква, приближавасе при нея и почва да ягали). Чакай. Немой, Радо. Само срещу сълзи не мога аз!

Рада (все още не може да си задържи сълзите). Душа ти е и свят да ме разплачеш. Тогази ще ме галиш.

Христо. Изкарай насреща ми цяло село, ако щеш. Бийте ме, трепете ме — с всичко излязвам наглава. Ама сълзи по твоите очи да не видя. Като се разплачеш…

Рада Ти не идеш. Той ме връхлетя тук — намери сгода да ми отваря сърцето си. Тряба ми неговото сърце! Ама като не зема от дума.

Христо (мило). Нека — нека се усуква край тебе, Радо — остави го!

Рада (успокоена). Тъй. На тебе ти кеф стана…

Христо. Как няма да ми е кеф! Завъртях му една, да ме помни, докато е жив!

Рада Какво има той с тебе? Аз сама му казах.

Христо. Какво ли? Галил те, гледал те от малък. Ти хаджи Славова щерка, той от Арнаудовото коляно — дето не може да бъде повече! Пък и къщите ви сред село, една до друга.

Рада Е, че?

Христо. Смятал си — ти си една на майка, нямате мъж в къщи: ще се настани.

Рада (кима усмихната). Хъм!

Христо. Затуй още отсега е направил приказката си тежка — черква ли се гради, обща работа ли се захваща, той все с най-старите държи. Тежък човек!

Рада Таквизи са те момците от нашата махала.

Христо. Тежки! Като него.

Рада Аз защо тръгнах с тебе. Додеяха ми! Каквото приказваме ний, приказваме го—ти за тебе, аз за мене. Пък тям дай им за дедите си и за бабите си да разправят.

Христо. Че от тях — откъсвал ли се е някой от полите на баба си, да види нещо, да разправя! — Ей го, гледай го как се усуква наоколо, хленчи, като да не е мъж! Пък мен ме гледа като мечка и събрал цяла дружина да ме плаши. (Самодоволно засмян.) Ой, невидяло се макар! Като не ми даде една подолка да и напия менците по-миналата година, бях се зарекъл никога с мома да не захващам. — С тебе струвало да се завъртя, само него от кожата да изкарам.

Рада Ти белким за друго. Аслъ!

Христо. Смея се аз. — Не ме слушай.

Рада Само ти е силата си да покажеш.

Христо. Таквози ми е сърцето, Радо! — Като ще се женя и аз като всички, не ми хваща място.

Рада (дига с недоумение рамена). Какво искаш. Ти за всички няма да се жениш!

Христо. Искам мало и голямо да трепере за тебе, да ги накарам с кале да те обградят да те пазят… Дето в приказки се разправя как царската дъщеря са вардили — тъй да те вардят и тебе. Аз ще мина с мойте по-долци през огън и вода и пак на други няма да те оставя!

Рада Аз пък вече само едно гледам — да се сбереме веднъж с тебе, Христо! Другите каквото щат…

Христо. Да се сбереме, ама цял свят да обърнем. Всеки да ни познае!

Рада Сита ми е душата на крамоли и разправии…

Христо. Ти няма да се разправяш. Аз ще стоя насреща за тебе.

Рада Да ни прочете попа, да се свърши…

Христо. Чакай. Малко остана.

Рада Изкарахте ли черквата?

Христо. Изкарахме я. Иконите заръчали в Трявна. Дядо Милко един полюлей с билюри от Влашко ще докара.

Рада Хайде. Че начаках се вече с тази черква…

Христо. В друга черква исках аз да се венчейме, Радо. Не в таквази. Ех, не ме чуха! — Хем още като се върнахме — подир кърджалиите, — им виках: тази, с изин която градихме, я събориха вече, дигайте сега чуковете на своя глава!

Рада Нямат те твойто сърце, Христо!

Христо. Там сред село щяхме да я дигнем и свод отгоре и като корона щях да сложа!

Рада Те гледат една дупка — колкотода имат къде да се сврат.

Христо. Всички щях да сбера и пак всеки, като се изправи в нея, да сети самичък сърце си на място!… В таквази черква исках да вляза с тебе аз, да завъртят полюлея над главите ни — сватба да изкараме за помен на цяло село!

Рада Пак ще изкараме.

Христо (махва нехайно с ръка). Не би. Прекърщиха ми волята. Сега цял ден се делякаме само!…

Рада Изкарайте я вие веднъж, Христо. Пак нас в тази черква първи ще венчеят.

Христо. Днес-утре, малко остана вече. — Остави я ти нея, Радо! — Да видиш каква пендара съм поръчал на Граматика да купи за тебе. Тези дни го запопят, ще се върне и ще я донесе. Кога я окачиш на шия, като слънце ще светне. Две слънца ще ме греят — да разпръснат този прах, дето са дигнали пред очите ми майстори и зидари!

Рада Чакай — момите заприиждаха.

 

По пътя край върбалака се показват две моми, дигнали кобилици, идат за вода.

Христо бързо отместя котела си и Рада подлага своите да ги пълни.

 

Христо (към момите). Много окъсняхте тази вечер на чучура, момичета. Какво тъй?

Първа мома (като снема кобилица от рамо). Кой ни причаква да бързаме. Добър вечер.

Христо. Момците чакаха-чакаха, отидоха си.

Рада Като коне на празна ясла няма да дремят.

Първа мома. Тежко им!

Втора мома. Аз тебе чаках, Радо. Снощи ми се врече да минеш край дома и аз…

Първа мома. Туй и е ней наум, на Рада, какво ти се врекла снощи.

Рада Мене ми е щукнало из ума.

Първа мома. Христо я причаква, тебе ще тръгне да дири.

Рада И-и, какви сте! Щукна ми из ума, ви казвам.

Христо. Щукна не щукна, думата си е дума.

Рада Ех, като е дума, няма да я завия на пръст!

 

По пътя се задават две моми, нарамили също кобилици, идат към чучура. В същото време и един момък се доближава откъм зидарите, засвирил с уста издалеч скоклива песен.

 

Трета мома. Добър вечер. Какво сте останали тъй сами? Де ви са момците?

Първа мома. Като не ни зачита никой, ний рекохме, вий дано някого доведете.

Четвърта мома. Пред вас двамина се трепят за една. Нас и коритан не ни рачи.

Рада Дано доде сляпата неделя и към вас да завърнат.

Христо. Не се косете, момичета. Ей го, не ви ли харесва, иде!

Първи момък (волен нехайник, като се приближава до чучура, и пресича разговорите им). Добър вечер, малки моми! Какво сте се разтъжили? Момците ли ви няма?

Трета мома. Ами ти досега къде зяпаш? Ана от кое време те е зачакала.

Първа мома. Тъй-тъй. На нея се изгледаха очите — пак Ана.

Първи момък. Минахме със свата край майсторите, пък се отбих да дигна някоя греда. Свата отиде до бостаня, аз рекох да не стоя празен, да им помогна.

Христо (пресича го и го смерва с очи). Ти пак със свата си ли тръгна?

Първи момък. Христо, аз за приказката си стоя насреща. Кога дигнем пушките да тръгнем подире ти, аз съм му казал: пусия срещу него ще зема.

Христо. Аз мойта с дружината на Арнаутина не ще да се меси.

Първи момък. Ама ний не се месим. Ти гледай — да се изкара веднъж само черквата!

Първа мома. Мари Радо, що беше и туй чудо! Село раздели, настърви момците помежду им — сега и на две черкви зидарите подзели да се делят за тебе?

Първи момък. А-а, една черква тук ще си бъде? Другите ни делби настрана. Нея няма да бутаме. — Да бяха послушали Христа, да дигнат един свод — по-хубава ставаше. Ама пак ще се дигне една черква: стягайте се, булки, да ви венчаваме!

Трета мома. То се знай — вий със свата си първи под венчило ще отидете.

Първи момък (клатейки утвърдително глава). У-у! Ще отида. Не съм турчин я?! Всички ще отидем.

Христо (като го тупва по рамото). Дръж се! Една мома ли ще оставищ да дигне глава над тебе.

Първи момък (задушевно). Остави ги бе, Христо. То на нашите моми само да се присмиват е дадено. Белки друго! Земни една такваз, ако искаш да ти наложи калпака.

 

Край върбалака, по пътя се показват двама момци; единът дяла с ножче.

 

Втори момък (като се приближава до чучура и продължава да дяла). Какво я разправяте бе? Хем сякаш на едро я карате.

Христо. Подолци били очукани! И не рачат ни вече. Къде ще се дяваме, не знам.

Рада Че защо ни сте?

Четвърта мома. Ами! — Малко ли са за вас подолки. Дошли сте тука само момците ни да дразните. Ей ги и те, като са се зарекли — никои не пристъпва насам.

Рада. Я, хайде — мръкна! Тези приказки до утре не се свършват.

Втори момък. Почакай де, Радо. Къде бързаш? Ако ти си дала на Христа китка, всички не са се видели още! (Като изглежда момите.) Или ви е срам да стоите с пълни котли? — И за него си има колай: излейте ги, че наново!

Втора мома (разсмяно). Брей! Ума ни ще изпитва!

Иван (се провиква далеч откъм черква). Ей, Христо ти се забави! Ами вода?

Христо (като дига котела и бързо завива зад чучура към черква). Ей ме ида! (Към момците.) Пък вий дръжте се, момчета! Защо сме подолци — тук един горняник да не оставите!

Трета мома. Тези заръки все за тебе ли са, Радо?

Втори момък. Чувате ли! — Не могат вашите с нас излезе на глава.

Рада Ами!

 

Зад чучура се показва четвърти момък — окалян, опръскан, носи в ръка алабаш.

 

Втори момък. Е, какво стана бе, свате?

Трети момък. У, какво се оцапал. Сякаш в локва се търкалял!

 

Всички го гледат и се смеят.

 

Четвърта мома. Я! Тъй ли се иде при моми на извора бре, куме!

Втора мома. Яли, Дена! Тя няма да те хареса, няма да ти даде китката си.

Четвърти момък (като се приближава до чучура и си мие ръцете). Ако ще бе. Чева съм го искал!

Първи момък. Хем и пояса ти беше нов. Т-ю-ю, какво си го нацапал!

Четвърти момък. Нали отидох на бостаня, пусто — рекох да извадя един алабаш. Нямах нож, нагънах с ръце, че като се превърнах — чак долу във вадата!

Трети момък. Ех-ех! Туй са те Дончовата дружина, подолци дето ще плашат!

Четвърти момък. Кой, ний ли! Хъм, опитайте се!

Втори момък. И моми ще варди…

Четвърти момък. Ний сме рекли: тази зима — подолец на наши седенки няма да пуснем!

 

Откъм село се показва с кобилица на рамо пета мома, иде сама.

 

Първа мома (отдалеч още към петата). Що идеш сега мари?

Пета мома. Ами… Като ме е страх сама. Тати се върна напред — кърджалии запалили Харлаковци!

Трети момък (поджегнат). Харлаковци ли, каза?

 

Всички се споглеждат слисани.

 

Рада (плахо). Те ще додат и тук!

Втора мома. Дошли вече до Харлаковци…

Първи момък. Пак черквата отиде!

Пета мома. Тати тръгна за пазаря, срещнал го един чобанин от Харлаковци, казал му да се връща. Без малко щял да си остави биволите насред пътя.

Трета мома. Поразил ги господ! Още на Цвятасвякова Михова не сме сторили четирисет.

Четвърта мома. Я тръгвайте, а то. — Слънцето залезе. Мен ме е страх.

 

Всички моми нарамват кобилици и една след друга тръгват къмсело.

 

Пета мома. Почакайте ме малко да си налея мари. Как ще си отида сама!

Първа мома (като я повъзчаква). Ха по-скоро де!

 

Остават момците, малко замислени.

 

Трети момък. Пак бюлюците на Еменаа. Дето все наши ги водят. Плячкосали са всичко надолу, сега се повръщат през Балкана в Румъня да зимуват.

Първи момък. Пък един път нали дохождаха! Цялото село обраха, отвлякоха най-хубавата мома. Какво още?

Трети момък. Вади им черквата очите и мъст искат да си вадят. Нашите са главатари на всички бюлюци на Еменаа!

Втори момък. Пишман Кишиша, дето харлаковчени оназ година с колове го изпъдиха от къщата на вдовицата — сега, плюл си на името, тръгнал с кърджалиите да си изкара яда на селото.

Трети момък. Пишман Кишиша от Харлаковци, от Добри дял Иван Убий-булката: всичко вън света тръгнало подир Еменаа да трепе и плени…

Четвърти момък. Майке; от цяло пригоре всеки, който е изгубил род и вяра — кривнал врат с тях!

Втори момък. Нали дядо Градньо, дето не можа да избяга, разправяше: всякакви били в бюлюка. Турци и българи! Пишман Кишиша му викал: много хубави моми има по нас — на връщане пак ще се отбият на гости.

Трети момък. Тези неканени гости няма да видят как ще си отидат този път!

Първи момък. Ами! На едни като Пишман Кишиша и Убий-булката да не можем да излезем насреща!

Четвърти момък (като ги пресича). Я, чакайте! Какво е пак?

 

Зад върбалака се зачуват гласовете на изплашените моми, които след малко се повръщат с кобилиците си пак на чучура.

 

Първа мома. Мари изплисках си котлите!

Втора мома. Чакай, ще ме бутнете!

Четвърта мома. Ох, божичко — обърна ми се сърцето!

Четвърти момък (отдалеч още). Какво е мари? Защо се връщате?

Рада Турци идат!

Втора мома. Сеймени!

Първа мома. Субашата със сеймени!

Четвърта мома. Тъкмо възвивахме нагоре — и те на конете… Щях да си оставя котлите от страх!

Първи момък. Като вълци. От една страна кърджалии, от друга — турци. Ха сега! С кои по-напред!

Трети момък. Оттука, момичета. Не се плашете. Възвийте зад черквата, нагоре по баиря.

Пета мома. Мене ме е страх да си ида!

Втори момък. Че има още три дена — този какво е подранил тъй?

Четвърти момък. А бе дошъл само момите да плаши из село.

Трета мома. Ний не смейме сами!

Четвърти момък. Хайде, и ний идем след вас. Отсам!

 

Момите завиват из друг път край черквата Момците остават.

 

Трети момък. Чакайте. По-напред при зидарите. — Ще му кажем на субаша — за четирсет дена искат да изкараме черквата, добре — за четирсет! Да отбият кърджалиите. Нали са царски хора, ний сме рая!

Втори момък. Той самичък ги е проводил, урукът! Да ни притиснат едни отсам — други оттатък, да не можем да кръкнем! Субаши и онбаша са ортаци на Еменаа, всички с него грабежа делят!

Четвърти момък. Ще му кажем, ами — ба, ще го гледаме! Защо е помъкнал подире си цял бюлюк сеймени?

Трети момък. Немой ли да ги спре той, ний не сме с вързани ръце! Тука дядо Дончо Арнаудов по цели години не ги е оставял да съберат даването.

Втори момък. И ний вече няма да ги дирим! Туй царство ли е, какво е!

Четвърти момък. Ако е умрял дядо Дончо, внукът му е жив — и него Дончо викат, и кавала му с теляните куршуми си е още у Дончови. С него той от Глогинкова могила на Голо бърдо куршум на нож е разсичал!

Първи момък (като протяга ръка към четвъртия). Тъй, свате. Дай си ръката! Досега все за моми сегонехме, сега и Дончовата, и Христовата дружина наедно тях ще браним!

Трети момък. Хайде при зидарите!

Втори момък. Хайде — ще браним!

Четвърти момък. И черквата! Хайде!

 

Всички шумно завиват зад чучура, към черквата