Патрик Тили
Първото семейство (20)

Глава 19

Предположението на Стив, че може да намери път до кораба през кожуха на буталата, се оказа правилно. Предният край на буталата се спускаше през наклонена шахта с плоски стени. Там, между неподвижната греда и покрития с дъски покрив на шахтата, имаше достатъчно място да се изпълзи. Също като лопатките на огромното колело, което въртяха, двете дълги дървени греди бяха подсилени с метални ленти, болтове и втулки. Като всичко направено от майсторите на желязо, нивото на майсторлък беше много високо, но широкото използване на дърво, изглежда, показваше, че те все още не могат да произвеждат тежки изковки. Федерацията беше преодоляла проблема чрез разработка на Супер-Кон, бетон със специален състав, който имаше качествата на стоманата и можеше да се обработва със същите малки толеранси; голямото предимство беше, че всичко можеше да се прави със студени отливки, без да са необходими гигантски пещи и закаляване. И освен това не ръждясваше.

Стив запълзя напред в сянката, хвърляна от гредата. Ако на другия край имаше стражи, щеше да зависи изцяло от тяхната милост. Но щастието беше на негова страна. Долният край на буталото беше свързан с масивен цилиндър и куп клапани, които осигуряваха задвижването на колелото. Тръбите, по които се движеше парата към и от цилиндъра, се спускаха надолу, преди да се завъртят под прави ъгли, за да следват линията на пода. Бяха топли, но тъй като почти голото му тяло все още беше мокро, краткото плъзгане по тях не беше болезнено.

Стив се измъкна от шахтата в тъмното машинно помещение. То се простираше от стена до стена на корпуса и бе дълго около петдесет фута. В центъра в правоъгълна сводеста площ, издигаща се над палубата, имаше два огромни котела, направени от черни занитени метални плочи, свързани със сложна паяжина от медни тръби и месингови клапани към цилиндъра в шахтата над него и към неговия близнак от дясната страна на кораба.

Цялата структура се издигаше на петнадесет фута, горните части бяха оградени от стълби и тесни галерии. От двете страни на корпуса на кораба и на цялата предна част на машинното отделение бяха подредени дълги цепеници. Парата съскаше лениво от клапаните за изпускане на излишното налягане. Въздухът беше влажен и тежък от топлината, миризмата на пушек и топло масло. Единственото осветление идваше от десетина малки фенера. Полираният метал блестеше на жълтата светлина, но отвъд светлината от фенерите всичко тънеше в дълбока сянка.

Шест немаскирани мъртвешки лица седяха около една маса на няколко крачки от котлите и ядяха от купи с помощта на малки пръчици. Също като Мистър Сноу, Стив беше изненадан от плоските лица и лишените от коса глави на майсторите на желязо. Петима бяха голи до кръста, гладките им восъчни кожи лъщяха от пот. Вратовете им бяха превързани с жълти парчета плат, изцапани с масло. Шестият носеше червена лента през челото и жакет с широки ръкави. Нямаше видими знаци за ранг, но тъй като само той беше облечен така, вероятно беше началник.

Докато седяха, не можеха да го видят. Но нямаше вечно да седят, нали, и той трябваше да се скрие на по-сигурно място, докато измисли следващия си ход. Стив бързо се премести зад високия куп цепеници покрай лявата страна на машинното отделение, после се качи върху него. Помисли да скрие оръжието си зад дървата, но рискът да бъде открито беше твърде голям — дървата сигурно щяха да бъдат използвани по време на пътуването, което щеше да продължи най-малко няколко дни, а може би дори и седмици, а и дори да не го откриеха, можеше да се окаже трудно да се върне в машинното отделение. Трябваше да намери по-добро място.

Един от товарачите му беше казал, че общите работници мюти ще бъдат настанени на главната преходна палуба. Стив имаше предчувствието, че тя е непосредствено над него, където беше подреден товарът за сваляне. Тази нощ беше вероятно последната, когато или нямаше да има стражи, или щяха да са съвсем малко. Но как да отиде там? Единствените стълби, които виждаше, бяха от центъра на пода на машинното отделение нагоре между двата котела до галерията, която минаваше през сводестата секция. Оттам трябваше да продължи по втори стълби, разположени в двата края. От мястото, където лежеше, не можеше да види върха на стълбите, но вероятно имаше начин за достъп до палубата горе. Съвсем просто, само че той не можеше да мине по стълбите, без да го видят; масата, на която се хранеха изпотените машинисти, беше срещу долния край на стълбата на по-малко от шест крачки от първото стъпало.

Докато се оглеждаше да намери друг изход, Стив видя една сенчеста пролука и реши да я изследва. Като се държеше близко до стената, където тъмнината беше почти пълна, той внимателно слезе в пролуката между купчините. Предположението му отново беше правилно. На предната врата на машинната зала имаше плъзгаща се врата. Открехна я да види какво има зад нея. Не видя никакви светлини нито чу някакъв звук.

Погледна назад към масата. Двама от машинистите играеха някаква игра с камъчета, а другите гледаха. Играта, изглежда, ги развличаше, защото викаха и се смееха. Стив плъзна вратата и излезе. Когато обаче се опита да я затвори, тя заяде по средата. По дяволите… За щастие тук беше дори по-тъмно, отколкото в машинната зала, но ако на някой машинист му доскучаеше играта и тръгнеше насам, с него беше свършено.

Намираше се в тесен коридор, водещ под палубата на носа. Видя слаба светлина напред и нещо, което приличаше на стълба. Тръгна бавно натам, като опипваше стените за врати или ниши.

Стигна до стълбата, изкачи се и надзърна. Надясно и наляво имаше чували със зърно и вързопи, които според миризмата трябваше да са навити бизонски кожи.

Слабата светлина, която падаше на стълбата, идваше през решетъчния квадрат в тавана над главата му. Източникът й беше един от фенерите на предната палуба. За миг светлината се скри — минаваше някой страж. Стив се сви, после погледна нагоре. Две подскачащи жълти светлини се движеха към него — фенерите на двама стражи. Кристо… къде да отиде? Трябваше да се върне върху купчините дърва.

С приглушена ругатня Стив се оттегли по стълбата в тъмния коридор. По средата замръзна ужасен. Плъзгащата се врата все още беше полуотворена и той видя как двама от машинистите местят цепеници от купа! Погледна нагоре към отвора и видя, че е осветен от приближаващите се фенери. Стражите бяха само на няколко метра. „Мисли, Брикман!“ Притисна се до дясната страна на коридора, напипа някаква врата и се мушна през нея. Стъпките на стражите прокънтяха почти директно над него. Той клекна и внимателно сложи тоягата на пода.

Бързо разви лентата плат, която скриваше ножа, завързан за лявата му ръка. Стражите слязоха по наклонената стълба, фенерите се полюшваха. През малките отвори в решетката той ги видя съвсем ясно. Когато жълтата светлина от фенерите освети лицето и гърдите му, той задържа дъх, но те продължиха по коридора и влязоха в машинната зала. Последва кратка размяна на безсмислени думи и избухване на смях.

Стив имаше чувството, че тази нощ разчита прекалено много на късмета си. Усмихна се, като си помисли за Мистър Сноу. Когато летописецът научеше какво беше предприел, мустаците му щяха да пламнат.

Работниците трябваше да се качат на борда на разсъмване — корабите тръгваха при изгрев-слънце. Точно сега бедните копелета кряскаха около огъня, извисени до небето от тревата рейнбоу. Стив, чиято коса за по-добра маскировка вече беше боядисана в тъмнокафяво, се чудеше какво ли би казала Джоди Казан, като го види. Наведе се и плъзна ръка към тоягата си. Нямаше я. Озадачен, Стив коленичи и затърси в тъмнината с две ръце. Пръстите му докоснаха нечии боси крака. Той вдигна глава и видя неясна фигура да се извисява над него. Преди да може да посегне за ножа си или да скочи настрана, нещо го удари по главата. Ударът — назъбена светкавица в очите и гръм от болка в главата — го повали. Последният му спомен беше от падане през пода в черна бездънна яма.

 

 

На зазоряване Брикман все още го нямаше. Племето вече беше на крак, ренегатите бяха готови за товарене. Продадените мюти обикаляха и се сбогуваха с племенните си братя и сестри. Когато двата флангови кораба допряха носове до брега под търговската върлина, една мечка съобщи на Мистър Сноу, че кожите за ходене на облачния воин са намерени грижливо сгънати под купчина камъни на брега.

Беше ясно какво се е случило. Мистър Сноу вдигна ръце към небето и изруга. Какъв идиот беше само! Вместо да се тревожи, че Брикман може да направи нещо глупаво, трябваше да вземе мерки да не го направи, като сложи някой да стои над главата му, докато не дойде време за качване на корабите. Ако Стив не се появеше скоро, младият мютски воин, чието място беше предложил да заеме, трябваше да замине. На всички работници и ренегати бяха дадени плоски метални ленти, на които беше зашита пластинка с три сложни знака на езика на майсторите на желязо. За щастие Мистър Сноу беше отложил извършването на замяната до последната възможна минута, така че нещастният работник все още я носеше. Ако регистраторът на майсторите на желязо видеше, че пластинката липсва, щеше да се наложи да се дават обяснения. Мъртвешките лица бяха абсолютни фанатици относно съответствието между наличните бройки и записаните в списъците. Мистър Сноу беше завидял на способността им да изписват знаци за мълчалива реч, но сега, като помисли как животът им зависеше от това писане, реши, че дарът на писмеността има и своите недостатъци.

Беше много ядосан. Брикман както винаги беше започнал да изпълнява операцията преждевременно и ако все още не беше набоден на кол, вероятно беше затворен на един от корабите и не можеше да започне спасителната си акция, докато той, Мистър Сноу, беше тук на брега с подробни инструкции за нея! Единственият му източник на утеха беше знанието, че Клиъруотър е схванала смисъла на прикритото му послание — че облачният воин се е върнал, както бе предсказано във виждащия камък, и ще предприеме опит за тяхното спасяване. Но тя вече беше предупредена за това. Кутията с образите върху нея не беше предназначена за него, а за Брикман. Нещата не бяха тръгнали съвсем по плана, но това все пак беше доказателство, че пътят вече е начертан и Талисмана бди над своите.

Последният от работниците се качи на борда и изчезна във вътрешността на кораба. Макар че беше наблюдавал сцената много пъти, Мистър Сноу винаги я изживяваше по един и същи начин. Тяхното заминаване — както тъжната задача да доубива умиращи воини след битка — беше повод за горчива мъка. Може би този път, когато облачният воин се върнеше с Кадилак и Клиъруотър, щяха да разберат съдбата на онези, които през годините бяха откарани далеч по голямата река. Един ден, когато Плейнфолк отново станеха нация под ръководството на Талисмана, нямаше да се прекланят пред майсторите на желязо. Щяха да поемат на поход на изток и да върнат изгубените си племенни братя и сестри.

Заобиколен от останалата част от делегацията на М’Кол, Мистър Сноу наблюдаваше как белите ленти навиват пътеките на палубите на двата флангови кораба. М’Колите бяха само малка част от огромната тълпа, събрала се на брега за сбогом. Сив и бял пушек излизаше от високите комини, огромните колела с лопатки разпениха водата. След като излязоха от плитчините, двата кораба се завъртяха и заеха местата си от двете страни на кораба на Яма-Шита. Носовете им сочеха далечния хоризонт. Когато слънцето мина през източната врата, събраните мюти чуха тътнещ рев като от падаща вода. Идваше от машините, които реагираха на командата „пълен напред“. Големите обковани със стомана лопатки на колелата пореха повърхността на езерото и тласкаха корабите към изгряващото слънце. И трите кораба изпускаха езици от чист бял пушек и издаваха мощен рев, който ехтеше над водата. Вввуууууу-ооммммм…

— Хейй-яаа! — изреваха Плейнфолк в един глас. Барабаните заудряха в настойчив ритъм, ножовете, които скоро щяха да убиват, и коловете за маркиране на територия, която след две кратки седмици щяха да защитават с цената на живота си, се вдигнаха във въздуха като гора. — Хейй-яаа! Хейй-яаа! ХЕЙЙЙ-ЯАА!

Майсторите на желязо отговориха с последен поздрав — от всичките палуби изригнаха високо забиващи се пръсти червен и черен пушек, последвани от оглушителен трясък, гръм, който накара мнозина от мютите да помислят, че небето се раздира. Стотици паднаха на колене на брега, когато въздушната вълна мина над тях като силен вятър.

От хиляда гърла излезе приглушен вик… хейй-яаааа…

Господарят Яма-Шита наистина беше човек с голяма сила. Господар не само на хората, но и на небесния огън и на гръмотевицата от облака.

От трите реда корабни оръдия, монтирани на страничните галерии на кораба на Яма-Шита, излезе гръм и огън. За това сбогуване с двукратен залп всички оръдия бяха заредени с многоцветна смес от черен барут и магнезий, но при нужда можеха да изхвърлят на неколкостотин метра убийствена градушка от картеч или чугунени гюлета с големина на човешка глава.

Слънцето, вече гигантски полукръг от златен огън, обгради трите заминаващи кораба като в рамка, светлината му закръгли квадратните им очертания. Намиращите се близко до Мистър Сноу видяха как той закри очи от неговата яркост — но всъщност жестът беше неуспешен опит да скрие сълзите си.

 

 

Стив се свести в пълна тъмнина в нещо, което приличаше на дълъг тесен сандък. Устата му беше запушена, ръцете и краката завързани, тялото заклещено между вързопи с плат, които не му позволяваха да рита, за да се освободи или да привлече нечие внимание — не че това би било умно. Минаха часове и той изгуби представа за времето, после, когато машините в сърцето на кораба оживяха с плътен, засилващ се ритъм, всичко около него започна да вибрира. Сигурно се бяха насочили към брега, за да вземат заминаващите общи работници и ренегатите. След безкрайно чакане машините започнаха да удрят с нова настойчивост. Заминаваха! Най-после на път! Но не така, както той беше планирал. Шестото му чувство, което обикновено се проявяваше в моменти на напрежение или опасност, го беше напуснало. Хванат неподготвен, той беше повален и сега изцяло зависеше от милостта на тайнствения нападател.

От време на време до ушите му достигаха слаби гласове и стъпки, заглушени от монотонния барабанен такт на машините и плискането на водата под корпуса. Това, че беше на кораба, не беше голяма утеха. Той се опита да не мисли, че всяка минута неговият похитител може да се върне — този път не самичък — и да го завлече пред собственика на кораба и… Стив се опита да изтрие от ума си смразяващите образи.

Туптящите удари на машините разтърсваха дъските под тялото му. Когато денят изтече, шумът престана да го смущава и стана част от черния като катран свят, който сякаш се просмукваше в костите му. Спеше на пресекулки, огладня, ожадня. Езикът и гърлото му изсъхнаха, на моменти изпитваше паника и периодични пристъпи на клаустрофобия, но чакаше, като се насилваше да запази спокойствие.

Мина сякаш цяла вечност; след това капакът на сандъка бавно се повдигна и Стив за миг бе заслепен от светлината на трепкащ фенер. Един едър зловещ мют с израстъци на главата, облечен в кожен елек без ръкави и издути на коленете панталони, стоеше над него и държеше нож; дълъг, тънък, остър като бръснач, изкован в огнените ями на Бет-Лем, насочен застрашително към лицето на Стив. Той отмести очи от ножа и погледна собственика му. Около обръснатия му череп бе завързана червена лента. Беше странна гледка. Стив никога не беше виждал мют без коса. Мютът му направи знак да мълчи, след това отпуши устата му и му даде вода. Стив се надигна и опита да пие. Устата му беше стояла запушена толкова дълго, че не можеше да преглъща и едва не се задави.

— Спокойно, компадре — промърмори мютът.

Стив го погледна любопитно — „компадре“ не беше дума от обичайния мютски речник.

Човекът клекна до него.

— Слушай ме внимателно. За твое добро трябваше да те вържа. Ти се блъскаше тук като сляп бизон. А също и защото трябваше да опазя едно капиталовложение. Сега предлагам да те развържа. Но никакви хитрини… компрендо?

Стив отговори с мълчаливо кимване.

Мютът стисна ножа със зъби и бързо развърза ръцете и краката на Стив. Беше едър и силен, с врат като на бизон, но движенията му бяха гъвкави като на змия.

— Окей, седни.

Стив седна и се огледа. Намираше се в малка каюта с дървени стени. Сандъкът, в който беше лежал затворен, бе дъното на матроско легло, дюшекът беше капакът на дълбоката рамка. Единствените мебели, освен леглото бяха стенен шкаф и тясна полица. Той прие с благодарност още вода и парче хляб, после прошепна:

— В безопасност ли сме тук?

— Сравнително. Ще мине известно време преди стражите да се върнат.

— Откога съм тук?

— От двадесет и четири часа. — Очите на мюта не се откъсваха от лицето на Стив. — Чудиш се какво се е случило, нали?

Стив се усмихна.

— Само малко. Имам чувството, че ще ми кажеш.

— Зависи.

— От какво?

— От това, което ти ще кажеш за себе си. Тук няма много мюти с прави крайници… и особено със сини очи. От кое племе си?

— Има ли значение?

— Има.

— От М’Кол, от рода на Ши-Карго…

— … най-силното от Плейнфолк. Да… те имат добра репутация. Въпреки това ти се промъкна на борда с остро желязо. Какво целиш?

Стив не отговори.

Мютът направи гримаса на съчувствие.

— Знам как е. Като поживееш до машините, трудно чуваш. Имал съм този проблем. — Той вдигна дясната си ръка и допря средния пръст до черепа точно зад ухото. — Как си с това?

Стив се поколеба за момент, после направи същото. Натискът активира един миниатюрен прибор, носен от оперативните МХ. Пъхнат точно под кората на черепа с местна упойка, приборът излъчваше сигнал, който изпращаше обратна връзка в подобен прибор на разстояние до седем метра. „Мексиканците“ имаха и различни пароли, чрез които можеха да се идентифицират. Никой не можеше да дублира бръмченето на комар, което достигна до вътрешното ухо на Стив. Чрез прилагане на почти неосезаемо налягане под прикритието на доста естествен жест приборът можеше да бъде включен и изключен и агентите можеха незабелязано да разменят кратки сигнали с морзов код дори сред тълпа от хора. Стив го направи — изпрати буквите „МХ“ и попита:

— Чу ли ме?

— Идеално. — „Мексиканецът“ се усмихна. — Видях те, когато мина през вратата. Мютите не плуват и никой от тях не би имал смелостта да се промъкне на кораб с колела. Имаш късмет, че не те видяха стражите. Но и те са късметлии. Ако те намерят сега, половината ще останат без глави.

— Защо не ми каза всичко това миналата нощ, вместо да ми чупиш главата?

— Нямаше време да се представя официално. А не исках вътрешностите ми да бъдат гравирани от някой разгорещен художник с повече глупост в главата, отколкото здрав разум. — Мексиканецът протегна ръка: — Сайд-Уиндър. А ти кой си?

— Ханг-Файър. Къде са ми оръжията?

— Погрижих се за тях. Даваш ли си сметка какво щеше да се случи с теб, ако те бяха хванали с тях?

— Доста неща, и всичките неприятни.

— Да, например да ти опекат задника. Могат също да те одерат, да те сварят жив, да те накълцат на кайма или да ти пъхнат краката в пещта на котлите — много, много бавно. Представяш ли си?

— А ти как можеш да носиш нож?

— На мен ми вярват. Аз съм главен надзирател, отговарям за работниците. Общо сме шестима. Задачата ни е да помагаме на динките да контролират работниците и ренегатите по време на пътуване. Мнозина от тези с израстъци са страхливи, но има и други, които не приемат с голямо желание новия ред. Те трябва да бъдат укротявани. Наличието на техен човек помага положението да се уреди по-лесно.

— Какво става с онези, които не се поддават на укротяване?

— Завързват ги на лопатките на колелата.

— За колко време?

— За колкото трябва.

Стив шумно пое въздух.

— Мръсно…

Сайд-Уиндър вдигна рамене.

— Това е само като начало. Има и още по-лошо, повярвай ми. Динките са майстори. Но ти знаеш всичко това. Преди да продължим, прав ли съм да мисля, че се опитваш да пътуваш тайно?

— Да… но бях запланувал да бъда с групата горе.

— По този начин е по-добре. Странно как се уреждат нещата. Аз получих съобщение, че може да се появиш на търговската върлина, но не очаквах да те срещна на кораба.

— Аз също… Я ми кажи — точно когато тръгнахме, имаше ужасна експлозия. Какво се случи… дали не се взриви някой от корабите?

— Де такъв късмет. Бяха седемдесет и два оръдейни салюта за сбогуване на Яма-Шита с твоите приятели. Зареждат се откъм дулото. Тридесет и шест от всяка страна, по дванадесет на палуба. Имат ей такава цев… — той разпери ръце, после събра юмруци — изстрелват ей толкаво гюле.

Стив се намръщи.

— Докато плувах, не забелязах такова нещо.

— Не можеш да ги видиш, докато не ги изкарат за стрелба.

— Разбирам…

— И така… защо не си поддържал връзка?

Стив му обясни накратко какво се беше случило с радионожа и с поддържащото отделение.

Сайд-Уиндър го изслуша нетърпеливо, после отбеляза.

— Сигурно са били новаци…

— Не може да се много по-нови от мен. От колко време си на корабите?

— От много. Известно време теглех баржи по Алегени — докато си проправя път в света. Това може би е последното ми пътуване. Само чакам знак и тръгвам за дома. — Той посочи израстъците на челото и на скулите си. — Не мога да чакам да покрият цялото ми лице.

— Не ми се щеше да питам — каза Стив, — но как, по дяволите…

— Силиконови подплънки. Не е лошо, нали?

— Фантастично.

— Да… — Сайд-Уиндър показа петната на лявата си ръка.

— Дали ще мога лесно да се отърва от тези е друг въпрос. Ти откога си изрисуван така?

— От около месец. Не бих го направил, ако не бях видял с очите си, че може да се махне. Но тези израстъци… Не знам дали бих се решил на такова нещо. Сигурно трудно си се решил.

Сайд-Уиндър отвърна с крива усмивка.

— Понякога го наричат „чувство за дълг“. Но пък ти трябва да си много тъп, за да действаш като мют.

Стив прехапа устни и остави забележката без внимание.

— Добре, нека разгледаме фактическото положение. Накъде точно си се запътил и как мога да ти помогна?

Стив обясни задачата си да намери и върне двамата мюти — Кадилак и Клиъруотър. Не разкри, че са с прави крайници, нито даде подробности по тяхната обща задача.

Сайд-Уиндър не го притисна за подробности. Просто слушаше мълчаливо, след това направи загрижена гримаса.

— Май си се нагърбил с тежка задача, компадре. С малко късмет и един следващ вятър мога да те изкарам на брега, но оттам нататък трябва да се оправяш сам.

— Има ли още някой от нашите хора там… между майсторите на желязо?

Сайд-Уиндър се засмя сухо.

— Шегуваш ли се? Хора с израстъци могат да се имитират, но дори Рио Лобо не може да ни превърне в безжизнено лице.

— Исках да кажа… има ли много като теб?

Усмивката на „мексиканеца“ се стопи.

— Може и да има, но не са ми казали. И ако не беше още с жълто около устата, щеше да знаеш да не питаш. Ако това беше замислено като групова акция, щеше да знаеш за нея.

— Разбрах. Не можеш ли поне да съобщиш в Рио какъв е рискът?

— Не веднага, но да, ще се погрижа да научат новината. Да искаш да предам нещо специално?

— Не. Само им кажи, че все още проучвам възможностите… и че се нуждая от ново поддържащо отделение.

— Мисля, че те вече знаят това.

Стив го погледна остро.

— Новините се разпространяват бързо.

— С лошите новини винаги е така. Нещо друго?

— Да. Мютите имат пушки.

— Пушки?

— М’Колите току-що получиха първите сто. Подразбрах, че ще пристигнат още.

Сайд-Уиндър се намръщи.

— Не са стоварени от този кораб.

— От кораба на Яма-Шита са. Специална доставка. — Стив описа накратко оръжията и техническите им данни.

— Ясно… Чудех се какъв беше онзи шум.

— Ти къде беше?

— Тук долу. Не ми се разрешава да си показвам носа навън, докато корабът е до брега.

— Разбирам. Можеш ли да предадеш тази информация на Майк Х-Рей Уан?

— Ще се опитам — каза Сайд-Уиндър. Новото момче беше толкова болезнено ревностно, та не му даде сърце да му каже, че образец от новото оръжие е изпратен в Рио Лобо още преди година.

— Има още две неща. Ще ми трябват дрехи… и искам да знам всичко, което можеш да ми кажеш за майсторите на желязо.

Сайд-Уиндър посрещна искането с тържествено кимане.

— Направих голяма грешка с теб, приятел. Когато те повалих, трябваше да те изхвърля през борда. Това ли е всичко?

— Не съвсем. Колко ще продължи пътуването?

— До Бет-Лем? Десет дни. Видя ли някои карти, докато беше в Рио?

— Да. Майк Х-Рей Уан лично ме изведе над земята.

— Щастливец. Окей, ще пътуваме по-голямата вода по целия път до езерото Ери и ще слезем на суша близко до навигационна точка, наречена Кливланд. Майсторите на желязо са свързали три реки с канали и шлюзове…

Стив се намръщи — не знаеше последната дума.

Сайд-Уиндър му обясни накратко как работи системата от шлюзове.

— Това означава, че тези кораби могат да плуват от езерото Ери до планинската верига Алегени…

— Която се простира чак до Бет-Лем.

— Правилно.

— Това друго име на Питсбърг ли е?

— Да. И достатъчно въпроси за тази вечер. Връщай се в сандъка.

Стив прекара следващите девет дни в тясното скривалище — излизаше за по един час точно преди разсъмване, когато беше безопасно. Докато Стив правеше усилени физически тренировки, Сайд-Уиндър му съобщаваше каквото знаеше за структурата на обществото на майсторите на желязо и му обясняваше звуците и знаците на няколко ключови думи и фрази. Макар че не го призна, той, изглежда, владееше говоримо странния език, но на няколко пъти предупреждава Стив, че никога не бива да го използва. Можеше да говори само бейсик — езика на робите.

Стив имаше желание да попита Сайд-Уиндър как АМЕКСИКО е успяла да го внедри в търговската операция на майсторите на желязо, но знаеше, че няма да получи отговор. Присъствието му на кораба и безупречната му маскировка бяха ясно доказателство, че за Първото семейство много малко неща остават тайна. Той си спомни за признанието на Лундквист как е била завербувана преди да постъпи в Академията. Семейството имаше хора навсякъде. Нямаше ли граница тяхната сила и коварство, имаше ли място, до което да не могат да достигнат?

Сайд-Уиндър обясни, че езикът на майсторите на желязо се нарича „японски“ и че те се наричат „японци“. Експертите по майсторите на желязо в Рио Лобо ги наричаха „джапи“. Майстори на желязото беше мютски термин — джапи наричаха себе си „Синове на Ни-Исан“, което пък беше името на земите, които населяваха — Земята на изгряващото слънце. Огнените ями на Бет-Лем беше друго име, измислено от мютите, и просто се отнасяше до определено място.

Смяташе се, че джапите са слезли на източния морски бряг преди шестстотин години. Обществото им се регулираше от строги закони на поведение и се управляваше от династии. Лидерите се наричаха шогуни и бяха подкрепяни от териториални владетели, чиято сила, подобно на тази на шогуните, идваше от териториалните им владения. Териториалните владетели не бяха единодушни в поддръжката на шогуна и имаше тайни заговори, които понякога излизаха на повърхността като предизвикателство към централната власт. Владетелите, които бяха глави на „фамилии“ с имена като Датсун, Хонда, Хитачи, Мацушита, Ашуа, Сейко и Тошиба стояха на върха на многослойна пирамида от по-низши рангове.

На дъното на пирамидата или по-точно под него идваха заловените ренегати и мютите — в този ред. Обществото беше разделено на шест основни категории, които в низходящ ред по важност бяха: самураи, управляваща военна класа, администратори, търговци, майстори на кораби и занаятчии и посредници, които ръководеха фермите и мините.

Неквалифицираната работна ръка се състоеше от мютски работници и ренегати. Тъй като трекерите бяха привикнали към подземен живот, повечето от тях бяха изпращани в мините; мютите обработваха земята, грижеха се за нивите, копаеха канали, работеха като каруцари и портиери и, поради тяхната учудваща издръжливост, като куриери — доставяха никога не секващия поток от съобщения, който течеше от и за двореца на шогуна. Малцина щастливци работеха като слуги в големите домове. Те, подобно на Сайд-Уиндър, бяха с бръснати глави — знак за статус на хора с доверие; другите се наричаха сару — маймуни или кебукай хитобито — „космати“. Ренегатите бяха известни като кетогащай иту — „дълги кучета“ — епитет, произтичащ от височината им и ъгловатите им кокалести черти.

Трекерите не можеха да се размножават без намесата на Първото семейство, но мютите бяха поощрявани да имат деца и ги отглеждаха в колонии в именията на големите родове.

Най-голямата грижа на Сайд-Уиндър беше как Стив ще се движи с нож и тоягата с остриета. Всички мюти и трекери бяха облечени в дрехи, идентифициращи тяхната работа или статус, и носеха ленти на ръкавите или пръстени на вратовете, които показваха в кои имения са разпределени. С изключение на куриерите пленената работна сила се движеше от един район в друг само с въоръжена охрана. С бегълците се справяха бързо и имаше абсолютна забрана мютите и ренегатите да носят каквото и да било оръжие. Дори на него, Сайд-Уиндър, не беше разрешено да носи ножа си на брега; можеше да го носи само по време на дежурство, когато идваше нова група работници.

Стив му благодари за съвета и му каза, че цени неговата загриженост, но няма намерение да продължи невъоръжен. Информацията, дадена му от Сайд-Уиндър, го беше предупредила за много от опасностите. Той нямаше да търси проблеми, но ако щастието му изневереше, искаше да може да се справи. Мексиканецът прие решението му с философско вдигане на рамене.

След десет дни боботенето на машините спря. Скрит в приличащото на ковчег пространство под леглото, Стив почувства как корабът се разтърси и изскърца в дървения пристан. Последва миг тишина, след това започна разтоварването и въздухът избухна с приглушено бърборене, блъскане, силни удари и бързащи стъпки. Стив беше силно изкушен да излезе и да види какво става, но Сайд-Уиндър предвидливо беше заковал капака.

Накрая „мексиканецът“ се появи и го извади. Трепкащ фенер осветяваше голия сандък, в който Стив бе лежал тези десет дни. Между него и централния коридор бе втората половина на владенията на Сайд-Уиндър — също толкова малка каюта като онази, в която Стив се беше мушнал да избегне часовите.

Сайд-Уиндър му даде няколко парчета сушено месо и един плосък хляб.

— Слизаш. Край на пътуването.

Стив задъвка парче месо.

— Корабът изглежда безлюден.

— Така е. Освен съвсем малко екипаж всички са на брега.

— Къде отиваш оттук?

— Никъде. Тук живея.

— Кристофър! Как издържаш?

Сайд-Уиндър се засмя.

— Колко мюти познаваш, които имат двустайна колиба? И две ведра? Едното за ходене по нужда, а другото за пиене. — Той видя изражението на Стив. — Виж, не се оплаквам. Ако не можех да се справя, не бих приел тази задача. Не е толкова лошо. Когато искам свеж въздух или да видя нещо, мога да излизам на палубата и дори от време на време прекарвам по няколко часа на брега. Най-много ми липсва видеото. Динките нямат електричество. Но дори и това си има своите предимства. Поне не трябва да слушам влудяващите музикални глупости, които ни набива Федерацията. Обърни внимание, това, което слушат динките, не е по-добро. За мен винаги звучи така, сякаш им липсват половината ноти.

— Окей… По-добре да тръгвам. — Стив спря колебливо. — Ти спомена, че може би ще можеш да…

Мексиканецът отиде във външната каюта и се върна с комплект кожи за ходене.

Стив преглътна последната хапка, после премери дрехите. Миришеха на предишния си собственик.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде са дошли?

Сайд-Уиндър го погледна с присвити очи.

— Един мют се повози на колелото и слезе от кораба. В пътуване като това тия неща са чести. — Той отвори стенния шкаф и извади две малки керамични чашки и едно шише. Сложи чашките на полицата, извади тапата и сипа две порции бледа течност. — Хайде… за щастлив път.

Стив помириса предпазливо чашката.

— Какво е това?

— Саке. Това е, хм… укрепващ медикамент. Ще те предпази от студа. — Сайд-Уиндър изпразни чашката си на една глътка и облиза устни. — Давай, няма да те убие.

Стив вдигна предпазливо чашката и допря устни до течността. Беше сладка, ароматизирана, с леко горчив привкус. Той пое дъх и отпи глътка. Сакето опари гърлото му като течен огън. Той се задави в безпомощно усилие да го спре да слезе надолу и когато то се върна назад и влезе в носа му, се закашля. После паренето намаля и премина в топла вълна и замайване.

— Уф…

Сайд-Уиндър отново напълни чашките.

— Алкохол — доволно каза Сайд-Уиндър. — Едно от техните добри открития. Този е от ферментирал ориз. Представи си какво ще направи във вагон с пионери…

— Не зная как действа, но несъмнено прави човек да се чувства добре.

Сайд-Уиндър кимна.

— Да, поизглажда неприятностите. Проблемът е, че, хм… затормозява нервната система и нарушава координацията. Две е границата. Третата те оставя без крака, а четвъртата те сваля на пода. Говоря от опит. Така обикновено прекарвам свободното си време. Всъщност ако не беше сакето, отдавна да съм се хвърлил от горната палуба.

— Никакви приятели, никаква компания?

— Не е твоя работа, амиго. — Той взе чашката от Стив и я прибра заедно с шишето в шкафа. После отмести една дъска от стената зад себе си, бръкна в дупката и извади бойния нож и тоягата. Стив завърза ножа на лявата си ръка и го покри с парче плат.

— Това е резервният ми нож — каза Сайд-Уиндър. — Сигурно ще ти е по-полезен от онзи, с който дойде на борда.

— Благодаря. Но ако се обадя, кой ще ме чуе?

— Сигурен съм, че все ще се намери някой. Семейството си знае работата. — Сайд-Уиндър тръгна по коридора и отвори един малък люк на лявата страна. Зад него се виждаше широкият простор на реката. — Ще трябва да плуваш. Пристанът гъмжи от динки. Другите два кораба са пристанали преди нас. Остави се течението да те отнесе надолу, докато отминеш дока, след това се отправи към брега.

— Добре. — Стив се наведе до люка. — Един последен въпрос. Когато разтоварваше, случайно да си видял една жена… среден ръст, тъмна коса, с голям розов белег на лицето и шията?

Сайд-Уиндър се замисли.

— Да, видях. Странно нещо… те обикновено изпращат ренегатите право в мините, но този път ги строиха и попитаха има ли сред тях някой планерист.

Интересът на Стив нарасна.

— И?

— Двама души излязоха напред. Тя беше едната.

— Другият човек с червена коса ли беше?

— Да.

Джоди Казан и Дейв Келсо…

— Какво стана с тях?

— Хората на Яма-Шита ги отделиха настрана. Което може да означава, че са отведени отвъд реката надолу по източния път. Той минава през планините Алегени до крайбрежната равнина зад тях.

— Каза ли някой нещо… например къде отиват?

— Не. Най-малкото никакво име, което да ми говори нещо. — Сайд-Уиндър се намръщи. — Чакай малко. Чух един от динките да споменава някакво езеро — Херън Пул.

— Какво е „херън“?

— Птица, компадре.

— Как се казва „Херън Пул“ на японски?

Сайд-Уиндър му каза и добави:

— Не мога да ти кажа как изглежда знакът, защото нямах нищо в себе си да го запиша, а и дори да имах, беше много тъмно да се види нещо.

— Няма значение. — Стив стисна ръката му и топло я разтърси. — Благодаря. Беше страхотен. — Той посочи реката. — Източният път е нататък… нали?

— Да. На половин миля надолу по реката ще видиш скеле за товарене и разтоварване. Ако бях на твое място, щях да се движа по пътя само между залез и изгрев-слънце. Особено през следващите няколко дни. Яма-Шита и групата му трябва да минат оттам утре. По пътя ще има много хора, събрани да изразят уважението си.

— Ти тук ли ще останеш?

— Аз? Не. Тези кораби пренасят товари на много места.

— В такъв случай може би пак ще се видим.

— Може би… — Сайд-Уиндър разви едно въже и го пусна през борда.

Стив преметна тоягата през гърба си и тихо се плъзна във водата. Щом се пусна от въжето, Сайд-Уиндър го издърпа и затвори люка. Стив заплува към отсрещния бряг и излезе до група дървета, които стигаха почти до края на водата. Бързо се облече и огледа околността. Зад дърветата имаше голяма площ от наскоро обработена земя, разделена на правилни квадрати. Като се придържаше към пътеките, разделящи квадратните участъци, Стив се насочи към скелето и се скри зад някакви бараки с осветени прозорци. До пътя, там, където той се спускаше към реката, имаше четирима души — немаскирани червени ленти, въоръжени с мечове и лъкове. Клечаха около огън, запален в нещо, което приличаше на пробито метално ведро. Тази гледка му напомни, че трябва да е по-предпазлив. По-нататък можеше да има други контролни пунктове.

Стив се оттегли в тъмнината и стигна до една пътека, която водеше далеч от реката и на около половин миля от скелето излизаше на пътя. Оттатък реката, зад складовете, хоризонтът беше в пламъци. Трепкаща оранжева светлина отблъскваше кадифената нощ и осветяваше долния край на носещия се на талази бял, кафяв и сив пушек. Огнените ями на Бет-Лем. Посещението му там трябваше да почака. Имаше по-неотложна работа. Той се обърна на изток и уверено тръгна напред. Всяка крачка го приближаваше към Клиъруотър и към ново приключение. Той беше първият трекер, върнал се жив от Плейнфолк. А сега дори да не бе първият, щеше да е един от малцината, върнали се живи от земята на майсторите на желязо. И този път нямаше да е с празни ръце.

Пак оттатък реката, като член на антуража на господаря Яма-Шита, Клиъруотър се подготвяше да прекара нощта в значително по-голям комфорт. Беше усетила, че Стив е тук, и знаеше, че ще се срещнат отново, както беше предсказано в камъка. Дотогава силата, която беше вляла в тоягата, щеше да го пази.

 

 

Във Федерацията главнокомандващият генерал Карлстром също беше доволен. В основните полеви изпитания Брикман беше доказал, че притежава необходимата смелост, издръжливост, безмилостност, които се изискваха от всеки „мексиканец“. Възможно най-удовлетворителната характеристика — но измъчващите го съмнения за лоялността на Стив оставаха.

След като научи от Хай Сиера за унищожаването на поддържащото отделение, Карлстром се разтревожи от прекъснатата от Брикман връзка. Единствената му утеха беше, че откакто Брикман се беше присъединил успешно към М’Кол, Роз, която беше под постоянен надзор, не беше проявила никакви признаци на физическо изтощение. Имаше само един случай на психосоматично нараняване — леко нервно поражение в гръдния кош и лявата ръка. Общото й състояние и поведението й показваха, че Брикман е жив, а последното съобщение от Сайд-Уиндър потвърждаваше, че изпълнява задачата. По нареждане на Карлстром той беше дал на Брикман нов радионож, при това усъвършенстван: излъчваше автоматично сигнал, позволяващ точно да се определи местоположението му — дори ако Брикман не успееше или не искаше да се обажда. Докато ножът беше у него, Първото семейство щеше знае къде да го намери.