Филип К. Дик
Специален доклад (2)

II

Във външния офис стоеше слабичката и привлекателна млада жена на Андертън, Лиза, и говореше с Пейдж. Тя се бе увлякла в остра и жива политическа дискусия и се озърна съвсем бегло, когато Уитуър и съпругът й влязоха.

— Здравей, скъпа — каза Андертън.

Уитуър запази мълчание. Но бледите му очи проблеснаха леко, когато се спряха на тъмнокосата жена в нейната стегната полицейска униформа. Лиза в момента беше изпълнителен служител на „Предпрестъпност“, но Уитуър знаеше, че някога бе била секретарка на Андертън.

Забелязвайки интереса, изписан върху лицето на Уитуър, Андертън млъкна и се замисли. За да се постави картата в машината, бе нужен вътрешен съучастник — някой тясно свързан с „Предпрестъпност“, който да има достъп до аналитичното оборудване. Не изглеждаше вероятно Лиза да е замесена в това. Но възможността съществуваше.

Разбира се, конспирацията би могла да е широкомащабна и сложно изпипана и да включва много повече от една фалшива карта, вмъкната някъде по линията. Може да бяха бърникали из оригиналните данни. Всъщност нямаше начин да се определи откъде е започнало подправянето. Хладен страх премина през него, когато започна да осъзнава възможностите. Първоначалният му импулс — да изтърбуши машината и да премахне цялата информация — беше безнадеждно примитивен. Вероятно записите щяха да съвпадат с картата. Така само щеше да се уличи още повече.

Разполагаше приблизително с двайсет и четири часа. След това от армията щяха да проверят техните карти и да открият несъответствието. Щяха да намерят дубликата на картата, която бе присвоил. Той притежаваше само едно от двете копия, което означаваше, че прегънатата карта в джоба му можеше със същия успех да си лежи върху бюрото на Пейдж, пред очите на всички.

От улицата се разнесоха сирените на полицейски коли, поемащи на рутинните си обиколки. Колко ли часа щяха да изтекат, преди някоя от тях да спре пред неговия дом?

— Какво има, скъпи? — попита го неспокойно Лиза. — Изглеждаш все едно си видял призрак. Добре ли си?

— Напълно — увери я той.

Лиза сякаш внезапно забеляза втренчения в нея възхитен поглед на Ед Уитуър.

— Този господин ли е новият ти сътрудник, скъпи? — попита тя.

Андертън предпазливо й представи своя нов помощник. Лиза се усмихна в приятелски поздрав. Дали между тях не премина някакво скрито взаимно разбиране? Не можеше да определи. Божичко, започваше да подозира всички — не само жена си и Уитуър, а и дузина членове на собствения си персонал.

— От Ню Йорк ли сте? — попита Лиза.

— Не — отвърна Уитуър. — По-голямата част от живота си прекарах в Чикаго. Отседнал съм в хотел — един от големите хотели в центъра. Чакайте… имам името му записано на картичка някъде тук.

Докато той смутено ровеше из джобовете си, Лиза предложи:

— Може би ще се съгласите да вечеряте с нас. Предстои ни да работим в тясно сътрудничество и наистина мисля, че трябва да се опознаем по-добре.

Сепнат, Андертън отстъпи назад. Каква беше вероятността дружелюбието на жена му да е невинно, случайно? Уитуър щеше да се намира около него през целия остатък от деня, а сега имаше извинение да го придружи и до дома му. Дълбоко разтревожен, той импулсивно се завъртя и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита зашеметена Лиза.

— Връщам се в маймунския сектор — каза й той. — Искам да проверя отново някои доста озадачаващи записи, преди армията да ги види.

Озова се в коридора, преди тя да успее да измисли приемлив повод да го спре.

Бързо стигна до площадката в далечния край. Вече се спускаше по външните стълби към тротоара, когато Лиза го настигна запъхтяна.

— Какво те прихваща, мътните го взели? — Тя сграбчи ръката му и бързо се озова пред него. — Усетих аз, че си тръгваш — възкликна, преграждайки пътя му. — Какво ти става? Всички те помислиха за… — Тя се запъна. — Искам да кажа, държиш се много особено.

Хората сновяха около тях — обичайната следобедна тълпа. Без да им обръща внимание, Андертън откопчи пръстите на жена си от своето рамо.

— Изчезвам — каза той. — Докато още има време.

— Но… защо?

— Натопили са ме — умишлено и злонамерено. Онази твар е тук, за да ми вземе работата. Сенатът се опитва да го използва, за се добере до мен.

Лиза се вторачи объркано в него.

— Но той изглежда толкова мил младеж.

— Мил като усойница.

Смайването на Лиза премина в неверие.

— Не го вярвам. Скъпи, цялото това напрежение, на което си подложен… — Усмихвайки се несигурно, тя заекна: — Не изглежда правдоподобно Ед Уитуър да се опитва да те натопи. Та как би могъл, дори да искаше? Със сигурност Ед не би…

— Ед?

— Така му е името, нали?

Кафявите й очи проблеснаха в стъписано, бурно негодувание.

— О, небеса, ти подозираш всекиго. Май си убеден, че съм замесена по някакъв начин в това, нали?

Той се поколеба.

— Не съм сигурен.

Тя пристъпи по-близо до него, в очите й се четеше обвинение.

— Лъжеш. Наистина го вярваш. Може би действително трябва да се махнеш оттук за няколко седмици. Отчаяно се нуждаеш от почивка. Цялото това напрежение и травмата от постъпването на този младеж. Държиш се параноично. Не го ли осъзнаваш? Някой да заговорничи срещу теб. Кажи, разполагаш ли с някакво реално доказателство?

Андертън извади портфейла си и измъкна сгънатата карта.

— Разгледай това внимателно — рече той, протягайки я към нея.

Цветът се оттече от лицето й и тя нададе малко дрезгаво, сухо ахване.

— Нещата очевидно са нагласени — каза й Андертън с възможно най-равния си тон. — Това ще даде на Уитуър законен претекст да ме отстрани веднага. Няма да е необходимо да чака, докато се оттегля. — После добави мрачно: — Знаят, че мога да изкарам още няколко години.

— Но…

— Това ще сложи край на системата за проверка и контрол. „Предпрестъпност“ вече няма да е независима агенция. Сенатът ще започне да управлява полицията, а след това… — Устните му се стегнаха. — Ще погълнат и армията. Е, отстрани изглежда доста логично. Разбира се, че съм изпълнен с враждебност и негодувание към Уитуър — разбира се, че имам мотив. Никой не обича да бъде заменен от по-млад и да бъде захвърлен на бунището. Всичко изглежда наистина правдоподобно — само дето аз нямам ни най-малко желание да убивам Уитуър. Но не съм в състояние да го докажа. Така че какво бих могъл да направя?

Лиза безмълвно поклати глава, пребледняла като платно.

— Не… не знам. Скъпи, само ако…

— Сега — каза рязко Андертън — отивам вкъщи да си опаковам багажа. Това са кажи-речи най-дългосрочните планове, които мога да правя в момента.

— Наистина ли ще… ще опиташ да се укриеш?

— Да. Ако трябва, чак на колониалните планети в съзвездието Кентавър. Такива неща са правени успешно и преди, освен това имам двайсет и четири часа преднина. — Той се завъртя решително. — Връщай се вътре. Няма смисъл да тръгваш с мен.

— Мислиш ли, че бих го направила? — попита Лиза дрезгаво.

Стъписан, Андертън се втренчи в нея.

— А не би ли? — След това с удивление промърмори: — Не, виждам, че не ми вярваш. Все още смяташ, че съм си въобразил всичко това. Той рязко тикна пръст в картата. — Дори при това доказателство ти все още не си убедена.

— Не — съгласи се бързо Лиза. — Не съм. Ти не си я разгледал достатъчно подробно, скъпи. Върху нея не стои името на Ед Уитуър.

Изпълнен с недоверие, Андертън взе картата от нея.

— Никой не твърди, че ще убиеш Ед Уитуър — продължи бързо Лиза с тънък, несигурен гласец. — Картата трябва да е истинска, разбираш ли? И няма нищо общо с Ед. Той не плете заговори срещу теб, нито пък някой друг.

Твърде объркан, за да отговори, Андертън стоеше, изучавайки картата. Тя беше права. Ед Уитуър не бе записан като жертва. На петия ред машината отчетливо беше напечатала едно друго име.

ЛЕОПОЛД КАПЛАН

Той сковано прибра картата в джоба си. Никога през живота си не бе чувал за този човек.