Грег Беър
Кралицата на ангелите (8)

8

— Все още не мога да разбера откъде произтича лоялността ти към Голдсмит!

„Приятелство, потънало в прах“ — помисли си Ричард.

Той довърши историята и се огледа за реакцията на публиката. В заведението за чай, кафе и вино зад Салона на Литературните изкуства имаше седем души, които с интерес слушаха разказа му.

— Още не разбирам защо толкова си се загрижил за тоя старчок — продължи да настоява Йермак, после потопи поничката си в чашата с кафе, оставяйки островчета от пудра захар в него.

Йермак беше на двадесет години; най-младият член на групата. Той погледна Ричард леко развеселен и продължи:

— От него можеше да се очаква всичко. Типове с неговата закваска ни убиват всекидневно с така наречената си поезия, която поне според мене е скапана.

— Спокойно, Йермак. Тук става дума за истинско убийство — намеси се Ултрима Пач Труле в защита на Ричард. Тя бе украсила лицето си с очила с метални рамки — явно доказателство за желанието й да се въздържи от очевидно налагащото се лечение на слабото й зрение.

— Простете наивността ми, но според мен той уби всички ни — лицето на младежа се издължи, докато изричаше тези думи. Очевидно не можеше да повярва, че събеседниците му са толкова непроницателни.

Думите на младежа натъжиха Ричард. Той притихна, отпуснал ръце върху издрасканата повърхност на дъбовата масичка. Все още не бе успял да забрави обвиненията на разгневената следователка, а ето че сега върху него се сипеха нови. Опитваше се да си припомни последното нещо, което Емануел му бе казал, но не успя. Може би бе длъжен да усети промяната у своя приятел.

— Бих искал да кажа, че…

— Хайде, хайде, я остави това! Даже аз усещах подобни наклонности у него — избухна Йермак и отблъсна назад стола си, за да излезе от салона. — Знаех си аз. Скапан дъртак!

— Сядай си на мястото — намеси се Уелш. Гласът му накара младежа моментално да се отпусне обратно като послушно кученце под свирката на своя дресьор. — Простете на приятеля ми за ентусиазма, с който защитава мнението си.

— Трябва да призная — включи се отново Ултрима, — че Голдсмит наистина не се трудеше особено много напоследък. Нито пък се показваше сред хората.

— Той извърши убийство. Беше един от нас и извърши престъпление. Нима вече не се интересуваме от съдбата на братята си?

— Той не е мой брат — възрази Йермак. — Както самият казваше: „Аз не се домогвам. Аз съм.“

— О, значи все пак си прочел и запомнил нещо от него — обвини го с усмивка Ултрима.

— Да. Както всички останали — младежът продължи след утвърдителното кимване на Уелш. — Ричард, прости безчувствеността ми. Възхищаваме се на верността ти, както и на достойната ти възраст, но просто исках да кажа, че Голдсмит вече не е един от нас. Той ни предаде. Предаде ни още отдавна, когато избра Гребените. Това никой от Сенките не би простил, дори и ти предполагам.

— Беше ми приятел — отвърна просто Ричард.

— Беше продажник — заключи Уелш.

Ричард огледа събеседниците си отново и вниманието му се спря върху две жени, които все още не бяха произнесли нито дума — сестрите Илейн и Сандра Сандхърст. Сега му направи впечатление нещо твърде любопитно. Факт, който дотогава не беше забелязал. В очите на Уелш и Йермак имаше гняв, който се бе появил там, след като им съобщи новината. Зад него прозираше и страхът от връзката, която едно време поддържаха с Голдсмит. Те се бояха, че гневът на полицията няма да ги подмине. Нямаше да ги подмине и гневът на Гребените — гневът на преминалите терапия.

„Мадам Дьо Рош смяташе, че не би трябвало да има проблеми с властите, но дали те самите смятаха така. Вече веднъж ме бяха обвинили, какво им пречи да го сторят пак — помисли си Ричард. Арести и разпити — това бяха преживявания, които не бе изпитвал след случая с Джина и Дион. — През последните петнадесет години съм спал — чувството на просветление внезапно го напусна, затвори очи и за миг наведе глава…“

— Той беше приятел — повтори като че ли на самия себе си.

— Твой приятел! — отбеляза Йермак с престорено спокойствие.

— Ричард е наш приятел — заяви Илейн Сандхърт.

— Разбира се — потвърди Йермак, подразнен от мисълта, че останалите биха могли да сметнат, че той е на друго мнение. Той изгледа укорително Ричард.

„Всях разкол сред тях. Сега те вече не са толкова самоуверени — помисли си той. — Чувстват се безпомощни.“

— Моля да ме извините! — изрече Ричард.

— За какво — изненада се Джейкъб Уелш. — Не се сърдим, че ни го разказа. Никога не съжаляваме, когато някой потвърди нашето мнение.

— Той беше световноизвестен писател и винаги се държеше добре с нас — заяви Илейн Сандхърст като постави плетката в скута си и присви оценяващо устни.

Това накара Йермак отново до избухне:

— Той се държеше снизходително. Съзнателно копираше поведението на човек от бедните квартали.

— Не, напротив — възпротиви се Илейн.

Младежът рязко се изправи и блъсна стола си о пода.

— Не драматизирай — измърмори Илейн и презрително обърна глава встрани.

— Я си гледай плетката! — избухна Йермак.

Джейкъб се облегна назад и се протегна.

— Стига ми толкова за днес, приятели — заяви той и погледна Йермак с неприкрито одобрение. — Две премеждия са ми съвсем достатъчни.

— Повече при тези няма да сядам — заяви Йермак.

— Да тръгваме тогава — рече Уелш, обърна се към Ричард и продължи: — Това което сподели с нас, Ричард, беше доста полезно. Лоялността ти заслужава възхищение, но за жалост ние не я споделяме.

— Не бих го нарекъл лоялност — уточни Ричард. — Защото ако наистина е извършил убийството, съм съгласен, че заслужава терапия.

— Аз не бих пожелал това и на най-злия си враг — намеси се Йермак. — Дори смъртта е по-добър изход. Сигурно най-добре би било никога да не го бяхме познавали.

Ричард кимна с глава, но жестът му не изразяваше съгласие, а по-скоро желание да се раздели по-бързо с тях.

— Да не забравите литературното четене — напомни Илейн. — Очакваме най-добрите ви работи.

— Аз вече не пиша — отвърна Йермак с подигравателна усмивка.

— Тогава можеш да ни предложиш нещо от вече загърбеното си минало — предложи Ултрима. Когато Уелш и Йермак си отидоха, тя се обърна към Ричард: — Истински деца. Никога не ми е харесвало да ги срещам тук… Тяхната близост ми се струва доста странна.

— Да, те са като братя или любовници, въпреки че не са нито едното, нито другото — съгласи се с тях Илейн Сандхърт.

— Нуждаят се от помощ — заяви Сандра, при което всички, без Ричард се засмяха. Непреминалите терапия никога не приемаха помощ, която считаха за един вид смърт, отрицание от слабостите, които те толкова ценяха у себе си.

„Ние би трябвало да живеем на сянка, а не на слънце. Като насекомите.“

* * *

Собственото ми име означава: Господ е с нас. Фамилното ми име значи златар. Аз обаче избрах да изковавам слова. Те са по-ценни, защото са навсякъде около нас, а не ги разбираме или не ги използваме както трябва. А доколкото става дума за Господ, някак си не смятам, че е на моя страна.