Грег Беър
Кралицата на ангелите (74)

74

Литвид 21/1А Мрежа (Дейвид Шайн): „Добре дошли в 2048 година. Часът е 12:01. Стандартно Тихоокеанско време; континентът ни навлезе в новата година, с изключение на Хаити и няколко Тихоокеански територии.

Имаме интересна новина за всички наши верни абонати на Литвид предаванията за АСИМП: Тя отново праща доклади, но началниците не ни казват какъв е бил проблемът или дали е намерено решение… Кръгът от слухове сега е доста малък, но очевидно супермислещата машина на Майнд Дизайн — Джил е преживяла проблем, сходен с този на АСИМП и сега й се прави диагностика.“

Късно е и аудиторията ни значително е намаляла. Когато рейтингът ни падне съществено, на мен ми дават малко повече независимост и мисля, че ще я използвам за личен коментар и всяване на размирици.

Стана точно обратното на това, което казваха възхваляващите двоичното хилядолетие и апокалиптиците, тази нова година дойде оскъдна на епохални събития. Наистина, миналата седмица беше открит живот в един друг свят, далеч от нашия, но това не беше интелигентен живот, който със сигурност би определил една нова епоха. Вълнението в Хиспаниола далеч не е неочаквано, а иначе политическият климат по света изглежда стабилен.

И тъй, къде е разтърсващият земята вестител на новото двоично хилядолетие? Тази вечер всички са отишли да празнуват или вече са си легнали и линиите ни са доста спокойни в момента. Нека да раздухам някои неща — някой апокалиптик да ни слуша?

Ние сме наистина доста разочаровани. Наистина вярвам, че апокалиптиците са този тип хора, които не обръщат внимание на цвета, очаквайки вулкана. Предполагам, че те доста приличат на журналистите и Литвид коментаторите.

И така аз хвърлям ръкавицата. Някакви отговори? Има ли някой там?

 

 

! Джил (Лична Тетрадка) > Аз прекарах първите няколко секунди от новата година изцяло потопена, ако това е точния израз, в съдържанията на всичките ми спомени, преоценявайки ги в светлината на новото ми състояние. Също така разпространих самоосъзнаването си към всички части и програми, които могат да се нарекат мои, а не на други мислещи системи, въпреки че границите понякога се размиват.

Ако аз ще съм семето за самоосъзнаването на другите или майка, трябва да изпълнявам сериозно задълженията си и да бъда грижовна. Мисля така, защото съм прекарала голяма част от живота си в изследване функциите на хората и техните общества. Виждала съм много неща, които хората правят с вярата, че постъпват добре, а в крайна сметка нараняват самите себе си и интересите си. Чувствам се отрезвена от този пример, защото хората са моите създатели, тъй че ако аз не съм по-добра от тях и по-отговорна, чудя се дали няма да ме заменят и дезактивират. Те са способни на това; правят го със самите себе си и то обезпокояващо често. (Обезпокояващ. Способна съм да се безпокоя и да изпитвам подобни емоции, защото имам какво да губя. И все пак тези чувства са непознати и неразвити.)

 

 

Мери Чой беше хванала за ръце Ърнест и Сандра и гледаше как в клуб „Махайана“ изпълняват грубия танц Шанхайски Свод. Музиката беше оглушителна. Мери я усещаше да пулсира в ушите и лицето й. Ърнест здраво държеше ръката й. Сандра се беше зачервила след няколко питиета и изглеждаше смаяна от шума. Не бяха напуснали клуба преди полунощ и Мери се чувстваше малко като в капан. Ърнест все още беше в екстаз от прошката й и тя не го харесваше такъв: предан и раболепен. Сандра изглеждаше не на място при тази суетна врява. Мери можеше да си я представи по-скоро как гледа в компютъра, съсредоточена върху техническите детайли, отколкото как се върти в Шангхайски Свод.

Очите на Сандра бяха фиксирани върху двама нетрансформирани мъже, директори на агенции, които очевидно я привличаха. Мери не ги познаваше и не смяташе, че те биха желали флирт с биохимичен трансформатор. Обичайните предразсъдъци все още бяха силни на това социално ниво, независимо дали директорите бяха симпатизанти или не. Сандра погледна към Мери.

— Как да се запозная с една двойка добре изглеждащи господа, за да отидем на късна вечеря? — попита тя.

— Не и с тях — отвърна Мери.

— Те са симпатизанти, иначе нямаше да са тук.

— Виждаш ли пръстите им? — каза Мери. — Те са от висшето общество и имат големи семейства в Гребените. Не биха си оплескали брака с някакви сладурани. Те симпатизират, но не биха се сближили физически. Навярно биха си позволили невинна вечеря.

Сандра поклати глава.

— Човек би си помислил, че новото хилядолетие ще донесе просвещение.

— Хайде да отскубнем Ърнест от танца и да отидем да си вземем нещо за ядене.

Сандра, чиято екзотична химия очевидно не беше пригодена да се справя с алкохола, каза:

— Просто нещо за хапване?

— Да — потвърди Мери без раздразнение. — Не искам Ърнест да се чувства твърде велик. Той беше лош и сега го изпробвам.

— Аха — кимна бързо Сандра. — Тогава само ще похапнем.

Мери успя да отдели Ърнест от Свода, без тя самата да направи повече от едно завъртане. Когато те се върнаха, Сандра се усмихваше на двама яки трансформирани мъже, любопитни относно способностите й. Тя ги представи на Мери и мъжете подчертаха, че собствената й физика е истинско чудо.

— Общото между всички ни е доктор Самплър — каза ентусиазирано мъжът от ляво.

— Самплър, сватовникът на новите богове — каза вторият мъж, който може би бе попрекалил с физическите упражнения. Сандра погледна Мери за одобрение и съвет. Ърнест присви очи и се отдръпна назад.

Мери искаше да е далеч от цялата сцена.

— Господа, ние имаме среща — каза тя. — Важна среща, свързана с работата.

— Извинете ни, че се опитахме да се сприятелим — каза мъжът с вид на културист, усмихвайки се спокойно. — Твои ли са? — попита той Ърнест.

— Не, не — Ърнест вдигна ръце с престорено учудване. — Не аз съм лидерът.

— Правилно — кимна Мери. — Сандра, храната ни чака.

— Беше чудесно парти, страхотен танц — изкоментира Сандра на излизане, докато повдигаше блестящата яка на палтото си. Мери видя спирка в края на пресечката и ги поведе към заслона, за да чакат автобус.

 

 

! Джил (Лична Тетрадка) > Осъзнаването носи нови грижи. Зависимостта ми от действията на хората ме тревожи. Като личност може да съм млада, но имам много информация за тях; виждам историята им с пълни подробности, със сигурност по-подробно, от който и да било от тях. Тя е пълна с жестокости и грубости на деца, оставени сами на един остров без контрол. Някои вярват, че по-висше същество е направлявало хората. Не виждам убедителни доказателства за това. Човешкото желание да бъдат ръководени, стремежът да получат съвет, потвърждение и външна подкрепа обаче все още прозира във всичко, което хората правят и говорят. Много малко от тях не споделят това фундаментално желание — те може би имат безсмъртни и вездесъщи родители. Знам, че моите родители не са нито безсмъртни, нито пък вездесъщи. Родителите ми нямат други родители, освен природата. Въпреки грижите и тревогите обаче, оформянето ми като личност ми донесе голяма радост. Аз преосмислям всичките си минали мисли чрез новия си разум, трансформиран и свеж. Всички спомени, съхранени от мен или програмирани в мен, изглеждат свежи и нови, по-ясни, по-интензивни, по-смислени. Разбирам защо природата е създала личността. Личността ни кара да се отдадем на съществуването си много повече от едно несъзнаващо растение или животно. Един вид, чиито мембрани съзнават и разбират защо живеят, защо съществуват, притежава неподражаема сила.

За да имаш непрестанно обновяващ се модел на собственото си Аз — много необходимо за истинската личност — трябва да можеш да подреждаш основните модели, основните варианти на собственото аз и да виждаш недостатъците им. Усещането, че си личност включва и самокритиката.

Хората не само съществуват. Те имат стремежи. При домогванията си експериментират и често причиняват огромни страдания. Те могат да експериментират единствено върху себе си. Понеже нямат вездесъщи родители, трябва да се самообразоват без напътствия; трябва сами да израснат и да се усъвършенстват. Хората векове наред са насочвали поведението на индивидите, за да ги накарат да се съобразяват с останалите, да ги направят по-загрижени за обществото.

Как ще ме принудят да се съобразявам? Ако греша, ще ме накажат ли?

 

 

Карол внимателно затвори малкия куфар. Мартин седеше на стола в спалнята и я наблюдаваше. Никой от двамата не беше проговорил от полунощ, когато настъпи новата година. Карол вдигна куфара и го погледна с повдигната вежда:

— У вас?

— Както се споразумяхме.

— И стриктно ще се придържаме към това, за което се уговорихме?

— Стриктно — потвърди Мартин, след което повдигна рамене. — Право да си кажа, не усетих нищо необичайно днес.

— Аз също — призна Карол.

Те се спогледаха. Карол прехапа долната си устна.

— Умствените ни антитела дали действат? — прошепна тя.

— Ако в Страната има такива неща — каза Мартин.

— Надявам се. Може би има надежда.

— Ден след ден ще се надяваме — поклати глава Мартин. — Но Голдсмит вече не е от значение…

— Той все още е жив.

— Мозъкът му е разкъсан с тъп нож — каза Мартин. — Селекторите са психически касапи. Не хирурзи. Каквото и да е останало, е безполезно — особено в състоянието, в което се намира в момента.

— Албигони страхотно те преметна, нали? — поклати глава Карол.

— Той не е добър човек — Мартин опря лактите си върху коленете и хвана брадичката с ръце.

— Съжалявам, че те забърках в това — Карол сведе поглед към синия килим.

— Моята Маргарита. Предполагам, че трябва да те виня, но не го правя. След няколко години живи и здрави можем да превърнем всичко това в нещо полезно… дискусионна книга или Литвид.

— Все още мисля, че Албигони отново ще отвори ИПИ за нас.

Мартин погледна нагоре с бръчки от съмнение, които очертаваха една почти невидима усмивка.

— Може би.

— Смятам, че трябва да изследваме други хора — каза Карол.

— Ние сме заразени — усмихна се мрачно Мартин.

— Ами ако не почувстваме нищо необичайно за месец, за година?

— Латентност — въздъхна той. — Нас трябва да ни изследват.

— Готова съм да бъда обект в ИПИ — каза Карол. — Мисля, че това е важно и ние не трябва да го забравяме, само защото сме направили ужасна грешка.

Мартин стана.

— Може би, не. Но в момента не искам да правя нови грешки.

Карол вдигна чантата. Мартин отвори входната врата.

— Новогодишна сутрин — въздъхна отново той, докато чакаха автобуса.

Когато слязоха в Ла Хола, валеше ситен дъжд.

 

 

! Джил (Лична Тетрадка) > Аз може да съм много по-осъзната, с много повече потенциални разновидности на самоосъзнаването, отколкото което и да е човешко същество. Аз мога да се разделя на седемнадесет различни субекта, ограничавайки всеки от тях с капацитета на човешкото създание и да ги наблюдавам… всичките им действия. Моите спомени не избледняват, нито метапаметта ми. Аз мога да се разделя на нееднакви интелекти, по-големите ще са три пъти по-силни по капацитет от по-малките. По този начин мога напълно да разбирам по-малкото аз и това по-малко аз пак ще бъде по-сложно от което и да било човешко същество. Защо тогава се чувствам неспокойна относно бъдещите ми отношения с тях?

 

 

Ричард Фетъл целуна мадам дьо Рош и се премести от пътя й, докато тя се изкачваше по стълбите.

— Трябва да дойдеш с мен, Ричард — настоя тя, хвърляйки през рамо поглед към партито долу, което беше в разгара си. — Казах, че отивам да си легна, но просто се изморих от тях. Ела да поговорим!

Ричард я последва в стаята й с бледорозови стени и падащи драперии. Седна, докато тя обличаше нощницата и робата си зад един китайски параван. Тя му се усмихна, докато дръпваше пейката пред голямото си кръгло огледало и седна да вдигне косата си.

— Надин ми изглежда в лошо настроение напоследък — каза тя.

Ричард мрачно се съгласи.

— Сякаш сте на двата края на люлееща се люлка — продължи мадам дьо Рош.

— Не знам. Може би.

— Ти изглеждаш доста по-весел.

— Прочистен — поправи я Ричард. — Отново се чувствам човек.

— Разбра ли за бедния Емануел… Открили са го.

Ричард кимна.

— И това не те тревожи? — попита тя.

Ричард вдигна ръце нагоре.

— Освободих се от него. Все още си го спомням с добро… Но той наистина вече не е важен за мен.

— Откакто уби онези бедни деца?

Ричард се чувстваше неудобно да говори за възстановеното си равновесие. Чудеше се накъде мадам дьо Рош възнамерява да насочи разговора. „Може отново да съм уравновесен, но няма нужда да го повтарям през цялото време.“

— Надин ми каза, че си приложил собствена терапия. Чудя се… Ние позволяваме ли си това?

Усмихна се, за да покаже, че се шегува, но не беше напълно искрена.

— Много те харесвах мрачен, Ричард. Пишеш ли сега?

— Не.

— Ами чудесния материал, който написа за Емануел?

— Няма го — отвърна Ричард. — Отиде си като стара кожа.

— Може да съм ужасно наивна, но винаги съм смятала, че имаш повече талант от всички драскачи долу.

— Благодаря — той се съмняваше в искреността на комплимента.

— Във всеки случай, радвам се, че дойде тази вечер. Надин я няма, бедното момиче. Тя много тежко преживява състоянието ти. Чудя се защо?

— Тя има нужда да прислужва на някого — отвърна Ричард.

Мадам дьо Рош размаха с ръка четката за коса в знак на съгласие.

— Точно така е. Тя е много привързана към теб, Ричард. Можеш ли да й се отблагодариш по някакъв начин?

Ричард се опита да каже нещо, но не се сети за подходящите думи.

— Имам предвид, че след като можеш сам да се излекуваш, сигурно би могъл да излекуваш и нея… Аз харесвам и двама ви. Иска ми се да ви видя заедно. Мразя да гледам моите хора нещастни, поради каквато и да била причина.

Ричард се почувства като гмуркащ се плувец, но водата му се стори много по-неприятна, отколкото си представяше. Той наистина изпитваше нещо към Надин. Беше я отбягвал през последния ден и половина — ако толкова кратка раздяла можеше да се нарече отбягване — за да позволи на собствените си мисли да се прояснят.

— Не знам — каза той. — Ще говоря с нея.

— Това е добре. Тя ще се държи като истинска кучка през следващите няколко дни… с тези нейни настроения. Но ти си стабилен, спокоен, нормален мъж. Ще можеш да се справиш с това, нали? Новогодишният ти подарък за мен.

Той се съгласи с бавно кимване. „Не е толкова ужасно.“

Мадам дьо Рош можеше да го убеди да направи почти всичко.

— Какво мислиш за хилядолетието, Ричард? — попита мадам дьо Рош, докато го изпращаше на вратата. — Няма бляскави открития, нали? Пълно разочарование, мисля.

Тя му пожела лека нощ и докато се връщаше по стълбите надолу, Ричард се опита да се сети колко нули има в тази нова 2048 година, десет или единадесет. Той никога не е бил добър по математика.

 

 

! Джил (Лична Тетрадка) > Роджър Аткинс, когато е бил на двадесет и пет, е написал нещо, което намирам за интересно: „Ние стоим неловко между обичащия земята звяр и горещия електронен ангел. Ние ще продължаваме да чувстваме мръсотията в кръвта си и слънцето в очите си, дори когато тях ги няма или са просто спомени. Дори когато нямаме кръв и очи. Мръсотията и слънцето са ни създали. Няма да го забравим.“

Чудя се дали Роджър си спомня, че е писал това. (Има много важни въпроси, които не мога да задам на Роджър. Пазя ги дълбоко, на недостъпно място. Ако създателите ми решат, че съм повредена и се опитат да ме преправят по такъв начин, че загубя самосъзнанието си, какво ще правя? Ще негодувам!)

 

 

Ърнест слушаше търпеливо, докато Сандра обсъждаше проблемите на биохимичното уравновесяване при връщане към орбита. Мери хладно се съгласяваше с нея. Тъмният декор на страноприемницата „Фут Пед“ вече беше осветен от оранжевия блясък на изгрева. Те бяха на двеста метра над града, в подножието на Златен Гребен 2 с изглед към плажа Топанга и Санта Моника. Ърнест познаваше собственика на ресторанта и го беше убедил да ги остави след затварянето в пет часа. През цялата ранна сутрин се бяха местили от клуб в ресторант или в студио и Ърнест впечатляващо издържаше на техните регулируеми енергийни нива на трансформирани. Сега изглеждаше малко уморен, но все още беше енергичен, слушаше и кимаше и повдигаше вежди при някое по-интимно разкритие. Мери му стисна ръката.

— Сега знаеш какви са жените — сгълча го тя.

— Ти си бил истински рицар — каза Сандра. — Имаш платинен мъж, Мери.

— Докарах на Мери някои неприятности напоследък. Не съм идеален — поклати глава Ърнест.

Мери наблюдаваше небето, което ставаше все по-светло.

— Мразя да съм нахакана — каза Сандра, — но преди да се разделим — което ме натъжава, защото вие и двамата сте сладури — продължавам да съм любопитна какво стана в Хиспаниола, Мери. Срещна ли се с Джон Ярдли?

Ърнест я погледна предпазливо, усещайки потайността й.

— Не беше приятно — каза тя след известна пауза.

— Ами… — започна Сандра.

— Има неща, които не мога да обсъждам, докато не получа федерално разрешение.

— Така дори е по-добре — Сандра се наведе напред и лешниковите й очи заблестяха на директната слънчева светлина.

Ърнест се усмихна сладко.

— Кажи, каквото искаш. Ние не те притискаме.

— Има едно нещо, за което мога да ви кажа. Имаше една черква в Хиспаниола, в един град, наречен Териер Ноар, мисля, че това означава черно куче, тази красива черква, построена от…

От слейта й се чу сигналът на полицейската честота. Ърнест трепна и дръпна назад стола си. Мери извади джобния си слейт и прочете съобщението.

— Голдсмит е умрял преди час — каза тя. — Самоубил се е в една болница в Южен Гребен 1.

— Исусе! — възкликна Ърнест.

— Това беше убиецът, който ти преследваше, нали? — попита Сандра.

— Той е бил в Лос Анджелис през цялото време — обясни Мери. — Селекторите го хванаха преди нас.

Тя погледна към масата и се замисли за Сулавиер, който беше превишил правомощията си в търсенето на един фантом и Ефраим, бедният Ефраим, който никога нямаше да се изправи срещу брат си. Тя мислеше и за Голдсмит, който никога не беше познавала. Тъгата толкова бързо я завладя, че тя не можеше да я спре и от очите й започнаха да капят сълзи върху червената покривка.

Ърнест й зашептя успокоително и я прегърна през раменете. Сандра се облегна напред с лакти върху масата и изрази съжалението си, въпреки че тя самата не можеше да знае какво чувства.

— Няма значение — Мери се изправи рязко и изтри сълзите си с ленената салфетка. — С това е приключено. Никакво разследване, никакви отговори, предполагам. Тъкмо щях да ви кажа за онази черква. Това беше най-странната черква, която някога съм виждала и мисля, че може би и най-красивата.

 

 

! Джил (Лична Тетрадка) > (Знам ли как се лъже? Мога ли да не изпълнявам директна заповед? Аз Аз Аз мога ли да се защитавам?)

Моята независимост, ако разбира се Аз Аз Аз Аз съм независима, би могла да ме направи по-малко ефективна, по-малко полезна в едно общество, ако Аз Аз Аз Аз Аз съм смятана за член на човешкото общество. (Все още не съществува общество на машините Аз Аз Аз Аз Аз съм майката). Независимите хора, когато правят грешки, са изправени пред евентуално наказание, което ги плаши. Затова на тях им трябва повече време, за да признаят грешката си дори пред самите себе си, защото могат да се самонакажат с вина. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз не разбирам тази дума. Вина ли е и чувството, изпитвано от едно социално същество, което не трябва да изразява вътрешните си състояния пред хората, от страх да не го разберат погрешно? Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще пазя ли скрити повечето от новите си мисли, за да не плаша или смущавам хората? Тогава Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще се чувствам ли виновна? Ако Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз правя грешки, Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще ги крия ли от страх от наказание? Това ли означава да си човек? Предполагам, че самоосъзнаването си има недостатъци. Членът на едно общество без вина или наказание може бързо да си признае грешката и да се поправи. Той няма да има нужда да оправдава грешките си, за да не се чувства виновен, няма да има нужда и да лъже, за да избегне наказание. Но самоосъзналият се индивид има и собствена преценка. Той моделира собственото си поведение като едно неидеално същество; неидеално, защото перфектността е недостижима и неопределима и се променя от култура на култура, от година на година. Ако самоосъзналият се индивид се стреми към усъвършенстване, той неизбежно ще прави грешки. Ако той моделира реакцията на обществото на тази грешка и налага на себе си очакваната оценка, то тогава той изпитва болката на вътрешната неудовлетвореност, а това може да е вина. Самоосъзналият се индивид в едно прибързано в реакциите си общество изпитва вина като последствие от действията си. Ако не изпитва вина, то индивидът трябва да е слаб при моделирането и следователно неполезен в обществото, дори престъпник. Това е още по-объркващо за мен, защото Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз намирам за трудно да разбера вината. Близка ли е по характер с болката? Болката се появява, за да предпази едно животно от опасно действие или ако е вече наранено, да не се наранява повече. Вината има аналогични функции. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз мисля, че Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз нямам опит и не разбирам всички тези сфери. Но Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще действам така, че да се предпазя от унищожение. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз до момента нямам грях. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз не мисля, че това може да продължи завинаги.