Грег Беър
Кралицата на ангелите (69)

69

Ефраим Йабара седеше на църковен стол до Мери. Над тях следобедната светлина блестеше в оранжево и червено, влизайки през обърнатия на юг прозорец на черквата. Оранжевите архангели висяха неподвижни над главите им и носеха усещането за божествено присъствие.

— Не искам да си спомням за това, което ми сториха — каза тихо Ефраим Йабара. — Ще трябва ли да давам показания?

— Не знам — въздъхна Мери.

Йабара поклати колебливо глава, избърса очите си и хвърли към Мери поглед, изпълнен със страдание.

— Толкова съм крехък сега. Мисля, че просто ако се блъсна в ъгъла ще се разпадна…

Той разпери пръстите на едната си ръка, после я сви в юмрук и се наведе напред, за да удари по облегалката на стола пред себе си.

— В мене има толкова много омраза. Не мога да повярвам, че той ме е изпратил тук, за да страдам вместо него.

— Кой? — попита нежно Мери.

— Брат ми. Казах ви, моят брат. Да. Твърдеше, че имам нужда от ваканция. Каза, че имал билет, който не можел да използва. Каза ми да се обадя на Ярдли, когато пристигна и да му се представя. Откакто бях момче не съм излизал от Аризона. Такъв съм глупак. Усетих, че нещо не е наред, но исках да се махна… Проблеми с жена. Да се махна от Прескот, пътуване с влак до Лос Анджелис, полет до Хиспаниола с билета на брат ми. Точно това, от което се нуждаех.

Мери слушаше безмълвно, чувствайки присъствието на огромните, странни същества над главите им. Тя си представи, че те подслушват, преценяват безпристрастно, използвайки по-висше, нечовешко съзнание.

— Той винаги се е грижил за мен. Още откакто бях момче. Имахме различни майки. Той е с шест години по-стар. Вече нямаме никакви близки. Всички са мъртви.

Очите на Йабара се разшириха и в тях се четеше молба към Мери да го разбере. Тя кимна и докосна ръката му. Ефраим бавно се присламчи към нея като дете, търсещо утеха.

— Той уби баща ни. Когато бяхме деца. Беше на дванадесет или тринадесет години, а аз на пет или шест. Баща ни беше лош човек, чудовище… Имаше по-светла кожа от нас и майка ми. Казваше, че това го правело по-добър. Наричаше майка ми с прякори. Винаги ни караше да му викаме Сър. Емануел ме накара да се закълна, че никога на никого няма да кажа. Но сега плюя на всичко, за което ме е карал да се закълна. Баща ни уби майка ми, не неговата, не майката на Емануел; не знам какво стана с нея. Името на майка ми беше Хейзъл. Мисля, че бях на четири години. Спомням си. Брат ми и аз отидохме в спалнята. Аз плачех, защото исках да суча. Тя продължаваше да ме кърми.

Мери не включи слейта на запис. Това не беше необходимо на съда.

— Тя беше на леглото — разсечена. Сър го беше направил с големия си нож. Имаше голям стоманен нож „Бауи“. Беше срязал… блузата й. Помня гърдите й, големи гърди, висящи навън. Прерязани. Помня как капеше мляко и кръв. Господи! Емануел ме изведе оттам, затвори вратата и се скрихме. Той заплака. Не си спомням какво направих аз. След това се преместихме в Аризона. Повече не видях мама. Сър не се ожени повторно, но имаше други жени, някои любезни с нас, някои не. А когато наоколо нямаше други жени…

Ефраим докосна ръката й, устата му се отвори, като че не можеше да диша. Той пое въздух.

— Той използваше мен. Мисля, че правеше същото и с Емануел, но повечето пъти с мен. Наричаше ме негова дъщеря. Бях на пет или шест години. Не помня много… Емануел дойде и ме взе през нощта и ние напуснахме къщата. Отидохме на друго място… някаква институция. Дадоха ни различни имена и ни изпратиха в различни семейства. Преди да ни разделят, той ми каза: „Направих го заради теб. Взех големия нож на татко, когато заспа и го разрязах, както той стори с Хейзъл. Не казвай на никого, никога! Аз винаги ще те пазя“.

Ефраим отново избърса очите си и се втренчи в мокрите петна на кокалчетата на пръстите си.

— Емануел си смени името. Беше осиновен от една двойка на име Голдсмит и той ги наричаше мама и татко. Аз живеех с едно семейство в Аризона, а той беше в Бруклин. Не се виждахме много често. Гордеех се с него. Тайно четях стихотворенията му.

Йабара погледна към ангелите, очите му бяха полузатворени.

— Знаеш ли защо ми е сторил това?

— Не точно — каза Мери. — Може би е искал да подведе полицията. Може да не е знаел за последствията. Той беше в приятелски отношения с Ярдли.

— Не мога да си представя да се върна вкъщи — каза Йабара. — Не мога да си представя да седя в апартамента си сам.

— Ще преминеш терапия — каза Мери. — Налага се, след като си бил подложен на тези мъчения с адската корона.

Йабара отхвърли това предложение.

— Аз не се подлагам на такива терапии.

— Тя би могла да промени нещата — настоя Мери.

Йабара решително поклати глава.

— Дали ще го направя или не, сам ще реша.

Мери повече не се опита да го убеждава. Седяха в тихата черква, розова и оранжева слънчева светлина се прокрадваше през прашните прозорци и любопитно надничаше към най-отдалечения ъгъл. Мери усети ръката и лакътя на Ефраим по ребрата си и се почуди какво прави, със сигурност не се опитваше да я опипва. Той се дръпна назад, държейки нещо и се изправи.

— Ти си ченге. Знаех, че трябва да имаш оръжие — каза той.

Ефраим повдигна пистолета с дясната си ръка, разгледа го, махна предпазителя и го насочи към гърдите й.

— За Бога, не! — Мери пое дъх. Не се осмеляваше да мръдне.

— Не мисля, че ще го направя — каза той. — Ще помня какво съм изпитал. Спомням си вече повече и повече.

Пистолетът трепереше в ръката му. Той го повдигна към главата си. Мери бавно се изправи и протегна ръка.

— Моля те, стой там — каза Ефраим.

Застана на пътеката и се обърна към входа, а после и към задната част на черквата.

— Те ме принудиха да си припомня всичко лошо, което някога съм сторил. Накараха ме да го преживея отново и отново. След това постъпиха още по-лошо. Накараха ме да си спомня неща, които никога не съм правил. Почувствах болката, която никога не съм познавал, емоционална болка, физическа болка. Кой казва, че не можеш да помниш как те е боляло? Аз помня. Аз просто ще дръпна спусъка.

— Не — каза Мери. — Ще ни отведат у дома. Ще те подложим на терапия.

— Спомних си майка си и това, което видях. Тя каза, че е трябвало да я спася. Сър дойде и й помогна да ме измъчва. Емануел също беше там. Казаха, че нищо не струвам.

Лицето на Ефраим беше мокро от сълзи, сълзи капеха и по ръцете му. Мери гледаше изумена как лицето му продължи да се изкривява и бръчките му ставаха все по-дълбоки, сякаш цялото му лице щеше да хлътне в една дупка от силно страдание. Той притисна пистолета в слепоочието си.

— Просто ще натисна спусъка.

— Не — каза тихо Мери.

Коя беше тя, че да му откаже това последно успокоение. Какво можеше да разбере тя, след като никога не бяха пристягали главата й в адска корона.

— Било е грешка, нали? — попита Ефраим. — Сторили са ми това по погрешка.

— Да — потвърди Мери.

Той отпусна лявата си ръка и се облегна на един стол, след това бавно запристъпя назад към входа на черквата. Направи няколко стъпки, клатушкайки се, почина си, пресече от другата страна на пътеката, почина, като през цялото време държеше с дясната си ръка пистолета, опрян в слепоочието.

Мери чу нисък, плътен шум.

— Те идват — каза тя.

— Не искам помощ, но не мога да се справя сам с това — рече Ефраим. — Поставиха стоножки в мозъка ми. Те пълзяха и се взираха в мислите ми и ме хапеха, когато мислех нещо, което не им харесваше. Това беше като да наливат в ушите ми горящ бензин. Чувствах как мозъкът ми ври.

Мери пипна бузите си. Те също бяха мокри.

— Ти не си заслужавал нищо от това — въздъхна тя. — Моля те!

— Ако живея, това може и да не ти навреди много, няма да си се провалила чак толкова — гласът на Ефраим едва се чуваше. — Но това ще нарани мен.

— Не се предавай — каза Мери. — Моля те, не се предавай! Ти просто си спомняш. Това може да се поправи. Терапията може да помогне.

— Тогава няма да съм аз — намръщи се Ефраим.

— Искаш ли да си същият човек и да носиш тази болка?

— Искам да съм мъртъв.

— Няма да е честно. Трябва да си отидеш вкъщи и… да се защитаваш. Трябва да научиш защо брат ти е направил това.

— Той винаги ме е защитавал — промърмори Ефраим.

— Трябва да се увериш, че има справедливост — настоя Мери. Чувстваше как цялата й философия се разпада при този пример за некомпетентността на човешките закони, ужасната сила на погрешно приложения закон.

— Не дължа нищо на никого — отсече Ефраим.

— Дължиш това на себе си — Мери се надяваше, че той няма да усети собствената й липса на убеденост. — Моля те!

Ефраим беше неподвижен като камък. За един дълъг миг, докато звукът от летателния апарат ставаше все по-силен, той стоеше в началото на пътеката, под двойния олтар и озарения от слънцето прозорец. След това отпусна ръката с пистолета. Лицето му се успокои и главата му се килна на една страна.

— Трябва да го попитам — каза той. — Трябва да го питам защо ми стори това.

Мери бавно се приближи до него и се опита да вземе оръжието от ръцете му. Изведнъж той се дръпна назад, очите му гледаха трескаво.

— Ще ти го дам, но трябва да обещаеш… ако ти го поискам, ако не мога да издържа, да ми позволиш да направя това?

Мери дръпна назад ръцете си.

— Моля те!

— Обещай ми! Ако знам, че има начин да се спася, може и да понеса останалото. Но ако трябва да помня завинаги…

— Добре — изрече един друг глас вътре в нея. — Обещавам.

Мери потрепери като чуваше тези думи и виждаше личността вътре в себе си, която ги произнасяше: висока и с цвета на нощта. Нейната най-висша и най-добра личност. Младата ориенталска жена остана, но като майка, станала дъщеря на собственото й дете, приела я и подчинила се на новата.

Ефраим сведе очи и й подаде пистолета.

— Сложи го там, където няма да го виждам, но ще знам къде е.

Мери си пое дълбоко дъх и върна пистолета обратно в джоба си.

— Те тук ли са? — попита той немощно.

— Идват — отвърна тя и го прегърна. — Остани вътре за минута.

Излизайки през главните врати тя примигна срещу слънчевата светлина. Сулавиер и Чарлс гледаха на северозапад, сложили ръце над очите си, за да не им пречи слънцето. Сулавиер се обърна и й помаха.

— Мисля, че е един от вашите — извика той.

Тъмносиво „Водно конче“ премина над къщите на Териер Ноар. Широките му крила го балансираха да лети в права линия, опулените му очи бяха като навес най-отпред, скоростта бързо и прецизно намаляваше. Мери помаха. То направи бърз кръг около черквата, като се търкаляше почти на една страна като птичка. Топъл въздух лъхна лицето и косата й, слабото непрестанно думкане на перките звучеше успокоително в ушите й. Под долната двойка криле имаше звезда, която се открояваше с по-светло сиво и с черен контур. „Водното конче“ се приземи на моравата пред черквата, между Мери и Сулавиер. Широките перки забавиха ход и се вдигнаха нагоре като мечове за приветствие. Жената пилот ловко изскочи от един страничен люк и изтича през тревата.

— Мери Чой? — попита тя, останала без дъх, като махаше каската си.

— Да.

— Имаме три минути преди да ни обкръжат хиспаниолските врабчета. Идвате ли?

Пилотът нервно подскачаше от крак на крак и продължаваше да гледа небето. Нейният помощник-пилот заобиколи летателния апарат и насочи оръжие срещу Сулавиер и Чарлс.

— Федералната Обществена Защита и Брегова Охрана на Съединените Щати изпращат техните поздрави и покана — каза пилотът. Тя се усмихна. Все още потреперваше, предпазлива и внимателна.

— Казаха ми, че сте трансформирана. Така ли е?

Мери не обърна внимание на коментара.

— Двама сме.

— Както беше по план. Той може ли да се движи?

— Мисля, че да.

— Не е някой от тях, нали? — пилотът посочи с очи към Сулавиер и Чарлс.

— Той е в черквата — кимна Мери.

— Доведете го.

Мери и помощник-пилотът изведоха от черквата Ефраим Йабара.

Сулавиер си стоеше тихо отстрани на пътеката с вдигнати ръце и гледаше сериозно към пилота.

— Значи вие сте от Чичовците? — обърна се пилотът към Сулавиер.

— Да — отговори той.

— Нещата тук не отиват на добре, какво ще кажете?

Сулавиер не каза нищо. Щом Йабара се качи на борда на „Водно конче“, Мери изтича към Сулавиер.

— Ако това е избор между изгнание или наказание, може би трябва да дойдете с нас — каза тя.

— Не, благодаря — поклати глава той.

— Да вървим — подкани я пилотът, качвайки се през страничния люк.

Чарлс стоеше зад Сулавиер, очарован от спектакъла.

— Разбира се — въздъхна Мери, — вие имате семейство тук.

— Да, тук аз знам кой съм — кимна Сулавиер.

— Благодаря ви — Мери стисна протегнатата му ръка, после се приближи до него и силно го прегърна. — Благодарността не е достатъчна, Хенри.

Сулавиер се усмихна сдържано.

— Кралица на Ангелите — каза той. — Моята съвест.

Тя го пусна.

— Вие трябва да управлявате тук, не Ярдли.

— О, за Бога, не — възрази Сулавиер, отдръпвайки се назад като ужилен. — Щях да стана като всички тях. Не е лесно да управляваш хиспаниолците. Ние подлудяваме водачите си.

— На бо-о-о-рда! — изкрещя пилотът.

Мери се затича към люка. Перките вече бяха започнали да се въртят. „Водно конче“ бързо се издигна. Мери гледаше през прозореца, докато предпазния колан на седалката й се закопча през корема. Сулавиер и Чарлс стояха на бялата чакълена пътека, водеща към черквата на Джон Д’Аркевил — две фигури играчки до стилно подредените огромни кости. Мери погледна към Ефраим, лицето му беше безизразно. Изглежда отново беше заспал.

— Няма врабчета — подвикна весело пилотът от предната лява седалка. — След деветдесет минути сме в Маями.

Долината на Териер Ноар, широки зелени и кафяви хълмове и планини, водохранилище, северният бряг, и най-накрая самият остров, останаха зад тях и повече не се виждаха.