Грег Беър
Кралицата на ангелите (54)

54

Ричард Фетъл не помнеше да се е чувствал толкова нещастен през целия си досегашен живот. Не и след смъртта на съпругата и дъщеря си, не и през дългите години на възстановяване и започване на нов живот. Войната вътре в него му причиняваше по-голяма болка, отколкото беше изпитвал досега. Това дълбоко терзание го объркваше.

Ако просто убиеше жената, която лежеше до него и навлезеше в следващата фаза от живота си, може би всичко щеше да се оправи. Беше истинско усилие да държи ръката си до себе си. Вероятно тя щеше да почувства вътрешната му борба, усещайки леките вибрации на леглото, когато мърдаше назад и напред, мускулите му влизаха в конфликт един с друг. Но тя спеше.

Надин винаги беше проявявала невероятната способност да пренебрегва реалността или да вижда само онова, което искаше да види. Тя си беше играла на терапия с него. Заслужаваше да си понесе последствията. Със сигурност примерът на Емануел Голдсмит, който беше привлякъл толкова голямо внимание, ясно указваше и неговия път. Ричард не го беше грижа да разреши загадката на Голдсмит. Той изобщо не искаше да мисли или да се чуди. Претърколи се отново в леглото, за да наблюдава позата, в която спеше Надин. Преди час се беше опитала да го накара да прави любов с нея като му каза, че това ще успокои напрежението му. Изглежда намираше страданието му за привлекателно, то възбуждаше у нея някакъв перверзен майчински инстинкт. Ричард болезнено си беше прокарал път вън от този капан. Сега я гледаше топла и тиха и виждаше само плът, която се нуждае от успокоение.

„Болен. Сега наистина имам нужда от терапия, не нейната, а професионална. Над ръба. Отвъд отвъдното. Да напиша поема за плътта й, преминаваща от спящо състояние в спокойно шаване под пръстите ми. След като прочетат поемата, Селекторите ще ме подложат на адски мъчения, по-лоши от това, което преживявам сега? Не изглежда възможно. Терапевтите. Примамват ме, сондират съзнанието ми, преглеждат отново душата ми, откриват това тук. Какво е това? Не го докосвайте; отрова е, вирус в ума, който може да ни зарази всичките, трябва да го е прихванал от Голдсмит. Един последен шанс, изгорете ума и тялото, докато остане само пепел, пресейте пепелта и я съберете отново, за да направите един нов човек. Нов Човек. Изпратете го по света със сияещо лице, подготвен да се държи като момче скаут, почтен, подходящ за обществото, може би дори ще си потърси работа като отиде в някоя агенция; и всичко, което трябва да направи е да докосне гладкия й топъл врат и да почувства дишането и пулса на кръвта й там.“

Тя се раздвижи. Той дръпна ръката си. Дали ще се събуди преди смъртта? Дали щеше да облекчи болките й?

„Все още има доброта в мен. Там продължава да има нещо нежно. Прочисти го или те ще го направят. Извърши го сега и светът ще прокара пътека до вратата ми, до мозъка ми, за да ми помогне. Всички ще са любопитни как съм стигнал дотук. Възпитанието си ли обвинявате за всичко това? Не, един приятел, който ме разочарова. Само разочарован? Разочарованието не е достатъчно. Предателството е сериозно нещо. А тя иска да те предаде като те подложи на терапия. Тук, в Сенките, кой има нужда от терапия — аз имам нужда, ние всички имаме нужда от терапия, но това не е важно. Онова, което е важно е да спрем мизерията. Ако можех да повърна всичките си мисли и лични спомени, просто да ги избълвам върху леглото. Те ще се изправят на краката си, ще подскачат, ще пълзят върху чаршафите и ще я убият. Ще я изядат като чудовищни насекоми. Нарушени образи. За нормални хора е много разстройващо да надничат в главата ти и да виждат такива мисли. Ти си толкова мръсен, че терапията ще е безуспешна. Доведете Селекторите. Наказанието е единствената възможност. Да прочистим огъня с пламък от огромно нещастие.“

Той продължи леко да гали врата на Надин.

„Друг вид прелъстяване. Прави смърт с мен. Ще си отпочинеш.“

Това му подейства като гъделичкане и той трябваше да потисне кикота си.

„Сега звуча възможно най-маниакално. Наистина отвъд границата. Примерът на Голдсмит. Дали се е усмихвал, докато им е прерязвал гърлата, изчаквайки жертвените агнета едно след друго в кървав безпорядък?“

Но пръстите му не стиснаха силно врата й. Той все още таеше нежност към тази личност и устояваше на импулсите си с желязна воля, която изглеждаше нетипична за него. Беше съвсем буден, но тялото му се бе изтощило от уравновесяването на напрегнатите състояния. Ръцете му леко изтръпнаха, после и краката. Ако можеше просто да остави всичко на съдбата.

Да остави всичко. Да умре.

Тялото му се вдърви, душата му излезе извън контрол. Изтощението най-накрая го беше победило, въпреки че той мислеше и гледаше. Не беше това, което искаше, предполагаше се, че сънят трябва да донесе забрава. За момент се опита да се пребори, да се изправи, защото се боеше да прекара цялата нощ в този ужасен транс, взирайки се надолу към гърлото на един кошмар.

Ричард прекъсна вътрешната си борба. Той стоеше в стария апартамент в Лонг Бийч. Отвън дневната светлина блестеше, но беше някак мрачна; цвета на съня. Това можеше да е просто спомен. Той обходи апартамента със скръстени ръце, усещайки тялото в съня си, дишането. Това беше истинско, а апартаментът вече не съществуваше. Старата сграда, която беше на един век, бе изравнена със земята преди десет или повече години.

С внезапна тревога той се почуди дали Джина няма да влезе през вратата, доведена на посещение от Дион. Можеше ли да види в съня си напълно убедителни образи на мъртвите?

Ричард погледна дланите на ръцете си.

„Сънувани емоции. Всичко е безопасно. Ти контролираш нещата. Опитай нещо. Опитай да летиш.“

Той се напрегна, за да се вдигне от пода, но краката му си останаха на място.

„Не можеш да правиш всичко.“

Той се опита да застави чрез мислите си една красива жена, не Надин, да влезе през вратата, облечена с възбуждащи дрехи.

„Колко реално може да стане това?“

Никаква жена не влезе през вратата.

Само глас: Това е, от което се нуждаеш, Ричард Фетъл.

Вратата, разбира се, се отвори, но поради определена причина.

„От какво се нуждая?“

Един по-млад Емануел Голдсмит стоеше на прага. Той носеше найлонова торбичка, в която беше загъната една бутилка и кутия с ръкопис. Той затвори вратата след себе си. Ричард гледаше появяването му, черната му коса, старомодните му дрехи. Любезна усмивка.

— Помислих, че може да искаш компания. Ако пък не желаеш… — Голдсмит направи жест към вратата. — Ще си вървя.

Автоматично:

— Благодаря. Остани. Нямам много храна за обяд…

— Течен обяд.

Голдсмит седна на един изтъркан диван, избягвайки петно от червено вино, там където преди известно време Дион беше изпуснала една чаша. Той постави ръкописа върху петното.

— Каква течност? — попита Ричард.

— Чист скоч. Да отпразнуваме, че си изплатих дълговете.

— Никога не съм вкусвал чист скоч — каза Ричард.

Голдсмит наля две питиета и подаде едното на Ричард.

— Не мисля, че искам да се напия. Би било лесно да се удавя в това.

— Аз донесох само една бутилка и то не за да удавиш мъката си — каза Голдсмит. — Ти никога няма да станеш пияч, така или иначе. Може и да не ти се вярва, Дик — единствено Голдсмит го наричаше Дик — но ти си много уравновесен. Един от малкото ми познати, които са такива.

— Не уравновесен. Просто сега се чувствам като пиян.

— Ти понесе ужасен удар — каза меко Голдсмит. — Ако бях на твое място щях да се скъсвам от плач.

Ричард повдигна рамене.

— Не си напускал апартамента от седмица. Нямаш никаква храна. Сега Хариет ти купува нещо за ядене.

Хариет, Хариет… Някога Голдсмит имаше приятелка с това име.

— Нямам нужда от помощ — каза Ричард.

— Глупости говориш.

— Наистина не се нуждая от помощ.

— Животът продължава — каза Голдсмит. — Наистина, Дик. Хариет и аз, ние те харесваме. Искаме да видим, че се възстановяваш от това. Дион дори не ти беше съпруга, Дик.

Ричард скочи на крака, безкрайно развълнуван.

— За Бога! Разводът не е, не беше завършил, а Джина винаги ще си остане моя дъщеря. Всичко ли искаш да ми отнемеш? Дори моята… Всичко, което ми е останало. Проклетата ми болка…

— Не. Не да ти я отнема. Аз никога не съм се женил. Не ми се иска да изгубя нещо толкова важно. Мисля, че това би ме убило. Може би ти си по-силен от мен.

— Празни приказки — каза Ричард.

— Наистина смятам, че е така. Аз не съм силен отвътре. Гледам те теб, ти си като скала. Отвътре аз съм просто глина. Винаги съм го знаел. Приемам го.

Голдсмит седна.

— Хариет каза, че някой трябва да спи тук, за да ти прави компания.

— От пет месеца никой друг, освен мен не е спал тук. Бил съм сам освен… — той не завърши мисълта си. Голдсмит изчака.

— Когато идваше Джина.

— Да.

Ричард седна и вдигна чашата.

— Оставате ме. — Той отново сръбна. — Ще се оправя.

Голдсмит се обърна, прокара пръсти през косата си и погледна през прозореца със завесите.

— Да излезем вън, да потърсим малко слънчева светлина, Дик. Каквато и да е. Ясна блестяща светлина.

Ричард усети сълзи по бузите си.

Това е всичко. Не липсват никакви подробности.

— Продължавай, човече — нежно го окуражи Голдсмит. — Говори!

Ричард си избърса бузите.

— Аз наистина я обичах. Не можех да живея с нея, но я обичах. А Джина… Господи, не мисля, че някога съм обичал нещо друго на тази Земя така, както обичах това момиче. Тук има една огромна пропаст, Емануел. — Той потупа главата си. — Бомбен взрив. Аз не съм целият тук.

— Глупости!

— Не, наистина. Аз не мога да правя нищо. Не мога да мисля, не мога да говоря свързано. Не мога да пиша. Не мога да плача.

— Сега плачеш, човече. Не бъркай скръбта с изгубването на душата си. Ти все още си имаш всичко. Ти си скала.

Риданието започна като мускулен гърч дълбоко отвътре. То си проправи път навън, придобивайки интензивност, която изглежда можеше да разкъса гърдите му, докато той не седна на дивана треперещ от риданието. Държеше ръцете си разперени, готови да сграбчат нещо.

— Чувствам го. Ужасно. Това е отново същото чувство. Дори по-лошо.

Голдсмит дойде до дивана, клекна пред Ричард и силно го прегърна. Голдсмит плака с него, черните му очи се взираха в стената зад Ричард.

— Кажи го, човече. Кажи го на целия проклет свят.

Риданието се превърна в писък. Голдсмит държеше Ричард на дивана, като че той можеше да скочи. Ръцете и краката му се мятаха. Той чувстваше цялата несправедливост и болка, за да увенчаят смъртта, за която страдаше. Щеше да омаловажи значението, което имаха за него любимите му същества, ако не страдаше толкова, колкото му беше възможно. Голдсмит продължаваше да го прегръща. Най-накрая те легнаха прегърнати на дивана. Ричард държеше Голдсмит, който беше наполовина легнал, наполовина увиснал, но все още вкопчен в него.

— Скала. Камък. Човече, почувствай вътрешната си сила. Знам, че тя е там вътре. Аз не бих понесъл това. Но ти можеш, Дик. Дръж се!

— Добре — простена Ричард. — Добре.

— Ние те обичаме, човече. Дръж се за това.

Голдсмит. Истинският.

Голдсмит се дръпна назад и косата му беше сива, лицето набраздено.

Ричард се освободи от спомена и съня. Той почувства, че се носи, видя части от други сънища да се изливат изобилно, да се събират и разтварят. Ричард отвори очи и седна в леглото. Треперейки, той обви коленете си с ръце и се наведе напред. До него Надин стенеше в съня си и се въртеше.

Ричард бавно се изправи и отиде до прозореца.

„Колко много е погребано. Изкопай го и го погреби отново. Той ми помогна. Беше мил към мен. Приятел. Сега той е мъртъв, трябва да е. Не чувствам присъствието му.“

Споменът на Ричард за този ден не беше ясен. Сънят не беше предал цялата история, не и краят. Приятелката на Голдсмит — Хариет, беше влязла, без да почука, когато Голдсмит и Ричард се бяха вкопчили един в друг на дивана. Тя бе изпуснала на пода чантата с покупки. След това беше избухнала в сълзи, докато Голдсмит се опитваше да й обясни, че той и Ричард не са любовници. Хариет никога не го разбра; двамата сложиха край на връзката си няколко седмици по-късно.

Ричард отмести завесите на прозореца, разтърка очите си и поклати глава, усмихвайки се. Това адски беше смутило Голдсмит.

Ричард погледна към часовника до леглото. 3:00. След няколко часа слънцето щеше да се издигне над хълмовете и Гребените, щеше да даде светлина на тези в Сенките. Огледалата щяха да разпределят зимната зора, от кула до кула, втора, трета и четвърта ръка, но все пак щеше да има слънце.

— Да отидем да потърсим малко слънчева светлина — прошепна той.

* * *