Грег Беър
Кралицата на ангелите (41)

41

Мери се събуди от един кошмар как разстрелват хора по улиците като бесни кучета. Плашила и облечени в черно и червено жени с изопнати лица и проблясващи пистолети крачеха гордо около труповете. Непознат глас я изтръгна от пулсиращия ужас и Мери отвори очи, мигна и видя Розел да стои на вратата. Светлина нахлуваше през прозорците. Сутрин. Тя беше в Хиспаниола.

— Госпожице, господин Сулавиер се обади. Той идва насам… — Розел стоеше на вратата на спалнята й с мрачно изражение. След това се обърна, хвърли през рамо поглед към Мери и затвори вратата зад себе си.

Мери тъкмо се облече и звънецът на вратата — истински — иззвъня. Жан-Клод отвори и Сулавиер гордо прекрачи през антрето към всекидневната с дългите си крака, с изопнато от напрежение лице и изражение дълбоко, почти комично разтревожено. Той все още беше с черния си костюм.

— Госпожице — каза той, покланяйки се леко, — сега знам защо партньорите ви не пристигнаха снощи. Има голяма неприятност. Полковник Сър е наредил да бъде затворено американското посолство. Той е много обиден.

Мери се втренчи в него изумена.

— Защо?

— Новината току-що пристигна. Полковник Сър и още петнадесет хиспаниолци са били подведени под отговорност вчера в Ню Йорк. Незаконна международна търговия на нещо свързано с психологически изследвания.

— И?

— Тревожа се за вас, госпожице Чой. Полковник Сър е много сърдит. Той е наредил всички американски граждани да напуснат Хиспаниола.

— Значи е разпоредил и аз да си замина.

— Не. Вашите колеги няма да долетят тук, всички полети от САЩ са отменени. Но вие представлявате законната власт на САЩ и той иска да останете. Госпожице, това е много неприятно; глупаво ли е правителството ви?

Тя не можеше да му отговори. Защо Крамър и Душеснес не знаеха това? Заради неизбежното разделение на федерални, щатски и столични власти. Да, правителството беше глупаво, то не знаеше какво правят другите и къде си пъхат носа.

— Аз не съм федерален агент. Аз съм обществен защитник от Лос Анджелис, Калифорния. — Тя погледна Жан-Клод. Лицето му бе безизразно, беше свил ръце пред себе си не като за молитва, а в безпокойство.

— Какво да правя? — попита тя.

Сулавиер безпомощно размаха дългите си ръце към тавана.

— Не мога да ви кажа — каза той. — Аз съм по средата. Ваш екскурзовод и защитник съм. Но съм лоялен към полковник Сър. Много лоялен.

Жан-Клод и Розел стояха близо до входа на кухнята и кимаха мрачно, тъжно.

— Искам да се обадя директно — каза Мери, чувствайки как дишането й се забавя. Тя погледна към отворената врата; слънчева светлина и красиво синьо небе. Въздух, който ухае на чист океан, приятно топло, а беше 8:30. Ще събуди хората в Лос Анджелис. Така да бъде.

Сулавиер поклати глава като марионетка.

— Никакви директни разговори.

— Това е противозаконно — предупреди го Мери, с леко наклонена глава. Можеше да види как се издигат стените; колко ли високо?

— Извинения, госпожице — Сулавиер повдигна рамене, нямаше вина.

— Правителството ви ще блокира ли сателитната връзка?

— Вече има блокиране — каза Сулавиер. — Смущения по директната връзка, госпожице.

— Тогава искам да уредите самолет и веднага да напусна Хиспаниола.

— Името ви е в списъка на тези, на които не е разрешено да напускат, госпожице. — Усмивката на Сулавиер изразяваше съчувствие. Той се разходи грациозно из стаята, докосна полицата на камината и прокара ръка по облегалката на дивана, който разделяше стаята. — Поне за следващите 24 часа.

Мери преглътна. Нямаше да позволи гневът да я завладее, а за паника и дума не можеше да става. Тя осъзнаваше страха си, но успя да го овладее. С бистър ум прецени възможностите си за действие.

— Искам среща с полицията ви, колкото може по-скоро. Така или иначе, ще си свърша работата, докато обстановката се нормализира.

— Добро решение, госпожице — Сулавиер се разведри и застана прав като войник. — Срещата ви е след час. Аз лично ще ви придружа.

Розел се върна от кухнята. Чиниите бяха подредени в трапезарията.

— Закуската ви е готова, госпожице.

Сулавиер седна търпеливо в дневната с цилиндъра си в ръце, взирайки се в пода, клатейки от време на време глава и мърморейки. Мери насила изяде бавно закуската, която Розел беше приготвила, яйца и истински бекон, не нанохрана, чудесно препечени филийки, прясно изцеден портокалов сок и резен месесто манго.

— Благодаря. Беше чудесно — каза тя на Розел. Жената сладко се усмихна.

— Трябват ви сили, госпожице — каза тя, поглеждайки Сулавиер.

Мери взе куфарчето си от спалнята — четката за коса и гримовете бяха в него — и застана до дивана в дневната. Сулавиер вдигна очи, скочи на крака, поклони се и й отвори вратата. Лимузината чакаше до бордюра.

Седнал срещу нея в колата, Сулавиер инструктира на френски лимузината и те завиха по широката асфалтирана улица към изхода на двора. Докато стигнат до залива, той й разказваше историята и легенди с непрестанно дърдорене, което Мери чуваше наполовина. Тя беше прочела много от тази информация предишната вечер, поднесена с почти толкова ентусиазъм.

Из целия Порт-О-Пренс, с няколко изключения, сградите не бяха по-стари от времето, когато бе пристигнал в Хиспаниола полковник Сър. Големият Карибски трус бе дал на Джон Ярдли златна възможност и беше озаптил младежката му тираничност с товара на реконструкцията. Няколко от по-новите сгради правеха усилия да съхранят пищността на старото Хаити; повечето можеха да бъдат причислени към новия архитектурен стил, описан най-добре като Ефективен Институционален.

Хотелите бяха очебийни изключения, тук, в центъра на туристическия паричен поток, архитектурата беше пищна и празнична, показваща голямо и разточително въображение. Мери бе ходила няколко пъти в Лас Вегас и сега обстановката й напомни сивотата там през деня и нощната пищност. Архитекти от цял свят се бяха събрали в Хиспаниола, започвайки през 2020, „годината на Голямо Прозрение“, както цветисто я беше нарекъл полковник Сър. Те се бяха опитали да създадат хотели във формата на океански лайнери, планини подобни на тези на острова, морски птици с разперени криле, както и опасно неприкрепени структури, които стояха на брега и в залива като фантастични космически станции.

Двете години преди тази „година на Голямо Прозрение“ бяха трудни. Полковник Сър бе отблъснал четири контрареволюции, три доминикански и една хаитианска. Той бе загубил най-добрия си приятел, геологът Рупърт Хеншоу. Преди смъртта си Хеншоу бе помогнал за съживяването на старите златни и медни мини и открил нови. Той беше разгадал тайните на огромните петролни резерви, които до тогава били смятани за твърде опасни за обработка. Тогава, на ръба на големите научни нанооткрития, петролът все още бил необходима суровина, не за да се гори, а да се преработва в хиляди вторични продукти. Хеншоу беше служил добре на полковник Сър.

Повечето от документите за онези години не бяха предоставени на обществото или световните историци. Най-малко хиляди бяха загинали при обединението. Полковник Сър се бе появил с репутация на крайно безскрупулен човек, следвайки традицията на дузините управници на двете хиспаниолски нации.

За разлика от тези управници обаче, след като веднъж си бе подсигурил властта, полковник Сър се беше проявил и като невероятно способен и самопожертвувателен.

Полковник Сър не ламтеше за лични богатства. Имаше прозрение, което приложи с проницателност и дори доброта, без репресии срещу опонентите или враговете си, позволяваше им да избягат в добре подсигурено изгнание. При противоречивата законодателна система на полковник Сър, до 2025 г. Хиспаниола имаше най-ниската престъпност в света.

Полковник Сър Джон Ярдли беше нарушил цикъла на жестокостта на острова. Повече от три века този цикъл, това проклятие, беше упражнявало силата си. Насилието не можеше да бъде отречено, само насочено вън от страната, както беше направил и полковник Сър.

Цитаделата на Чичовците — полицейският щаб — приличаше на крепост по-малко, отколкото някои от обществените сгради в града. Тя беше разположена близо да залива — четири дълги, червени, тухлени сгради, свързани помежду си с дървени и каменни пасажи, оформяха площад. Дворът беше покрит с мека, равно окосена трева. В центъра му се издигаше огромно дърво, чиято основа бе покрита с червен ясмин.

— Това е баобаб — каза Сулавиер, сочейки гордо. — Гвинейски. Полковник Сър го донесе от Кения, за да ни напомня за истинския ни дом. Баща ми ми каза, че се обитава от дух, който се казва Мана Жак-Нанси, който пази всички в страната. Когато реши, Мана Жак-Нанси язди полковник Сър като кон. Но аз никога не съм виждал това — доста необичайно е за бял човек, дори за полковник Сър, да бъде обладан.

Мери се опита да проникне в характера на Сулавиер, да разбере в какво вярва, но не успя. Той беше обучен да се владее, да познава всички хлъзгавини и клопки на политическия живот, както магьосникът познава знаците и символите. Гласът му звучеше искрено, но тя не можеше напълно да му вярва.

Сулавиер се държеше като грижовен брат — докато говореше, лицето му издаваше поток от бързи и искрени чувства, беше като дете.

— Нонките — каза той — казваме им също Онки, т.е. Чичовците, те не са лоши хора, но работата, която трябва да вършат, понякога е много трудна. Те са горди, привлекателни, всеотдайни. Като млади много от тях са воювали с полковник Сър. Те са му братя.

— Знаете ли с кого ще се срещна? — попита тя.

— Алехандро Легар, Главен Инспектор на Хиспаниола де Карайбес, щат на Южно Хаити. С него ще бъдат и двамата му помощници — Айде Ти Франсин Лопес и аз.

Мери се усмихна, изненадана и почти успокоена, че се доближаваше до истината за Сулавиер.

— Вие сте помощник на Главния Инспектор?

Сулавиер й отвърна със същата очарователна усмивка, сякаш споделяше детска тайна, кимна бързо и поглади облегалката за ръката. Лимузината мина тихо под арката на входа на Централата.

— Това е чудесна работа — каза той. — Работата, за която ме е отгледала майка ми. Помага ми да бъда по-добър покровител за посетителите като знам законите и „тайните вратички“.

Изправени полицаи в черни и червени униформи стояха тихи и подозрителни пред стъклените врати. Те дори не мигнаха при вида на Сулавиер или придружителката му. Красиво украсена змия, нарисувана на плочките, се извиваше надолу по хладния тих коридор зад стъклените врати, голямата й изпъкнала глава отиваше към тройната врата на офиса на Главен Инспектор Легар.

В антрето, в което миришеше на дезинфектант и паркетин, Мери седна на един пластмасов стол, най-малко на десет години. Краищата на седалката бяха напукани и износени, възглавничките на опорите за ръцете бяха с кръпки. Никакви пари не се пилееха за интериора.

Сулавиер остана прав и мълчалив. От време на време се усмихваше към Мери и на два пъти я остави, промърморвайки някакви извинения, отправяйки се през тясната стъклена и непрозрачна врата към вътрешността на светилището. През вратата се чу женски глас, говореше креолски, лек и мелодичен.

— Мадам Айде Ти Франсин Лопес ще ни приеме — каза Сулавиер след третото си появяване. Мери го последва в скромния офис. Красиви картини от миналия век бяха натрупани по стените. Зад малко махагоново бюро седеше висока жена, чертите й бяха привлекателни, но не особено женствени, фигурата й висока и стройна, със слаби ръце и плътно лакирани в червено нокти. Айде Ти Франсин Лопес се усмихна широко.

— Добро утро — каза тя. Гласът й беше като на едър млад мъж, тенор. — Господин Сулавиер ми каза, че сте дошла от Лос Анджелис. Имам братовчед, който живее там, също полицай — както казвате вие обществен защитник. Знаете ли го — Хенри Жан Иполит?

— Съжалявам, не мисля, че го познавам — отвърна Мери.

Айде Лопес я беше претеглила и преценила от пръв поглед.

— Моля, седнете и двамата. С какво мога да помогна?

Мери погледна над главата на Айде към колекцията от рисунки.

— Изглежда, че съм заседнала тук — каза Мери. — Не смятам, че мога да си върша работата при тези обстоятелства.

— Вие сте дошла да търсите човек, който някога е бил познат на полковник Сър.

— Да. Донесла съм информация, която да ми помогне.

— Не мисля, че този мъж е в Хиспаниола. — Тя отвори една картонена папка и погледна напечатано досие. — Голдсмит. Тук има много поети, чернокожи и бели, но не и човек с това име.

— Бил е използван самолетен билет до Хиспаниола, купен от Голдсмит.

— Може би от някой приятел.

— Може би. Но ни бе обещано, че вие ще ни помагате в разследването.

— Ние вече го търсихме. Той не е тук, освен ако не е отишъл по хълмовете, за да работи като секач или миньор. Малко вероятно?

Мери поклати глава.

— Предложиха ни да проведем собствено издирване.

— Чичовците вече приключиха — каза Айде Лопес. — Ние сме добре подготвени професионалисти като вас самата. Жалко е, че колегите ви не могат да се присъединят към нас.

— Моят отдел не е замесен в никакви федерални разпри с полковник Ярдли — каза Мери. — Търся човек, убил осем млади хора без причина. Казаха ми, че правителството ви ще ми даде достатъчно власт, за да го арестувам и отведа от острова.

— Това няма да е нужно. Можем да ви уверим, че сме го търсили. Убиецът Голдсмит не е тук. Не е пристигал с никой от полетите напоследък.

Мери погледна към Сулавиер, който наклони главата си на една стана и се усмихна с пълно съчувствие.

— Ще ми позволите ли сама да го потърся? — попита тя.

— Трудна задача. Хиспаниола е много голям остров, предимно планински. Той да е тук и ние да сме го пропуснали — не е възможно! Повярвайте ми! Ако все пак е тук, но ние не сме го открили, вероятно е отишъл в пещерите или горите, а това изисква търсене в продължение на месеци и то от хиляди инспектори. По-лесно би било да намерите игла в купа сено. — Айде Лопес потрепна с рамо като кон, който прогонва муха. Тя протегна ръка, за да нагласи дрехата си на рамото, погледна Мери и каза:

— Виждам, че се колебаете. От професионална учтивост ще работим, за да ви помогнем, докато сте на острова ни.

— Ще ви бъда много благодарна. Има ли някакъв начин колегите ми да се присъединят към мен?

Лопес посочи към Сулавиер с два пръста като цев на пистолет, като че да й подскаже отговора. Той се усмихна, наклони глава и трагично я поклати.

— Така е с полковник Сър — каза той, — много е упорит. Никакви посетители от сушата.

Изражението му се разведри.

— Страхуваме се от опозицията.

Мери не го разбра.

— Да! — възкликна той, като че тя току-що бе изразила огромно недоверие. — Полковник Сър има врагове и не само на континента. Трябва да сме нащрек. Това също е част от работата ни.

— Проявяваме щедрост към враговете си, която е нечувана за няколко минали поколения — каза Айде Лопес с леко съжаление.

Мери почувства, че в стаята става все по-горещо, въпреки че навсякъде в сградата имаше климатици. Мишка в кутия. Безпомощността я вбесяваше, но тя нямаше повече да показва гнева си, нито пък страха си.

— Вие затруднявате работата ми — каза тя. — Със сигурност можете да направите нещо, за да ми помогнете.

Айде Лопес сбръчка вежди.

— Ако има време, ще се срещнете с Главния Инспектор. Ще се опитам да го уредя за тази сутрин или следобед. Сулавиер ще чака с вас. Може да се разходите по брега, да отпочинете, да хапнете нещо. На плажа има хубава храна. Ние винаги обядваме на плажа.

Айде Лопес бутна настрани старинния си стол и се изправи; беше висока колкото Мери и имаше десет сантиметра отгоре заради островърхата шапка, която не отиваше нито на работата, нито на физиката й. Сега Айде Лопес приличаше на клоун, направил се на полицай. Изражението й беше спокойно и безгрижно. Тя огледа картините по стените и се обърна към Мери:

— Това са моите прозорци.

— Много са хубави — кимна Мери.

— Ценни са. Хиляди долари. Десетки хиляди гурди. Наследих ги от майка си. Много от тези художници й бяха любовници. Аз не си избирам за любовници художници. Те нямат никакво чувство за благоприличие.

Мери се усмихна иронично, след което се обърна и последва Сулавиер, който вървеше пред нея.

— Да — тихо каза той, — за вас ще бъде най-добре да се срещнете с Главния Инспектор.

Мери искаше да попита след колко време ще се срещне с Легар, но реши, че това би било признак на слабост. Търпение и никакви погрешни стъпки. Можеше да остане в Хиспаниола дълго време. Водите на залива бяха брилянтни, синьозелени и искрящо чисти. По брега почти нямаше туристи толкова рано. Няколко млади хаитианци с униформи на чистачи размахваха метални детектори над пясъка. Сулавиер купи пържена риба и две бири от един самотен търговец, стоящ на дървената пътека на плажа и разположи храната на едно одеяло върху пясъка. Мери седна с кръстосани крака и изяде вкусната риба, сърбайки местната бира. Тя не обичаше да пие бира, но тази беше поносима. Сулавиер се намръщи към чистачите и детекторите им.

— Трудно е да промениш навиците си — каза той. — Хиспаниолците са много икономични и пестеливи. Ние помним времето, когато всяко парче старо желязо и всяка алуминиева кутия бяха състояние. Тези момчета и момичета и техните майки и бащи имат работа. В хотели и казина или в армията. И все пак те са пестеливи.

— Много неща са се променили — каза Мери.

— Той е направил толкова много за нас. Заради него сега на Хиспаниола почти няма предразсъдъци. Това е истинско чудо. Мароните не изпитват омраза към черните или белите. Всички са равни. Веднъж баща ми ми каза, че има четиридесет нива на положение в обществото. — Той поклати глава в недоумение. — Полковник Сър прави чудеса, госпожице. Ние не знаем защо светът го мрази…

Инстинктивната симпатия, която почувства Мери към Сулавиер се разпръсна бързо след откритието за професията му, макар не напълно. Той все още изглеждаше искрен.

— Не съм добре запозната с международното положение — каза тя. — Интересувам се само от Лос Анджелис. Този свят ми е достатъчен.

— Лос Анджелис е страхотен град. Хора от цял свят живеят там. Двадесет и пет милиона! Това е повече от цяла Хиспаниола. Щяхме да бъдем и повече, ако не беше чумата.

Мери кимна:

— Ние ви завиждаме за процента на престъпността.

— Наистина, много е нисък. Хиспаниолците винаги са могли да си делят това, което имат. Да нямаш нищо дълго време прави човека щедър.

Мери се усмихна.

— Ние сме добър народ. Но защо отвън има толкова недоверие и омраза?

Той се опитваше да смени темата. В крайна сметка разговорът можеше да не е толкова невинен.

— Както казах, не съм добре запозната с международните отношения.

— Тогава ми разкажи за Лос Анджелис. Някой ден може да отида там, въпреки че хиспаниолците рядко пътуват.

— Това е един много объркан град — каза Мери. — Можеш да видиш всичко в Лос Анджелис, добро и лошо. Не мисля, че би могъл да се управлява, ако не е умствената терапия.

— Да, терапия. Тук няма такава. Ние гледаме на ексцентриците като на коне на боговете. Храним ги и се отнасяме добре с тях. Те не са болни, просто са обладани.

Мери поклати невярващо глава:

— Ние познаваме много умствени инвалиди. Имаме средствата, с които да ги коригираме. Чистото съзнание е път към свободната воля.

— Вие били ли сте подложена на терапия?

— Нямах нужда от нея — каза тя. — Но нямаше да протестирам, ако се налагаше.

— Колко са подложените на терапия в Лос Анджелис?

— Около 67% са претърпели някаква форма на терапия, колкото и малка да е. Някои видове терапия помагат да подобриш работата си, особено ако работиш нещо трудно. Социално насочените терапии помагат на хората да работят по-добре един с друг.

— А престъпниците? Подлагате ли ги на терапия?

— Да — отвърна тя. — В зависимост от жестокостта на престъплението им.

— Убийците?

— Винаги, когато е възможно. Аз не съм терапевт или психолог. Не знам всички подробности.

— Какво правите с престъпниците, които не могат да бъдат подложени на терапия?

— Това са редки случаи. Пазим ги там, където не могат да нараняват другите.

— Това места за наказание ли са?

— Не — отговори Мери.

— Ние тук вярваме в наказанието. В Съединените щати вярвате ли в наказанието?

Мери не знаеше как да отговори.

— Аз не вярвам в наказанието — каза тя, чудейки се дали говори цялата истина. — Не мисля, че има голяма полза от него.

— Но във вашата страна има много хора, които вярват в наказанието. Президентът ви Рафкайнд…

— Той е мъртъв — прекъсна го Мери.

Тя забеляза, че Сулавиер беше станал по-малко грациозен и подвижен, по-стегнат и сериозен. Той изпитваше носталгия по нещо и Мери не беше сигурна колко е приятно то.

— Един мъж и една жена, те са отговорни за живота си. В Хиспаниола, особени в Хаити, сме много толерантни по отношение на това, което вършат хората. Но ако те са лоши, ако станат коне на зли богове… това е метафора, госпожице Чой… — Той замълча. — Магиите не се практикуват много тук. Не и от моето поколение. Но има вяра, има и култура… Ако те станат коне на зли богове, това си е тяхна грешка. Като ги наказваш ти им правиш услуга. Правиш така, че душите им да бъдат нащрек за евентуални грешки.

— Това звучи като Испанската Инквизиция — каза тя.

Сулавиер вдигна рамене.

— Полковник Сър не е жесток човек. Той не налага наказания на народа си. Той оставя хората си сами да изберат наказания в съдилищата. Ние имаме честна система, но наказанието, не терапията, е част от нея. Не можеш да промениш човешката душа. Това е илюзия на белите. Може би в САЩ сте загубили истината за тези неща.

Мери не оспори думите му. Строгото изражение на Сулавиер се промени, той се усмихна широко.

— Оценявам разговорите с хора от друга страна. — Той се докосна по главата. — Понякога ние свикваме твърде много с мястото, където живеем.

Той се изправи се като чистеше пясъка от панталоните си и погледна към сградата на полицията.

— Може би Главният Инспектор вече е готов.

* * *

Още един череп върху купчината

Може да събори цялата планина…

Популярни стихове от песен