Грег Беър
Кралицата на ангелите (39)

39

Мартин погледна Карол и четиримата си асистенти, седнали в залата за наблюдение.

— Ще разделим групата си на два екипа. Единият няма да влезе в Страната и ще може да се срещне с Голдсмит, да го интервюира, да създаде връзка. Ървин, Марджъри, вие сте в този екип. Ще задавате въпроси, ще се грижите за него, ще го държите спокоен. — Мартин въздъхна. — Не съм доволен от диагностиката, направена от разстояние. Нужни са ми малко самостоятелни проучвания.

Марджъри Ъндърхил беше на 26, едра с дълги руси коси и красиво четвъртито лице. Ървин Смит бе на същата възраст, среден на ръст, силен и строен, с хубава кестенява коса и постоянно въпросително изражение.

— Карл, Дейвид, вие ще сте във втория екип. Постоянно ще наблюдавате интерфейса и електрониката. В случай на спешност ще заместите Карол и мен или ще влезете в Страната и ще ни освободите. Буферът липсва и не можем да го заместим, така че няма да има забавяне. Ще бъдем напълно потопени в Голдсмит.

Албигони влезе в наблюдателната зона. Изглеждаше изтощен и объркан. Мартин му направи знак да седне до него. Албигони кимна с благодарност и сви ръце пред себе си.

— След няколко минути ще започнем да интервюираме Голдсмит — продължи Мартин. — Марджъри и Ървин ще зададат няколко въпроса, за да ни дадат известна представа за естеството и конфигурацията на Страната на Голдсмит.

Мартин даде на Албигони списъка от пет страници.

— Изследователската група ще гледа и слуша. Това наричам правене на карта. Когато е готово, Карол и аз ще навлезем просто като наблюдатели, няма да въздействаме. Ще се опитаме да сравним това, което е на картата. По някое време в другиден, ще направим кратко интерактивно влизане. Ако стане добре, ще си дадем почивка, ще обсъдим плана и ще започнем пълното тройно сондиране. То не трябва да отнеме повече от два часа. Ако все пак продължи по-дълго, ами… Така или иначе трябва да свършим сондирането. Карол, колко време най-много е прекарвал някой в Страната на Съзнанието?

— Аз съм била три часа и половина в Страната на Джил — каза Карол.

— В човешко същество? — попита Мартин, леко смутен. Не смяташе, че примерът е от полза.

— Два часа и 10 минути: Ти и Чарлс Дейвис, работейки с доктор Криилинг.

Мартин кимна.

— Така си и мислех.

Албигони вдигна ръка като ученик.

— Селекторите са по следите на Голдсмит от деня след убийствата. Искат да се доберат до него преди полицията да го открие. Не знаят къде е, но аз нямам доверие на всички хора, с които съм работил, за да подготвя всичко досега. Напоследък Селекторите направиха няколко доста сериозни проучвания. След четири дни те вероятно ще знаят, че Голдсмит е тук. Не можем да търсим помощ от полицията. Охраната ни би могла да държи Селекторите настрана, но се съмнявам, че обсадата ще ни е от полза.

— След три дни ще сме свършили — каза Мартин.

— Добре.

— Тогава ще го предадете ли на полицията?

Албигони кимна.

— Ще уредим да го заловят. — Лицето му беше бледо и опънато. — Точно сега го търсят в Хиспаниола. Не знаем защо.

Мартин погледна останалите в стаята.

— По-готови сме от всякога. Слушаме те, г-н Албигони!

Албигони беше озадачен.

— Кажи ни да започнем. Тук ти си шефът.

Албигони поклати глава и след това вдигна ръка:

— Започвайте!

Ласкал му предложи да подремне.

— Изглеждате много уморен, сър.

Докато излизаше от наблюдателната зала, го чуха да казва:

— Излизам от шока, Пол. Господ да ми е на помощ!

Мартин затвори вратата, вдигна часовника си и го погали.

— Сега е четири часът. Ще разпитваме Голдсмит един час, ще спрем за вечеря и ще продължим след това.

Голдсмит правеше упражнения в стаята си. Навеждане и въртене, повдигане на краката. Ласкал почука на вратата.

— Влез — Голдсмит седна на леглото, триейки ръце о коленете си. Зад Ласкал се появиха Марджъри и Ървин, облечени в неостаряващи бели лабораторни престилки, безпогрешни стимулатори на самоувереност у пациентите.

— Бихме искали да започнем, г-н Голдсмит — каза Марджъри.

Голдсмит кимна към всеки от тях и стисна ръцете на всички с изключение на Ласкал.

— Готов съм — кимна той.

Дейвид, Карл, Карол и Мартин седнаха пред екрана в наблюдателната зала. Очите на Мартин се свиха. Нещо липсваше.

— Защо не е разтревожен? — промърмори той.

— Няма какво да губи — отбеляза Дейвид. — Или пък го е срам.

Марджъри седна на един от трите стола в стаята на Голдсмит. Ървин се разположи до нея, а Ласкал остана прав.

— Няма нужда да стоиш тук, ако не искаш, Пол — каза Голдсмит меко. — Вярвам, че съм в добри ръце.

— Г-н Албигони иска да гледам всичко.

— Добре тогава.

Марджъри започна.

— Първо, ще ви зададем една поредица от въпроси. Отговаряйте толкова достоверно, колкото можете. Ако сте твърде смутен или разстроен, за да отговорите, просто ни кажете. Няма да ви караме да го правите насила.

— Добре.

Марджъри повдигна слейта си.

— Как е името на баща ви?

— Терънс Рейли Голдсмит.

— А името на майка ви?

Мартин гледаше отчитането на времето в долния ляв ъгъл на екрана.

— Мериленд Луиз Ричауд. Мериленд като щата. Р-И-Ч-А-У-Д. Моминското й име. Тя го запази.

— Имахте ли братя или сестри?

— Том знае всичко това — отбеляза Голдсмит. — Той не ви ли каза?

— Това е част от процедурата.

— Никакви братя. Щях да имам сестра, но тя се роди мъртва, когато бях на петнадесет. Медицинска грешка, мисля. Единствено дете съм.

— Спомняте ли си раждането?

Голдсмит поклати глава.

Сега Ървин зададе въпрос.

— Виждали ли сте някога призрак, г-н Голдсмит?

— Непрекъснато, когато бях десетгодишен. Разбира се, не се опитвах да убедя никой друг.

— Разпознахте ли призрака?

— Не. Беше младо момче, по-младо от мен.

— Липсваше ли ви това, че нямате брат или сестра?

— Да. Измислях си приятели. Измислих си един въображаем брат, който си играеше с мен, докато мама ми каза, че това е глупаво и се държа като луд.

Мартин отбеляза: Ранен достъп до нивата за моделиране чрез проекция.

— Имате ли понякога повтарящи се сънища? — попита Ървин.

— Един и същи сън?

— Да.

— Не. Сънищата ми обикновено са различни.

— Какво наричате обикновено?

— Има места, към които се връщам. Не винаги са точно същите, но аз ги разпознавам.

— Можете ли да ми опишете едно от тези места?

— Едно от тях е голям търговски център. Понякога сънувам, че влизам във всеки магазин. Те са винаги различни, и цветовете им, но… е същото.

— Някои други неща, които се повтарят в сънищата ви?

— Няколко. Сънувам, че се връщам на улицата си в Бруклин. Аз почти никога не стигам до там. Добре, това не е съвсем вярно. Стигнах веднъж преди много време. Най-често отивам, но не стигам точно там. Загубвам се по улиците или в метрото, или ме преследват.

На Мартин му се искаше да се намеси и попита Голдсмит какво вижда, когато се връща в стария си дом и какво или кой го преследва, но това щеше да наруши процедурата. Не спираше да пише, водейки си бележки.

— Имате ли някакво видение или образ, който използвате, за да се успокоите, когато сте разстроен? — попита Марджъри.

Голдсмит замълча. Паузата продължи няколко секунди. Мартин прецизно отбеляза времето.

— Да. Залез е и в Сан Франциско вали сняг. Снегът е златен. Цялото небе изглежда топло жълто на цвят и вятърът не духа. Снегът просто се сипе. — Той отпусна ръка с бавно мързеливо поклащане.

— Виждали ли сте някога това?

— О, да. Това е спомен, не нещо, което съм си измислил. Бях в Сан Франциско при една приятелка. Тъкмо бяхме скъсали. Името й бе Жералдин. Ами, така я наричах по-късно. Няма значение. Бях напуснал сградата, в която живееше, в старата централна градска част и стоях на улицата. Тази година валеше. Изглеждаше ми невероятно успокояващо. — Пауза от десет секунди. Погледът на Голдсмит се разконцентрира. Най-накрая каза: — Все още мисля за това.

— Сънувате ли понякога хора, които не харесвате, хора, които са се отнесли лошо с вас или смятате за врагове?

Пауза. Устните му усърдно работеха като че дъвчеше нещо или се опитваха да кажат едновременно две неща.

— Не. Аз не си създавам врагове.

— Можете ли да опишете най-лошия си кошмар, който сте сънували, когато сте били на тринадесет или по-млад?

— Ужасен кошмар. Сънувах, че имам брат и той се опитва да ме убие. Беше облечен като маймуна и се мъчеше да ме удуши с един дълъг камшик. Събудих се крещейки.

— Колко често сънувате, че правите секс? — попита Марджъри.

Голдсмит се подсмихна леко. Поклати глава.

— Не често.

— Намирате ли вдъхновение в сънищата си? За стихотворенията ви или други творби имам пред вид — продължи Марджъри.

— Не много често.

— Чувствали ли сте се някога изолиран от себе си, като че не се контролирате? — попита Ървин.

Голдсмит наведе глава. Дълга пауза, петнадесет секунди. Той продължи да преглъща и да пъха длани между коленете си.

— Винаги контролирам нещата.

— Имате ли сънища, в които някой друг ви принуждава да правите неща, които не искате?

— Не.

— Какво виждате сега, когато затворите очи? — попита Марджъри.

— Искате да си затворя очите?

— Ако обичате.

Със затворени очи Голдсмит облегна главата си назад.

— Празна стая — каза той.

Мартин погледна настрани от екрана и каза на Карл и Дейвид:

— Помолих за няколко ръководни въпроса. Мисля, че те са следващите.

— Бихте ли избрали любимата си дума от няколко групи думи? — обади се Ървин.

— Всичко това изглежда много примитивно — изкоментира Голдсмит.

— Може ли да ви кажа групите и вие да изберете дума, която харесвате?

— Най-добрата дума. Добре.

Ървин погледна в слейта си:

— Врабче, лешояд, орел, ястреб, гълъб.

— Врабче — каза Голдсмит.

— Следваща група: лодка, моторница, яхта, танкер, кораб, платноходка.

— Платноходка.

— Следваща: главен път, магистрала, път, пътека, следа.

— Пътека.

— Следваща: молив, химикал, писар, пишеща машина, гума.

Голдсмит се усмихна.

— Гума.

— Чук, отвертка, гаечен ключ, нож, длето, гвоздей.

— Гвоздей — каза Голдсмит.

— Адмирал, капитан, ефрейтор, крал, матрос, лейтенант.

Пауза, три секунди.

— Ефрейтор.

— Последна група: обяд, вечеря, лов, фермерство, закуска, събиране на фураж.

— Събиране на фураж.

Ървин отмести настрани слейта.

— Добре. Кой сте вие, г-н Голдсмит?

— Моля?

Ървин не повтори. Те търпеливо го гледаха. Той се обърна настрани.

— Не съм фермер и не съм адмирал.

— Писател ли сте? — попита Марджъри.

Голдсмит се извъртя на леглото, като че търсеше камерата.

— Какво искате да кажете? — попита той меко.

— Писател ли сте?

— Разбира се, че съм писател.

— Благодаря ви. Сега ще направим почивка за вечеря.

— Почакайте — каза Голдсмит. — Обвинявате ме, че не съм писател?

Странна усмивка. Никакви признаци на гняв; смирение.

— Никакви обвинения, г-н Голдсмит. Само няколко думи и въпроси.

— Разбира се, че съм писател. Със сигурност не съм адмирал.

— Благодаря ви. Ако всичко е наред, след вечеря ще се върнем и ще ви зададем още няколко въпроса.

— Много сте любезни — каза Голдсмит.

Мартин изключи екрана. Ласкал, Марджъри и Ървин влязоха в наблюдателната зала минута по-късно. Ласкал мрачно поклати глава.

— Какво не е наред? — попита Мартин.

— Не знам какво означават тези въпроси — започна Ласкал. — Но той не отговори пълно на всички от тях.

— Така е.

— Прочел съм всичките му книги. Той не отговори на въпроса за приятните места, за които си мисли. Не отговори изцяло на този въпрос.

— Какво е пропуснал?

— В писмо до полковник Сър Джон Ярдли преди около пет години той описваше едно място, което е сънувал, място, което му изглеждало като рай. Не мога точно да цитирам, но казваше, че често си мисли за него, когато е разстроен. Той го наричаше Гвинея и твърдеше, че прилича на Хиспаниола и на Африка, там бял човек не бил стъпвал и черните живеят свободни и невинни.

— Можеше и ние да сме го прочели — обади се Карол. — Защо не ни разказа това?

Мартин направи жест на Марджъри да му подаде слейта.

— Следващия път му задай тези серии — каза той, пишейки бързо.

Вечеряха на втория етаж, използвайки една машина стар модел за нанохрана. Храната беше леко престояла. Ласкал каза нещо за липсата на удобства, но никой не обърна внимание. Проучването беше започнало, сложено бе началото на събирането на данни.

— Определено демонстрира смирение — каза Марджъри. — Сякаш е другаде. Държи се любезно и не иска да създава неприятности.

— Смирението може да бъде маска — отбеляза Карол, която се бе задоволила да стои тихо и да води бележки през изминалите няколко часа. — В крайна сметка той не е психар.

— Той не е очевиден психар — каза Мартин. — Знае, че е извършил нещо лошо. За него би било почти невъзможно да се прикрие. Но съм съгласен с Марджъри. Смирението му изглежда истинско.

— Имаме няколко интересни паузи — отбеляза Ърнест.

— Когато питахме за приятни образи, дълга пауза…

— Това може да бъде свързано с думите на г-н Ласал — каза Карол.

— И когато попитахме дали се контролира. Това може да означава разцепление на поведенческите модели. Може би дори разделение на подличностите.

Мартин вдигна рамене.

— Избраните от него думи ме навеждат на мисълта за прикриване. Той не иска да се набива на очи. От това, което са ни казвали, не е бил много скромен, нали, г-н Ласкал?

Ласкал поклати глава.

— Не познавам много писатели, които са скромни.

Карол сърбаше кафе и драскаше по бележките си, поглеждайки от време на време към Мартин, докато той въртеше вилицата си в остатъците от едно побеляло лепкаво парче ябълков пай. Най-накрая Карол наруши потискащата тишина.

— Той не изглежда и твърде обаятелен.

Ласкал се съгласи.

— Не разбирам как е успял да държи една такава голяма група около себе си — продължи Карол. — Как ги е привлякъл?

— Преди беше много по-атрактивен — поклати глава Ласкал. — Остроумен, симпатичен. Понякога много енергичен, особено когато четеше пред публика.

— Има нещо, което бих искал да прочете на глас — каза Томас Албигони, застанал на вратата. — Пиесата му за ада. Бих искал да прочете това.

Ласкал стана от стола и посочи към машината за нанохрана.

— Нещо за вас, г-н Албигони?

— Не, благодаря, Пол. Мисля тази вечер да си взема стая в Ла Хола. Може би след няколко минути ще тръгна, ако нямате нужда от мен.

— Всичко е наред — каза Мартин. — Тази вечер ще продължим да задаваме въпроси, но нищо друго. Мисля, че трябва да сте тук за първото влизане.

— Ще бъда — кимна Албигони. — Благодаря.

Когато Албигони излезе, Ласкал седна на мястото си.

— Той не мисли за това, което става тук. Скръбта му е много голяма. Смятам, че не вярваше, че Бети-Ан наистина е мъртва.

Мартин мигна — беше лесно да изгубиш човешкото у себе си. Карол погледна Ласкал със стиснати устни. „Медицинска дистанция“, помисли си той. Останалите гледаха с безпокойство, като че се натрапваха при някаква семейна трагедия, както си и беше.

На последния за вечерта сеанс Ървин, Марджъри и Ласкал бяха в стаята на Голдсмит и Ървин задаваше повечето въпроси. Както преди Мартин, Карол, Дейвид и Карл гледаха екрана в наблюдателната зала.

Ървин взе слейта на Марджъри и започна с въпросите, които Мартин беше написал.

— Часът е осем. Как се чувствате, г-н Голдсмит?

— Добре. Малко изморен.

— Нещастен ли сте?

— Ами, предполагам, да.

— Спомняте ли си кога започна всичко това?

Пауза. Две секунди.

— Да. Доста ясно. Иска ми се да можех да забравя. — Слаба усмивка.

— Сега мислите ли често за Африка? — попита Ървин.

— Не, не мисля много за Африка.

— Искате ли да отидете там?

— Не особено.

— Много чернокожи американци гледат на Африка като на родина, както други биха гледали на Англия или Швеция…

— Не и аз. Били ли сте в Африка? Историята на белите не ми е оставила място, където да си отида вкъщи.

Ървин поклати глава.

— Искате ли да отидете в Хиспаниола?

— Предпочитам това пред Африка. Бил съм в Хиспаниола. Знам какво да очаквам.

— В Хиспаниола по-добре ли е оттук? — Сега Ървин импровизираше. От въпросите на Мартин беше останал само един, а времето за него все още не беше дошло.

— Хиспаниола е с черна култура.

— Но Джон Ярдли е бял.

— Това е просто недостатък. — Отново същата смирена усмивка. — Ярдли е направил толкова много за хиспаниолците. Там наистина е красиво.

— Сега бихте ли отишли там, ако можехте?

(Мартин почти очакваше признак на раздразнение у Голдсмит, но разбира се, такъв не се появи. Голдсмит запазваше спокойствие.)

— Да, но искам да остана тук и да ви помогна.

— Искате да кажете, че желаете да ни помогнете да открием защо сте убили тези млади хора?

Голдсмит погледна настрани, кимна.

— Бихте ли отишли в Гвинея, ако можехте?

Изражението на Голдсмит стана сурово. Той не отговори.

— Къде се намира Гвинея, г-н Голдсмит?

Меко:

— Наричайте ме Емануел, моля.

— Къде се намира Гвинея, Емануел?

— Тя е изгубена. Изгубихме я преди векове.

— Искам да кажа, къде е вашата Гвинея?

— Това е име, което хаитианците и африканците на Хиспаниола използват, за да нарекат родината си. Те никога не са били там. Гвинея не е реалност. Те смятат, че някои хора отиват там, когато умрат.

— Вие не вярвате ли в родината?

(Мартин се усмихна и закима с възхищение. Ървин вършеше по-добра работа, отколкото той самият би могъл, съсредоточавайки се върху този асоциативен възел от въпроси.)

— Намираш дом чак когато умреш. Тук няма дом. Всички ни крадат домовете. Никой не може да открадне това, което ти е останало, когато умреш.

— Вие не вярвате в Гвинея?

— Това е мит.

По време на последните няколко въпроса Ървин се беше наклонил напред, взирайки се в Голдсмит. Сега се облегна назад и се отпусна. Хвърли поглед към Марджъри.

— Кой сте вие? — попита Марджъри. — Откъде сте?

— Роден съм в…

— Не, имам предвид откъде се появихте?

— Извинете ме. Не разбирам.

— Как се появи човекът, убил осемте младежа?

Осем секунди пауза.

— Никога не съм отричал вината си. Тук съм, за да поема отговорността.

— Вие ли ги убихте?

Пауза. Пет секунди. Отново суровото изражение в очите на Голдсмит; хищнически блясък, изплашена котка. (На Мартин му се искаше в този момент да може да проследи физическите реакции на Голдсмит, но това би могло да стане по-късно, ако е необходимо).

— Да.

— Направихте ли го?

— Не е нужно да ме преследвате. Съдействам ви.

— Да, но г-н Голдсмит, Емануел, вие сте ги убили, това ли е, което признавате?

— Да.

Ласкал прочисти гърлото си. Той определено се чувстваше не на мястото си. (Мартин отмести очи от образа на Ласкал и поиска близък план на Емануел, натискайки едно копче на екрана. Вял. Равнодушен. Угаснал поглед.)

— Можете ли да ни разкажете какво стана?

Голдсмит погледна надолу към пода.

— Предпочитам да не го правя.

— Моля ви. Това би ни помогнало.

Той се взира в пода около две секунди.

— Поканих ги да чуят едно ново стихотворение. В действителност не бях написал нищо. Казах им да идват един по един, през петнадесет минути. Казах им, че старият поет ще им даде да прочетат част от стихотворението и да го обмислят, а след това всички ще се съберат във всекидневната и ще поговорим. Казах, че това е един вид ритуал. Когато идваха в апартамента един по един, заведох всеки от тях в една задна стая. — Пауза от двадесет и една секунди. — След това взех нож, ножът на баща ми, голям нож „Бауи“. Минавах зад всеки един, хващах го за врата и вадех ножа…

Той демонстрира вдигайки ръце нагоре, с лакътя напред и погледна с любопитство към Марджъри и Ървин.

— Прерязах им гърлата. При двама от тях оплесках работата. Трябваше да режа два пъти. Изчаквах кръвта да спре, нали разбирате… тя бликаше. — Той изкриви пръста си, за да покаже потока. — Исках да запазя чисто. Осем от тях дойдоха. Деветият не се яви. За негово щастие, предполагам.

Марджъри направи справка със записките си.

— Емануел, вие избягвате да използвате лични местоимения. Защо?

— Моля? Не разбирам какво имате предвид.

— Когато описвате убийствата или признавате, че сте ги извършили, вие не използвате никакви лични местоимения.

— Мисля, че грешите — каза Голдсмит.

Марджъри затвори тетрадката си.

— Благодаря ви, Емануел. Това са всички въпроси за тази вечер.

Ласкал отново си прочисти гърлото.

— Г-н Голдсмит, имате ли нужда от още книги или нещо друго?

— Не, благодаря. Храната не беше много добра, но и не очаквах да бъде.

— Ако имате нужда от нещо — каза Ласкал, — тук ще има прислужник арбайтер. Просто му кажете какво искате.

— Тук охраняват ли ме?

— В момента охраната не е тук. Вратите са заключени — каза Марджъри. — Не вратата на стаята ви, но другите врати в сградата. Не можете да излезете.

— Добре — каза Голдсмит. — Лека нощ.

Събирайки се отново в наблюдателната зала, те тихо седнаха, сравнявайки бележките си. Мартин слушаше как Карол и Ървин обсъждат ситуацията.

— Той отказва да говори за Гвинея, което може и да е, може и да не е важно — каза Карол. — Отказва да използва лично местоимение, за да признае вината си.

Мартин си представи митични земи, рай, небеса и ад. Потръпна. Изправи се и се пресегна.

— Вече е нощ — каза той.

Странно беше, че не чувства ни най-малка загриженост за отношението на Карол към него. За момента Мартин съзнаваше колко съсредоточен беше върху Голдсмит и сондирането. След това потисна тази мисъл и излезе през вратата, пожелавайки лека нощ на останалите и Карол.

Карол изглеждаше студена, резервирана. Истинският професионалист. Тя дори не беше трепнала, когато Голдсмит описваше убийствата.

Мартин смяташе, че Карол беше прекалено спокойна. Винаги вярваща в силата на интелекта; на път да изследва територия под самия интелект. Едно пътуване през майката на мисълта, без броня.

* * *

1100–11011–11111111111

 

Със самоосъзнаването идва и по-ясно осъзнаване на положението в обществото, и осъзнаване на прегрешенията — т.е. вината.

Бувани, Изкуствена душа