Грег Беър
Кралицата на ангелите (37)

37

Сграбчил слейта и трийсетте страници, Ричард Фетъл се изкачи несигурно по стъпалата. Зад него гумите на автобуса изсвириха и той стреснато се обърна. Нервите му бяха изопнати и той едва можеше да мисли.

Щом застана до бялата емайлирана желязна клетка за птици, Ричард вече не помнеше как е изкачил последните стъпала до къщата. За миг си представи, че птицата вътре е жива и примигва срещу него. Натисна звънеца и чу звука му отвътре. Денят приятно се затопляше и това бе добре, защото той носеше само риза с къс ръкав.

— Моля, отворете!

Леели Вердруго отвори вратата. Тя не проговори, а му се усмихна.

— Здравейте — каза той. — Мадам вкъщи ли е?

— Всички са тук с изключение на Надин. Ти сам ли си? — Тя погледна зад него с широко отворени очи, като че очакваше тълпа от Селектори.

— Сам съм — потвърди Ричард.

Отвътре долетя гласът на Мадам.

— Ричард ли е? Ричард, заповядай вътре. Бях се разтревожила.

Само след миг вече беше започнал да чете на глас ръкописа си. В кръга от познати, той бе седнал срещу Мадам дьо Рош. Всички го слушаха. Започвайки, Ричард потисна угризенията си за това, което бе написал. Общо усещане на неловкост. Някой, вероятно Реймънд Каткарт каза нещо съществено и Ричард се опита да го запомни, докато четеше. Прекъсна четенето, за да се нахрани. Цялата група стоеше около него, говорейки сладки приказки и чакайки го да продължи.

„Повече внимание, отколкото съм получавал от години!“

Ричард се почувства по-силен и по-човечен.

— Бих искал сега да свърша с това — каза той, подавайки подноса на Леели Вердуго. Мадам дьо Рош, облечена в огненочервена рокля и седяща в широкия си мек плетен стол, беше цветният център на тълпата. Тя кимна:

— Готови сме.

Той продължи да чете. Навън се спусна здрач и светлините в къщата се включиха. Това малко смути Ричард, но той не спря. Колегите и приятелите му, скупчени наоколо, слушаха думите му, тихи като че ли благоговееха пред него. Той би умрял така и би бил щастлив да остане завинаги замръзнал тук, като музеен експонат.

— Все още не съм измислил заключението — предупреди той, когато се прехвърли на текста, записан на диска. — Това е само чернова.

— Продължавай — подкани го Сиобан Едумбрага с фокусирани изцяло върху него очи, очарован от кръвта, за която той четеше.

Ричард поправяше, докато четеше, мръщеше се на грубия език, но все пак чувстваше силата. Той знаеше, че предава емоциите си по-добре от всякога. На моменти не можеше да спре сълзите и треперенето на гласа си.

— Не спирай — каза Мадам дьо Рош, когато той млъкна, за да се възстанови от едно особено въздействащо изречение.

След като приключи последните няколко параграфа, освен меланхоличния ужас на ръкописа, го обзеха тъга и чувство на загуба. Той беше писал и беше писал добре, за да стане центъра сред този кръг от хора, на които изглежда се възхищаваше, хора, които почиташе, хора, които означаваха много за него. Те бяха последната му истинска връзка със социалния живот и той скоро щеше да предаде вниманието им. Този момент скоро щеше да мине, но щеше да бъде най-прекрасният миг от настоящия му живот, най-прекрасният момент след раждането на дъщеря му.

Той прочете отново последното изречение, облегна се назад и отпусна надолу слейта, но не повдигна очи, дългите му пръсти трепереха.

Мадам въздъхна дълбоко.

— Уви — каза тя. Той повдигна очи, достатъчно, за да я види как клати глава. Очите й бяха затворени, лицето тъжно. — Той беше един от нас. Той беше един от нас и ние не можехме да знаем, само Ричард можеше да разбере какво преживява той.

Реймънд Каткарт пристъпи напред, скривайки от погледа на Ричард Леели Вердуго, която не се смееше.

— Господи, Фетъл. Наистина ли вярваш, че заради това ги е убил всичките?

Ричард кимна.

— Странно е. Казваш, че го е направил за изкуството си?

Сиобан Едумбрага издаде остър звук, плачейки или смеейки се, Ричард не можеше да разбере кое от двете, защото лицето й беше застинало като маска, очите й бяха покрити с гурели, пръстите събрани под брадичката.

— Опитах се да не го изложа така, че да звучи толкова лошо — каза Ричард.

— Не. Скрий смущението зад смущение, винаги го казвам. — Каткарт го заобиколи. — Мадам дьо Рош, вярвате ли на това… това, което Фетъл е написал?

— Познавам тази нужда — каза тя, — това желание да промениш обстоятелствата или да бъдеш смазан… Сама съм го изпитвала. От това, което знам за Емануел, Ричард правилно го е разбрал.

Мадам направи повече от това да изслуша различните мнения, тя ги окуражаваше, особено мнението на Каткарт, един поет, на който Ричард не се възхищаваше макар да имаше няколко добри неща.

Каткарт пренебрегна подкрепата на Мадам дьо Рош.

— Не го вярвам. Това е отвратително клише, Фетъл.

— И аз не го вярвам — каза решително Едумбрага. Том Енгълс, новоприсъединил се към групата, влезе по-навътре и приклекна пред Ричард.

— Това е обида — рече той. — Дори не е написано добре. Чист поток на съзнателна мелодрама. Голдсмит е поет, човешко същество, характер, толкова сложен, колкото си ти или аз. Да убиеш, просто за да си възвърнеш някакво поетическо прозрение или разтърсиш връзките си в обществото, пак означава да убиеш. За това се изисква огромна промяна у човек, освен ако погрешно сме преценили Голдсмит. Може и да сме, съжалявам. Ти не ме убеди.

Ричард погледна нагоре с наранени очи и разбра, че отново се държи като жертва, разбра и че няма да се защитава. Работата трябва да бъде оставена сама да се защити; така беше казвал винаги и го бе вярвал.

Той не беше видял Надин да влиза, но сега тя стоеше зад групата и се опитваше да го защити. Беше й благодарен, но Каткарт я обори с многословието си. Трима души почти от сърце изразиха възражения срещу критикуването на Каткарт, а после сами се нахвърлиха срещу Ричард. Мадам ги остави да говорят.

„Тя не знае какво убиват те.“

След известно време Ричард стана, стискайки листовете и слейта с дългите си пръсти, кимна към всеки поотделно и благодари на цялата група. Взе ръката на Мадам, стисна я и излезе от стаята. Надин го последва.

— Защо им го прочете? — попита тя, хванала се за дългата му ръка. — Все още не е готово. Ти знаеш това.

Объркване. Защо наистина? Може би очакваше бърза слава? Въпреки онова, което им бе казал, той беше почувствал, че това е готов шедьовър, вече завършен. Защо да е разочарован?

— Трябва да вървя — каза той тихо.

— Добре ли си, Ричард? — попита Надин. Той я погледна — наранен орел — и кимна. Ричард я остави в къщата и мина покрай големия шарен папагал.

— Елате отново — изкряска папагалът, намирайки в ръждясалите си вътрешности сили да се раздвижи.

Ричард не беше повикал автобус. Той извървя клатушкайки се два километра по пътя извън каньона.

В един стар търговски център, се намираше приемната на Античния Център за Изкуства за тези, които намираха истинската терапия за заплашителна, но чувстваха, че имат нужда от външна помощ. На същия ъгъл имаше магазин, който даваше стаи с арбайтери за секс, наречени жигола или проститутки. Имаше също автомат за различни стоки с колички за доставка, които бучаха нагоре и надолу по пътните ленти. На ъгъла Ричард видя един спрял автобус.

Имаше нужда да чуе и друго мнение за ръкописа си, но го беше страх да отиде до винарната или приемната на Тихоокеанския литературен салон. Страх го беше, че това би означавало да убие ръкописа си веднъж и завинаги.

„Малко съчувствие или разбиране. Колкото заслужавам.“

Ричард знаеше, че постъпи като глупак. Като монах, който излиза от метоха след дълги години безбрачие и се втурва в любовта. Като някакъв груб писател, пишещ върху неразрешима тема, осмелил се да си представи мислите на Емануел Голдсмит по време на най-голямата от всички мистерии — когато човек е изпълнен със злоба.

Ричард оправи разбърканите страници, които стискаше и си помисли да ги захвърли на пода на автобуса и да ги забрави. Той прокара пръст по няколко листа, препрочете отново някои неща и откри тук-таме истински бисери.

„Не е тотална загуба. Да спася някои листи и да ги съкратя. Не бих могъл да се надявам да напиша перфектно всичко, още при първия опит. Глупаво. Имам нужда от съвет, а не само от груби порицания.“

Гледайки през прозореца, той поклати глава и се усмихна. Нищо не е като разума на писателя. Винаги глупав, винаги оптимистичен. Хората от литературния кръг всъщност можеше да са по-добри от групата на Мадам. Особено Якоб Уелш; странен тип, но винаги кратък в критиките си, никога груб, оставяйки Йермарк да бъде такъв. Може би Йермарк нямаше да бъде там, въпреки че те рядко идваха поотделно.

Автобусът спря на една пресечка от винарната и литературния салон. Ричард застана под хладното небе, гледайки как една златна линия отразена слънчева светлина пресича булеварда. Той примигна към стената на Гребените и огледалото, насочено точно срещу него — то отрази образа му на уплашен заек, осветен от прожектор. Толкова объркан и в неведение за силите, които го движеха. Единствено опиянен от слепотата си се чувстваше наясно със себе си. Ръцете го сърбяха да запише това, но той отново поклати глава и се ухили на подтика си за писане.

Членовете на литературния салон не можеха да го извадят от равновесие. Този път щеше да бъде подготвен, не като при Мадам дьо Рош.

Винарната беше затворена. Причината не бе изписана на електронното табло за кратки съобщения. Вместо това на таблото примигваше надпис: „Не искаме да бъдем обезпокоявани. Елате по-късно; кога?“ Ричард позна ритъма на Голдсмит; дали той не го бе написал за тях преди години? Или просто вманиачено откриваше Емануел навсякъде?

Надпреварата е като киселина в метална вдлъбнатина; ние се разяждаме. Надежда? Такъв беше Голдсмит преди десет години, разтърсен от живота: двамата с Ричард бяха се отбили във винарната в същия ден, когато Голдсмит бе написал извода си за надпреварата в човешкия живот. Ричард и Емануел тъжно бяха пили виното, но Ричард се радваше на другарството си с този поет. Дали отхвърлена любов или някакъв отказ за публикация, Ричард не можеше да си спомни кое бе разочаровало Голдсмит до там, че да се превърне в тъжен и спокоен човек, изпитващ нужда да се облегне на Фетъл. Дистанцията на славата и успеха помежду им се беше стеснила и на практика изчезнала. Ричард бе почувствал съчувствие, човешки инстинкт да помогне на изпаднал другар. Голдсмит беше написал поемата си върху една хартиена чиния, след като бе изтърсил останалите от храната трохи на пода. Тридесет реда на изумление от невежеството на хората за самите тях.

Двамата с Голдсмит бяха платили двадесет цента на сервитьора за чинията и я бяха занесли в апартамента на Голдсмит. Тогава той живееше на Вермонт Авеню в Сенките, а не в извисените Гребени. Голдсмит бе окачил чинията на стената в рамка за картина и беше записал поемата преди да се отлющи мастилото. Години наред беше пазил празната хартиена чиния в рамка и я бе нарекъл: „Бог прикрива всичките ни прояви на слабост.“

Ричард извървя късото разстояние до литературния салон и видя през прозореца една малка група. Никаква следа от постоянни клиенти и членове. Никаква следа от Йермарк, но Уелш беше там. Той влезе и плати входа си на един арбайтер, облечен като Самюел Джонсън. Ричард седна на едно свободно столче на дъбовия бар, който сега бе обслужван от жалостивата Мириел, частично трансформирана, с кожа на норка върху главата вместо коса. Мириел беше дъщеря на собственика г-н Пасифико, който не беше познат с друго име.

— Мириел — каза той поверително, разкривайки ръкописа и диска. — Имам нещо сътворено след като дълго не бях писал. Излязъл съм извън утъпкания път, но имам нужда от оценка.

— В този час не провеждаме четения или литературно обсъждане — каза Мириел, но докосна ръката му с покритите си със злато пръсти. — Въпреки това, щом имаш нужда… Ще повикам литературния кръг. Значи пишеш? Чудесно! Това означава, че си преодолял задръжките от последните няколко години, нали г-н Фетъл?

— Много години — поправи я той.

Тя го гледаше с огромни топли кафяви очи. Той я възприемаше повече като голям плъх, отколкото като норка. Мириел се облегна на бара и се обърна към останалите.

— Скъпи посетители, тук има един приятел, който е излязъл от утъпкания път — има в ръката си нова творба. Г-н Уелш, ще направим ли заедно един кръг, специален?

Якоб Уелш обърна изненадан поглед към Фетъл. Усмихна се. Хвърли поглед към останалите пет постоянни клиенти за одобрението им; Фетъл не познаваше никой от тях. Всички се съгласиха, литературно благодеяние.

Йермак влезе, точно когато Ричард започна да чете ръкописа си. Той се присъедини безмълвно към кръга и изражението му не се промени, докато Ричард четеше от началото до средата със звучен и спокоен глас.

Часовете, когато съм просто не този, който съм, а това, което съм. Пози, заемани всеки ден, дори когато няма посетители. Това се прокрадва и в поезията ми, нечувствителност като слабо споена става. Това е то; не мога да свържа с подходящо място на вливане в потока, защото аз съм слабо свързан с този живот и връзката се руши с всеки изминал ден.

— Поезията като поток — каза под носа си Йермак. — Добре, добре.

Ричард не можеше да разбере дали Йермак е саркастичен, при него това рядко имаше значение. Онова, което Йермак харесваше, в същото време презираше, защото бе харесвано. Уелш повдигна вежда, гледайки към младежа и Йермак му върна усмивка, която изразяваше мълчаливо съгласие. Ричард изчете всичко до края, свали диска и листа и промърмори нещо за това, че не е бил съвсем точен и се нуждае от предложения. Той огледа кръга с очи на наранен орел. Йермак се втренчи в него с шокирано изражение, но не каза нищо.

— Това си наистина ти — каза Уелш.

— Много е странно — рече стоящата зад бара Мириел. — Какво ще правиш с него?

— Онова, което исках да кажа е, че това трябва да си ти, със сигурност не е Голдсмит — продължи Уелш.

— Аз съм… — Ричард се спря.

„Работата трябва да бъде оставена сама.“

— Добре е — кимна Йермак. Ричард почувства прилив на топлота към младежа; може би в крайна сметка у него имаше нещо стойностно.

— Може да се схване като басня. Бих го поставил в една по-дълга работа — литературна биография. — Йермак вдигна ръцете си, за да „нарисува“ това, което си представяше и загледа разперените си пръсти. — Биография от някой, който не е писател, но се бори да разбере.

Ричард видя идващия удар, но не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Йермак се обърна към него и каза:

— Ти ми вдъхна истинско прозрение. Знам как мисли тип като теб, Р. Фетъл. Ти си една кръгла нула. Твърде дълго си се крил под сянката на крилете на Голдсмит.

— Моля те, бъди учтив — без да го обвинява го инструктира Уелш.

— Крилете на Голдсмит са прашни и въшлясали, но все още могат да летят. Ти никога не си летял. Погледни се — пишеш върху хартия! Показване, престореност. Не можеш да си позволиш достатъчно хартия, за да напишеш нещо съществено, но така или иначе пишеш върху нея — знаейки, че никога няма да напишеш много. Никакво издигане.

— Тук е прав — каза Уелш. Останалите не участваха; това беше кучешки бой, не литературна критика и те го намираха за забавен, но отблъскващ.

— Когато Голдсмит се сгромоляса на земята, ще ти се наложи да застанеш извън сянката му, да видиш за пръв път слънцето и то ще те заслепи. — Тонът на Йермак беше почти съчувствен. — Виждам те, Р. Фетъл. По дяволите, виждам всички ни през теб. Каква самовлюбена и невежа хайка сме всички ние. Благодаря ти за това прозрение. Но аз те питам, съвсем искрено — вярваш ли, че Голдсмит е станал убиец, за да подобри поезията си?

Ричард погледна встрани от Йермак.

„Обратно вкъщи. Легни и си почини.“

— Почти мога да повярвам на това — заключи Йермак с лице на язовец. — Голдсмит да бъде толкова извратен!

— Защо ни донесе това тук? — попита меко Уелш, докосвайки загрижено ръката на Фетъл. — Наистина ли си толкова развълнуван?

Мириел трябва да бе натиснала някакъв бутон, защото сега самият г-н Пасифико слезе долу по задните стълби и видя Йермак и Уелш. Намръщи се. Погледна над тях и видя Фетъл.

— Какво прави той тук? — попита г-н Пасифико, посочвайки към Йермак. — Казах ти, че вече не е добре дошъл тук.

Мириел се сгърчи.

— Той дойде, докато г-н Фетъл четеше. Не исках да го прекъсна.

— Пречиш на бизнеса, Йермак — каза г-н Пасифико. — Ти ли го доведе, Ричард?

Фетъл беше изумен и не отговори.

— Още ли е с теб, Уелш?

— Той ходи, където си поиска — отвърна Уелш.

— И тримата — вън.

— Г-н Фетъл… — започна Мириел.

— Той е роден за жертва. Погледни го! По дяволите, той привлече Йермак тук като пчела на мед. Вън, вън, вън!

Фетъл взе листите и слейта, поклони се към кръга толкова достойно, колкото можа и се запъти към вратата. Мириел каза „довиждане“, останалите гледаха с тихо съжаление. Уелш и Йермак го последваха, но на вратата пътищата им се разделиха. Не му казаха нищо, само се усмихнаха с мрачно задоволство.

„Прави са. Съвсем прави.“

Ричард изхвърли листите и слейта в една канавка на ъгъла и зачака автобус. Хладният вятър духаше сивите му коси в очите.

— Джина — прошепна той. — Скъпа Джина.

Някой докосна лакътя му. Той се обърна с нервен подскок и видя Надин, облечена в дълго зелено палто и загърната с вълнен шал.

— Помислих си, че можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ричард, мислех, че аз съм лудата. Какво правиш? Показа ли им?

— Да — кимна той.

„Да убие себе си. За това го е направил Емануел. Да се отърве от някого, когото не харесва, от него самия. Ако нямам куража да убия тялото си, мога да убия други и със сигурност да опозоря и себе си.“

Надин взе ръката му.

— Да вървим вкъщи. У вас — прошепна тя. — Честно казано, Ричард, ти ме караш да изглеждам като подложена на терапия.

* * *

„Местните хора наричаха земята на Хиспаниола Айти и Кискейа, което означава грубост и велика Страна…“

Антонио де Херера, цитирано в „Спечелете пътешествениците“