Грег Беър
Кралицата на ангелите (3)

3

Според легендите крайбрежието на Калифорния някога е било прашна пустош, населявана от древни индиански племена, испанци, метиси и иглолистна растителност. В момента територията от Биг Сър до върха на Баха беше гъсто населена с хора, живеещи в различни колонии, свързани от безброй километри магистрален път. Градчетата Ла Хола и Дел Мар граничеха с базата на Калифорнийския университет в Сан Диего. Те гъмжаха от възхваляващи миналото консерватори, предпочитащи простотата на вече загърбена епоха пред лукса на новото. Едновремешните резиденции на богати доктори, бизнесмени и адвокати бяха отдавна напуснати от предишните си собственици, предпочели модерните луксозни квартали — Монументите. Сега крайбрежните градчета бяха убежище на недооценени учени.

Известният и всесилен професор доктор Мартин Бърк току-що беше загърбил предишния си живот в лоното на висшето общество и бе предпочел скромното съществувание в равнината. Съвсем наскоро се бе нанесъл в този не така разорително скъп апартамент сред хълмовете на Ла Хола. Сега седеше, очаквайки поредното включване на съобщения от АСИМП в Литвид мрежата. Беше обзет от апатия до такава степен, че едва намираше сили да вдигне телефона. Стори го едва при третия звън. Намали звука докрай и се протегна, за да се увери, че видеото на телефона е изключено. След това даде разрешение за връзка и машината го изпълни.

— Ало — гласът му беше дрезгав, приличаше на глас на шейсетгодишен мъж, въпреки че беше едва на четиридесет и пет.

— Мартин Бърк, моля — прозвуча отсреща приятен, но агресивен мъжки глас.

— На телефона — рече Мартин, като преди това се изкашля.

— Господин Бърк, разбрах, че сте работили в Института за Психологически Изследвания.

— Така ли? — „Звучи като журналист“ — помисли си Мартин. — Нямам нищо общо с…

— Не, разбира се. Господин Бърк, аз се казвам Пол Ласкал, не съм журналист и не се интересувам от скандалите относно Рафкайнд. За мен е важно какво знаете за ИПИ и дали ще мога да разговарям лично с вас.

Пред очите на Мартин се изниза поредната симулация на мисия на АСИМП. Гласът на четеца беше приглушен, но той видя разперените панели за намаляване на скоростта, които се прибраха с нереална скорост и станцията изчезна зад втората планета от Алфа Кентавър В.

— Последното нещо, за което искам да говоря сега е ИПИ — отвърна Мартин. — Откъде имате телефона ми?

— Аз съм представител на господин Томас Албигони — отвърна Ласкал, очаквайки реакцията на събеседника си при споменаването на това име. След като не стана свидетел на такава, той спокойно продължи: — Карол Нюман ви препоръча и ми даде вашия номер. Според нея вие можете да ни помогнете.

— Не виждам как. От една година вече не съм на работа там. Какви са отношенията на госпожица Нюман с господин Албигеси?

— Албигони! Господин Албигони. Тя беше личен терапевт на дъщеря му, както и нейна приятелка. Чувам, че вие не сте в добри отношения с властите. Така че можем да си бъдем взаимно полезни. Нека обсъдим това лично. Да кажем на обяд?

Мартин погледна към пълния хаос в мизерната си кухня. Дори не си беше направил труда да каже на арбайтерите да я почистят. Не беше хапвал нищичко от вчера следобед.

— Тонът ви показва, че от мен се очаква да знам кой е Томас Албигони.

— Да, той е издател.

— А, да, в Литвид мрежата.

— Точно така, както и на книги — натърти Ласкал.

— Да не би да се интересувате от мен за поредния си материал?

— Не, страхувам се, че нещата са далеч по-сериозни.

— В такъв случай — промърмори Мартин, почесвайки се по носа, — след като става въпрос за Карол, бих склонил да приема поканата.

— Знаете ли къде се намира… — Ласкал спомена името на много скъп ресторант от крайбрежието на Ла Хола.

— Да, знам го.

— Да кажем след един час? Питайте за масата на господин Албигони.

Мартин изръмжа утвърдително и затвори слушалката. Облегна се назад в овехтялото си кресло. Върху издрасканата масичка за кафе пред него лежеше напечатан върху хартия атлас на човешкия мозък, който Мартин използваше вече двадесет години. Преди няколко дни, още пиян, той го беше отворил на раздела за обонятелния нерв. До схемата беше нарисувал вампир, впил зъби в розовата тъкан на мозъка. От мястото си виждаше почти цялото съдържание на тясната спалня. В ъгъла от другата страна на леглото върху метална етажерка бяха подредени блокове памет. Целият му живот се въртеше около тези блокчета, докато самоубийството на президента Рафкайнд не постави началото на нова ера на множество разследвания за нарушения правата на гражданите. Той не беше пряко замесен в скандалите, но неговата работа се беше превърнала в основна мишена на новата вълна. Федералните власти затвориха ИПИ като по този начин го лишиха от неговото истинско призвание. Той увеличи звука на Литвида и с видимо усилие се изправи от стола, за да се обръсне и преоблече.

Някога Мартин бродеше свободен из Страната на Съзнанието, а сега беше принуден да приема поканите за обяд на странни и непознати люде, само за да намери причина да излезе от апартамента си.

* * *

Защо слагаш очила? Защо се вглеждаш напред? Ти никога няма да стигнеш дотам. Аз също. Ние всички сме като Мойсей, взрени в нашия Ханаан. На кого, по дяволите, му пука дали и децата ни ще стигнат там!