Грег Беър
Кралицата на ангелите (25)

25

Ърнест се движеше над нея в абсолютна тъмнина, като я караше да се чувства така, сякаш лети в пространството, наслаждавайки се на удоволствията. Вероятно би могла да живее дълго с този мъж. Може би върхът на кариерата й скоро ще настъпи и тя вече ще има време и енергия да се концентрира върху партньора си. Тя се движеше под него и усещаше ласките му — нежни като допир на коприна. За момент не правеше нищо друго освен да блаженства като дете, което яде десерта си или разопакова подарък.

Да получаваш като даваш. Тя видя всичко, което щеше да загуби, ако загубеше себе си.

Ърнест говореше, една слаба светлина се появи и той я погледна, разгледа линиите, които светлината хвърляше върху влажната й кожа, като живак върху вулканично стъкло, разгледа очите й — полуотворени.

— Сибарит^[1] — каза той.

— Никога не съм била там — промърмори тя, гърчеща се под него, извиваща се на всички страни като притискаше всичко наоколо.

Собствената й разгорещеност се увеличи, виждайки неговото удоволствие. В този момент тя си представяше един не много далечен ден, след година или две, когато ще позволи семето на Ърнест да намери пътя си.

— Ела — каза тя.

Ърнест се отдръпна и тя отвори широко очи.

— Трябва да видя имението си — рече той, сядайки.

— Аз не съм испанско имение — възрази нежно тя.

— Ти си екзотична страна. Такава си се направила. Със сигурност не би завиждала на похотта на познавача.

— Аз съм забавление, така ли?

Ърнест се ухили и прекара грубата си длан нагоре по гладкото й бедро. За момент не й се искаше той да види обелената гънка на задната част на бедрото й, а после това й се стори глупаво.

— Вътрешността на устните ти е черна — каза той. — Ти си истинска черна жена. Не просто наполовина тъмна; ти си черна и там, където слънцето не би се осмелило да надникне.

— Звучиш като лош поет — прошепна тя с топлота. Възхищението му я забавляваше. Захапа галещия пръст.

— Ох — изохка той, а тя засмука върха на пръста му. Той повдигна единия й крак и разгледа гладкото стъпало. Линиите бяха толкова правилни — като шарките на змия. Никакви мазоли, никакви издутини; гладко, създадено да издържа на затворени обувки, които запарват краката.

— Перфектно стъпало за полицай — каза той. Не беше я разглеждал по този начин от месеци. Тревожеше се за нея. Тя помилва топлия му, влажен гръб и спусна ръката си надолу към бедрото му. Той бе разсеян.

— Целият утрешен ден? — попита отново.

— Поне толкова заслужаваме. Ще поддържам връзка, в случай, че се появи някаква новина.

— А след това? — легна до нея и тя се вкопчи в него, притискайки бедрата си към неговите.

Ърнест се изви и започна леко да прониква в нея. Ароматът на жасмин се просмукваше по тялото й — това бе най-голямото постижение на Самплър, хора, които можеха да помиришат това, което желаят.

— Прекрасно. Но нека вдъхна естествения ти аромат — каза той. — Без специални ефекти.

— Само ако ми обещаеш нещо!

— Безпомощен съм. Обещавам, каквото и да е.

— Покажи ми върху какво работиш преди да си го завършил.

Тя го пусна в себе си.

— Обещавам. Утре е нашият ден.