Грег Беър
Кралицата на ангелите (2)

2

Застанал прав, усещащ напрежението по цялото си тяло, Ричард Фетъл изгуби равновесие на един от завоите, удряйки колената на пътниците от седалката близо до него. Все още трепереше при мисълта за преживяното тази сутрин. Преди три спирки малкото заоблено автобусче се напълни с жители на Сенките, истинско вавилонско стълпотворение от хора. Братя и сестри по участ, те всички бяха жертви на бъдещето. След тяхната спирка машината не спря никъде повече; беше ужасно претъпкана. Светлината, достигаща до тях през изпъкналите прозорци, идваше от пет изкуствени слънца, разположени по трите кули на Гребените Изток Едно. Истинска манна небесна, щедро дарена на нищожествата, населяващи повърхността.

„Скапан ден — помисли си Ричард. — Трябва да измисля някаква история за групата на Мадам. Спри да мислиш какво направи Голдсмит или за това дали го е направил! «Мъжът е поетът, който убива, а жената е ангел, който се нуждае от храна.» Това бяха негови думи, които обаче не беше записвал никъде. Сега той наистина стана поета убиец. Господи, аз съм кротък човек, защо ме забърка във всичко това?“

Автобусът зави зад плътна преграда от евкалипти, която го скри от слънцата. Малко след това спря пред имението на Мадам Дьо Рош. Той слезе и автобусът се отдалечи тихо по неравната, осеяна с кръпки асфалтова алея. Ричард се качи върху изровения от корени на дървета тротоар и спря. Затвори очи, за да се успокои.

„Как да им го кажа? — помисли си той — Трябва максимално да спестявам подробностите. Жалко само, че всички го познават и това ще направи цялата работа много трудна.“

Червенокосата Мадам Дьо Рош смяташе хората за любопитно явление, което си струва да бъде изучено. Тя осигуряваше на своите верни поклонници храна и подслон, изслушваше ги, когато бяха нещастни, правеше за тях всичко възможно, освен да ги причисли към равните на себе си.

Тя не беше като тях, живееше в Сенките, но не им принадлежеше. От друга страна, не се причисляваше и към Гребените. Заявяваше, че презира „тази пасмина от коравосърдечни перфекционисти“. Мадам приличаше на гостите си в същата степен, в която приличаше на котките или на градината си, за които се грижеше с не по-малко любов и търпение.

„Трябва да превърна всичко в представление, в приказка — помисли си той. — Може и да прозвучи изкуствено, но пък е начин да се мине през един твърде труден час. Всички познавахме Голдсмит. Осем човека бяха убити, за да изживея петте си звездни минути, разказвайки историята, която се случи днес. После ще има обвинения: Защо не съм казал на никого, че Емануел има нужда от терапия? Че аз откъде да знам? Не го знаех. Трябва да започна с разказа, преди Мадам да ме види. Щом дойде, ще ме накара да почна отначало, което означава по-дълго време в светлината на прожектора — той потрепера при тази мисъл. — Господ да ми прости, но съм заслужил да я разкажа!“

Той се изкачи по стълбите като вземаше по две наведнъж, без да обръща внимание на старите напукани гипсови лъвове, имитиращи една още по-стара епоха; статуи, издигащи се от двете страни на портала в испански стил. Червено-синята птица от витата метална клетка чоплеше с човка перата си и когато минаваше покрай нея му намигна.

„Нова придобивка — помисли си мъжът. — Истинските птици струваха много по-евтино от тази четиридесетгодишна антика.“

Ричард познаваше вратата пред себе си. С леко почукване влезе и се смеси с тълпата от непреминали терапия хора. Тук бяха събрани четиринадесет от най-верните гости на Мадам — ходеха напред-назад, потропвайки с чехлите си по пода от червеникав гранит. В една от нишите се бяха събрали три млади червенокоси жени и разглеждаха с възхищение една картина на Шилбраж от ранния му период. Други двама, облечени във фракове, обсъждаха оживено днешните финансови сделки на банката в Сенките. Четирима поети разговаряха, облечени в дрехи от тъмносин памучен плат. Държаха чаши с напитки в изнежените си пръсти и кимнаха сдържано към него.

„Приятели, които не биха си помръднали пръста, ако имам нужда от помощ — помисли си Ричард. — Бог ми е свидетел, че имат всичко, което заслужавам и аз.“

Отделно от останалите седеше фаворитката на Мадам за този месец Леели Вердуго — очарователна дама от старо потекло с побелели коси. Ричард не беше разговарял с нея досега, може би защото се притесняваше, но по-вероятно защото тя се хилеше непрекъснато, а това го смущаваше. Срещу нея седеше Джералдо Франциско от Ню Йорк, който се занимаваше с щамповане на материи чрез древни технологии. Към тях неуверено пристъпваше Реймънд Каткарт; той се смяташе за еколог, а от време на време пишеше стихове, които понякога наистина успяваха да заинтригуват Ричард, но в повечето случаи го отегчаваха. От „групичката на поетите“ се отдели още една фигура — Сиобан Едунбрага, жена с привлекателен тембър и маниери, която обаче обикновено се държеше грубо и според него нямаше и капчица талант. Ричард не знаеше истинското й име. Това, с което се подвизаваше, бе измислено от самата нея.

Реши да се присъедини към поетите, привидно спокоен. Тъмните му, влажни очи по никакъв начин не издаваха обзелото го вълнение. Дебнеше търпеливо удобния момент. Коментарът по повод последната проява на неуважение към изкуството от страна на нанотехнологиите беше причина за злобния им, изпълнен със завист смях. Средствата, с които боравеха в Гребените, ги караха да изглеждат като деца, играещи си с пластилин. Те се смятаха за личности, обожаваха дребните си недостатъци, останали недокоснати от терапията, които смятаха за естествено заложени и жизнено необходими на изкуството. Ричард споделяше този възглед, но не го вземаше прекалено сериозно. В крайна сметка не можеше да се прави сравнение между мащаба на постигнатото в Гребените и жалките хвърчащи листчета в потните ръце на поетите от Сенките.

„Да обичаш себе си, значи да се подложиш на терапия, омразата към собственото аз означава свобода“ — поне така смяташе той.

— Ричард, обикновено не закъсняваш толкова — прозвуча нейде зад него гласът на Надин, която се приближи, облечена изцяло в червено. Надин Престън бе на неговата възраст, но съвсем скоро беше станала член на същата каста благодарение на шумен развод, изолирал я от привилегиите на Гребените. Гладкото й лице и черна коса бяха украсени с прекрасна детска усмивка. Лицето й изникна пред очите му, още преди да се появи самата тя. Когато се държеше мило, на Ричард му беше приятно с нея, но по време на гневните й пристъпи бягаше далече.

— Случи се нещо необичайно — рече той и повдигна прошарените си вежди.

— О, така ли! — насърчи го тя, но кръгът от хора не им обърна внимание.

— Емануел Голдсмит е изчезнал — гласът му беше мек, но видимо засилен, за да привлече внимание. — Полицията го издирва.

Поетите моментално извърнаха погледи към него. Сега беше моментът!

— Когато отидох в апартамента му в Гребените, полицията беше блокирала входовете. Щом разбраха, че съм тръгнал към него ме прибраха за разпит. Осем човека са били убити онзи ден. Навсякъде гъмжеше от ченгета и полицейски арбайтери. В този момент тъкмо замразяваха жилището. Направо да не повярва човек!

Мадам Дьо Рош пристигна мигновено, приплъзвайки ангелски тялото си. Червената й коса беше паднала върху раменете й. Ричард млъкна и се усмихна към нея, показвайки едрите си неравни зъби.

— Каква прекрасна група! — установи тя, вперила поглед във верните си последователи. Сияеше. Покритото с бръчки лице излъчваше съчувствие и добро настроение, въпреки че всъщност не се усмихваше, просто това беше нормалното й състояние.

— Моля, извинете ме за закъснението. За мен винаги е удоволствие да ви видя.

— Ричард току-що е бил на мястото, където е извършено престъпление — сподели Надин.

— Наистина ли! — възкликна мадам и се усмихна на Леели Вердуго.

— Бях разпитан от най-фантастичната жена, която съм виждал. Черна като въглен, но лишена от всякакви негроидни черти. Мисля, че в началото възнамеряваше да ме обвини в извършеното престъпление или най-малко в престъпна небрежност заради факта, че не съм преценил достатъчно добре нуждата на Емануел от терапия. По едно време вече си мислех, че някакъв по-тъмен вариант на Темида е дошъл да постави делата ми на везните.

— Моля те, разкажи го пак, защото ми се струва, че съм изпуснала нещо интересно.

* * *

Без усилие няма слава. Светът е груб, а всичко, което научаваме, идва от собствения ни опит. Измъчваме се един друг непрекъснато. Принадлежността към расата прилича на киселина, затворена в метален улей, която го разяжда. А ние се надяваме.