Грег Беър
Кралицата на ангелите (17)

17

Мери слезе от минибуса и хвърли поглед към Гребен Изток Едно. В момента той представляваше същинска кула от хоризонтални огледала, подредени в сребристи ивици, готови да прихванат всеки лъч от залязващото слънце и да го предоставят щедро на Зъбер Шест, където живееше Ърнест Хасида. Градът беше обгърнат от еднообразни калаено-сиви облаци, които скриваха върховете на Гребените. Времето не обещаваше слънце, а по-скоро дъжд, но въпреки това кулите подреждаха огледалата си, сякаш подтиквани от чувство за вина.

Мери застана на верандата, очаквайки домашният секретар да съобщи за посещението й. Собственикът на жилището сам отвори тежката, обкована с дъбови плоскости врата и се усмихна топло. Ърнест не беше особено висок, но бе твърде мускулест. Лицето му бе кръгло, тъжният блясък на тъмните му очи се уравновесяваше по естествен начин от закачливо извитите устни и облите бузи. Мери отвърна на усмивката му и усети как целият неприятен товар от изминалата седмица се стопи.

Той отстъпи встрани от вратата и галантно я покани с ръка. Преди да влезе Мери го прегърна нежно, стърчейки почти цяла глава над него. Той се притисна към нея, подуши за миг черната униформа, след това се откъсна с усмивка, разкриваща ситните му и равни зъби. Покани я да седне.

— Мога ли първо да направя малко упражнения за разпускане?

— Разбира се — увери я той с мек като кадифе глас. — Проблеми ли имаш?

— Извършено бе жестоко убийство, после участвах в акция срещу Селектори, а като връх на всичко ще трябва да ида до Овърсайт. Налага се да проверя нещо там.

Ърнест Хасида твърде рядко се интересуваше от информацията, разпространявана по Литвид мрежите, но това съвсем не значеше, че изпитва ненавист към модерните технологии. Архаичното му дървено бунгало бе пълно с първокласно оборудване, което често предизвикваше нейното възхищение. Той бе истински гений — умееше за една десета от цената да събере в хармонично цяло най-невъобразими електронни елементи. Машините му позволяваха да се наслаждава след един-единствен жест на творби, принадлежащи на световната музикална култура. Можеше да накара стените на дома си да се превърнат в оперни сцени, беше в състояние да доведе истински динозаври, примигващи зад прозорците на къщата. Умееше да извика ангели, пеещи приспивни песни, древни китайски мъдреци с дълги като пъпеши глави и умни очи, в бръчиците около които проблясва космически хумор.

Ърнест се върна отново при клавиатурата си като че Мери въобще не беше тук. Успокоена от присъствието му, тя започна да импровизира древния ритуален танц Тай-чи, който беше изпълнила и вчера сутринта, но този път с далеч по-голяма увереност и грация. Виждаше себе си като река, море, проливен дъжд, който се спуска над града. Замирайки в равновесие, остана неподвижна още миг, после отвори очи.

— Искаш ли нещичко за обяд? — попита той, обръщайки се към нея, след като беше включил сребристите видеостени. По тях се появиха изтерзани от болка, почти нечовешки лица, които започнаха да ги следят със студените си като парчета лед очи. Контурите им белееха с неонов блясък, цветовете им приличаха на детска драсканица с темперни бои. В едно от лицата на мястото на носа имаше череп на някакво животно — малко коте или куче.

— Какви са тези ужасии? — попита Мери.

— Чужда култура — отвърна гордо мъжът. — Заех някои черти от рисунките по сградите.

Чуждата култура беше негова специалност. В произхода си имаше смесена кръв от японци, мексиканци и европейци. В творбите му се редуваха багри, типични за изкуството на майте, и пастелните цветове на Япония. Между тях имаше и пейзажи, и произведения в стил поп-арт, които едновременно ужасяваха и екзалтираха зрителя. Мери би харесвала Ърнест, дори ако нямаше талант, но чрез него Хасида я допълваше изцяло. Смущаващото, обезпокоително, облагородяващо виждане за света бе пълна противоположност на спокойствието и реализма, така присъщи за нея.

— Говори ли ти се за това? — попита я най-сетне той, сядайки до нея в края на канапето, след което даде знак, че иска да им бъде донесена храна. Три от домашните му арбайтери, изобилстващи от плавни извивки и кубистични очертания в сиво и черно, се спуснаха към кухнята, която същевременно служеше за наноработилница.

— Навярно ще трябва да ида до Хиспаниола — рече тя. — Разрешителното ми е готово предварително. Подозираме, че извършителят на престъплението е избягал там.

— Какво е извършил?

— Осем убийства за една нощ.

— Горката Мери — подсвирна с уста Ърнест. — Зная колко тежко понасяш подобни неща.

— Мразя ги — отвърна тя.

— Прекалено силно съчувстваш на жертвите. Уж се опитваше да се отпуснеш, а още си напрегната.

Мери разпери пръсти и поклати глава.

— Не е гняв, а по-скоро раздразнение, безсилие — черните й очи потърсиха лицето му. — Как могат да правят такива неща? Как е възможно някой да стори подобно нещо?

— Не всички са като нас — отвърна Ърнест с тъжна усмивка.

Тя поклати глава.

— Ще открия кучия син, каквото и да ми струва това.

— Нима това не е гняв? — настоя Ърнест.

— Искам кошмарът да свърши. Ще ми се всички да започнат да се държат като възрастни, за да може обществото да оздравее.

Ърнест се засмя несигурно.

— Ти си полицай, а вие сте като лекарите. Ако всички са здрави, никой няма да има нужда от помощта ви и ще останете без работа.

— Нямам нищо против. Ти… — Мери търсеше необходимите думи, но не откри нито една подходяща. Това бе рядък случай на проява на слабост, но не я притесняваше. Ърнест от две години насам беше нейната стена на плача. Той се справяше с ролята си на утешител съвсем спокойно. — Вече нямам време дори да обичам.

— Ако трябва да избирам между любовта и вкусния обяд, избирам второто.

— Ти готвиш много добре.

— От колко време не си спала?

— От много отдавна. Е, починах си малко и сега имам нова задача. Не се притеснявай! Чувал ли си за Емануел Голдсмит?

— Не.

— Той е известен писател, поет и драматург.

— Аз съм човек на визуалното изкуство, а не пишещ за Лит-мрежите.

— Той е заподозреният. Бил е известен. Жилището му се намира в подножието на Гребена. Смятаме, че без никакъв мотив е избил осем от своите последователи, все млади хора. Оттогава никой не го е виждал. Предполагам, че е в Хиспаниола. На бюрото му имаше покана от самия Джон Ярдли. Нали по-рано ми беше разправял, че познаваш някакви хора там?

Ърнест се навъси.

— Хич не ми харесва идеята ти да идеш там, Мери. Ако толкова искаш да научиш нещо за тамошните нрави, по-добре посети ведомствената библиотека на полицията. Сигурен съм, че ще намериш…

— Вече бях там. Но ми трябва мнението на някой тамошен, може би някой от подземния свят.

Ърнест примижа с едно око и призна:

— Познавам едни хора, чиито познати едно време работеха там. Не особено приятни личности. Не се доверяват никому.

— Би ми било много полезно да поговоря с тях. Можеш ли да го уредиш? — попита тя, докосвайки с опакото на ръката си брадясалата му буза.

— Те са непреминали терапия, безработни хора, които сигурно съвсем скоро ще бъдат обявени извън закона. Въпреки това с готовност ще се отзоват на молбата ти. Със сигурност ще представляваш интерес за тях. Единственият проблем е, че са тук по споразумението за достъп на наша територия, подписано от Рафкайнд. Хиспаниола ги изостави, когато стана провалът във Вашингтон. Страхуват се да не бъдат екстрадирани. Имиграционните власти и Селекторите са непрекъснато по петите им.

— Мога да си затворя очите.

— Сигурна ли си? Струваш ми се доста ядосана. Убедена ли си, че няма да ги арестуваш, екстрадираш или пратиш на терапия?

— Спокойно, умея да се контролирам.

Ърнест погледна към обезобразените си от наноматерия пръсти. Би трябвало да внимава повече с някои от материалите, които използваше.

— Кога искаш да се срещнеш с тях?

— Ако до утре не открия Голдсмит тук, в другиден тръгвам към Хиспаниола.

— Ще поговоря с приятелите си, но ако се окаже че нямаш нужда от тях, ще отменя срещата.

— Защо, някое и друго ухо в Сенките винаги би ми било полезно — възрази Мери.

— Повярвай ми, няма да ти се понрави да се срещаш с тези!

В този момент се появиха арбайтерите с подноси сандвичи, деликатеси и напитки.

— Мери, знаеш, че те обожавам и бих дал всичко, за да се омъжиш за мен — изрече Ърнест, докато се хранеха.

Мери се усмихна, след това потрепера.

— Нищо друго на света не ми се иска повече, ала не е нужно да се отказваме от амбициите си. И пред двама ни се откриват обещаващи кариери. Нека мислим за женитбата, едва когато стигнем върха.

Ърнест бе забелязал, че потрепери преди да му отговори и рече:

— Не се шегувай, защото току-виж съм забягнал с някоя друга. Май го казвам всеки път, нали — продължи той и си наля чаша тамариндо. Ърнест не употребяваше алкохол и не се дрогираше с наркотици.

Вдигнаха тост. Мери се загледа в чашата си.

— Май не е само това? Какво още не е наред? — изрече тихо Ърнест.

— Тео се обади.

— А, нервната Теодора — досети се Ърнест. — Сбъднала ли се е най-сетне съкровената й мечта?

— Вече за трети път я пренебрегват — поклати глава Мери.

— Нямах това предвид — уточни Ърнест.

— Какво тогава?

— Все ми разправяш, че сте приятелки, но на мен никога не ми се е струвало така. Тя копира всяко твое движение. Иска повече от всичко на света да бъде като теб, но не й се удава и тя ненавижда този факт.

— Нима? — Мери остава чашата на масичката.

— Пак ли плака на рамото ти?

— Обедите прекарани с теб са като правенето на любов. Искрено съжалявам, че не мога да остана по-дълго.

 

 

Службата за граждански надзор „Овърсайт“ беше разположена в първите осем етажа на търговска кула от началото на века в бившия квартал Бевърли Хилс. Чакалните на втория етаж не биха могли да имат особени претенции по отношение на интериора си. Бяха тесни, неудобни и слабо осветени.

Мери продължи да чака търпеливо, въпреки че определеният час за срещата й вече отминаваше. Трима нейни колеги от Лонг Бийч и Торънс Хил също чакаха реда си. Не разговаряха помежду си — очевидно на това място не се чувстваха в стихията си.

Изкопчването на информация оттам бе почти толкова сложно, колкото премерените стъпки в политиката. Полицаи и цели полицейски участъци, които се допитваха до службата прекалено често, бяха смятани за нахални и получаваха нужната им информация доста по-трудно. По цялата територия на Щатите миниатюрни датчици и камери следяха личния и обществен живот на гражданите. Такива имаше по домовете, в колите, в градския транспорт, дори по тротоарите. В Овърсайт се съхраняваха образователни и здравни картони на гражданите. Дори сведенията за финансовото и психическото им състояние се документираха и съхраняваха там. Служителите, които отговаряха за процеса на обработка на данните, заемаха постовете си след сложна процедура на избори, а мандатът им продължаваше не повече от една година.

Неведнъж в дългата си история Овърсайт бе доказвал своето огромно значение за развитието на обществото. Той осигуряваше жизнено важни статистически данни, особено необходими при преодоляването на безбройните проблеми, пред които американският народ, възлизащ на повече от половин милиард души, се изправяше ежедневно.

Според първоначалния замисъл, на института бе строго забранено да огласява каквито и да било данни за живота на отделни личности и групи от хора. Даже полицията и прокуратурата бяха безсилни да изискат подобно нещо. Въпреки това стената, разделяща Овърсайт от съдилищата и полицията бе започнала да изтънява. По време на Рафкайнд тази тенденция се бе задълбочила неимоверно като потоците от информация не бяха ограничавани по никакъв начин. Полицията и федералните можеха да получат всичко, което пожелаеха. Сега, в съответствие с правилото на махалото, положението беше диаметрално противоположно — подаваната информация беше нищожна и само в изключително редките случаи, когато за подобно нещо има основателна причина.

В момента се въвеждаше система за наказания с парични глоби и дори лишаване от свобода на служители на Овърсайт, които по една или друга причина бяха допуснали изтичането на информация. Това превръщаше всяко полицейско допитване в истински дуел на характери. Мери вече имаше собствен опит с редовния отговор „невъзможно“ при израза „Необходими са ми сведения за“. В досегашните си четири запитвания тя бе срещнала все откази. Въпреки мащаба на случая, по който работеше сега, отново не очакваше да получи нещо.

Арбайтерът на рецепцията я повика по име. Тя прокара картата си за достъп през детектора на портала и изкачи късо стълбище, водещо към вратата на тесен кабинет. Той се състоеше от две врати, разположени една срещу друга и празно бюро по средата. Нямаше никакви столове. Очевидно от обстановката се изискваше да внушава враждебност, а не комфорт.

Мери остана права, очаквайки появата на служителя, който трябваше да я обслужи.

Скоро в стаята влезе мъж на средна възраст с оредели коси, чийто външен вид говореше за непретенциозност и твърде голямо изтощение. Погледна я критично и сухо поздрави:

— Добър ден.

Тя кимна в отговор.

— Лейтенант Мери Чой, главен следовател по случая с убийствата, извършени в Гребен Изток Едно? — попита служителят.

— Да.

— Прегледах молбата ви. Това е един твърде необикновен случай не само за Гребените. Бихте искали да разберете дали гражданинът Емануел Голдсмит е засичан някъде на територията на Съединените Щати през изтеклите седемдесет и два часа. Тази информация ви е нужна, за да прецените необходимостта от евентуално издирване в определен район или в противен случай извън границите на САЩ.

— Да.

Човекът я погледна, този път погледът му не изразяваше никаква оценка, просто я наблюдаваше.

— Молбата ви не е неоснователна, но за съжаление не мога да ви осигуря достатъчно информация, поради противоречие в сведенията, които получихме от три района. По наше мнение вие сте в състояние да го заловите и без намеса от наша страна. Въпреки това ми е разрешено да ви уведомя, че през посоченото време няма данни за каквито и да било финансови преводи от сметките на лицето, извършени както извън границите на Лос Анджелис, така и извън територията на страната. Имате право да се обърнете към нас за нови сведения по случая едва след двадесет и четири дни. Ако внесете иск за нова информация преди изтичането на посочения от мен срок по същия случай, то той ще бъде отхвърлен.

В продължение на няколко секунди Мери остана неподвижна. Служителят й бе съобщил всичко, което му бе разрешено. Тя отпусна ръце и се приготви да тръгне, когато умореният му глас изрече:

— Дано имате късмет!

— Благодаря.

* * *

О, стари, мургави мъже с посивели бради.

Мъже с помътнели очи и съсухрени пръсти, отсъдете правдата.

Какво да сторим с онзи, който взема чужда жена, чужда земя и добитък?

Да отрежем пръста ли, или пък да бележим челото с позорния белега на крадеца?

Може би да постъпим според Шериата — да отрежем дясната ръка.

Кажете вие, о, мъже с мургави лица, посивели бради, помътени очи и здрави зъби.