Грег Беър
Кралицата на ангелите (9)

9

Издигайки се по Гребен Юг 2, Мери гледаше въртенето на огромните огледални ръце, които се опитваха да уловят късното следобедно слънце на Пасадена. Тя се качи на външния експрес, защото се опитваше да спести от средствата за транспорт, предоставени й от управлението. Искаше да си купи кола.

Разследването на връзката на Ярдли с този случай можеше да се окаже твърде опасно. Тя разбираше достатъчно от външна политика, за да проумее, че в момента той беше в силна позиция спрямо щатите. Отношението между двете страни беше цветущо по времето на Рафкайнд и въпреки че сега отношенията бяха сравнително хладни, той все още се ползваше с прекалено много привилегии. Ярдли беше в голяма степен полезен на федералните, а в крайна сметка полицията на Лос Анджелис отговаряше пред тях. Повече от половината средства в бюджета на управлението идваха от Министерство на отбраната. Освен това не беше прието да се работи без разрешение. Тя смяташе да го получи до края на деня. Представителството на Министерството на отбраната заемаше цял блок от така предпочитаната западна страна на Гребена. Експресният асансьор изглеждаше като косъм, изправен до корпуса на Гребена. Единственото нещо, което го крепеше изправен, бяха дългите по десет метра кръстосани шестоъгълни греди. За разлика от асансьорите, представляващи вътрешните транспортни артерии на Гребена, експресът спираше само на изрично посочени от пътниците нива.

Тя се настани удобно в мекия стол и се подготви за рязкото ускорение нагоре. В момента на спирането усещането беше подобно на състояние на безтегловност. Това не беше чак толкова неприятно, колкото натоварването от ускорението.

Западната страна беше обърната към местата, където едно време се намираха Ингълууд, Кълвър Сити и Санта Моника. Сега от тях не беше останало нищо. Надигащи се от сянката гребени ги бяха заместили. Върху хълмовете никнеха нови и нови гребени и растяха като гъби. Блестящи на дневна светлина, сега те изглеждаха синьо-сиви, обгърнати от мрака на вечерта. Тук, както и върху платформите, укрепени след потъването на Малибу, все още неизбраните чакаха да се освободи място за тях в Гребените. Те ставаха все по-малко благодарение на продавачите на младост, които превръщаха обикновените хора в столетници.

Мери бе все още много млада, за да привлече вниманието на продавачите, но беше видяла много от столетниците по време на арести. Тя излезе от асансьора, уверено се запъти към фоайето и премина по насочената към вътрешността тръба. Прозорците, изсечени в стените на нивото на човешки хълбок предлагаха гледка, която винаги караше Мери да остава без дъх. Край стените на прохода се движеше поток от арбайтери, които старателно избягваха средата на коридора, предвидена за пешеходци. В края се виждаше бюро, зад което бяха застанали двама мъже в зелени униформи. Това беше входът на Овърсайт, където както винаги цареше църковна тишина.

— Инспектор Чой, имате още петнадесет минути до срещата с федералния координатор Еленшоу.

Тя искаше да се срещне с полицейския надзорник Д. Рийв, но очевидно новините тук се разпространяваха твърде бързо.

— Добре, да изчакам ли? — обърна се тя към зеленоокия служител.

— Да, но не тук — отвърна той с явно неодобрение. — Вашето място е в сектор 3, фоайе 2.

Тя присви очи, без да ги откъсва от неговите, докато служителят не отклони поглед. Мери потрепера и тръгна към указаното място, ускорявайки крачка. Тя не хареса начина, по който служителят се бе отнесъл с нея, а фактът, че почувства така познатата критика в погледа, смесена с похот, я накара демонстративно да обърне гръб. Външният вид на Мери винаги провокираше хората. Това беше възможност да си го върне на Тео. Служителят не би погледнал критично към приятелката й, но пък и не би се почувствал привлечен от присъствието й. За да стигне до мястото си, трябваше да вземе още един асансьор. Това беше отделение за пиещите кафе, които седяха безмълвни, а лицата им сякаш говореха: „Времето е пари“. Преди да седне, Мери ги огледа, „анализира ги в духа на Шерлок Холмс“, както сама обичаше да нарича професионалния си навик, за да се убеди отново колко скучно беше да наблюдава празните им изражения. Никой детектив не правеше заключенията си въз основа на двусмислени доказателства. Все пак това понякога беше доста забавно. Например младият мъж вдясно от нея с абсолютна сигурност беше държавен служител. Лицето му беше празно, но не и лишено от характер. Прецени го като всеотдаен, но не особено страстен любовник. Три пръста на дясната му ръка бяха лакирани в зелено и златисто, което беше белег, че е желан зет от много на брой богати семейства. Само най-висшите обществени кръгове имаха подобни навици. Това беше част от традицията, наложена от президента Дейвис, предшествал Рафкайнд. Сред тези хора физическите страсти не бяха толкова популярни, за сметка на добрите маниери. Млад и приятен за своето мъртво битие. Потенциален клиент за продавачите — един добре изглеждащ паразит. В този момент в чакалнята се появи далеч по-интересна личност. Преминала терапия жена, облечена в дрехи, скриващи модификациите, необходими за живот в орбита. Такива жени бяха особено популярни в Гребените. При вида на Мери, непознатата се усмихна:

— Мога ли да седна при вас?

Мери нямаше нищо против. Новодошлата се настани, правейки пресилени опити да излъчва естествена грация. Мускулите й още не бяха привикнали към гравитацията на повърхността. Очевидно й се налагаше да пътува до долу често, защото тялото й носеше физиологическите белези за двойнствен живот. Подобна трансформация беше прекалено скъпа, за да е платена от собствения джоб, така че навярно бе финансирана с парите на някоя организация. Приятният младеж реши, че такова тяло е прекалено екзотично дори и за нечия мокра фантазия и спря да й обръща внимание. Тези с по-нисък обществен статус не биха скрили симпатиите си. На Мери й беше приятно, че ще има компания.

— Простете непохватността ми — рече непознатата, след като се настани. — Все още не мога да свикна с промяната.

— Да, забелязах.

— Вие сте от полицията нали?

В случая не беше необходима кой знае каква проницателност. Униформите бяха почти еднакви навсякъде.

— А вие от зеления пояс ли сте?

— Да. Много проницателно от ваша страна. Откъде разбрахте?

— Доктор Самплър си личи.

— Наистина, операцията ми беше осъществена от неговия екип. Доволна ли сте от резултата?

Тя понечи да сподели за проблемите си с меланина, но след като реши, че това не би било от полза на човек с неограничени запаси от витамини отговори просто:

— Да.

Непознатата жена усети, че Мери съвсем скоро ще тръгне за срещата си и побърза да й даде визитната си картичка.

— Тук съм до края на седмицата. Имам много работа, но компанията ви ще ми бъде приятна. Ако искате, можем да разгледаме някои модни каталози.

— Звучи добре — рече Мери, усмихна се и прие картичката.

— Всичко е написано — добави жената, която се казваше Сандра Ошък. — Беше ми приятно да се запозная с вас!

Двете жени докоснаха пръстите си, но в това нямаше нищо необичайно. По дрехите и поведението на долетялата от орбита жена се съдеше, че е хетеросексуална, а пък Мери много рядко имаше връзки с жени, така че в случая ставаше въпрос само за приятелство. В работата си Мери нямаше възможност да общува с приятели и всяко приятелство беше добре дошло.

Федералният надзорник Еленшоу беше издръжлив и смел човек. Това, в комбинация със стотиците хиляди долари, похарчени за терапия, го правеше преуспяващ в кариерата държавен служител.

Фактът, че човекът беше преминал терапия, не променяше отношението на Мери. Тя не би се държала по-различно, дори ако той беше и най-гениалният естествен. В случая Еленшоу беше висшестоящ и тя разбираше, че ако ролите им бяха разменени, тя също не би желала да знае нищо за проблемите му. Мери изпитваше уважение към хората с характер.

— Добре дошла във Валхала, инспектор Чой — посрещна я той иззад бюрото си, очевидно в недобро настроение. — Имайте предвид, че сте попаднали право в гнездото на осите.

— Да, сър.

Той погледна към нея, без да си позволи израз дори на най-лека критична нотка или сексуален интерес. Уважението й към него нарасна още повече. Умението да се поддържа професионална дистанция беше качество, което трудно се придобива, особено ако това не ставаше за сметка на цялостна поведенческа изолация.

— Преди да ви дам инструкции, искам да отговорите на няколко въпроса.

Мери седна, кръстосвайки дългите си, обути в черни тесни панталони крака.

— Вие лично убедена ли сте, че Емануел Голдсмит е убиецът?

— Да, сър.

— Проверихме писмото, което ни донесохте и се оказа, че наистина е от Джон Ярдли.

Професионалната дистанция не попречи на Мери да усети какви са външнополитическите му възгледи. Както повечето ченгета от Запада, той ненавиждаше Рафкайнд и останалите политически фигури от Изтока.

— Имате ли някаква представа къде може да се намира нашият заподозрян?

— Не, сър.

— Сигурно се крие.

— Не зная, сър.

— Хиспаниола?

— Възможно е.

— Дали Ярдли би го подслонил?

Мери не отговори.

— Имате ли представа, че този случай ще се превърне в прехвърляне на топката на федерално ниво? Новината, че той е там, кара стените на коридорите да кънтят.

— Да, сър.

— Този път не съществува никакъв начин федералните да потулят случая. Прекалено много влиятелни имена са забъркани. От юридическа гледна точка сега топката е в нашето поле. За да се запази положението в непроменен вид, е нужно вие да бъдете напълно работоспособна.

— Да, сър.

— Проверих професионалното ви досие. Винаги съм се възхищавал на естествените. Инспектор Чой, завиждам ви за успехите.

— Благодаря, сър.

— Наложи ми се да пръсна цяло състояние по терапии и това наистина си струваше, но…

Това беше предварително заплануван ход за скъсяване на дистанцията и даде резултат. Еленшоу беше казал достатъчно за себе си, за да спечели доверието на Мери, както и да покаже, че й има доверие.

— По всяка вероятност това нещо сега се нарича „броня“ — подкрепа от високо ниво, която ви дава пълна свобода да работите. В настоящия случай бронята е твърде тънка. Не сте напълно независима, така че ще ви се наложи да работите, сякаш пристъпяте по въже. Ако полетите надолу, няма да можем да ви хванем навреме.

— Разбира се, сър.

— Според слуховете местните федерални са настроени зле към връзката на Ярдли със случая. Цялата афера е напълно в стила на Рафкайнд. Те обаче все още нямат единно и последователно становище по въпроса. Това сигурно ще продължи още доста време. Съдебната власт вече започва лека полека да формира позицията си. Ярдли продължава да наводнява пазарите, а ние — да блокираме вноса им. Положението много точно напомня опънато до скъсване въже, по което някой трябва да върви. Давам ви разрешение да душите наоколо още два дена и ако все още няма резултат, ще получите официален пропуск за Хиспаниола. Ако имате нужда, можете да вземете със себе си не повече от петима помощници.

— Ще ми бъдат необходими поне двама експерти — рече Мери.

— Моят отдел ще се погрижи да ги осигури и представи на Рийв, освен ако нямате предвид точно определени хора.

Мери нямаше предвид никого.

— Имам ли разрешение за допитване до Оверсайт?

Еленшоу за момент отклони поглед и се намръщи, но после отвърна:

— Не можем просто ей така да се месим в службата по надзор на гражданите. Но случаят е достатъчно важен за нас, за да го направим. Разрешавам ви да направите допитването.

— Благодаря, сър.

— Подробностите относно пътуването ви са разяснени в преките инструкции. До вашето заминаване ще се опитаме да издействаме подкрепа за вас от властите там. Не се колебайте да ни се обаждате. Сега вие сте нашата броня — приключи Еленшоу, усмихвайки се приятелски.

— Да, сър.

Мери излезе от кабинета му с убеждението, че това е най-важният случай в живота й. Полицията й оказваше изключително силна подкрепа. Даже федералните бяха готови да я жертват единствено в името на изключително големия залог, който този случай представляваше за тях. Би било глупаво от нейна страна да не се страхува, особено като се има предвид, че Ярдли беше най-големият злодей в западния свят. Мери се страхуваше, само защото беше длъжна да изпитва такова чувство.

Гребените вече се открояваха — черни и безмълвни на фона на последните сини отблясъци сред бързо падащия мрак. Тя стигна до управлението с градския транспорт. Там попълни формуляр за исканото от нея допитване. Дремна около час на служебната си койка, изпи чаша течна храна и отново се зае с работата си.

* * *

Лос Анджелис. Градът на ангелите спеше прав като конете. Аз бродех из Сенките, още преди началото на съществуването им. Наблюдавах нощния живот, който ги изпълваше. Нямаше само роботи, имаше хора. Не си мислете, че там човеците са безразсъдно ексцентрични. Тук все още имаше живот, може би не толкова чист, както този на преминалите, но богат на звуци и багри. Тук още съществуваше духът на стария град. Имаше кметове и съветници, работници и шефове, майки и бащи. Църквите, училищата и болниците също бяха живи. Те съществуваха, за да припомнят на идеалното общество какъв е неговият произход.