Грег Беър
Кралицата на ангелите (67)

67

Карол беше будна вече от два часа, когато Мартин пристигна и се регистрира. Тя делеше стаята си с двама пациенти, подложени на дълбока възстановителна терапия. Те лежаха тихо, докато наноцилиндри изливаха различни микроскопични хирурзи в кръвта им. На Карол не беше приложено друго лечение освен свързване с външни монитори и интравенозно преливане на хранителни вещества. Това поне беше направено както трябва от този, който я беше приел в болницата.

Мартин мина край нея, внимавайки да не се препъне в съседното легло. Седна на един пластмасов стол и се протегна да хване ръката й. Тя стисна силно неговата и се усмихна.

— Добре дошла, Спяща красавице — рече Мартин.

— Колко дълго не съм била на себе си? Казват, че съм добре физически, че мозъкът ми функционира нормално, но ти ще ми кажеш всичко… ти, моят скъп и велик лекар.

— Определен от Албигони за твой главен терапевт. Ти беше в дълбок неутрален сън, откакто връзките ни със Страната бяха отрязани. Помниш ли, че отидохме в Страната?

— Не съм сигурна какво си спомням… Така ли се случи? Ние влязохме и… открихме нещо. Нещо, което беше обладало… — тя снижи гласа си… — Беше обладало Голдсмит.

Той кимна.

— Какво още си спомняш?

— Бях изнасилена. Нещо ме изнасили.

Тя поклати бавно глава и се облегна на възглавницата.

— Бях дете. Момче… Това си спомням.

— Да — кимна Мартин.

— Помня, че видях животно. Черен леопард с кръв по муцуната. С дълги зъби. То…

Тя се дръпна и поклати глава.

— Съжалявам. Мислех си, че съм подготвена за всичко. Но не бях, нали?

— Ако това е някакво успокоение, аз също не бях подготвен.

— Ти… — тя се наведе напред и го погледна сериозно. — Защо не си с мен в болницата?

— Външно съм добре. И ти сигурно вече си здрава, колкото мен, след като реши да се събудиш.

— Аз се борех с нещо. — Тя избърса сълза от окото си. — Мартин, кажи ми какво мислиш, искам да кажа, дали сме здрави или не.

— Може би имаме нужда от дълбока терапия. Но въпреки това не знам какво да предложа.

— Защо ни е нужна дълбока терапия?

Мартин погледна неспокойно към отворената врата, пациентите, лекарите, сестрите и арбайтерите, които минаваха отвън.

— Не трябва да го обсъждаме тук. След като те изпишат.

— Кажи ми нещо. Дай ми някаква следа.

— Част от него е вътре в мен — прошепна той. — Мисля, че и с теб е така.

Тя нададе потиснат писък и се облегна на възглавницата.

— Аз го почувствах. И сега го чувствам. Какво ще правим?

— Много зависи от Албигони. Ако ИПИ отново отвори врати…

— Нали сключихме сделка за това.

— Да, но някой е алармирал федералните. Трябваше бързо да напуснем. Затова си тук, а не там.

Карол кимна, очите й блестяха.

— Точно сега не съм много силна. Какво беше? Вътре в нас ли е?

— Нещо, което се предава при умствена близост — обясни Мартин с нисък глас. — Не съм сигурен какво е и какво може да се направи.

— Ами ако няма как да се отървем от него? Изглежда то знае да се крие…

— Ние сме изследователи — каза Мартин. — Изследователите трябва да се сблъскват с неизвестни болести. Каквото и да е то, не е присъщо на нашето съзнание. Може и да не е толкова могъщо, колкото се страхувам, че е.

— Голямо успокоение! Кога ще изляза оттук?

— Сега ще уредя нещата. Мисля, че трябва да бъдем заедно известно време. Да се грижим един за друг.

Карол огледа лицето му, сви устни, обърна се настрани и кимна неохотно.

— Мисля, че апартаментът ми е по-голям от твоя.

— Моят е по-близо до ИПИ.

— Добре. Кога ще се видиш отново с Албигони?

— След час. Ще се опитам да направя така, че да те изпишат и да дойдеш с мен.

— Добре — Карол се обърна настрани; лицето й беше бледо. — Чувствам се все едно, че има нещо с мен в леглото. Нещо мръсно.