Грег Беър
Кралицата на ангелите (62)

62

Мери седеше в главния офис на пазачите в „Хиляда Цветя“ и гледаше паспорта и няколкото документа, с които затворникът беше дошъл в Хиспаниола. Сулавиер и пазачът спореха на висок глас на креолски и испански в съседната стая, в която беше архивът на затвора. Американският паспорт беше на Емануел Голдсмит. Беше един от онези примитивни документи, които все още се зачитаха от някои нации и разпознаваха от повечето. Законите на Хиспаниола по отношение на документите на посетителите й не бяха строги, типично за страна, която извличаше по-голямата част от доходите си от туризъм. Снимката на Голдсмит в паспорта беше от преди седем години и имаше известна прилика със затворника. Но всички останали документи — кредитна карта, издадена в Аризона, медицински картон, картата за социални осигуровки — носеха името на Ефраим Иабара. Името не беше познато на Мери.

Сулавиер влезе в офиса, клатейки енергично глава. Пазачът го последва като също клатеше главата си.

— Дадох му заповедите си — каза Сулавиер. — Но той настоява да се консултираме с полковник Сър. А сега не можем да го намерим.

— Много лошо — намръщи се Мери. — Ако се свържете с него, искам да му кажа какво знам.

Пазачът, нисък дебел мъж с челюст на булдог, отново поклати глава.

— Никаква грешка не сме направили — каза той. — Извършихме това, което самият полковник Сър ни нареди. Аз говорих с него по телефона. Няма никаква грешка. Ако това не е мъжът, който вие си мислите, че е, то тогава вие грешите. И да го освободим от законно наложеното му наказание, това е безумие.

— Но — Сулавиер повиши глас — аз имам властта да преместя оттук този затворник, независимо дали сте се консултирали с полковник Сър или не.

— Ще ви помоля да подпишете сто документа, не, хиляда — каза пазачът и очите му се разшириха. — Няма да поема никаква отговорност.

— Не искам да поемате отговорност. Аз съм отговорен.

Пазачът направи гримаса на недоверие.

— Тогава вие сте мъртъв, Хенри. Съжалявам за семейството ви.

— Това си е моя грижа — каза тихо Сулавиер, поглеждайки надолу към бюрото. — Погледнете останалите документи на този мъж. Очевидно е откраднал паспорта и билетите. Голдсмит не би имал нужда от такъв псевдоним.

— Не ми е известно нищо подобно — пазачът хвърли към Мери разтревожен поглед. Нейното присъствие го безпокоеше.

— Сега ще вземем затворника — реши Сулавиер, поел дълбоко въздух. — Нареждам го от името на изпълнителната власт на Хиспаниола. Аз съм неин представител.

Пазачът вдигна ръцете си и ги изтръска като че ли бяха мокри.

— Ти губиш, Хенри. Ще ти дам документите за подпис. Много документи.

Около полунощ, лимузината на Сулавиер потегли от Хиляда Цветя с тримата си пътници: изтерзания и тих Сулавиер, Мери Чой, със свити устни и мрачно замислена и мистериозния, изпаднал в безсъзнание Ефраим Йебара, проснат върху задната седалка като багаж.

— Летателен апарат навлиза в нашия район — съобщи управляващото лимузината устройство с женски, леко шептящ глас. Сулавиер бързо се изправи и погледна през прозореца до него. Мери се облегна назад, за да погледне от другата страна.

— Какъв е неговият сигнал за идентификация? — попита Сулавиер като вдигна рамене към Мери, защото нищо не беше видял.

— Няма такъв — отговори лимузината. — Това е хеликоптер Илюшин Мицубиши 125.

— Близо ли е?

— На два километра, но се приближава.

Лимузината изкачи пътя по ръба на долината, откъдето се виждаше „Хиляда Цветя“, след което се отклони от пътя и навлезе в гъстите храсталаци със загасени светлини. Силата на звука на електродвигателя й се промени. Стъклата на прозорците й моментално се заскрежиха — колата понижи температурата си, за да съответства на заобикалящата я малка горичка и почвата.

— Хеликоптерът лети в посока към затвора на височина 312 метра. Пилотира я човек.

— Доминикански е — каза категорично Сулавиер. — Полковник Сър не дава автоматични транспортни средства на доминиканските отбранителни сили. Няма причина машината да е толкова далеч от базата си. Това означава, че нещата вървят на зле. Не можем да говорим с нашите военни сили, защото хеликоптерът ще ни засече. Не бива и да останем тук… Не можем да се отправим към равнината. Наблизо има един малък град, където можем да се скрием за известно време… Градът, в който съм роден.

Мери се втренчи в него.

— Да — кимна той. — Аз съм доминиканец. Но от юноша живея в Порт-О-Пренс.

Сулавиер нареди на управляващото устройство:

— Заведи ни в Териер Ноар веднага щом хеликоптерът отмине.

Мери погледна Ефраим Йабара и видя, че очите му бяха отворени цепнатини, зениците му шаваха, без да виждат. От ъгъла на устата му течеше слюнка. Тя я избърса с мека кърпа. Очите му отново се затвориха и той тихо изсумтя, дясната му ръка трепереше от конвулсии.

— Ето го — каза Сулавиер, посочвайки през предния прозорец. Ярък прожектор освети земята почти на двадесет метра оттам, откъдето лимузината се беше отклонила от пътя. Мери се зачуди дали превратът беше успял и полковник Сър е свален от власт. Дали този хеликоптер не ги търсеше от името на правителството на САЩ? Тя внимателно наблюдаваше Сулавиер. Той не беше уплашен. Дори сега, след като беше взел решение, изглеждаше много по-спокоен.

Прожекторът се отмести и хеликоптерът потъна в долината, закръжи над затвора. Чуха високоговорителите на хеликоптера да дават нареждания на креолски.

— Не търсят нас — каза Сулавиер. — Може би са дошли, за да освободят други чуждестранни затворници. Или политически затворници…

— В „Хиляда Цветя“ има политически затворници? — попита Мери.

— Не от Хиспаниола. Ще заплашат да върнат обратно чуждите престъпници в страните им, ако не бъде признато ново правителство… Това е правено два пъти досега, но полковник Сър отблъсна тези предизвикателства.

Мери поклати глава от изумление. Тя копнееше повече от всякога за Лос Анджелис, където познаваше правилата и можеше интуитивно да схване изненадите.

Артилерийски огън, силно пукане и пращене долитаха от долината.

— Карай — нареди Сулавиер на лимузината. Двигателят отново промени силата на звука си и тя се върна обратно на пътя. Мери се протегна и подхвана с двете си ръце главата на затворника, за да не увисне болезнено, докато колата завиваше по острите планински завои.

* * *

1100–11101–11111111111