Грег Беър
Кралицата на ангелите (61)

61

Ричард Фетъл излезе от апартамента си и отиде пеша до булевард „Ла Сиенега“ на около пет километра, дългите му слаби крака пулсираха от енергия, каквато не беше чувствал от години. Не се страхуваше от нищо, не се тревожеше за нищо. Гледаше ясното небе, слушаше шума на трафика — автобуси и коли под наем, няколко частни автомобила — нагоре и надолу по улиците и широкия булевард. Червеношийки кълвяха рядката зимна трева на една морава, изкорубени тротоари се трошаха.

Трите кули на Източен Гребен 1 хвърляха своята перлено отразена светлина върху старите магазини и артгалерии, които бяха доминирали на „Ла Сиенега“ цял век.

Ричард сам се беше излекувал, както трябваше да бъде, както беше предопределено от Бог и природата. Беше излязъл от собствения си демон: приятел, който го беше предал, но също така някога му бе дарил любов и грижа. И все пак, Ричард не чувстваше необходимост да оплаква Емануел Голдсмит. Никаква нужда да съжалява за Надин. Той чувстваше само подскачащите си крака, отиващия си следобед и града, в който цял живот беше живял.

Пое дълбоко дъх, усмихна се на един минувач, който не му обърна внимание и продължи да върви. Без страх. Дори и Селекторите да дойдат и да го отведат, никакъв страх. Дори да отиде в долината, в дома на мадам дьо Рош и да срещне пълно неодобрение или пък в литературния клуб да намери презрение и хапливи критики; дори и да прецени, че всичките му минали работи са безполезни, нямаше значение, нямаше страх. Той беше прогонил тъмните облаци, които цял живот му бяха тежали. Ричард спря пред един магазин за цветя, продавачката беше възрастна жена със сурово изражение. Джина и Дион бяха кремирани и прахът им беше разхвърлян, каквото бе желанието на Дион. Никакви гробове, никакви надгробни плочи, пълна анонимност, гарантирана на всички от смъртта.

И все пак, Ричард помнеше. Той можеше някак да ги ознаменува. Какво щеше най-добре да подхожда на сегашното му състояние на духа? Ричард провери кредитната си карта, видя, че може да си позволи да похарчи стотина долара и попита старата жена какво може да купи за двама скъпи приятели с тези оскъдни средства. Жената влезе навътре в магазина и му направи знак да я последва.

— Оттук някъде ли сте? — попита тя.

Ричард поклати глава. Той видя рафтовете пълни със странни ритуални принадлежности, повечето от които нетипични за цветарски магазин. Малки бутилчици с билки и масла, кутии с изсушени листа и корени, цилиндрични кутии с чисто течно масло, брашно за миропомазване и осветено жито, цветна захар, обикновени и ароматни свещи. Имаше още бродирани и украсени с брокат ритуални роби на една стара въртяща се желязна етажерка и рафтове с керамични купи, покрити и залепени с восък и завързани с панделки. На северната стена на магазина имаше окачени с тел по-малки и по-големи барабани, а до задния тезгях — една огромна керамична урна, боядисана в черно и тухлено червено.

— Тогава откъде сте? — настоя жената.

— Излязох на дълга разходка, за да обмисля нещата — каза той. — Простете за любопитството, но си мислех, че това е цветарски магазин.

— Така е — каза жената. — Но получаваме поръчки за принадлежности за магии, билки, такива неща. Ние снабдяваме някои загадъчни постоянни клиенти, Урантия, Розикрукиан, Ритуалите на Хубардските Схизматици, Сестрите на Ислямската Фатима. Само кажете какво искате и ще го имате.

Ричард погледна огромната черно-червена урна.

— Какво има вътре? — попита той.

— Шестстотин ножа, за които се знае, че са били използвани за убиване на хора — отвърна жената. — Опаковани са в светено масло, за да бъде облекчена събралата се в тях болка. Съжаляваш ли, че попита? Можем да ти намерим, каквито цветя поискаш. Погледни тези каталози.

— Трябва ми нещо, което мога да взема веднага — каза Ричард и несигурно огледа урната.

— Тогава само това, което е отпред на витрината. Вие май сте колебаещ се или поклонник на някой култ?

— Не — каза той. — Аз съм писател.

— Все едно. Всички са мечтатели. Продавам им всичко. Аз харесвам писателите. Пишещи или видео, и двата вида писатели. Гарантирана слава и доходоносни авторски права.

— Благодаря, но не искам от специалната стока — поклати глава Ричард.

Пръстът й му посочи предната част на магазина и вазите със свежи цветя под навеса.

— Специални нанорози. Не можете да откриете разликата — каза тя. — Ухаят чудесно. Съвсем естествено. Направени са от житни вторични продукти.

Ричард учтиво се възхити от розите и призна, че са много красиви, но отказа да вземе от тях.

— Нещо истинско, ако обичате.

Тя вдигна рамене, имаше различни вкусове и повдигна една дузина опаковани оранжеви, бели и черни зимни лилии.

— Доминиканско великолепие — каза тя. — Разработени са в родината на моите прадеди.

— Чудесно. Много са красиви. Мога ли да купя и от бялата ви хартия за увиване?

— Такава прекрасна вечер е — каза жената. — Ще ви дам колкото искате.

По-късно Ричард мина през един арт магазин, за да купи синя темперна боя. Седнал на една пейка в задния двор на магазина, ограден със стара дървена ограда, Ричард простря хартията за увиване и внимателно изписа един знак.

Беше вече здрач, когато стигна до Калифорнийска Депозитна Банка. Каменните стени бяха покрити със стари плакати. Носеше навитата като знаме хартия под едната си мишница и стискаше цветята. Четката и лепилото бяха в чанта. Ричард нанесе лепилото върху нечетливите стари плакати и залепи своя знак. След това подлепи лилиите една по една около знака.

Източен Гребен 1 постепенно беше свил огледалните си стени. Над града се спускаше вечерта. Докато Ричард приключи, светлините от уличното осветление вече бяха започнали да танцуват по високите стълбове и по булеварда. Ричард застана на ръба на бордюра срещу възпоменателния си паметник и зашепна това, което беше написал, без да го е грижа какво можеха да си помислят няколкото пешеходци.

„За Джина и Дион. За Емануел Голдсмит и тези, които той уби. Господ да пази всички човешки същества — идиоти и мъдреци. За мен. Мили боже, защо толкова боли, когато танцуваме?“

Доволен, той рязко се обърна, оставяйки четките и лепилото зад себе си и потъна в нощта.