Грег Беър
Кралицата на ангелите (60)

60

Мартин Бърк стоеше сам на моравата пред сградата на ИПИ и трепереше. Беше почувствал нужда да излезе от затворените пространства и да види истинско небе, да почувства истински вятър, всичко останало изглеждаше илюзорно. Чудеше се дали някога истински ще оцени реалността. През последните четири часа той заедно с екипа се беше опитвал да пробуди Карол от неутрален сън. Всички усилия бяха напразни. Тя лежеше на дивана си, заобиколена от монитори и арбайтери. Голдсмит се беше пробудил в добро състояние. Мартин все още не беше говорил с него или с Албигони. Той не знаеше какво ще им каже.

Небето над Ла Хола беше ясно с онзи блед мъглив син цвят на късната утрин, характерен за южния бряг през зимата. Освен мириса на йод и кафяви морски водорасли от фермите откъм сушата, Мартин долавяше слаб аромат на евкалипт от близката горица, мирис на свежа окосена трева и храсти, мирис на изпаряващата се от бетонната алея вода. Мартин надушваше и себе си, дразнещ мирис. Той не бе имал време да измие мириса на страх, който беше придобил в Страната. Обви ръце около себе си и потрепера. Не беше казал никому какво се беше случило в Страната. Той едва се позна. Това беше първият миг, след излизането му от Страната, в който имаше възможност за самонаблюдение. Не чувстваше нищо необичайно освен изтощението и голямата си вина.

Чайки се издигаха и прелитаха над току-що окосената морава. Мартин се наведе и докосна тревата. Студена и леко остра. Истинска. Но част от него все още трудно осъзнаваше, че е буден и е вън от Страната. Страх го беше, че всеки миг това можеше да се окаже клопка и Сър — името изглеждаше погрешно чуто — Сър или каквото беше там, може да се появи пред него, приличащ на мъртвец и да го повлече в нов кошмар. Карол беше казала, че е изнасилена.

Сега Мартин знаеше как се беше почувствала тя; може би все още изпитваше същото. Ако сондирането я беше въвлякло в собствената й Страна, насочвайки умствената й дейност под нивото на детекторите им, тогава ужасът й можеше никога да не свърши. Карол щеше да попадне в страшен капан — безкрайно да се лута в най-тъмните кътчета на мисълта си — изкривени до неузнаваемост от Сър.

— Господ да ми е на помощ — прошепна Мартин, изправяйки се на крака, за да се върне в сградата. Първо щеше да се изправи пред Голдсмит. Това изискваше целия кураж и спокойствие, които можеше да събере. Преоблече се в банята на офиса, погледна се в малкото огледало, проучи внимателно чертите си и откри, че всичко си е на мястото, непроменено. Когато излезе, Марджъри го очакваше в офиса.

— Някаква промяна? — попита той с дрезгав глас. Тя поклати глава.

— Доктор Бърк, какво стана? Можете ли да ни кажете? Чувстваме се все едно ние сме отговорни. Чувстваме се ужасно…

Той я потупа по рамото с бащинско чувство, което обаче не изпитваше. Трябваше да стиска зъби, те не биха могли да знаят. Ървин вече беше обяснил защо Мартин и Карол не бяха измъкнати по-рано; но относно Карол, Мартин си беше позволил да изпитва неоправдан вътрешен гняв към екипа.

— Хайде да се срещнем с Голдсмит.

Пациентът седеше в стая за възстановяване № 2 и четеше Корана. Привидно спокоен Мартин влезе пръв, последван от Ласкал. Голдсмит погледна нагоре. Очите му се разшириха при вида на Мартин; моментното разпознаване премина в учтива маска. Голдсмит се изправи, кимна на Марджъри и протегна ръка към Мартин. Той се поколеба, стисна я леко и бързо я пусна.

— Нетърпелив съм да науча какво открихте, докторе — каза Голдсмит.

Мартин изпитваше известна трудност да говори.

— Все още не знаем — успя да каже той. Ръцете му се свиха и потрепериха. — Аз… трябва да ви задам няколко важни въпроса. Моля ви да кажете истината.

— Ще се опитам — усмихна се Голдсмит.

Опит. Това, което беше вътре в Голдсмит, доминиращо и владеещо, не разбираше истината или научното любопитство повече от един крокодил.

— Като дете бил ли сте някога малтретиран? — попита Мартин.

— Не, господине, не съм. — Голдсмит отново седна, но Мартин остана прав.

— Вие ли убихте баща си?

Лицето на Голдсмит стана безизразно. Бавно, с очевидно усилие да отговори учтиво на нелепия въпрос, той каза:

— Не, не съм.

Мартин отново потрепера.

— Вие сте убил жертвите си с голям нож „Бауи“. Този нож е бил на баща ви, нали?

— Да, използваше го за защита, когато минава през бандитски райони. Баща ми беше много як мъж.

— Записите, които съм виждал, показват, че баща ви е бил бизнесмен от средната класа.

Голдсмит вдигна ръце, без да може да обясни.

— Имате ли брат или сестра?

Голдсмит поклати глава.

— Единствено дете съм.

— Баща ви бял ли беше?

Голдсмит не отговори за момент, след това се обърна настрани, като че ли имитираше раздразнение. Със свити устни той каза:

— Не. Не беше бял.

Мартин се отдръпна, погледна Марджъри и разбра, че няма да може да продължи.

— Благодаря ви, господин Голдсмит. — Той се обърна да си върви и едва не се блъсна в Ласкал. Голдсмит рязко се изправи и го сграбчи за ръкава.

— Това ли е? — попита той. За пръв път, откакто беше под наблюдение, по лицето му се четеше гняв.

— Съжалявам — каза Мартин и си дръпна ръката. — Имаме много проблеми.

— Мислех, че някой ще ми каже какво не е наред с мен — подхвърли Голдсмит. — Няма ли да го направите?

— Не — намръщи се Мартин. — Все още не.

— Тогава всичко това е грешка. Господи! Трябваше да се предам на полицията. Никой от вас не знае какво се е случило с мен?

— Може би е трябвало да се обърнете навътре в себе си. Не. Без може би. Точно това е трябвало да направите — каза Мартин. Сега той силно трепереше. — Кой сте вие? Има ли някой истински вътре във вас?

Голдсмит държеше главата си назад като стресната кобра.

— Вие сте по-луд от мен — промърмори той. — Господи, Том ме е оставил на грижите на побъркан!

Мартин бутна ръката на Ласкал от рамото си.

— Вие дори не сте жив — прошепна рязко той, устните му се свиха. — Емануел Голдсмит е мъртъв.

— Махнете тази откачалка от мен! — извика Голдсмит.

Той размаха ръка, при което едва не удари Ласкал, който остана до вратата, докато Марджъри и Мартин излязоха. После и той ги последва. Марджъри нареди вратата да бъде заключена. Вътре Голдсмит сипеше проклятия. Всяка негова дума увеличаваше гнева и срама на Мартин. Той се обърна към Марджъри, после към Ласкал. Усети, че си представя кървав пушек, можеше да помирише огъня и вонята на кръвта. Зад пушека една детска рисунка на рогат демон му се присмиваше, на него, на всичко, с безплътния хумор на неразрушимата, недосегаема измислица.

Думите не идваха. Той се обърна към далечната стена и размаха юмруците си като механичен чук, сумтейки. Ласкал и Марджъри се дръпнаха назад. Лицата им бяха бледи. Мартин отпусна свитите си юмруци, изправи се и изглади сакото си.

— Съжалявам — измърмори той.

— Господин Албигони е готов за доклада ви — каза Ласкал, гледайки го внимателно, но със съчувствие. — Съжалявам, че нещата не минаха добре. Карол Нюман възстанови ли се?

— Не.

Мартин погледна към пода, за да възвърне спокойствието си.

— Не знам какво й е.

— Господин Албигони ще иска да узнае това — каза Ласкал — Ще уредим лечението й, ако е необходимо…

— Не знам как някой може да я лекува след това, което се случи.

Мартин се втренчи в Ласкал, устните му се движеха конвулсивно.

— Беше истинска катастрофа.

— Научихте ли нещо, доктор Бърк?

— Не знам. Не мога да повярвам, че Голдсмит ни казва истината, не и след всичко, което преживяхме. Може би Албигони може да ни даде някакви следи.

— Тогава да вървим да говорим с него — кимна Ласкал.

Албигони седеше в галерията на един въртящ се стол с облегалки за ръцете. Взираше се през чистото стъкло към оборудването, масите и завесите долу. Може би от часове не беше помръдвал. Ласкал влезе пръв и нагласи оборудването за видеозапис. Мартин се разположи на един стол до Албигони. Марджъри и Ървин седнаха на задната редица. Мартин беше решил, че Дейвид и Карл не бяха нужни.

— Разбрах за Карол Нюман — каза Албигони, тупайки с отворена длан върху облегалката за ръката си. — Ще направя всичко възможно, за да й помогна да се възстанови. Вие само кажете и ще имате пълното ми съдействие и всичките ми средства.

— Да, чувал съм го и преди.

— Аз спазвам обещанията си, доктор Бърк.

— Не се съмнявам — Мартин преглътна. — Ние попаднахме на някои неочаквани обстоятелства, господин Албигони. Не знам как да ви го опиша… Сондирането ни не приличаше на никое от тези, които съм правил досега. Предполагам, че очаквахме нещо необичайно, имайки предвид естеството на миналите действия на Голдсмит… Но влязохме в Страната без напълно да съзнаваме тези проблеми. Струва ми се, че експертите ви са объркали диагнозата му. Знаете ли нещо за детството му, юношеството му?

— Не много — въздъхна Албигони.

— Нещо за майка му, баща му?

— Никога не съм ги срещал. Те умряха преди няколко години.

— Баща му е мъртъв?

— От естествена смърт.

— Открихме силни фигури, представляващи баща му в Страната. Яростни, ужасни фигури, всичките смесени с образи на полковник Сър Джон Ярдли. Открихме доказателства, че баща му е бил убит, а може би и майка му. Това, което не открихме беше централна, контролираща личност.

Ласкал се извини и излезе от галерията.

— Какво означава това, доктор Бърк? — попита Албигони.

— Карол Нюман и аз срещнахме доминираща сила, представляваща привидната централна личност в Голдсмит — фигура с достъп до всички спомени и модели на поведение на Голдсмит. Но тази сила не е могла да бъде основна личност от самото начало. Тя е дошла по-късно, по-ниска форма, издигнала се на власт. Открихме доказателства, че сега основната личност е ликвидирана.

— Все още не сте ясен.

— Основната личност на Емануел Голдсмит липсва от психиката му — каза Мартин. — Не мога да кажа какво е причинило унищожението й. При всяко друго сондиране съм откривал представител на основната личност. В Страната на Голдсмит няма такъв. Изглежда, че някакъв модел на поведение, може би подличност, се е преместила в позицията на властваща. Това беше образът на бащата, който споменах, сега примесен с много силен символ на насилие и смърт.

Ласкал се върна в галерията.

— Господине…

Мартин се сепна. Ласкал му хвърли странен поглед и продължи.

— Господин Албигони, районното полицейско управление е било осведомено за присъствието ни тук. Те са поискали федерално разрешение за разследване. Ще го получат в следващите два часа.

Мартин се опули.

— Какво означава това? Аз мислех…

— Тогава трябва да се преместим — каза Албигони и отново насочи вниманието си към Мартин. — Опитвам се да ви разбера. Нещо се е случило на Емануел — такова, че той вече не съществува като завършено човешко същество?

— Нещо драстично. Никога не съм виждал това преди. Макар че никога досега не съм сондирал дълбоко разстроен индивид.

— Затова ли е убил дъщеря ми и останалите?

— Не мога да кажа откога положението е такова… но най-доброто ми предположение би било месеци, може би години. Има някои неща, които не са ми съвсем ясни.

— Възможно ли е това да го е накарало да убие дъщеря ми? — перифразира въпроса си Албигони.

— Една подличност, издигнала се да поеме контрола, би могла и да не покрие напълно всички модели за социално поведение. Тя самата може да не е наясно със себе си. Ако подличността вземе властта, веригата от възможни действия би могла да се проточи и извън социално приетите, защото подличността не се страхува от болка или наказание; не я е страх от санкции и със сигурност не и от социално неодобрение. Подличността не знае, че съществува, също както един арбайтер. Всички сме чували теории, че някои престъпници са може би малко повече от автомати.

— Никога не съм го вярвал — каза Албигони. — Всички се принизяваме, ако мислим такива неща.

Мартин спря, чувствайки се все едно земята под краката му се тресе. Ако докладът му беше неудовлетворителен, непълен или неубедителен, дали Албигони щеше да се отрече от обещанието си? Имаше ли значение, че скоро полицаите щяха да разследват целия инцидент?

— Ще подготвя всичко да се преместим — каза Ласкал, отваряйки отново вратата на галерията.

— Направи го — кимна Албигони. — Заведи Карол Нюман при Скрипс — ако не възразявате, доктор Бърк. С вас ще се консултират като неин главен терапевт.

Мартин се съгласи, без да може да се сети за нещо по-добро.

— Трябва ми време да обмисля всичко, преди да направя пълен доклад — намръщи се той. — Не мога да бъда сигурен… Твърде рано е, за да съм сигурен, че интерпретациите ми са правилни.

Албигони вдигна ръка, пренебрегвайки казаното.

— Какво би накарало Емануел да загуби основната си личност?

— Силна травма. Продължително малтретиране като дете. Майкоубийство. Отцеубийство. Това са чести предшественици на психоза или крайно социопатично поведение. Открихме известни доказателства за такава травма, но бих искал да намеря външно потвърждение.

— Защо не е бил такъв през целия си живот?

— Някакво смекчаващо обстоятелство — каза Мартин. — Чувство на вина, може би… разядено от годините и най-накрая заместено, позволявайки последно разлагане и разтваряне на основната личност и доминиране от подличност.

Албигони най-сетне кимна на Мартин с разбиране.

— Но вие не можете да сте сигурен, докато не попълним биографията на Голдсмит.

— И по-точно, фактите относно баща му — намръщи се Мартин. — Вероятно и за майка му. Той отрича да има брат или сестра. Така ли е?

— Аз не знам за такива — кимна Албигони.

Ласкал се намеси:

— Това е достатъчно засега, доктор Бърк. Да изведем хората ви оттук и да се приготвим да посрещнем властите.

— Благодаря ви за усилията.

Албигони се изправи и подаде ръка на Мартин.

— Това, което казвате, доктор Бърк, е, че човекът, когото наричах мой приятел, вече не съществува.

Мартин погледна протегнатата ръка на Албигони, протегна напред своята, но я дръпна обратно. Албигони задържа ръката си няколко дълги секунди.

— Аз не мога да дам такава оценка — каза Мартин.

— Мисля, че това е, което исках да знам — прибра ръката си Албигони.

Ласкал отново ги подкани да вървят. Мартин се върна в наблюдателната зала и завари Дейвид и Карл да обикалят около Карол.

— Никаква промяна, доктор Бърк — каза Дейвид. — Иска ми се да ни позволите да опитаме някаква диагностика, предварително сондиране…

— Ще ни трябват часове, за да го подготвим — каза тихо Мартин, докосвайки бузата на Карол. Изражението й на спокойствие не беше се променило. — Трябва веднага да излизаме оттук.

— Ние всички сме подписали договори за поверителност — каза Дейвид. — Мислехме, че го знаете.

— Не го знаех. Предполагах го…

— Бихме искали да се върнем отново в отворения ИПИ, доктор Бърк.

— Не знам дали е възможно. Или желателно.

— Ако е възможно, надяваме се, че ще ни позволите да кандидатстваме за работа — каза Карл. — Марджъри и Ървин се чувстват по същия начин. Тази работа е много отговорна, доктор Бърк. Вие сте много важен човек.

— Благодаря — той бавно размаха ръка над Карол. Опитваше някоя от магиите, които прилагаше в Страната. Или просто я сочеше на двамата мъже.

— Това никога преди не се е случвало…

— Знам — каза Дейвид. — Сигурен съм, че тя ще излезе от това състояние. Сега е като спящата красавица. Няма увреждания.

— Поне не видими — добави Карл.

— Така е — кимна Мартин.

Някакви непознати мъже почукаха на вратата и им казаха, че им е наредено да преместят доктор Нюман в болница и да изведат всички вън от сградата.

— Аз тръгвам с нея — каза Мартин.

— Това не влиза в заповедите, сър — отсече един едър и мускулест мъж с черен дълъг костюм.

— Господин Албигони ме определи за неин главен терапевт — възрази Мартин. — Трябва да съм с нея.

— Съжалявам, сър. Може би, след като я приемат в болницата. Инструктираха ни да ви евакуираме заедно с останалите от екипа ви по друг път. Вече всичко е уредено.

Мартин отново усети мирис на пушек и кръв, перверзно чувство на гняв и триумф. Не можеше да се бори едновременно със себе си и с другите. Той се предаде и единият мъж му се усмихна с професионално съчувствие. Отведоха ги до една бяла лимузина в гаража зад сградата. Беше рано след обяд. Само няколко часа бяха изминали, откакто бяха тръгнали за Страната.