Грег Беър
Кралицата на ангелите (57)

57

Ричард Фетъл се чувстваше така, както би се чувствала мумия, развита от бинтовете, в които е прекарала 3000 години. Неразположението му беше отшумяло, той погледна ярката сутрешна слънчева светлина с възторг, който не беше изпитвал от години. В ръката си Ричард държеше снимка на Джина и Дион. Пръстите очертаваха контурите на лицето на жена му. Постепенно премести пръста си върху лицето на дъщеря си и след това остави снимката на масата и се облегна на дивана. Ричард чу, че Надин се раздвижи в спалнята. От банята се разнесе шум на вода. Надин се появи, облечена в роба, изражението й беше озадачено и раздразнено. Тя бе вдигнала нагоре косата си и я беше вързала на странен кок, висок шест инча — фалос от коса.

— Добро утро — усмихна й се Ричард. Тя кимна разсеяно и примигна към слънчевата светлина.

— Какво има? — попита го тя. — Не си ли спал?

— Спах достатъчно.

— Късно е. Спах твърде дълго — каза тя. — Не се чувствам добре. Изяли ли сме всичко?

— Не знам — сви рамене Ричард. — Мога да проверя.

— Няма значение. — Тя го погледна подозрително. — Нещо не е наред, нали? Кажи ми!

Ричард поклати глава и отново се усмихна.

— Чувствам се много по-добре.

— По-добре?

— И бих искал да се извиня. Ти наистина ми помогна. Тази нощ сънувах сън — един много странен сън.

Подозрението й се усили.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — каза тя без обвинения. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Наистина трябва да се храниш — подхвърли през рамо, отправяйки се към кухнята.

— Знам — възторгът на Ричард достигна замаяност. Той изпита тревога, че може да изгуби чувството си за благополучие и отново да потъне в предишното си състояние, но настроението му остана стабилно. Стана и отиде в кухнята. Сякаш виждаше за първи път олющените плочки на пода, боядисаните дървени шкафове и старата мазилка по стените. Надин си беше обелила мандарина до мивката и дъвчеше като гледаше замислено през прозореца.

— Какъв беше сънят ти? — попита тя.

— Сънувах Емануел — отвърна той.

— Чудесно — намръщи се тя.

— Спомних си как направи нещо много добро. Много мила постъпка. Спомних си как ми помогна след като Джина и Дион умряха.

— Това е прекрасно — каза Надин. Остротата на тона й го озадачи. Тя хвърли остатъците от кората и сърцевината на мандарината в мивката, оправи робата си и застана срещу него.

— Аз се опитвам да ти помогна и нищо не става. След това се появява Голдсмит и всичко е наред. Много ти благодаря, Ричард.

Усмивката на Ричард замръзна.

— Казах ти, че ти ми помогна. Оценявам всичко, което направи. Аз просто трябваше да преодолея някои глупости — той поклати глава. — Чувствах, че има връзка между Голдсмит и мен. Чувствах го вътре в себе си. Не съм сигурен дали е имало нещо…

Изражението й не се промени — озадачен гняв.

— Но той не е там сега. Не съм сигурен, че вярвам в такива неща, но Голдсмит сега не е никъде — аз изобщо не го чувствам. Голдсмит, когото аз познавах е мъртъв, а това беше човекът, когото обичах, човекът, който беше добър с мен, когато нещата бяха много тежки. Мисля че той наистина е мъртъв, Надин.

Ричард поклати глава, беше наясно, че говори глупости. Тя профуча край него.

— Е, сега, щом си по-добре, нямаш нужда от мен. Мога да си замина и ти ще се справяш с живота си — тя се завъртя и се наведе напред, лицето й се изкриви в презрителна маска. — Колко пъти съм те молила да правиш любов с мен? Четири, пет? И ти отказваше. Предполагам, че сега се чувстваш по-добре?

Ричард се изправи отрезвен от реакцията й, но все още усещайки радост вътре в себе си.

— Чувствам се много по-добре, да.

— Това е чудесно, защото аз се чувствам като… — тя замахна два пъти с юмрук към тавана, не можа да намери дума, завъртя се на един крак и се върна в банята като тръшна вратата.

Ричард обели друга мандарина и застана на кухненския прозорец, разглеждайки всяко парче на плода като се наслаждаваше на сладостта му. Нямаше да позволи на Надин да развали това, което беше открил.

Когато излезе от банята, тя се беше облякла, но никоя от дрехите не й стоеше добре. Гримът й се беше спекъл на лицето, изобилно и несръчно сложен. Бе се опитала да подчертае подпухналите си от плач очи и беше успяла да се направи на плашило.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — гласът й беше приятен, а очите й го отбягваха. Тя докосна рамото му и си поигра с яката. — Сега мога да си вървя, нали?

— Ако желаеш — каза Ричард.

— Добре. Радвам се, че свободата ми е върната, по твое благоволение.

Надин вдигна чантата си и бързо излезе през предната врата като я тръшна след себе си. Ричард слушаше стъпките й надолу по стълбите.

„Къде е той? Дали се е самоубил? Отлетял е в Хиспаниола и се е самоубил. Не усещам следа.“

Ричард потрепера.

„Време е да се насладя, че съм сам.“