Грег Беър
Кралицата на ангелите (51)

51

Тропическа нощ и блясък на звезди. Седнала в черната лимузина срещу един замислен и нещастен човек, който не беше казал и дума за последния половин час, Мери Чой гледаше върволицата от села, ливади, шубраци и още села край черния асфалтов път. Лимузината се движеше гладко нагоре по стръмни пътища към магистралите в планинските райони. Мери беше докосвала пистолета си достатъчно често, за да го опознае, но това не я правеше по-спокойна, че ще я спаси от смърт. Тогава защо й го беше дал Рийв? Защото никое ченге не би харесало мисълта да попадне в беда с голи ръце.

— Наближаваме — каза Сулавиер. Той се наведе, за да погледне през прозореца, потърка ръце, наведе глава и разтри очите и бузите си, подготвяйки се за нещо, което нямаше да му хареса. Сулавиер вдигна глава и я погледна тъжно, сериозно.

— Наближаваме какво? — попита Мери.

За момент той не отговори. След това се обърна настрани.

— Нищо специално.

Мери стисна зъби, за да обуздае обзелия я хлад.

— Бих искала да знам в какво се замесвам.

— Вие в нищо не се замесвате — каза Сулавиер. — Вашите началници ви замесват в разни работи. Вие сте лакей. Използват ли американците все още тази дума?

Той й хвърли надменен, въпросителен поглед с вдигнат нос.

— Вие не контролирате съдбата си. Нито пък аз. Поели сте ангажиментите си, както и аз. Вие следвате вашия път, както правя и аз.

— Всичко това звучи ужасно съдбоносно — рече Мери. Тя отново обмисли възможността да извади пистолета си и да го накара да спре лимузината. Нямаше смисъл — днес не беше проблем да се открие изгубен човек, никакъв проблем дори за Хиспаниола, изостанала с двадесет години в развитието си.

Сулавиер попита лимузината нещо на креолски. Тя отговори със звънък женски глас.

— Още две минути — каза той на Мери. — Отивате в къщата на полковник Сър в планините, кои планини няма значение.

Тя почувства облекчение. Това не звучеше като смъртна присъда, а повече като дипломатическа игра.

— Защо тогава не сте щастлив? — попита тя. — Вие сте си го избрали за водач.

— Аз съм лоялен към полковник Сър — каза Сулавиер. — Не съм нещастен за това, че ще посетя къщата му. Тъгата ми е заради тези, които му се противопоставят, такива като вас.

Мери сериозно поклати глава.

— Аз не съм направила нищо, с което да му се противопоставям.

Сулавиер презрително пренебрегна това, казвайки рязко:

— Вие сте част от всичките му неприятности. Човек, толкова благороден като него, не трябва да чува злословия по свой адрес.

Мери смекчи гласа си.

— Аз дойдох тук, за да търся заподозрян в убийство.

— Приятел на полковник Сър.

— Да…

— Вашите Съединени Щати го обвиняват, че е приютил престъпник.

— Аз не вярвам…

— Тогава на нищо не вярвайте — отряза я Сулавиер. — Пристигнахме.

Те минаха между широки каменни и бетонни колони и спряха след порта от извити железни пръчки, която стоеше широко отворена. От всички страни светнаха прожектори. Сулавиер извади документите си за самоличност. Вратата на лимузината автоматично се отвори и трима охранители мушнаха вътре пушките си. Те погледнаха Мери със злобно присвити очи, проницателни, доста скептични. Сулавиер им подаде документите, докато те хвърляха погледи към Мери и промърмориха нещо с типичното за мъжете недоверие, но и възхищение от хубавата жена.

Сулавиер излезе пръв и й подаде ръка. Мери се измъкна, без да приеме помощта му и примигна от светлините на прожекторите.

Къща? Навсякъде имаше охрана като в затвор или концентрационен лагер. Мери се обърна и видя една пищна тухлена стена на здание в готически стил и асфалтиран двор. Множество островърхи завъртулки от дърво. Изваяни камъни и извити железни пръчки, боядисани в синьо-зелено, оформяха рамките на прозорци и врати, приличащи на очите и устните на клоун.

Мери забеляза, че пазачите носеха черните си барети наклонени на една страна и бяха облечени в черно и червено. Всички имаха на широките си ревери карфици във формата на човешки скелет с рубинени очи и шапка. Сулавиер пристъпи напред, след като поговори с една група пазачи.

— Моля, дайте ми оръжието си — каза той тихо.

Без колебание Мери бръкна в джоба си, извади пистолета и го подаде на Сулавиер, който го разгледа с любопитство преди да го предаде.

— И четката ви за коса — каза той.

— Тя е в багажа. — Странно, но това, че я разкриха и обезоръжиха, я ободри. Сега поне нямаше нужда да крои планове как да използва пистолета си.

— Ние не сме глупаци — каза Сулавиер, докато пазачите изваждаха куфара й от багажника и го отвориха с пушките си. Един висок мускулест пазач с лице на булдог извади четката за коса, повдигна я към светлината на фенерчето, отвори дръжката й и подуши наното вътре.

— Кажете им да не го пипат — извика Мери. — Може да е вредно за кожата им, ако го докоснат.

Сулавиер кимна и заговори с пазачите на креолски. Пазачът с лице на булдог затвори четката и я пъхна в найлонова торбичка.

— Елате с нас — заповяда Сулавиер. И неговата нервност изглежда беше преминала. Дори й се усмихна. Докато наближаваха предния вход на къщата той каза:

— Надявам се, че оценявате учтивостта ми.

— Учтивост?

— Да ви оставя да се чувствате въоръжена и спокойна до последната минута.

— Оу. — Натруфените резбовани дъбови врати се отвориха, щом ги приближиха. Отзад се спуснаха стоманени врати във формата на сводове. — Благодаря ви, Хенри — каза Мери.

— Няма за какво. Отново ще ви проверят за оръжие, доста обстойно. Съжалявам за това.

Мери се почувства напълно объркана. Замаяна.

— Благодаря за предупреждението — изпъшка тя.

— Това не е нищо. Ще се срещнете с полковник Сър и съпругата му. Ще вечеряте с тях. Не знам дали аз ще ви придружавам.

— А вас ще ви претърсят ли за оръжие, Хенри?

— Да. — Той следеше внимателно лицето й за признаци на ирония. Не откри такива. Мери почувства силно опиянение от опасността. — Но не така обстойно, както вас — заключи той.

След като минаха сводестите врати, две жени, облечени в черно и червено, я хванаха здраво за ръцете и я отведоха в една гардеробна.

— Свалете всичките си дрехи — нареди една мускулеста закръглена жена със строго лице. Мери се съблече и те я опипаха по раменете и бедрата, навеждайки се да огледат кожата й за подозрителни белези. Опипаха сивата линия на задната част на бедрото й с недоволно мърморене. Доктор Самплър със сигурност ще научи за това, помисли си Мери, без да знае да се смее ли или да крещи.

Жените бързо я завъртяха с топли сухи пръсти.

— Вие не сте черна — каза ниската жена. Мери се усмихна механично. — Трябва да прегледам срамните ви части.

— Може би с някаква машина или детектор — започна Мери, но жената прекъсна протеста й като рязко поклати глава и я потупа по талията.

— Никакви машини. Срамните ви части — нареди тя. — Моля наведете се.

Мери се наведе напред. Кръвта пулсираше в главата й.

— Това обичайно отношение към гостите за вечеря ли е?

Никоя от жените не отговори. Ниската си сложи ръкавица, покри един пръст с прозрачен гел от една тубичка и провери гениталиите и ануса на Мери с бързи професионални движения.

— Облечете се, ако обичате — нареди тя. — Пикочният ви мехур е стегнат. След като се облечете ще ви заведа в тоалетната.

Мери бързо се облече, потръпвайки от гняв. Чувството за обърканост бе преминало. Тя се надяваше, че по някакъв начин Ярдли ще съжали за това, което току-що бе изтърпяла.

В коридора ниската жена я отведе до тоалетната, изчака я да се облекчи и я придружи до ротондата. Сулавиер се присъедини отново към нея, лицето му беше спокойно, ръцете отпуснати. Стояха под огромен полилей — Мери не разбираше от вътрешен дизайн, но подозираше френско влияние: може би от началото на XIX век. Синьо-сиви стени и бели первази. Мебелите не бяха особено удобни, атмосферата бе доминирана от богатство, от потискащо богато минало. Не беше това, което очакваше от дома на Ярдли; тя си представяше някаква ловджийска колиба или мрачен кабинет в английски стил.

— Мадам Ярдли, Ермион Лалуше, ще се срещне с нас — каза Сулавиер. Пазачите стояха нащрек зад тях, а ниската жена беше почти до лакътя на Мери.

— Тя е от Жакмел. Една истинска дама на нашия остров.

„Няма дами и джентълмени в Хиспаниола“, помисли си Мери. Тя почти щеше да го каже на глас; Сулавиер я погледна, сякаш беше разбрал какво си мисли. Той се усмихна несигурно и вдървено се изправи.

Една болезнено слаба, черна жена с високи скули и чисти втренчени очи, най-малко петнадесет сантиметра по-ниска от Мери, влезе в ротондата. Носеше дълга зелена рокля и вяло беше отпуснала ръката си, облечена в ръкавица, да почива върху ръката на сивокос мулат с черна униформа. Мулатът се усмихна и кимна към Сулавиер, двете жени охрана и Мери, любезно и раболепно. Мадам Ярдли сякаш не ги забеляза, докато не застана точно пред тях.

— Мадам Ярдли е тук. Тя ще говори с вас — каза сивокосият прислужник, гласът му отекваше като че ли излизаше от дълбока пещера.

Жената сякаш се оживи — потрепваше и се усмихваше, гледайки към Мери.

— Приятно ми е — каза тя с лек акцент. — Извинете лошия ми английски. Хилари говори вместо мен.

Слугата кимна с голям ентусиазъм:

— Моля, заповядайте с нас в салона — има питиета и ордьоври. На Мадам й е много приятно, че сте й на гости. Следвайте ни, моля!

Хилари завъртя мадам Ярдли с валсова стъпка и погледна през рамо към Мери, кимайки. Мери се почуди дали жената се измъчваше от глад или Ярдли предпочиташе изтощени жени. Изгнаниците от Хиспаниола бяха й казали, че полковник Сър си има любовници. Вероятно мадам Ярдли беше просто за представителност.

Салонът бе зашеметяващо елегантен — смесица от съвременни и древни африкански мотиви. Още един, дори по-голям полилей блестеше над огромен, ръчно изтъкан китайски килим, достатъчно износен, за да бъде на няколко века. Някакъв барабан, висок колкото човек, беше поставен на пиадестал в единия ъгъл. Абаносови скулптури на брадати мъже бяха подредени по стените, високи фигури с къси крака и малки глави, богове, дяволи. Една огромна месингова купа пълна с вода и с плуващи в нея цветя, стоеше в ъгъла срещу барабана.

Тази елегантност противоречеше на всичко, което й бяха казвали: че Ярдли предпочитал обикновени квартири и че не бил суетен. Ами карфиците Самеди по реверите на пазачите му: дали и Ярдли също се беше присъединил към магиите на острова?

Мадам Ярдли седна на едно тапицирано диванче. Хилари ловко мина зад нея и пусна ръката й, с която тя леко потупа мястото до себе си, усмихвайки се към Мери.

— Моля — гласът й беше леко плашлив, като на дете.

— Мадам ви кани да седнете — каза Хилари. — Господин Сулавиер, моля, седнете ето там.

Той посочи с пръст, върху който имаше много пръстени, към стол, намиращ се на пет метра през килима. Сулавиер се подчини. Мери зае определеното й място.

— Мадам Ярдли иска да говори и с двама ви за положението на острова ни.

Това, което последва беше едно куклено шоу, разговор на смесен френски и развален английски от страна на мадам Ярдли, придружен от гладък превод от страна на Хилари. Мадам Ярдли изрази загриженост за трудностите на острова; какво имаше да докладва господин Сулавиер?

Сулавиер й съобщи малко повече, отколкото бе казал на Мери; че доминиканците и други групи изразяваха недоволство, че бяха повикани кавалерийски взводове, за да патрулират. Това изглежда задоволи Мадам. Сега тя се обърна към Мери. Хилари, застанал зад нея с ръце върху облегалката на дивана също я погледна. Харесваше ли й престоят в Хиспаниола? Добре ли се отнасяха хиспаниолците към нея?

Мери поклати глава.

— Не, Мадам. Задържана съм против волята си.

Слаб пламък на загриженост в очите на Мадам, но усмивката и детинското любопитство не угаснаха.

На това ще му дойде краят, със сигурност; тези трудности много объркват всички. Най-накрая ще живеем в хармония. А дали госпожица Чой е ноаристка и затова е избрала такъв прекрасен дизайн за себе си?

— Не съм целяла да покажа неуважение към чернокожите. Просто харесах този дизайн — отвърна Мери.

Хилари се наведе напред, заемайки още по-главна роля.

— Мадам Ярдли се чуди дали всъщност вие, избирайки този си външен вид, подкрепяте политическото движение на ноаристите по целия свят за защита на чернокожите?

Мери помисли върху това за момент.

— Не. Аз симпатизирам на чернокожите, но изборът ми на цвят е чисто естетически.

Тогава може би госпожица Чой е просто духовен симпатизант, инстинктивен поддръжник като полковник Сър?

Мери се съгласи, че може би това е истината.

Мадам Ярдли погледна Сулавиер — попита го дали полковник Сър трябва да промени вида си, да смени цвета на кожата си, както и на душата си. Тя изглежда се шегуваше. Сулавиер се засмя. Той поклати силно глава, облегна се назад и отново се засмя.

Мадам Ярдли завърши като помоли за извинение за външния си вид. Тя обясни, че пости и едва тази вечер завършва постенето. Хилари си подаде ръката, мадам Ярдли сложи своята отгоре, изправи се грациозно и кимна на Мери и Сулавиер.

— Вечерята ще бъде сервирана — каза Хилари. — Последвайте ни, моля!

Трапезарията беше дълга повече от петнадесет метра, с дъбов паркет и масивна правоъгълна маса. Столовете бяха подредени до стените, все едно масата ще бъде изнесена, за да освободи място за танцуване. Сковаността се задълбочи още повече, когато Мери седна отляво на мадам Ярдли на елегантна антична маса, постлана с розова покривка. Имаше свежи орхидеи и пресни плодове — Мери разпозна манго, папая, гуаява, поставени в една златиста керамична купа по средата на масата и допълнителни по-малки купи, сложени на метър от нея от двете й страни.

Хилари седна зад господарката си; той нямаше да се храни тук. Мери се почуди кога ядеше слугата или пък кога изпълняваше някое друго човешко действие, ако обслужваше мадам Ярдли през цялото време.

Мадам Ярдли се настани удобно. Тя се поклони леко към Мери, като че сега се запознаваше с нея. Очите й бяха толкова големи, взиращи се. Гладни. Като от друг свят. Мадам Ярдли погледна около масата с неподвижна усмивка, взирайки се във всеки празен стол така, все едно, че е зает от някой близък познат, който заслужаваше специално внимание.

Сулавиер седна срещу тях. Погледът на мадам Ярдли се задържа върху него за по-кратко време, отколкото на някое от празните места. Тя отново се обърна към Мери на френски и креолски, като говореше чрез Хилари. Попита я дали намира Хиспаниола за хубаво за живеене място в сравнение с Лос Анджелис или Калифорния.

Сулавиер хвърли поглед към Мери, носът му леко се изкриви нагоре, очите му предупредително се свиха. Мери се опита да не му обръща внимание, но предпазливостта й надделя. Ако мадам Ярдли беше толкова крехка, колкото изглеждаше, може би на ръба на изтощението, изгаряща протеините си, за да живее, то тогава Мери можеше да си има неприятности, ако не я забавлява. Тя автоматично бръкна в джоба си за пистолета, но той не беше там. Сулавиер беше забелязал жеста й и тя се обърна бързо към мадам Ярдли.

— Хиспаниола е прекрасен остров, близо до природата. Лос Анджелис е огромен град и природата заема малко място в него.

Мадам Ярдли погълна замислено думите й. Тя никога не бе ходила в Лос Анджелис, нито пък в Калифорния. Като младо момиче беше посетила Маями и не го беше намерила за привлекателен. Бе толкова объркващо там. Тя предпочиташе, ако ще посещава континента, да отиде може би в Акапулко или Мацатлан, където била прекарала три години, докато учела.

Мадам Ярдли погледна с копнеж към Хилари. Прислужникът веднага извади от джоба си нещо електронно, което издаваше шум и рязко го натисна три пъти. След десет секунди още прислужници — мулати и един ориенталец — влязоха, носейки купички за супа и огромен супник. Никой нищо не каза, докато ядяха пилешкия бульон.

Когато свърши със супата, мадам Ярдли позволи на Хилари да избърше внимателно устните й.

— Супата беше чудесна — каза тя. Дали на Мери й е любопитно защо пости?

— Да — усмихна се Мери.

Мадам Ярдли обясни, че горкият й съпруг среща опозиция от всички страни, дори от съпругата си. Тя пости, за да го убеди да се съобразява с международните закони и да не си играе на мошеник. Тя иска той да спре изпращането на хиспаниолски войски в чужди държави, за да водят чужди войни. Най-накрая той се беше съгласил и затова тя спира постенето. Важно е, завърши тя, Хиспаниола да стане по-морална държава, отколкото страните около нея. Островът има потенциал да бъде стане истински земен рай. Но тази мечта не можеше да се превърне в реалност, докато хиспаниолците съгрешават спрямо другите хора по земята или подстрекават хората да съгрешават един спрямо друг. Това идеалистична, безнадеждна мечта ли е?

— Надявам се, че не е — каза Мери.

Прислужниците донесоха вино. Мери пи малко; Сулавиер с някакво нетърпение пое пълна чаша от тъмната червена течност. Мадам Ярдли не пожела вино. Беше й налят мътен, кехлибарено жълт сок. Тя отново започна да говори, но този път сложи ръка върху устата на Хилъри.

— Мисля, че сега си спомням някои думи — каза направо тя. — Аз накарам моя съпруг, вас, да се отнасяте добре с тази жена. Към нея не са се отнесли добре. Никаква вина нейна, че е сред нас. Дайте й това, което желае. Съпругът ми казва, че ние нямаме това, което искате.

— И на мен така ми казаха — кимна Мери.

— Вярвате ли в това? — попита мадам Ярдли.

Мери поклати несигурно глава.

— Изглежда, че съм изпратена тук без причина.

Пламъкът на загриженост в очите на мадам Ярдли затрептя по-силно. Изражението й стана майчинско и весело. Тя се наведе напред, укрепнала от супата и каза:

— Това, което искате, е тук. Ние имаме мъж на име Голдсмит. Мисля, че можете да го видите, навярно утре.

Мери внимателно остави чашата с вино на масата, пръстите й трепереха от смесица от гняв и шок. Сулавиер изглеждаше също толкова изненадан.

* * *

Здравият разум е наясно с всичко, което става с нас във всеки един момент посредством основната ни личност и каквито и да било подличности, фактори и таланти, с които смята за нужно да се консултира и извлича полза. Това, което не е „съзнателно“ е само моментно състояние (този момент може да трае част от секундата или десетилетие, или цял живот) или неефикасно или просто неконсултирано. Повечето умствени органони — такава е думата, използвана за обръщение към отделните елементи на разума — са способни внезапно да проявят съзнание по едно или друго време. Основното изключение от това правило са недоразвитите или потиснати подличности и онези органони, които се занимават единствено с функции на тялото или поддръжката на физическата структура на мозъка. От време на време тези основни органони се появяват като символи на едно по-високо ниво на мозъчна активност, но потокът на информация към тези основни органони е почти изцяло едностранен. Основните органони не коментират активността си, те са автомати — стари, колкото самия мозък. Това не означава, че „подсъзнателното“ е напълно изяснено. Много неща си остават мистерия, особено онези структури, наречени „първообрази“. Аз съм виждал тяхното въздействие, резултатите от действията им, но никога не съм виждал самия първообраз и не мога да кажа към коя категория органони бих го причислил, ако можех да го открия.

Мартин Бърк, Страната на Съзнанието (2043–2044)