Грег Беър
Кралицата на ангелите (46)

46

Тя се беше вкопчила в него като удавник. Докато му говореше, Ричард почувства леко отвращение, че я слуша вместо напълно да потъне в собствените си мисли.

— Разкажи ми за себе си — предложи тя. — Любовници сме от две години, а аз нищо не знам за теб.

„В моя апартамент. Само аз.“

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Разкажи ми за времето, когато си бил женен.

Той седна на дивана, схванатите му мускули се обадиха. Беше седял четиридесет и пет минути, без да мръдне.

— Нека да пуснем Литвид.

— Моля те, кажи ми! Бих искала да ти помогна.

— Надин — каза той вяло, — защо просто не ме оставиш сам?

Тя изпухтя и поклати глава, преструвайки се на наранена, но не се предаде.

— Ти си в беда. Всичко това те е разстроило. Не е хубаво да си сам, когато си в беда.

Той се протегна към нея и се опита да погали гърдите й, но тя ловко се изплъзна и седна на счупения стол срещу дивана, недосегаема.

— Добре би било да поговорим. Знам, че не си лош човек. Ти просто си много разстроен. Когато съм разстроена, приятелите ми помагат да го преодолея…

— Аз съм безработен, неподложен на терапия, произведенията ми не се публикуват, остарявам и имам теб — каза той. — Е, и?

Тя пренебрегна горчивината му.

— Някога си бил женен. Мадам дьо Рош ми го каза.

Той я гледаше внимателно. Ако сега скочеше напред, можеше да я хване. И какво щеше да прави след това? Чувстваше, че се появява и изчезва като лош сигнал. Стихове от поезията на Голдсмит се произнасяха от Голдсмит. Този глас беше много по-магнетичен от неговия собствен.

„Аз съм обикновен човек. Обикновените хора сега изчезват.“

— Как й беше името? Разведохте ли се?

— Да — каза той. — Разведохме се.

— Разкажи ми!

Той присви очи. Гласът на Голдсмит заглъхваше. Не искаше да мисли за Джина и Дион. Беше си наложил да не мисли за тях.

— Говори — това е, от което се нуждаеш, Ричард. — Нотка на триумф. Тя триумфираше. Бузите й се изчервиха под болезнено извитите вежди.

— Надин, моля те! Това е много неприятна тема.

Очите й светнаха.

— Искам да зная!

Ричард погледна нагоре към тавана и преглътна тежко. Поезията заглъхваше, така беше добре. Може би тя имаше право. Лекът да говориш.

— Ти се опитваш да ме подложиш на терапия — поклати глава той, като се подсмихваше. С хихикането поезията се завърна; Надин отново беше само бръмчащо небитие и той можеше да я сграбчи, ако искаше. Да направи изявлението си като Голдсмит. Да се освободи.

Надин направи гримаса.

— Ричард, ние само си говорим. Всички си имаме проблеми говоренето е от полза. Не е натрапване.

— За Бога!

Надин прехапа долната си устна. Той я погледна с укор.

„Аз съм обикновен човек. Не виждаш ли, че просто чакам удобния момент.“

Поезията отново изчезна и отново се завърна. Мойсей. Кръвно жертвоприношение, за да се възпре божия гняв. Ричард веднъж бе проверил това; интерпретацията на Голдсмит за историята не беше ортодоксална. Обрязване. Как се наричаше обрязването при жените: инфибулация. Отстраняване на клитора.

Изражението му остана неподвижно и смекчено.

— Разведохме се — каза той.

„Не е истина.“

— Искам да кажа, че щяхме да се разведем — поправи се той. Нито той, нито който и да говореше чрез поезията на Голдсмит, си признаваше сега. Един предишен човек излизаше на преден план. Този, който е бил женен.

„Мислех, че съм го убил.“

— Да?

— Името й беше Дион. Аз работех за Уъркърс.

— Да.

— Имахме дъщеря. — Той отново преглътна. — Джина. Беше сладка.

— Ти си обичал много и двете — предположи Надин. Той се намръщи, а след това изхихика. Дори в безпомощността си тя се натрапваше, не знаеше къде да спре. Видя себе си, недостатъчно моделиран вътре в нея и това беше историята на живота на Надин — да познава самата себе си или който и да бил друг й беше невъзможно. Слаб моделиер.

— Да — каза той. — Обичах ги. Но аз исках да пиша и осъзнах, че не мога да го правя, освен ако не напусна работа.

Тя се хвана на въдицата. Скоро щеше да я сграбчи; признанието не беше толкова лошо.

— Това я е тревожело — предположи Надин.

— Да, тревожеше я. Тя не обичаше поезията. Писането. Само видеото. Нещата се влошиха.

— Да.

— Изчакахме година. Опитвах се да пиша. Дион работеше на две места. Никой от двама ни не беше подложен на терапия, но тогава това нямаше значение. Аз никога не изпратих нещо за публикуване. Отидох да работя за друга компания. Редактиране на вестникарски материали. Дион каза, че иска да се върна. Аз също го исках. Но не можехме да се съберем. Нещо изникваше всеки път.

— Да.

— Решихме, че ще се разведем. Джина го приемаше зле. Дион искаше да я подложи на терапия. Аз отказах. Казах й да я остави да си бъде самата тя. Дион се притесняваше, че Джина е само на седем, а много говори за смъртта. Казах, че е твърде млада, за да знае нещо за смъртта, това е любопитство. Тя ще порасне.

— Да.

Можеше да се пресегне и да хване едната й ръка, да я завърти.

„Как ще го направиш с голи ръце? Без инструменти. Би било добра идея сега да заплачеш.“

— Слушам — каза Надин.

— Разводът. Още две седмици и щеше да е минал през съда. Неофициална съдебна процедура, никакво ходене в съда, вещите ни вече бяха разделени.

— Така го направих и аз — каза Надин.

— Тя ми водеше Джина в края на седмицата. Не искахме да я нараняваме.

Надин не каза нищо, за да го окуражи. Дори с нейната нечувствителност можеше да почувства, че идва нещо неприятно.

— Слабо земетресение в долината беше прерязало пътната лента на главния път. Един автобус, техният автобус, се врязал в една подпорна стена и седем коли се блъснали в него. Джина умря. Дион също, ден по-късно.

Очите на Надин се разшириха.

— Господи! — възкликна тя.

„Тя разбира, но обича да си пъха носа навсякъде.“

— Понесох го сам. Не се подложих на терапия. Ходех наоколо като зомби. Направих им малка гробница и запалих тамян. Пишех поезия и я изгарях. След няколко месеца се върнах на работа за известно време. Бях срещнал Голдсмит. Започнах да се изправям. Да излизам от това блато. Той ми помогна. Каза ми, че виждал баща си, мъртвия си баща, когато е бил дете. Каза ми, че не полудявам.

Надин поклати бавно глава.

— Ричард, Ричард — каза тя със задължително съчувствие.

Главата му беше препълнена. Там бяха настоящето му и нещо подобно на Голдсмит, и този стар Ричард Фетъл и всичките му спомени. Заради тази навалица в главата му, искаше да полегне в някоя тъмна стая.

— Трябва да отидем на разходка — каза Надин решително. — След нещо такова имаш нужда да излезеш навън и да направиш малко упражнения.

Тя се протегна към него. Той й подаде ръка и се изправи, ставите му силно изпукаха.

— Не си го казвал на никого, нали? — попита тя, докато слизаха по стълбите.

— Не — кимна той. — Само на Голдсмит.