Грег Беър
Кралицата на ангелите (45)

45

Преминавайки от плажа до Цитаделата, Сулавиер спря, за да погледне към широкия булевард към океана. Изражението му издаваше внезапна загриженост или може би повишено внимание. Около десет или петнадесет натоварени с оръжия коли и два лъскави немски танка, тип „стоножка“, се движеха надолу по широкия булевард, водещ към залива. По четирима войника следваха пеша всеки танк. Те носеха ужасно изглеждащи оръжия и тичаха леко и неуморно, докато колоната завиваше зад ъгъла.

— Няма нищо — поклати глава Сулавиер. — Маневри.

Мери го последва, принудена да подтичва, защото той се устреми към входа на Цитаделата.

— Ако обичате, останете тук — каза Сулавиер, нахлувайки през двойните врати. След няколко минути се появи и се усмихна широко.

— Главният Инспектор е готов да се срещне с вас сега.

Влязоха покрай незаетия в момента офис на Айде Ти Франсин Лопес във вътрешното светилище. Сулавиер отвори една голяма дървена врата и влезе в дълга тясна стая, в която бяха подредени празни бюра, достигащи до широкия прозорец. Един тесен коридор вляво от бюрата водеше до още по-голямо бюро, в най-далечния край на стаята, зад което седеше Легар.

Нисък и почти привлекателен, с три племенни белега като нашивки върху лявата му буза, Главният Инспектор излъчваше безгрижие. Той се усмихна любезно и направи жест към Мери и Сулавиер да седнат на старите дървени столове пред покритото с разпръснати листа бюро.

— Надявам се, че си прекарвате чудесно в Хиспаниола — каза той.

— Поне не е неприятно — повдигна рамене Мери. — Съжалявам за трудностите, които страните ни изглежда преживяват.

— Аз също — кимна Легар. — Надявам се, че това ви е създало само малки неудобства.

— Досега, да.

— Така — Легар се наведе напред и взе една разпечатка на документите, които Мери беше донесла, както и тези, изпратени от Лос Анджелис и Вашингтон по електронната поща. — Всичко изглежда, че е наред, но трябва със съжаление да ви кажа, че ние не можем да ви бъдем от помощ.

— Идентифицирахте ли пътника, използвал билет, издаден за Емануел Голдсмит? — попита Мери.

— Нямало е такъв пътник — каза Легар. — Мястото е било празно. Въпреки първоначалното смущение, нашият Директор по Пътуванията ни увери в това. Точно тази сутрин говорих с него. Вашият заподозрян не е в Хиспаниола.

— Имаме данни, че мястото е било заето.

Легар вдигна рамене.

— Бихме искали да ви помогнем. Ние винаги съдействаме за залавянето и наказването на престъпници в случай като този. Въпреки че нашата правосъдна система може би е по-ефективна… Но — Легар се намръщи като че ли изпитваше внезапен пристъп на разстройство — ако Голдсмит беше тук, понеже е американски гражданин, щеше да бъде защитен като чужд поданик от всякакви действия от наша страна… Ако нямахме съгласието на вашето правителство, разбира се.

„Не би желал да безпокои туристите“, помисли си Мери.

— Интересно е, че твърдите, че този беглец е познат на полковник сър Джон Ярдли. Не съм питал полковник Сър за това, той е много зает, но се съмнявам, че е възможно. Каква полза има полковник Сър да се познава с убиец?

Мери преглътна.

— Голдсмит е поет със солидна репутация. Той е идвал много пъти на този остров и се е срещал с Ярдли — полковник Ярдли — всеки път очевидно по молба на полковника. В САЩ беше публикувана книга с многобройните им писма.

Легар мълчаливо се съгласи.

— Много хора твърдят, че познават полковника, а всъщност не го познават. Сега като го споменахте, спомням си нещо за един поет, предизвикал спорове във вашата страна. Той е изнасял речи в подкрепа на полковник сър Джон Ярдли, нали?

Мери кимна.

— Интересно. Ако желаете, ще се допитам чрез секретарката на полковника дали той познава такъв човек. Но се страхувам, че има още нещо, което трябва да обсъдим и това е статутът ви тук.

Легар погледна към бюрото си и бутна настрани няколко листа. Опитваше се да избегне погледа й.

— Бих искала да зная… — започна Мери.

— Вашият статут в момента е под въпрос. Вие сте тук като пратеник на едно правителство, което е обтегнало дипломатическите си връзки с Хиспаниола и е предявило сериозни обвинения срещу нашия полковник Сър. Обвинения, които са очевидно лъжливи. Всички пътнически визи към и от САЩ са обявени за невалидни. Затова и вашата виза вече не е валидна.

— Тогава бих желала да помоля за разрешение да си вървя — каза Мери. — Ако Голдсмит не е тук, както твърдите, нямам интерес да остана повече.

— Казах, че всички пътнически спогодби между нашите държави нямат законна сила — напомни Легар, все още без да я гледа. — Вие не можете да напуснете, докато определени въпроси не бъдат разрешени. Забелязали сте, че малки отряди от войските патрулират, за да пазят чужденците, които още не са си тръгнали. Хиспаниолците са изключително лоялни към полковник Сър и по улиците има оправдан гняв. За ваша безопасност ще ви преместим от дипломатическите квартири в друг район. Жан-Клод Борно и Розел Меркреди ще продължат да ви прислужват. Сега те събират личните ви вещи. Айде Хенри — той посочи към Сулавиер — ще ви придружи до новия ви адрес.

— Бих предпочела да остана в сегашната си квартира — каза Мери.

— Това е невъзможно… Сега бихме могли да пийнем ко̀ла, да починем и поговорим? Следобед Хенри ще ви откара до Леоганес и ще ви покаже прекрасната пещера. Тази вечер тук има фестивал в огромната ни крепост, Ла Фериер. Вашият комфорт и забавление са много важни за нас. Хенри изрази желание да продължи да ви придружава. Възразявате ли?

Мери погледна между тях, мислейки си за четката за коса, за бягство.

— Вие сте много привлекателна жена — продължи Легар. — С изключителна красота, която ние наричаме марабу, въпреки че не сте негърка! Човек, който избира да е черен, трябва да бъде уважаван от тези, които са родени такива.

Мери не забеляза сарказъм.

— Благодаря ви — каза тя.

— Хенри ме информира, че сте обсъждали полицейските процедури в Лос Анджелис. Бихте ли ми разказали?

Мери отпусна стиснатите си челюсти, усмихна се и се наведе напред.

— Разбира се — каза тя. Легар вдигна очи и погледна право в нея. — След като говоря с американския посланик или началниците ми.

— Никаква комуникация — каза меко Легар.

— Моля ви, но защо — нацупи се Мери. Мисълта да ходи където и да било със Сулавиер или някой друг член на тази полиция я плашеше. Ако щяха да я използват като политическа пионка, тя искаше ясно да разбере какво е положението й.

— Не знам защо — промърмори Легар. — Беше ни наредено да се отнасяме добре с вас, да се грижим и да направим престоя ви приятен.

— Държите ме тук против волята ми — каза Мери. — Ако съм политически затворник, ми го кажете. Просто учтивост… между прилагащи закона офицери.

Легар бутна назад стола си и се изправи. Той въртеше средното копче на ризата си между два пръста, гледайки замислено.

— Можете да я отведете — каза той.

Сулавиер докосна рамото й. Тя отмести ръката му, изгледа го свирепо и стана. Да контролира гнева си, но да го покаже.

— Искам да говоря с Джон Ярдли.

— Той дори не знае, че сте тук, госпожице — каза Сулавиер. Легар кимна.

— Моля, напуснете — нареди Главният Инспектор.

— Той знае, че съм тук — настоя Мери. — Началниците ми трябваше да получат разрешението му, за да дойда тук. Ако не знае, то тогава е глупак или е бил подведен от хората си.

— Никой не подвежда полковник Сър! — рязко изрече Легар.

— И със сигурност не е глупак — бързо добави Сулавиер. — Моля ви, госпожице.

Сулавиер се опита да хване лакътя й. Тя отново отмести ръката му и му хвърли леден поглед.

— Ако това е хиспаниолското гостоприемство, то е много надценено. — Надяваше се, че така ще ги уязви.

— Изведете я оттук — нареди Легар. Този път Сулавиер здраво я сграбчи за двете ръце, повдигна я с изненадваща сила и я извлече в коридора. Мери просто затвори очи и понесе унижението. Беше прекалила.

Сулавиер я остави върху плочките и извади кърпичка, за да избърше челото си. След това се върна, за да си вземе цилиндъра, който беше изпуснал. Мери се вледени, чудейки се дали няма да решат да я убият.

— Извинете ме — Сулавиер изтупа шапката си, стоейки върху главата на змията, нарисувана на плочките. — Вие не се държахте добре. Главният Инспектор е избухлив… понякога много се ядосва. Той е важен човек. Не обичам да съм около него, когато е ядосан.

— Отведете ме там, където трябва да отседна сега — намръщи се Мери.

— Можете да посетите много хубави места.

— Зарежете красивите места. Отведете ме там, където трябва да бъда затворена и ме оставете.

Един час сама. Имаше нужда от това. Щеше да опита няколко неща, ще изпробва решетките на тази клетка, ще разбере колко компетентни са надзирателите й.

В лимузината Сулавиер седеше срещу нея, размишлявайки. Мери гледаше сиво-жълтата институционална архитектура на наново построения център: банки, универсални магазини, музей и галерия за местно хаитианско изкуство. По улиците нямаше туристи. Никакви улични търговци. Минаха покрай още един патрул от военни автомобили и след това покрай дълга редица от паркирани танкове. Сулавиер се наведе напред и проточи врат, за да ги разгледа.

— Трябва да сте по-търпелива — каза той. — Трябва да знаете, че времената не са добри. Внимавайте!

Мери не каза нищо.

— Ако дойдете с мен до Леоганес, ще бъдете далеч от Порт-О-Пренс и всичко, което може да се случи тук. Леоганес е по-малък, по-спокоен. Ще бъдете под моя закрила. Доминиканците в нашата армия… те са срещу полковник Сър. Той ги бе укротил за години, но в момента сме в лош период. Цените на минералите спадат по целия свят. Вашата нанотехнология… вие извличате минерали от отпадъците и морската вода. Много по-евтино от сондирането и копаенето.

Мери губеше търпение, този разговор за икономиката не я интересуваше.

— Вие не използвате армиите ни, вече не купувате оръжията ни, престанахте да търсите нашите минерали, дървения материал. Сега и туризмът ни се задушава. Какво да правим? Ние не искаме да гледаме как децата ни гладуват. Това е, за което трябва да се тревожи полковник Сър. Той няма време за вас и мен. Аз рискувам, дори когато говоря за тези неща. Но заради вас все още ви давам съвети. Само заради вас.

Мери го погледа за момент. Ако полковник Сър губеше контрол, тя можеше да се окаже в по-голяма беда, отколкото си представяше.

— Благодаря — каза тя.

Сулавиер вдигна рамене.

— Ще дойдеш ли с мен далеч от Порт-О-Пренс и от тези проклети… армейски машини?

— Добре — каза тя. — Имам нужда само от няколко минути в бунгалото, сама, за да се успокоя.

Той отново повдигна великодушно рамене.

— След това ще отидем в Леоганес.

* * *

Може би философите се нуждаят от толкова силни аргументи, че да отекнат в ума им: ако личността откаже да приеме заключението, философът умира. Що за силен аргумент е това?

Робърт Нозик, Философски обяснения