Грег Беър
Кралицата на ангелите (38)

38

Хиспаниола имаше нужда от две международни летища, а имаше три. Третото отразяваше ранното надценяване на туризма от полковник Сър Джон Ярдли или изискванията на наемната му армия. В Голф де ла Гонаве имаше океанско пристанище — пет километра от плуващи писти. По-малко океанско пристанище имаше на десет километра североизточно от брега на Пуерто Плата, а масивен земен терминал Хиспаниола имаше на югоизток в Санто Доминго. Хиспаниола поемаше голяма част от трафика на самолети.

Мери Чой се събуди при здрачаване и видя прекрасен залез, оцветяващ назъбените хълмове на Кордилера Ориентале в наситено златисто-оранжево. Самолетът се спусна плавно на няколко стотици метра над тъмновиолетовото Карибско Море, тихото бръмчене на двигателите се превърна в бумтене при спускането на вертикалната стълба, която се забучи в пясъчния бряг.

— Добре дошли в Хиспаниола — произнесе говорителят в кабината. — Вие пристигнахте на Международно летище Естиме. С метрото ще пътувате до пътния център на Санто Доминго. В момента багажът ви се разтоварва и автоматично ще ви придружи до центъра или до предварително избраната от вас крайна цел на пътуването. Тук няма никакви митнически правила за идващите от чужбина пътници, нищо няма да забави удоволствието ви. Наслаждавайте се на престоя си в Хиспаниола!

Мери стана, събра личните си вещи и последва трима мъже в дълги костюми, които изглеждаха доста изморени. Около 200 пътници, подредени в редица, се спускаха бавно със задния асансьор.

След няколко минути Мери слезе от метрото, цялата вътрешност на което бе изрисувана с цветя. Тя се намираше в центъра на Санто Доминго. Всичко беше украсено с тропически цветя. Покрай пътищата бяха подредени огромни черни вази, пълни с невиждано разнообразие от цветя във всички цветове на дъгата. Водопади се изливаха в езерца, пълни с красиви риби от Карибско море — повечето истински, но някои бяха продукт на изкуството. Променящи се пердета висяха от купола на преддверието към центъра, пръскайки светлина и парфюм върху новите гости на Хиспаниола. Хиспаниола имаше слаба наноиндустрия — това бяха произведения на изкуството внесени от САЩ, които не ставаха за нищо друго освен за целта, за която бяха предназначени.

Екскурзоводи в прекрасни униформи се обръщаха към любопитните пътници. Избрана от тълпата на пристигащите от една загоряла жена с остър поглед, облечена в зелено-бяла униформа, Мери беше насочена към приемно фоайе само за външни хора. Отделено от преддверието със стъклени стени, фоайето беше празно, с изключение на един висок мъж, облечен в старо дипломатическо палто и два месингови арбайтера с неясно предназначение.

Високият мъж се поклони леко, протягайки ръката си и Мери я стисна.

— Мога ли да ви поздравя с добре дошла в Република Хиспаниола, инспектор Мери Чой? — Широката му усмивка оголи два предни зъба с цвят на червен корал. — Аз съм определен за ваш защитник и екскурзовод. Името ми е Хенри Сулавиер.

Мери се поклони и се усмихна любезно.

— Мерси.

— Говорите ли френски, испански или може би креолски, г-це Чой?

— Съжалявам, само калифорнийски испански.

Сулавиер разпери ръце.

— Това не е проблем. Всички в Хиспаниола говорят английски. Това е майчиният език на нашия полковник Сър. И това е вторият световен език, ако не и първият? Но аз ще работя и като преводач. Казаха ми, че времето ви е ограничено и искате веднага да се консултирате с полицията.

— Първо бих хапнала нещо — каза тя усмихвайки се отново. Някой добре бе избрал Сулавиер, маниерът му беше прям и очарователен. Мери често беше чела, че в Хиспаниола бяха най-дружелюбните хора на земята.

— Разбира се. В квартирата ви ще има вечеря. Ще бъдем там след половин час, а и без това тези, с които бихте могли да говорите, в момента приключват работа и офисите затварят. Утре ще бъде много удобно да се срещнете с тях. Освен това, казаха ни, че колегите ви пристигат след… — той погледна часовника си. — След два часа. Аз ще ги посрещна, вие няма нужда да се притеснявате. С ваше разрешение, ще ви заведа до дипломатическите квартири в Порт-О-Пренс. След това, вечерта е ваша. Можете да работите или почивате, както желаете.

— Ще бъде чудесно да вечерям в стаята си — каза Мери.

— Както без съмнение знаете, всички официално пътуващи в Хиспаниола са изолирани, за да не се разсейват от туристическите атракции.

Стоящият отляво арбайтер се придвижи напред и протегна ръка към Мери, за да вземе личните й вещи. Тя отказа с усмивка.

Сулавиер изглеждаше развеселен от предпазливостта й.

— Оттук, моля. Ще използваме задните коридори. Много по-лесно е.

Във влака до Порт-О-Пренс нямаше други пътници, освен тях. На седалките имаше възглавници от черно кадифе с изрисувани носорози и дъбови дървета под осеяното със звезди небе.

Излязоха от центъра на Санто Доминго и бързо потеглиха по надвесени надземни пътеки, за да пресекат просторните широки ливади и раззеленилите се хълмове. Вечерта бързо се бе настанила над острова, обличайки всичко в магически сапфирен сумрак. Върховете на Кордилера Централе бяха все още огненочервени от залеза, а полите на планината бяха мрачни, покрити с черни кръгове от нови гори.

Мери очакваше да види нещо красиво, но не и така зашеметяващо идилично. Как може подобно място да има такава история? Значи Хиспаниола не е била толкова красива, преди да се появи полковник Сър. Неговото правителство беше обединило острова в една поредица от почти безкръвни преврати, изпращайки демократично избраните лидери и тираните на заточение в Париж или Китай. Полковник Сър беше заличил надпреварващите се интереси вътре в държавата и бе национализирал всички чужди предприятия. Беше открил и развил петролните резерви откъм южния бряг с помощта на престъпните кръгове в Бразилия. Бе използвал спечелените пари, за да постави началото на една уникална икономика, която продаваше услугите на наемната армия и терористите си, за да си спечели посетители от цял свят.

Световните индустриални нации в началото на 21 век бяха открили, че някои от по-бруталните аспекти на държавническото изкуство не са по вкуса на гражданите им. Полковник Сър ентусиазирано се беше хвърлил в този вакуум. Успехите му при създаването на добре тренираните армии на Хиспаниола вкараха в страната най-добрите световни валути, които да подействат благотворно за закрепването на почти обезценилия се Хаитиански гурд и сриващото се Доминиканско песо.

След десет години такава политика, полковник Сър беше започнал отново да залесява отдавна опустошените гори на Хиспаниола, довеждайки най-добрите земеделски експерти, за да може островът да възвърне приликата с някогашното си състояние.

От двете страни на пътя имаше малки, добре осветени градчета, друго не се виждаше поради високата скорост. Мери успя само да различи дървени сгради и бетонни комплекси за хиспаниолци. Това бяха градове, в които израстваха войниците и където те се връщаха да живеят и отгледат още синове и дъщери, които да станат войници.

Армията на Хиспаниола наброяваше около 150 000 мъже. За няколко часа самолетите или суборбиталния транспорт можеха да вдигнат десетки хиляди мъже от някои от международните аеродруми — временно затворени за пристигащите полети — и да ги отведат където и да е по света.

Сулавиер гледаше ливадите и градовете, покрай които профучаваха и се мръщеше.

— Уви, напоследък светът е мирен — каза той. — Вашето правителство вече не работи често със Санто Доминго или Хаити. Полковник Сър е много недоволен от това.

— Вие все още имате туризма, петрола и фермите — сви рамене Мери.

Сулавиер потърка палеца и още два пръста на едната си ръка, означавайки пари и постави отгоре другата си ръка да ги потули.

— Петролът — можете да го откриете и в мините си, пълни с битови отпадъци — каза той. — Всяка страна на Земята може да произвежда достатъчно храна. Туризмът пострада. Нарекоха ни с много отвратителни думи. Това ни натъжава.

Сулавиер въздъхна и повдигна рамене, сякаш да промени неприятната тема и отново се усмихна.

— Все още имаме красотата. Имаме себе си. Ако децата ни не избягат, за да умират за други, това е добре.

Нищо не бе споменато за производството и износа на адски корони. Може би Сулавиер нямаше нищо общо с това. Мери се надяваше да е така.

Влакът премина през дълги тунели и навлезе в една пустиня, осеяна от извити кактуси и островчета от храсти в сивкав цвят, които едва се виждаха от прозорците на влака. Над планините грееха студените звезди. Влакът навлезе в друг тунел.

— Имаме разнообразието на цял континент — каза с копнеж Сулавиер. — Вероятно се питате как може някой да дойде тук и да не се откаже от злобата си.

Мери кимна — основната загадка в историята на Хиспаниола.

— Аз съм проучил основно нашите лидери. В началото те са добри мъже, но за няколко години, а понякога и за по-малко от няколко седмици, нещо в тях се променя. Стават раздразнителни. Страх ги е от странни сили. Като ревниви стари богове те ни измъчват и убиват. Накрая преди да умрат или да бъдат изпратени на заточение, те са като малки деца… Разкайват се и са озадачени от това, което им се е случило. Смеят се пред камерата: „Как съм могъл да сторя това? Аз съм добър човек. Това не съм бил аз. Бил е някой друг.“

Мери беше учудена да види такава искреност, но Сулавиер продължи:

— Всичко това беше преди полковник Сър. Той е тук тридесет години, колкото Папа Док миналия век, но без постоянната му жестокост. Много дължим на полковник Сър.

Честен и искрен, Сулавиер не изглеждаше способен да скрие истинските си чувства. Но със сигурност криеше нещо. Не можеше да не знае това, което тя знаеше — тайната на стабилността на полковник Сър.

— Но аз не съм тук, за да ви продам острова ни, нали? — подсмихна се Сулавиер. — Вашата работа е официална и има малко общо с нас. Вие сте тук, за да откриете един убиец. Бърза работа. Може би някога ще се върнете в Хиспаниола, за да ни видите такива, каквито сме, да си отпочинете и да се забавлявате.

Отвъд тунела блещукаха светлините на Порт-О-Пренс, затворен между планините и тъмното Карибско море.

— О! — Сулавиер се изправи не със заучената грация на дипломат, а с бързото несъзнателно движение на атлет. — Пристигнахме.

Докато влакът намали, Сулавиер показа на Мери най-добрите хотели за туристи, държавни сгради, музеи… Всичко беше чисто и добре осветено. Точно преди да спрат на гарата, минаха през един широк квартал, наречен Вю Каре, в който бе запазена архитектурата от преди полковник Сър — използвани бяха истинско дърво, покрито с плочки бетон, а покривите на сградите бяха от нагъната от годините ламарина. Във Вю Каре сградите бяха доста мизерни и рядко на повече от един етаж.

Беше топло и благоуханно, подухваше и вятърът носеше аромата на цветя. Проправяйки си път, те минаха покрай колички от неръждаема стомана, където търговци продаваха прясна риба и варени морски раци, фъстъчено масло, студена хиспаниолска бира. На гарата имаше само няколко дузини туристи и амбулантните търговци алчно се надпреварваха за доларите им. Присъствието на Сулавиер държеше търговците настрани от Мери.

— Уви — каза Сулавиер, сочейки с широко разперени ръце малкото туристи. — Сега те говорят отвратителни неща за нас.

Една правителствена лимузина ги откара до дипломатическите квартири. Минаха през една порта, от двете страни на която стояха охраняващите войници, облечени в черни униформи и с каски. Войниците ги изгледаха с присвити подозрителни очи. Колата не спря.

Отзад се намираше едно много приятно кварталче с еднообразно оцветени бунгала и с издадени предни веранди и дървени решетки за увивни растения. Колата спря пред едно от тях и вратата й се отвори. Сулавиер се наведе напред, изведнъж придоби озадачено изражение и каза:

— Инспектор Чой, уреждам среща със самия полковник Сър. Утре, може би по-късно през деня. Сутринта ще започнете с полицията ни, но ще обядвате или вечеряте с полковник Сър.

Мери беше изненадана.

— Ще бъда поласкана — каза тя. Като слезе от лимузината, видя мъж и жена в тъмносиви униформи да стоят в началото на стъпалата към бунгалото. Те се усмихваха любезно. Сулавиер ги представи: Жан-Клод и Розел.

— Разбирам, че американците не са свикнали със слуги — обясни той, — но всички дипломати и официални гости ги ползват.

Жан-Клод и Розел се поклониха.

— Ние сме добре платени, госпожице — усмихна се Розел. — Не се смущавайте.

— До утре — каза Сулавиер и се върна при лимузината.

— Багажът ви е вече вътре — информира я Жан-Клод. — Има душ и вана, а също и чист ябълков оцет, ако желаете да го използвате.

Мери погледна учудено мъжа за момент, изумена от знанията му за интимните й нужди.

— Дизайнът ви е много красив, инспектор Чой — каза Розел.

— Благодаря.

— Особено одобряваме цвета на кожата — добави Жан-Клод.

Бунгалото бе добре обзаведено с махагонови мебели, очевидно ръчно изработени; сглобяването на мебелировката не беше перфектно, но резбата и ръчната полировка бяха великолепни.

— Извинете — каза Мери. — Как разбрахте за оцета?

— Имам шурей в Куба — обясни Жан-Клод. — Той работеше като хирург-трансформатор на китайски и руски туристи. Често ми е говорил за типа на кожата ви.

— О! — възкликна Мери. — Благодаря.

Розел я отведе в спалнята. Балдахиново легло с мрежа за комари и чудесен пъстър юрган с избродирани животни и танцьори бе поставено до стената. Юрганът и покривалото бяха дръпнати надолу.

— Няма да имате нужда от мрежата. Тук в Порт-О-Пренс имаме само „приятелски настроени“ комари. Странно, нали? — усмихна се Розел.

Дрехите й бяха окачени в един ароматизиран гардероб от тисово дърво. Мери вътрешно настръхна при мисълта, че багажът й е бил разопакован без разрешение, но се усмихна към Розел.

— Чудесно е — каза тя.

— Вечерята ви чака в трапезарията. Ние ще ви прислужваме ако желаете, но ако ви притесняваме, ще изпратим роботи да ви донасят ястията — обясни Жан-Клод. — Ако използвате роботи обаче, на нас няма да ни плащат толкова.

Той примигна.

— Моля, починете си и не се притеснявайте. Това ни е работата и ние сме професионалисти.

Мери отказа.

— Ще се измия и после ще ям.

— Госпожицата ще желае компания, може би? — предложи Розел. — Студент, фермер, рибар? Приятелски настроени и гарантирано благоразумни.

— Не. Благодаря ви.

— След половин час вечерята ще бъде сервирана — каза Жан-Клод. — Време, през което да вземете душ и да се освежите след пътуването.

Те се оттеглиха.

Мери извади четката за коса от тоалетната масичка и я разгледа. Изглежда, не беше пипана. Тя я върна на мястото й до гребена и кутията с гримове. Оттук нататък ще я носи със себе си винаги, когато напуска къщата.

Тя пое дълбоко въздух и извади слейта си от защитната му чантичка. Докато натискаше клавишите за сигурност, тя натисна и два допълнителни. Екранът показа схема на стаята, в която се намираше и след това ясен план на етажното разпределение на самата къща. Под схемата бе изписано: „В тази сграда няма ясно доловими подслушвателни устройства.“ Това означаваше твърде малко. Мери нямаше никаква ясна причина да подозира, че някой някъде я следи на монитор, но тя го наричаше инстинкт.

Свали от ръката си една от двете гривни и я остави на леглото. Ако някой се вмъкнеше в спалнята й, другата гривна щеше да я алармира, дори да е на километър от къщата. Мери се съблече и влезе в банята до спалнята. Всички поставки бяха от бял порцелан в заобления стил от началото на 20 век и блестяха чисти и странно елегантни. Душ кабинката беше облепена с плочки на цветя, а плочките на пода бяха с плуващи рибки; стъклената врата бе с гравирани върху нея дългокраки птици, вероятно сив рибар или бяла чапла, Мери не беше експерт по птиците.

Каза на водата на душа да достигне 28°С, но душът не реагира. Разочарована, Мери ръчно развъртя крановете, почти се опари и се наведе да разгледа двете бели керамични капачки с означени върху им С и Л. Тя реши, че С със сигурност не означава „студена“, Л можеше да означава „ледена“, но водата беше просто хладка. Мери се консултира с слейта си, за да види какви са френските думи за топло и студено.

След като се оправи с душа, Мери се наслади на няколко приятни минути под водата, а когато излезе от душ-кабинката, видя Розел да стои в банята с една голяма хавлиена кърпа, усмихвайки се широко.

— Госпожицата наистина е красива — отбеляза тя.

Гривната не беше предупредила Мери.

— Благодаря — каза хладно. Мери почти нямаше съмнение относно положението си — беше натикана в елегантния комфорт на този остарял свят, със здраво стегната каишка около врата. Това означаваше Л. Леденостудено.

Облечена във всекидневен костюм, Мери последва Розел в трапезарията и седна сама на маса поне за шестима. Жан-Клод донесе купи с печена риба и зеленчуци, всичко естествено, а не нано-приготвено; една купа с добре изглеждащ жълт сос, бяло вино с личния етикет на полковник Сър (Ти Гуинее 2045) и кана с вода. Никакви блюда, никаква показност. Просто вечеря. Това чудесно съвпадаше с настроението й. Мери се почуди дали слугите могат да четат мисли. Рибата ухаеше чудесно, мека и сочна; сосът бе леко сладък. Топло, ароматно, вкусно.

Тя приключи с вечерята и отново благодари на двойката. Докато почистваха масата, Жан-Клод й каза, че полковник Сър изнася реч по програмата Лувертюр.

— Във всекидневната има екран, госпожице.

— Ще ми кажете ли когато придружителите ми пристигнат? — попита тя.

— Да, разбира се.

Мери седна пред малкия екран. Дистанционно управление с големината на терминала задействаше осветлението и други уреди. Тя натисна копчето за екрана, който автоматично се включи на местната телевизия, наречена на хаитианския герой Тусен Лувертюр. Един говорител се появи като миниатюра на екрана.

— Добър вечер, дами и господа. Полковник Сър Джон Ярдли, президент на Хиспаниола, ще направи публично обръщение. Президентът говори пред Парламента и Националния Съвет в съда на Колумб на нос Хаитиен.

Мери се настани, сънлива след вечерята. Чу Розел да пее тихо на креолски в кухнята.

Полковник Сър Джон Ярдли се появи в близък план — пепелява гъста коса, издължено тъмно лице, доста набръчкано, но все още привлекателно и с остри черти. Устните му бяха плътни, свити в самоуверена полуусмивка. Той кимна към съветниците и членовете на парламента на острова, които не се виждаха и без формалности започна.

— Приятели, положението ни тази седмица не е по-добро от миналата. Резервите ни в банките тук и в чужбина намаляха. Кредит ни е отказан от 12 страни, включително САЩ и Бразилия, досегашните ни най-големи съюзници. Ние продължаваме режима на икономии и за щастие, Хиспаниола е просперирала достатъчно дълго, че да имаме достатъчно резерви.

Ярдли беше запазил британския си акцент, ала за тридесет години бе повлиян от напевната дикция на островите.

— Но какво ни чака в бъдеще? В миналото децата ни обикаляха по света търсейки образование, а сега ние приемаме ученици. Островът ни има вече дългогодишна история и ние сме достатъчно зрели, за да посрещаме трудностите. А гневът ни за това, че сме отново пренебрегнати! Хиспаниола е наясно относно честите исторически промени. Никога никое място на Земята не е страдало толкова много от чужда намеса. Местните, които се заселили тук в Рая, били убити, не точно от европейци, а от индианци от Карибите, които пък на свой ред били посечени от европейци… След това французите били изклани, но някои от тях се обърнали срещу господарите си и ги посекли, което предизвикало още по-голямо клане. Тогава черните се избили един друг — мулатите убивали черните, а черните затривали мулатите. Сечта продължи и през този век, докато работехме под управлението на някакви травестити, които ни налагаха кодексите и законите на Наполеон, обричащи ни на мизерия и глад и управлението на некомпетентни. Диктатори и демократични правителства, още диктатори и още правителства. Преживели сме и по-лоши времена от днешните, нали? И сега отново сме отритнати, въпреки че синовете и дъщерите ни са проливали кръвта си и са умирали, водейки техните войни; въпреки че ги поим и храним, даваме им убежище от техните градове…

Слава Богу, речта продължи само петнадесет минути, без да достигне до никакво заключение, навлизайки в баналности за корупцията в другите страни и лошото отношение на останалите държави към Хиспаниола. Полковник Сър просто си освобождаваше напрежението и поддържаше имиджа си. Едно послание беше достатъчно ясно: полковник Сър и следователно цяла Хиспаниола бяха ядосани и негодуваха срещу все по-нарастващото отношение към тях като към изгнаници.

Когато речта свърши, програмата почти веднага започна да предава анимационни филмчета за приключенията на някакъв мъж с лице-череп, обут в дълги панталони и облечен с черно палто. Мери разпозна Барон Самеди, Геге Наго, мошеникът при смърт и погребения.

Мери изключи екрана, оттегли се в спалнята си и на нощното си шкафче намери един подвързан том с речи и писания на полковник Сър. Седнала в края на леглото, тя прелисти книгата; взе слейта си и потърси нещо друго, което да изследва, опитвайки се да прогони сънливостта си.

След един час четене и чакане Мери отиде в кухнята и намери Розел тихо да седи и да плете. Розел погледна нагоре с топли и сърдечни очи:

— Да, госпожице?

— Самолетът на придружителите ми трябваше да е пристигнал досега.

— Жан-Клод провери преди няколко минути — въздушните лайнери имат закъснение.

— Каза ли защо?

— Често се случва, госпожице. Армията ни вечер има маневри на някое летище и самолетите трябва да изберат друго за кацане и полетите закъсняват. Но Жан-Клод не каза защо. Има ли нещо друго?

Мери поклати глава и Розел продължи да плете.

В спалнята, под прозрачния балдахин, тя беше съвсем не на мястото си. Мери погледна ръцете си — бяха повече като на манекен, отколкото като черните ръце на Розел. Дланите на Мери бяха черни, гладки и копринени, еластични и меки, свръхчувствителни при команда; отлична високобиологична кожа. Защо тогава я беше срам да ходи тук с тази кожа? Нито Жан-Клод, нито Розел я считаха за фалшива, но тяхното бе професионална учтивост и това, което наистина си мислеха можеше и никога да не бъде разкрито.

Жителите на Хиспаниола бяха почернели през дългите векове на мизерия.

* * *

Развитието на нанотерапията — използването на хирургически минисонди за въздействие върху подреждането на невроните и за директно преструктуриране на мозъка — ни даде възможност напълно да изследваме Страната на Съзнанието. Аз не можах да намеря какъвто и да било начин за оценка състоянието на отделните неврони в хипоталамуса, без да използвам агресивни методи като сонди, завършващи с микроелектроди или радиоактивни агенти. Никой от тези методи не беше в състояние да действа толкова часове, колкото са необходими, за да се изследва Страната на Съзнанието. Но дребни минисонди можеха да седят в един аксон или неврон, или близо до него и да преценяват състоянието, изпращайки сигнали през микроскопични „живи“ жички до чувствителни външни приематели… Това беше разрешението на проблема ми. Проектирането и строежа на тези минисонди се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Първите минисонди, които използвах, даваха информация за протичането на нанотерапията, дребни сензори, които контролираха действията на хирургическите сонди и буквално вършеха всичко, което изисквах. Вече пет години те се използват в терапевтичните центрове.

Мартин Бърк, Страната на Съзнанието (2043–2044)