Грег Беър
Кралицата на ангелите (21)

21

Мери Чой въведе своя личен код в стария брониран полицейски терминал в крайния квартал на Сенките, наричан преди Ингълууд, който граничеше с Южен Гребен 1. Тя се поинтересува дали граждани или полицейски информатори са докладвали, че са видели Голдсмит. Никой не беше.

Мери Чой беше убедена, че Голдсмит или е избягал веднага след убийството, или се е сврял в някоя дупка. Ала къде можеше да се скрие? Кой би му дал подслон, знаейки интереса на Селекторите, да не говорим за полицията?

Твърде много въпроси и никаква ясна следа. Ставаше очевидно, че пътуване до Хиспаниола и осигурена от властите среща с представители на Ярдли, ако не с него самия, ставаше неизбежно.

Тя повика Ърнест Хасида по микрофона в ревера си.

— Мери, зает съм… Да ти се обадя по-късно?

— Няма нужда. Просто ми осигури среща с твоите хора в Хиспаниола.

— Изглежда си изпаднала в безизходица.

— Нямам никакви улики.

— Бъдни вечер е, скъпа. Моите хора са много религиозни… Но ще се опитам. Повтарям, че го правя с неохота. Няма да е безопасно. Дори довечера трябва да си много дискретна, скъпа Мери.

Тя стоеше до черния цилиндричен терминал, гледаше старите градски развалини и се чудеше защо перспективата за пътуване до Хиспаниола толкова я тревожеше. Тя беше pd и не бе в безопасност. Познаваше Лос Анджелис и покрайнините, но Хиспаниола беше тайна за нея.

Бъдни вечер! Беше забравила. Бегъл спомен: триметрово дърво, украсено безвкусно в предградията на Ървин. Обвито е в сърма, а ярка холограмна звезда блести и трепти на върха, хвърля светлина върху високия таван на семейната стая. Братът Лий кара електрическата си кола срещу нея, докато тя се опитва да улучи пластмасовия колан през рамото му с дълъг лъч червена светлина от пистолета си. Дори тогава е имала мъжкият pd манталитет.

Лий би се радвал, че е Коледа. Последното, което чу за него беше, че работи в една християнска община на бежанците в Грийн Айдахо. Тя примигна и образите изчезнаха. Коледа беше протичала по различни начини; тя вече не беше част от семейството си, освен, че си остана християнка.

На утрешния Коледен ден тя щеше да бъде на път за Хиспаниола.

Мери Чой се качи на преминаващия транспортен полицейски минибус и седна на кафе с колегите си. Опита се да си почине и да събере кураж. Той винаги я напускаше, когато разследваше случай без улики.

— Заела си се с Голдсмит, нали? — попита един офицер, когото беше обучавала по време на неговия новобрански месец — Охоа, едър мъж с широко лице и тъмни спокойни очи. Седеше срещу нея с партньора си, нервна жена на име Евънс.

— Разбира се, че съм — каза тя.

Охоа мъдро поклати глава.

— Мислех, че би трябвало да знаеш. Долу в Силвърлейк се говори, че Голдсмит е убит от някакъв големец, баща на една от жертвите.

Тя не повярва на думите му.

— Така се говори — каза той. — Аз не гарантирам за това, а само го предавам.

Дойде ред на Мери да поклати мъдро глава. Охоа й хвърли лека усмивка.

— Не го вярваш?

— Жив е — каза тя.

— Много по-задоволително би било да го заловиш жив — съгласи се Охоа. Партньорката му кимна глава на една страна:

— Или да го довършиш сама. — Охоа направи гримаса на официално неодобрение.

— Подложи ме на терапия, ако не ти харесва — ухили се Евънс.

Може би имаше нещо, за да се говори така в Силвърлейк. Навярно някой укриваше Голдсмит, някой свързан с литературата. Някой лоялен читател дори сред подложените на терапия би могъл да отиде толкова далеч, че да се усъмни в социалната справедливост. Гневът й нарасна. Искаше й се да намери този хипотетичен лоялен читател и да го накаже в замразения апартамент. Ала можеше ли да докаже, че е бил Голдсмит? Със сигурност.

Доколко може да се разчита на научния анализ? Да повериш на машини съдбата на човека!

Телефонът на ревера й иззвъня и тя отмести кафето си.

— Мери, Ърнест е. Осигурих ти срещата. Късно тази вечер, двадесет и два, а тъй като е в един от гребените, трябва да бъдеш разумна.

— Хората ти в някое убежище ли са?

— Така трябва, но не знам как и защо. Силни връзки. Обещай, че няма да ме разпитваш откъде ги познавам. — Не беше въпрос, а искане.

— Обещавам.

Ърнест й даде номера и тя го отбеляза в слейта си. Минибусът се придвижи нагоре по един тунел в Централата на полицията и я свали. Охоа я изгледа тържествуващо през прозореца. Тя инстинктивно му хвърли момичешко ухилване и размаха пръсти. Охоа се намръщи и се обърна настрани.

В малкия й постоянен офис висяха три портрета в рамки — Париш, Ел Греко и Даумиер — подарени й от един любовник преди години. Тя затвори вратата, извади върху тясното бюро старо кръгло огледало за гримиране и си разкопча колана. Свали шортите и започна да разглежда гънките на задната част на бедрата си. Все още побелели. Уплаши се, че може да върне предишния си вид. Какво би казал Самплър тогава? Мисълта или студеното докосване по задните й части я накараха да потрепери. Мърморейки раздразнено тя дръпна нагоре ципа и сложи настрани огледалото.

Наближаваше време за вечеря. Можеше да донесе храна от кухнята на долния етаж — добра нанохрана или пък да вземе диска с данните за Хаити и да го изследва, докато вечеря в някой скъп ресторант по пътя.

Тя избра второто. Остави съобщение в офиса на доктор Самплър, което без съмнение нямаше да бъде обработено преди празниците, а на външното табло за съобщения отбеляза, че ще се върне най-малко след една седмица.

* * *

Тъмнината е домът, който няма да признаеш, че познаваш, докато не отидеш там.