Грег Беър
Кралицата на ангелите (15)

15

Ричард слушаше как Надин приготвя нещо средно между обед и закуска в кухнята. По-рано я бе чул да уринира в тоалетната. Звукът издаваше силно налягане и малка височина на изтичащата течност, което го накара да сбърчи нос. Още с настъпването на юношеството мразеше всичко, което му напомняше за слабостта на човека, обременен от собствената си физиология. Особено неприятни му бяха онези припомняния, които идваха от човек, на когото държеше. Беше изпитал удоволствие от секса с Надин снощи, особено му се харесваше колко безукорно чиста се поддържа тя; обаче ненавиждаше звуците, които самият той издаваше в банята, та камо ли тези на другите. Когато беше женен, те не го дразнеха.

„Премини терапия. Жена ми издаваше такива звуци и сега е мъртва. Значи ли това, че всички, които го правят, умират? Така ли е?“ — помисли си той.

Ричард се изтърколи от леглото, усети как електрическата система забръмчава с облекчение, освободена от своя товар. През плетената жълта завеса, окачена на прашен корниз над прозореца, в спалнята влизаше отразена от гребена светлина. Лъчите бяха насочени насам от отсрещната сграда. От кухнята се носеше приятната миризма на претопления овчарски пай и кафе. Това го накара да си помисли, че днес всичко би могло да бъде нормално, дори приятно.

Тази мисъл внезапно бе прогонена от тъмна сянка. Нищо не се беше променило. Не беше разрешил нито собствения си проблем, нито нечие чуждо затруднение. Та нали и днес ще бъде ден, през който и дума нямаше да излезе изпод перото му. Щеше да бъде поредният ден, през който да продължи да заблуждава себе си и околните, че е поет, когато всъщност беше само паразит. Блюдолизец, послушник, неспособен на нищо друго, освен да се възхищава на онези с повече талант и енергия, които можеха да се потопят в морето на живота и да излязат с нещо, което си струва да бъде запомнено. Неговият живот по нищо не се различаваше от познатите истории, разказвани от всички неудачници — как ако не било това или онова те щели да станат такива или онакива.

— Буден ли си? — попита Надин, подавайки глава иззад вратата.

Косата й беше приятно разрошена.

— Да, за съжаление.

— Още ли не ти е минало?

— Още — повтори той с мек глас.

— Значи съм се провалила. Май не ме бива за компания, нали?

— Не. Не исках да кажа това, просто още съм в…

Тя го почака да измисли подходящата дума, но Фетъл продължи да мълчи. Надин излезе от кухнята и изрече с нацупени устни:

— Остатъците от яденето са готови за консумация.

Ричард не изразяваше признателността си по най-добрия начин. Тя поне се опитваше да го ободри. Ако и двамата бяха в лошо настроение, щеше да се получи нещо страшно. Истината беше, че той се радваше на нейната компания. Сексът снощи също му се беше понравил, а сега за първи път от доста време усещаше глад.

Облече халата си, мислейки след колко време отново ще получи ерекция. След миг застана неподвижен, стреснат от звънеца на входната врата. Домашният секретар отново не каза нищо, което всъщност си беше в реда на нещата.

— Аз ли да отворя? — попита Надин дяволито, намеквайки с тона си, че съгрешилата жена не бива да се показва на сутрешните гости.

— Не, няма нужда.

Ричард нахлузи пантофите си и отвори вратата. Пред прага му стоеше млад червенокос мъж с овално лице, когото досега не бе виждал. Видът му бе приятен, типичен за търговец по домовете. Този сектор от района на Сенките обаче не бе сред най-често посещаваните от търговци.

— Предполагам, че вие сте Ричард Фетъл?

— Да — отвърна той като промуши и другата си ръка в ръкава на халата. — А вие кой сте?

— Името ми не е от значение. Трябва да ви питам нещо и се надявам, че в интерес на обществото ще ми отговорите.

Клишето „в интерес на обществото“ се бе превърнало в предизвикваща нервност шега сред Сенките, дори и в Гребените. В случая обаче за шега не можеше да става и дума. Тук се случваше нещо, което после щеше да бъде отразено в новините, а той беше сред действащите лица.

— Извинете ме — промълви Ричард, надявайки се, че ще успее да затвори вратата пред себе си.

Твърде късно. Непознатият вече напираше навътре.

— Имате ли нещо против да вляза за малко?

Надин проследи събитията от кухнята, изправена на нокти като уплашена котка. Тя поклати глава опитвайки се да му внуши: „Недей, не го пускай.“

Непреминалите терапия рядко прибягваха до помощта на полицията. От статистическа гледна точка за Селекторите бе напълно безопасно да упражняват извратената си професия сред Сенките. Ричард все още се надяваше, че изтърканото клише на непознатия и изопнатата стойка на тялото му бяха част от някаква злобна шега.

— Моля да ме извините.

— Господин Ричард Фетъл?

— Да.

Червенокосият вдигна вежди многозначително в стил „Щом сте вие, всичко останало е чиста формалност.“

— Моля, заповядайте — покани го Ричард. Не му идваше наум никакъв начин, по който би могъл да се преструва.

— Моля не приемайте присъствието ми като проява на грубост — продължи непознатият. — Имам само няколко въпроса към вас.

„За какъв се мисли тоя, за някакъв самозван Господ? Кой е той, че да разговаря така с мен?“ — Ричард искаше да изрече тъкмо това, но не посмя.

— Били сте приятели с Емануел Голдсмит?

През това време Надин се беше отдалечила до вратата на кухнята, долепвайки тяло до плътния слой емайл, с умишлено празен поглед. „Мисли за вековното дърво и едва тогава за онова пред очите си“, рече си Ричард. Беше му необходимо голямо усилие да премести поглед върху непознатия.

Гостенинът носеше обикновен черен костюм и обувки. Маншетите на панталоните се издигаха няколко инча над лъскавите черни чорапи. Ризата му беше зелена, а вратовръзката червена и тясна. Ръкавите му бяха къси, изпод тях се подаваха китките, което го правеше да изглежда висок, но всъщност бе по-нисък от Ричард с около десет сантиметра. На ръст беше колкото Надин.

— Да. Бяхме приятели — отговори Ричард.

— Подозирахте ли, че е способен на убийство?

— Не. — „Ще ме съдите ли за това? Вече казах и на ченгетата. Това е самата истина — не знаех“ — отчаяно крещеше умът му.

— Той призна ли ви какво смята да направи? — продължи мъжът.

— Не.

— Не познавам жената, която стои при вас. И тя ли е била близка с Голдсмит?

„Този тип изразява перверзната си откровеност. Не мога да го понасям, но ще трябва да изплюя истината пред него“ — помисли си той.

— И тя го познаваше, но не толкова добре, колкото аз.

— Знаете ли какъв съм? — обърна се мъжът към Надин. Тя кимна с глава като дете, което току-що е хванато с ръка в буркана със сладкото.

— Не го познаваше добре — повтори Ричард.

— И тя като вас е част от групата на Дьо Рош, нали?

— Да.

— Не се ли смятате поне малко отговорни за това, което се случи?

Ричард преглътна болезнено.

— Не съм бавачка на малолетния си брат — заяви той.

— Всички ние се грижим за братята си — продължи непознатият. — Аз живея с това правило. Вие трябваше да се досетите какво е способен да извърши вашият приятел. Това, пред което човек си затваря очите, рано или късно вреди на цялото общество. Постъпка, която извърши някой от нас, се отразява на всички ни.

„Че накажете ни всички тогава.“

— Не знаете ли поне къде се намира?

— Предполагам, че полицията вече го е заловила.

— Нашите не особено ентусиазирани колеги от полицията нямат и най-малка представа къде се крие — отговори червенокосият с усмивка на задоволство.

— Колеги — успя да повтори Ричард със смела, но мимолетна усмивка.

Непознатият се усмихна в отговор.

„Сигурно се възхищава от моето поведение“ — помисли си Ричард.

— Според нас би било погрешно, ако се позволи на този човек да избяга от правосъдието, само защото е по-богат или по-известен. Не бива да допуснем да се възползва от невежеството на хората и да се превърне в герой.

— За Бога! Надявам се, че няма да стане така.

Чертите на мъжа изведнъж се изопнаха.

— Моля, не разбирайте погрешно посещението ми. Аз и моите другари не сме разбойници, не сме фанатици. Схващаме ролята си като елементи, стимулиращи ефикасното действие на законодателната система. — Усмивката от лицето на непознатия беше изчезнала.

— Нищо подобно не съм помислял — отвърна Ричард, усещайки, че страхът вече го задушава. „Това би било равносилно на самоубийство“ — отчете умът му.

— В случая не смятам, че вие имате някаква вина — продължи непознатият. — Все пак не винаги можем да надникнем в душите на хората около нас. Предупреждавам ви обаче, че ако разберете местонахождението на виновника и не съобщите за това нито на полицията, нито на нас, прегрешението ви ще бъде тежко. Ще разочаровате прекалено много хора, които са жадни за правосъдие.

— Те ли са ви наели? И са подписали договор с вас? — попита Ричард с пресъхнал глас, преглъщайки, за да възвърне твърдостта му.

— Нас никой не ни наема — спокойно отговори мъжът, приближи се до вратата и кимна учтиво с глава към Надин. — Благодаря, че ми отделихте толкова време.

— Няма нищо — отвърна тя плахо. Мъжът отвори входната врата, излезе и пое по дългия балкон към стълбището.

— Тръгвам си веднага — избухна Надин и почти тичешком събра вещите си — дрехи, четка за зъби, чанта от спалнята и банята. — Невероятно! Невероятно, ти…

— Какво аз? — попита Ричард, все още чувствайки се зашеметен.

— Те те преследват.

— Защо?

— Ти го защитаваш! Приятел си му! Господи, трябваше да се досетя по-рано. Ти си близък с него и сега са те набелязали. Божичко! Селекторите! Тръгвам си!

Ричард не се опита да я спре. През целия си живот бе стоял настрана от пътя на Селекторите, а ето, че сега те бяха по петите му.

— Съобщи в полицията — каза Надин, протягайки ръка към дръжката на вратата.

Тялото й се огъна под напора й да отвори, сякаш вратата е от камък. Тя обаче се отвори с лекота и жената залитна. Отново погледна към Ричард и повтори:

— Обади се в полицията.

Ричард се върна в леглото си с мъчително стенание. Просна се встрани от изсъхналото петно, където Надин бе седяла след секса. Обърна се по гръб и се вгледа в пукнатините по мазилката на стария таван, останали след земетресенията. „Колко ли хора са умрели, откакто са направили тази мазилка и онзи дървен обков? А колко ли са страдали ужасно, след като снощи правихме любов? Накажете всички“ — помисли си Ричард.

Бавно успокои дишането си. Сетне извърна глава настрани, извивайки неистово врата си. На лицето му се изписа ужасна усмивка. След миг се изправи като изстрелян от пружина и започна да удря с юмрук по леглото, гледайки налудничаво наоколо. Заподскача като луд, размахвайки ожесточено ръце във въздуха. Започна да мяука — след миг прерасна във вой, размаха ръце, заблъска пода с пети, изцъкли очи, с разрошена мазна коса — сива, клечковидна. После започна да подскача около леглото, вдигна юмруци, препъна се, падна на леглото, започна да го рита безмилостно, изтича бос в малката всекидневна и изрева. Сграбчи една ваза, която се оказа първото нещо, което му попадна. От рязкото движение застоялата вода в нея изхвърча на едри сребристи капки. Мъртвите цветя паднаха на пода малко преди Ричард да стовари вазата върху него. Парчетата от нея се разхвърчаха, удряйки се във вратите на кухненския шкаф. Кръглото парче, което някога беше гърло, продължи да се търкаля.

Мъжът тръгна към спалнята, спъна се и се претърколи върху леглото. Цикълът завърши без някакъв особен резултат. Той потъна отново в безпомощност, така характерна за него, заглушавайки безсилието си в мрачни ридания.

Изведнъж замълча, в изблик на хладна решимост протегна ръка към нощното шкафче, извади оттам един тефтер, падна по гръб, превъртя се, сетне пипнешком потърси химикал. Намери един, целият покрит с прах, който се търкаляше зад нощната лампа. Изтри прахта в омазания чаршаф и се надигна върху възглавниците. Отвори на нова страница. Последната беше от преди две години. Сухи празни страници, сухи празни години, през които не беше писал нищо.

„Просто нищичко не мисли! Не се отклонявай! Просто продължавай! Действай! Действай!“ — помисли си Ричард.

Започна да пише.

Мъчителното съмнение в главата ми. Оттам тръгна всичко. Завърши с кръв и разрязана плът, но започна с бавни дъвкателни движения, с един сън, чрез който осъзнах собствената си безполезност.

* * *

Обезлюдена Африка, покажи ми, Майко, пътя към новата земя. Ти превърна в мъртва пясъчна пустиня мястото, където едно време децата ти танцуваха. Дали по-светлите народи се чувстват по-добре сега, когато децата ти са слаби и малобройни. Ще им пратиш ли нова вълна от сънна болест?

Само за бели.

Няма ли да дадеш спасителен подслон за първородните? Далече от бреговете ти отхвърлените работят усърдно да станат бели. Да носят техните дрехи, да печелят техните пари.

Те бяха отгледани от твоята земя, а сега дори не стъпват по нея. Краката им не я докосват. Нямат свой център. Те са черните бели хора.

Аз, твоят избягал надалече син, също съм черен бял човек.

Плачи за мен, майко!

Както аз плача, че не мога да те обичам.