Метаданни
Данни
- Серия
- Кралицата на ангелите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Queen of Angels, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Евтимова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor(2010)
Издание:
Грег Беър. Кралицата на ангелите
Превод: Здравка Евтимова
Редактор: Валери Манолов
Формат: 16/56/84
Издателска къща „Пан“, 2001
Предпечат ЕТ „Катерина“
Печат „Балканпрес“ — София
ISBN 954–657–384–1
История
- —Добавяне
11
Ричард Фетъл се върна в апартамента си в Сенките към седем часа, като преди това изкачи безбройните стъпала от напукан цимент, които водеха към вратата му. Отметна настрани плътната маса от пожълтели бананови листа и излезе на площадката на втория етаж. Пъхна протрития от употреба месингов ключ в ключалката и отвори, после отегчено се обади на домашния си секретар:
— Аз съм. Сам съм.
— Добре дошъл у дома — изграчи десетгодишната машина от ръба на опушената камина.
„Нито веднъж не можа да ме познае сам“ — помисли си той.
Полицията не се беше отбивала днес. Само съседите, които бяха загрижени за съдбата на своя събрат.
Направи си чаша кафе и седна в стола, който бе изработил сам. После погледна към клипборда и отбеляза в него няколко страници от Вестника на Сенките, които искаше да прочете после. Чудеше се какво ще прави довечера. Не изпитваше глад, но тялото му се нуждаеше от храна. Беше потиснат от историята, която бе разказвал през целия ден, но най-вече от собствените си мисли. „Стига с тия глупости, копеле такова“ — заповяда си мислено той.
Облегна се назад и отпусна ръце върху подлакътниците. Защо, по дяволите, го бе направил? Мадам Дьо Рош го смяташе за естествен. Може би беше вярно, че гениалността на Емануел го бе превърнала в жертва. Тя се бе пръснала като балон с вредни газове, които тровеха въздуха. „В това има поезия“ — помисли той, но веднага реши, че е нещо, с което не си струва да се занимава човек. Може би беше крайна форма, преминала далеч зад границите, установени от човешкия морал. Може би тъкмо това бе целта му през цялото време и той бе търсел начина, по който да я постигне. Може би действията му съвсем не бяха налудничави, а напротив — плод на внимателно разработен план. Е, тогава по-добре да бе убил и себе си, защото сега просто нямаше живот за него. Защо обаче толкова много хора? Едно единствено убийство бе достатъчно за насилствена терапия, от която личността му щеше да изчезне. Да, може би тъкмо това бе пожелал да направи. Като някои от големите учени на миналото да експериментира върху себе си, за да види дали биха могли да го заличат. Ричард продължи да витае в мислите си, клепачите му се притвориха. „Аз съм прост човек с елементарни нужди. Не може ли да ме оставят най-после на спокойствие? Искам да забравя всичко това.“
Ала забравата беше невъзможна. Почувства силен импулс да отвори мрежата Литвид и да се потопи в нея, но устоя на това желание. Достатъчно беше, че знае. Извършителят на масовото убийство най-вероятно беше човекът, от когото Ричард се възхищаваше най-много.
— Някой идва — прекъсна го машинният секретар. Толкова хора го посещаваха, а машината никога не можеше да определи дали да изрази загриженост, или не.
Звънците на вратата, които бяха на повече от век, издадоха познатия гърмящ звук. Толкова отдавна никой не ги бе използвал, че Ричард си представи как от тях се сипе прах. След това стана и надникна прегърбен през шпионката. Пред вратата му стоеше жена с дълга черна коса и стискаше в ръка платнена чанта. Беше Надин Престън.
— Здрасти! — изрече тя, долепяйки око до шпионката. — Реших, че сигурно се нуждаеш от компания.
— Заповядай — изграчи Ричард с жизнерадостен глас на професионален гробар. — Влез — изкашля се, разтърсвайки глава, за да прогони мрачния тон. Обикновено той беше активната страна в отношенията им и сега не знаеше дали да се чувства поласкан от посещението й.
— Да не си изпаднал в лошо настроение? — попита го тя лъчезарно.
— Горе-долу — отвърна той.
— Значи сигурно се нуждаеш от компания?
— В интерес на истината, не би било зле.
— Бре, какъв ентусиазъм! Ял ли си?
Той поклати глава. Жената отвори чантата си и извади оттам вакуумирана найлонова опаковка „Вечно Месо“.
— С това нещо съм способна да постигна истински чудеса. Имаш ли някакви картофи?
— Да. Сушени.
— Прекрасно, аз пък нося овчарски пай.
— Благодаря ти, че се отби.
— Не винаги присъствието ми ти се отразява добре — рече скромно тя, загледана в килима. — Но зная, че сега наистина имаш нужда от компания.
Овчарският пай ставаше за ядене. Беше солен и миришеше на чесън, което му напомняше за нея — Надин — Чесновата жена. Докато се хранеха, тя приказваше за видеоиндустрията — такава, каквато я познаваше и в чиито среди все още се движеше. Пропастта между него и спомена за изминалия ден се увеличаваше все повече, докато тя говореше. Ричард усещаше, че умът му блуждае все по-далеч и продължаваше да я слуша. Беше толкова уморен, че с ъгълчето на окото си започна да вижда несъществуващия образ на висок човек, облечен в дълъг син шлифер.
— Та те снимаха вече сцената с музикантите — Надин продължаваше да говори за някакъв филмов материал от преди десет години. — Режисьорът искаше да покаже прогреса в уменията на челиста, а пък продуцентът му обясни, че саундтракът, с който разполагат, е най-доброто нещо засега, затова не може да се получи контраст. Тогава режисьорът им рече да намерят някой скапан челист. Защото, когато най-доброто не е достатъчно и лошото върши работа. Какво ще кажеш, а?
Ричард се засмя любезно, обичаше да се държи добре с нея, особено, когато тя беше в подобно настроение. Продължи да се храни, а умът му отново се върна към Голдсмит, сякаш беше куче, вързано за железен кол. Колкото и да обикаляше около кола, винаги най-накрая се озоваваше пред същия проблем. „Какво правиш, когато си най-добрият и изпитваш необходимост да се отличиш от сивия фон на останалите?“ — продължаваше да си мисли той. Не можеше да се сдържи и погледна към синята фигура в крайчеца на окото си. Всеки път тя изчезваше, преди да успее да я догони с поглед.
* * *
1100–11000–11111111111
(След като приключи с разглеждането на съдбите на виновните от десет различни свята, Контрольорът отвори автобиографиите на няколко земни величия върху бюрото си. Той погледна към тях и въздъхна. Този велик човек причини смъртта на милиони други благодарение на изобретението си. Този другият е подвел милиарди с неистинската си философия. Те бяха в кръга на неговите отговорности, а той се чувстваше вече адски уморен.)
— Моля те, отче, стига толкова! Аз осъдих виновните, защо сега да съдя и гениалните?
Контрольорът не получи отговор и остави папката обратно на бюрото си, очевидно уморен.
— Поне да ми беше дал компютър — промърмори той.