Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралицата на ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2010)

Издание:

Грег Беър. Кралицата на ангелите

Превод: Здравка Евтимова

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2001

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балканпрес“ — София

ISBN 954–657–384–1

История

  1. —Добавяне

10

Мартин беше изкушен от предложението на Ласкал и Албигони, въпреки че вече се виждаше в ролята на съвременен Фауст. Беше готов да се поддаде, формалностите обаче трябва да бъдат спазени, тепърва му предстоеше да прекара мъчителната нощ на колебанието. Така трябваше.

Мартин се опитваше да мисли като възрастен човек, стремеше се да се разубеди, че наградата много лесно би се оказала химера. Това не беше достатъчно. Двамата непознати бяха открили най-уязвимото му място и бяха притиснали точно там. Неговият живот беше работата му; сега Мартин бе лишен от нея, без да има никаква вина. Възможността да работи пак бе равносилна на това пак да бъде жив. Копнееше отново да броди из полетата на съзнанието. Последната граница, както я наричаше, беше дразнител, на който Мартин не би могъл да устои.

Мисълта за това го накара да се ухили до уши, въпреки че стоеше сам в тъмнината на дома си, вгледан в поредното повторение на съобщенията от АСИМП. Усети усмивката и се опита да я изтрие от лицето си. Трябваше да се отрезви. Имаше милион въпроси, които се нуждаеха от отговор, но в момента Карол Нюман не вдигаше телефона си, пък и нямаше секретар.

Мартин затвори очи и се опита да спре да мисли, но въпросите за етиката продължаваха да го измъчват. Голдсмит имаше право да откаже интервенцията във вътрешния си свят. Той беше поет и убиец; съзнанието му сигурно бе опустошено от собствените му адаптации на подсъзнателните сили. Подобна възможност никога досега не му се беше представяла.

— Аз не съм лош — изрече гласно той. — Не заслужавам това, което се случи с мене. Нито преди, нито сега.

Албигони нямаше нищо за губене. Ако Бърк не се съгласеше да му помогне, нямаше кой да го стори, освен може би престъпните мозъци на Хиспаниола, които бяха откраднали откритото от него и сега продължаваха да го развиват по далеч по-безцеремонен начин. Те не изследваха полетата на съзнанието, те ги експлоатираха. Бяха истински алигатори, изправени срещу беззащитно зайче. Мартин не беше лош човек. Албигони също не беше лош. Той не бе накарал Голдсмит да се скрие в Хиспаниола. Не бе платил необходимите за това пари. А пък затворите и лабораториите на Ярдли засега не бяха нищо повече от недоказан слух. Все пак тъкмо Мартин бе човекът, който можеше да установи това със сигурност. Албигони не желаеше да стори зло на Голдсмит, който от своя срана пък беше злодей. Той не биваше да пострада, предстоящото сондиране беше един вид научна спасителна акция, съхраняваща стойността му на писател за цялото човечество.

Мартин лежеше на кушетката, а пръстите му все още трепереха. Стана, завърза връзките на обувките си и отиде до телефона, опитвайки отново да се свърже с Карол.

— Ало! — чу се от другата страна.

Това го завари неподготвен. Прокара нервно пръсти през косата си и отвърна:

— Здравей, Карол. Обажда се Мартин.

— Очаквах да ми звъннеш. Досега бях на работа.

— Постави ме в доста конфузно положение. Карол, да го вземат дяволите… — Мартин не успя да възпре обзелото го напрежение и го остави да избие на повърхността.

— Почакай малко, Мартин. Наистина съжалявам за случилото се…

— Понякога се чудя дали ме мразиш толкова много.

— Не те мразя, но виж, сега не мога да говоря. Току-що влизам. Хайде да отложим това за друг път. Сключих договор с Майнд Дизайн в Соренто Вали. Ако искаш, ела утре да поговорим.

— Знам къде се намира. Кой корпус?

— Тридесет и първи. Рано преди обед?

— В десет.

— Не те мразя, Мартин, въпреки че не съм сигурна дали не трябва. Ще говорим утре.

Предаванията на АСИМП вече бяха загубили очарованието си и Мартин рязко угаси екрана. С известно чувство на вина установи, че треперенето на пръстите не се дължи изцяло на моралната дилема, пред която бе изправен.

* * *

В обществото на белите всеки черен е циркаджийска мечка. Понякога си мисля, че дори жена ми, която е бяла, смята така. Дали ме обича, само защото съм единственият черен американски поет, на когото е даден шанса да блесне? Най-мрачното петно е онова, оставено от историята върху душата ми. Не мога да я обичам. Аз гледам на нея с белязани очи.