Надя Кехлибарева
Цветни стъкълца

Къде ли водят пътищата чудни,

когато си едва на пет години? —

До някоя ливада с пеперуди?

До някоя черешова градина?

До някоя лоза със златен грозд?

До някоя чешма с корито синьо?

До песента на някой дрозд?

Вървят, звънят

от топъл детски смях,

земята правят шарена, голяма.

А най-прекрасният от тях

ни връща час по час при мама.

Минзухари, минзухари,

минзухарено море…

Кой ще смогне, кой ще свари

всичките да обере?

На стената слънчевото зайче

кацна с две разперени ушички,

та детето в стихналата стая

да не е самичко.

На кея облаче е спряло —

навярно ще пере

в голямото море

палтенцето си бяло.

Слънчев лъч погали

кухненската кана —

и кълбо с кристали

тя за малко стана…

Нещо много, много чудно стана

с голямото дете от шадравана —

някой тайно му навлече

бяло заешко елече.

Под крушата се насъбра

с победни викове орляка.

Започна весела игра

край дънера и по клонака.

Дървото стана параход,

поело през зелена пяна —

с голям товар от дребен плод

и със седмина капитана.

Магесница е светлината!

Събужда мълком толкова бои —

зелена става равнината

и златен кошер се рои;

и тръпне алест кон, наведен

над бялата чешма…

Не зная как да се нагледам

на тая моя шарена земя.