Александър Муратов
Градско лято

Все още сутрин ставам рано,

ослушвам се отвън да чуя

звънтенията на камбана

в прозореца ми да нахлуят.

 

Седя във къщи, уж съм с мама,

а нещо толкоз ми кривее:

другарите ги вече няма

и нашта улица немее.

 

Безлюдна тя остава лете.

От нея зной и прах ни гони.

И на саксии, пълни с цвете,

приличат малките балкони.

 

Насреща е отворен цирка,

но нищо за деца не дава.

Съзрял ме с топка или свирка,

съседът в миг ми вдига врява.

 

Не те разбира тука никой,

ни долу в дворчето, ни в къщи.

Но я тропни или извикай,

веднага всеки се намръщи.

 

Единствено, щом дъжд преплиска,

щом рукнат вади до бордюра

и плувнат в улицата близка

на рой дъждовните мехури,

 

излизам волен и безгрижен

и спрял до плочника сияен,

аз пускам своя кораб книжен

подобно капитан незнаен.

 

Как мога в къщи да остана

и без другари как да трая!

Веднъж да ида на Балкана

за две лета ще поиграя.