Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (6)

4. Книгата със закони

Законът се записва вътре в теб

веднъж записан, той става ти.

Ти си законът,

ти си творецът.

Изведнъж зазвучават хиляди тромпети, небесата се отварят, издигам се и навлизам във вътрешни светове, където хората не стъпват. Не съм сам, заобиколен съм от духовете на всички хора, живели преди мен.

Пред нас, Книгата със закони, стара като самото време, се отваря внимателно и всички са приканени да дойдат и да я разгледат. Изумлението е голямо, тъй като страниците й са празни. Не е написано нищо.

„Знаеш ли кое е реално?“ пита гласът на Истината всеки един от духовете.

Настъпва голямо мълчание, тъй като всички обмислят истината, такава каквато я познават, и след това подобно звука от буйна река, чувам гласовете на милиони, като всеки оповестява своята истина.

И всяка истина е различна, възникват много противоречия. Ставам свидетел на всичко това. След като и последният е отговорил, гласовете им замират. Мълчание изпълва въздуха — всички са в очакване.

Щом те повярвали са,

то истина е значи.

В каквото вярвате

дълбоко вътре — като сън,

това ще видите

в действителност отвън.

Така нарежда гласът на Истината, след това заглъхва, настава объркване, тъй като всеки обмисля значението на думите.

След това духовете изчезват, оставам сам, в тъмнина. „Щом те повярвали са, то истина е значи“, започвам да си го повтарям. Думите още не са се отронили от устните ми и ме облива ярка светлина. Пред мен се открива голямо пространство, въпреки че не го виждам. Светлината е ослепителна, по-блестяща от сто слънца, очите ми не различават нищо, но не съм уплашен.

„Приближи се, прашинке от вселената.“ Гласът на Истината ме призовава, пристъпвам плахо, защото не виждам и не знам къде отивам. Препъвам се и падам много пъти, всеки път се изправям и продължавам на сляпо, докато гласът не проговаря отново.

„Знаеш ли кое е реално?“ пита той.

Този път гласът се обръща само към мен, дочувам ехото на думите, идващи от далечината, дълбоко от самата вечност. Осъзнавам, че този въпрос се задава на всички, поели по този път. Но въпреки това нямам отговор.

Разголен, но без свян, стоя, облят от заслепяващата светлина. Чувствам се чист и свят, но никакъв отговор не се отронва от устните ми, тъй като съм решил да не изговоря нито дума, докато не погледна директно в лицето на Истината.

Тогава чувам глас вътре в себе си, който ми казва, че никой не вижда лицето на Истината, докато не премине през първата врата. Прошепва думи, пропити от истина и ме насочва какво да кажа. „Това са могъщи думи, ще ти служат добре. Чрез тях ще намериш своя път.“ Това ми бе казано.

Повтарям думите и изведнъж ослепителната светлина се променя в ярки цветове, като при избухваща призма, и съзирам зора, невиждана досега. По-красива от всичко, което смъртните ми очи са виждали. Това е зората на собственото ми аз, тиха и мирна, никой друг не присъства. Но аз наблюдавам и ме изпълва благоговение.

Сега вече виждам далеч напред, пред очите ми се разкриват хиляди пътища, водещи към хоризонта. Всеки път е различен, всеки път носи радости и скърби, удоволствие и болка, но някои са по-красиви от други. „Това са пътищата на човешките същества“, казва гласът вътре в мен. Забелязвам, че всеки път има врата и пазач. И никой не може да влезе без разрешението на пазача.

Пазачите повтарят тайнствено заклинание и сякаш цялата вселена вибрира от звука. Думите им ме изгарят като живи въглени, тъй като в унисон хиляди гласове повтарят, „В какво вярваш? В какво вярваш? В какво вярваш?“, вечно са повтаряли това и никога няма да престанат.

Повтарям могъщите слова и гласът отвътре проговаря: „Цялата мощ е в ръцете на тези, които вярват.“ Внезапно всички пътища изчезват, освен един, вратата се отваря и аз влизам.